Джеймс Баркли
Крадеца на зората (9)

ГЛАВА 8

Разцепление. Недоверие. Подозрителност. Мана. Въздухът сякаш пращеше, наситен с тях.

Тривернското езеро се простираше в подножието на Чернотрън, където огромната планинска верига започваше постепенното си снижаване към морските води на Тривернския залив, врязан дълбоко в сушата сто и шейсет километра по на север. Укротено от магията, езерото създаваше идеални условия за пищната зеленина на дърветата, обкръжили го от три страни. Само източният бряг беше открит. Гъста трева, изпъстрена с ярки цветя, покриваше като прекрасен килим земята между дървесните стволове и този избуял живот се катереше нависоко по предпланините, където хладният вятър от билото допускаше само по-устойчиви храсти и мъхове. По бреговете се събираха всевъзможни птичи ята, техните пера във всеки оттенък на дъгата бяха гледка, разведряваща и най-загрубялата душа.

Честите порои, които се изливаха върху Чернотрън и пълнеха великолепни водопади по цялата дължина на хребетите му, изглежда не успяваха да смутят покоя на езерото. Подземни потоци го поддържаха независимо от сезона, а водопадът при по-продължителни дъждове разпенваше дълбок прекрасен вир, който полека преливаше в езерото.

И в деня на срещата повърхността на Тривернското езеро беше гладка, лек повей плъзгаше ситни вълнички във всяка посока. Тихото плискане на водата по брега би трябвало само да обогатява картината на покой заедно със светилото, което сгряваше през разпокъсаните облаци.

Но Павилионът нарушаваше тази идилия. Издигнал се гордо само на петдесетина крачки от водата, той фокусираше в себе си такова задушаващо напрежение, че то сякаш лепнеше по дрехите и караше косата да провисва, а кожата да бледнее.

Павилионът беше образец за геометрично съвършенство — всяка страна напълно равна на другите, четири еднакви входа на едно и също разстояние от центъра.

Навеси с цветовете на Школите засенчваха входовете и пред всеки бе строен отряд от съответната стража. Друг отряд стоеше вътре при входа.

А до входовете на еднакви квадратни маси се бяха настанили Магистрите и придружителите им. Херист — Върховен старейшина на Листерн, Барас — Главен посредник на Джулаца и неин пълномощник в Ксетеск, Вулдарок — Господар на кулата в Дордовер, Стилиан, Господар на хълма в Ксетеск.

От двете страни на всеки седяха още двама представители. В своето покрито с хермелин кресло Стилиан се опитваше да прецени как са настроени неговите… съвременници ли да ги нарече?… Или противници?

Барас от Джулаца. Познаваше добре този прастар елф. Нетърпелив, избухлив, умен. Ясните сини очи се открояваха на набръчканото лице, пищната грива от бяла коса бе вързана на тила и преметната през едното рамо. Както винаги пръстите на дясната му ръка си намираха повърхност, по която да потропват — този път страничната облегалка на креслото.

Херист, спокойният мълчаливец от Листерн. Облягаше се в дълбокото извито кресло и лицето му оставаше в сянка. Седеше със събрани под брадичката пръсти, иначе позата му показваше само невъзмутимост, доколкото беше възможно в такава компания. Стилиан го уважаваше за грижливо обмислените мнения, а и заради факта, че само на четиридесет и пет години той бе станал най-младият избран Върховен старейшина в историята на своята Школа. Сравняваше го със себе си, макар че бе постигнал своето издигане чрез далеч не толкова демократични методи.

Въздъхна. Вулдарок… Тлъстини и празен шум. Успееше ли някой да го ядоса, бълваше думите със скоростта на стрела от елфически лък и улучваше с точността на камък, запратен от катапулт. Господарят на кулата от Дордовер вече се зачервяваше, опрял лакти върху масата и прегърбен, очите му примижаваха, а туловището му едва се побираше в кресло, което скоро трябваше да бъде заменено с по-широко. Боговете да са им на помощ, защото Стилиан знаеше какво би означавало това — среща на определени от Школите дърводелци, които да изработят нови кресла за всички представители. Проклети да са всички от Дордовер и дребнавото им инатене всичко да е еднакво. И ушиване на нечие ново наметало стигаше да проточи споровете с дни.

Този път обаче не можеше да има протакане и разпри, иначе щяха да си навлекат всеобща гибел. А Стилиан бе твърдо решен, че поне Ксетеск ще оцелее.

Погледите на присъстващите се приковаха в него. Той се увери, че съветниците са настанени удобно, отпи вода от стъклената чаша пред себе си и стана.

— Приветствам всички, които принадлежат към четирите, възникнали от една. Господа, задължен съм ви за готовността да пристигнете толкова бързо. — С това изречение само отдаваше дължимото на любезността. При свикване на среща до Тривернското езеро останалите грижи на Школите отстъпваха на второ място. — Не вярвам някой от вас да не е обърнал внимание на нарастващото оживление западно от планините Чернотрън. — Някои се размърдаха неловко на креслата си и Стилиан се усмихна. — Е, хайде сега, нека не си играем на оскърбена невинност.

— Дори ако това те изненадва, стремежът на останалите Школи да събират сведения не може да се мери с вашия — сдържано възрази Барас и пръстите му за миг спряха упоритото потропване.

— Не се съмнявам. Но и по един свестен съгледвач от всяка Школа би събрал достатъчно сведения, за да се лишим от спокойствие.

Вулдарок попи лицето си с кърпа и каза:

— Стилиан, всичко това е твърде интересно, но ако си дошъл само за да потвърдиш сведенията на нашите шпиони, значи бих могъл да си запълня времето с по-смислени занимания.

— Драги ми Вулдарок — отвърна Стилиан с цялата снизходителност, която допускаше спазването на нормите за приличие, — не съм тук да губя времето на когото и да било, особено своето. И все пак съм много любопитен да науча колко са се разшетали западняците според вашите съгледвачи. — Засмя се кратко и разпери ръце в примирителен жест. — Ако имате желание да споделите каквото знаете, разбира се.

— С удоволствие — обади се Херист. — От няколко седмици нямаме свой човек западно от планините, но разполагаме с доказателства, че е постигнато неустойчиво обединение на племената. Откровено казано обаче, ако няма издигнал се над всички вожд, който да го крепи, не виждаме нито нараснала, нито трайна опасност.

— Принуден съм да не се съглася — каза Вулдарок. — В момента имаме шпиони в изконните племенни земи и в средния запад. Според нас са събрани войски, наброяващи трийсетина хиляди, но най-вероятен е сблъсък между самите племена. Не е забелязано придвижване на големи сили към Чернотрън.

— Барас? — изрече въпросително Стилиан, докато се мъчеше да укроти пулса си.

Никой не съзираше истината. Дано поне старият елф…

— Най-важното е, че всъщност няма заплаха от запад, колкото и да са многобройни войските на племената. Без магическа подкрепа, на каквато са се радвали по времето на Върховните вещери… ако „радвали“ не е твърде нелепа дума в случая… за нищо на света не биха успели да ни надвият. Дори се съмнявам, че биха стигнали по-далеч от Подкаменния проход.

— В края на краищата Повелителите на мрака не могат да им заменят Върховните вещери — прихна Херист.

— О, могат да позасилят вятъра с празните си приказки — избълва презрително Вулдарок.

Всички в залата се развеселиха, но не и представителите на Ксетеск. Щом моментът отмина, заговори Барас:

— Стилиан, явно разполагаш с други сведения и искаш да ги чуем, или сме на светска сбирка тук?

Усмивката му обаче замръзна, когато осъзна колко начумерен е Господарят на хълма.

— Имаше проблем в пространството между измеренията. Тонът на Стилиан наложи пълна тишина в Павилиона.

Слушателите му затаиха дъх, зениците им се разширяваха. Той огледа залата. Червендалестото лице на Вулдарок се скова гневно, Херист сякаш буквално не проумяваше думите му, а Барас потропваше още по-нервно по облегалката на креслото. Точно той проговори:

— Да разбирам ли, че Върховните вещери вече не са под ваша власт?

— Да, не са. — Стилиан си позволи да сведе поглед към книжата на масата. — Затова свиках срещата. Според Ксетеск положението ни е много тежко. Ще бъда кратък. Най-малко шестдесет хиляди западняци са въоръжени, единни и готови за нашествие. Засега са в изконните племенни земи, значи на горе-долу десет дни път от Подкаменния проход, но и селца само на три дни от прохода се превръщат в биваци и снабдителни пунктове. Клетката от мана е била засегната, когато някой от Драконаните е отварял портал, и в нея е проникнала достатъчно мана, за да натрупат мощ Върховните вещери и да се изтръгнат на свобода. Смятаме, че са се върнали в Балея и се подготвя възраждането им в Парве. В момента мой съгледвач се е насочил към Парве, за да види какво става там. Това са неподправените факти, които са ми известни. Изправени сме пред разгром.

Поредното мълчание, наситено с размишления. Представителите си предаваха бележки, надраскани припряно.

— Великолепен провал за Ксетеск и сегашния Господар на хълма — изсумтя Вулдарок. — Ясно е, че клетката от мана беше най-значимият ви успех през вековете. А сега я няма.

Стилиан въздъхна и поклати глава.

— Само това ли успя да измъдриш? Надвиснала е толкова страшна заплаха, че се съмнявам в шансовете ни да оцелеем, камо ли да победим. А ти реши да се подиграеш на усилия, които не спираха три столетия — само ние бдяхме за доброто на Балея. Уви, и за твоето също.

— Да не забравяме — изрече Барас, — че единствено в Ксетеск са имали средствата и знанията да впримчат Върховните вещери в затвора им. И никой от нас в другите Школи не ги е подкрепял. Лично аз искам да изразя своята признателност на Ксетеск за техния неуморен труд, а и за незабавната покана да се съберем тук.

Лицето на Вулдарок направо поаленя и той се облегна, за да избърше пак челото си. Беснееше, че е сбъркал в очакванията си за реакцията на Джулаца, а както се оказа — и на Листерн.

— Добавям и своите благодарности — каза Херист и стана. — Имаме въпроси, чиито отговори са жизненоважни. Ще ги изброя, както аз бих ги подредил. Възможно ли е Върховните вещери да си възвърнат предишната мощ и колко ще продължи телесното им възраждане? Западняците разчитат ли на него за нашествието си или ще го изпреварят? И, разбира се, какво да направим ние и каква помощ да очакваме от други сили в Балея?

Стилиан се прокашля.

— Малко ми е неудобно да призная, че пропуснах един факт.

Вулдарок изръмжа нещо и сви устни.

— Естествено, предположихме, че клетката от мана е била отворена наскоро, и може би е точно така. Налага се обаче да изтъкна, че поради същността и честотата на изчисленията за нашите заклинания е възможно в най-лошия случай те да са в Парве от три месеца.

Този път в мълчанието се долавяше гняв.

— И колко остава, докато бъдат възродени? — попита Херист.

— Нямам представа. Не съм вещ в техните дела.

— Значи може и да са се надигнали от гроба… — Херист се задави от ужас.

— Овладей се. Струва ми се, че ако отново имаха тела, вече щеше да се е разчуло. — Барас възпря с жест следващите думи на мага от Листерн. — Спомни си, че доскоро са били само купчинки от овъглени кости. Не ми се вярва възраждането им да е много бързо, а на вас? — подсмихна се елфът.

— И преди сме подценявали Върховните вещери — смънка Херист.

— Но няма да се случи втори път — подчерта Стилиан. — Затова се срещнахме.

— Тези приказки са безсмислени — неприветливо отбеляза Вулдарок, — защото можем само да гадаем кога ще се случи. Разбрахме, че трябва да направим нещо незабавно, хайде сега да се заемем с обсъждането на нашите действия.

Стилиан кимна.

— И все пак сме длъжни да събираме още сведения. Щом науча какво е заварил в Парве моят съгледвач, ще ви известя. Съветвам всеки от вас, който има готови за акция съгледвачи, да ги прати тутакси към изконните племенни земи и Раздраната пустош. Не бива да допускаме да ни изненадат.

Другите замърмориха одобрително, някои започнаха да пишат.

— Да се върнем към въпросите на Херист — предложи Вулдарок. — И аз съм убеден, че отговорът на втория е жизненоважен, но засега няма как да го научим.

Затлъстелият маг от Дордовер си подръпна носа умислено.

— Но защо? — попита Стилиан.

— Защото отговорът ще стане очевиден едва когато войските на западняците потеглят в поход.

— Не съм съгласен — обади се Барас. — Сведенията ни показват и сега, че западняците се подчиняват на своите шамани, което пък е белег за намеса на Върховните вещери. Не знаем доколко Вещерите са способни да повлияят преди да са възвърнали телесната си форма. Подозирам, че властта им е голяма. И не се съмнявам, че съгледвачът на Стилиан ще потвърди това. Мисля си, че трябва да очакваме нашествие преди възраждането на Върховните вещери да е завършило.

— Не забравяйте, че западняците явно са започнали подготовката преди време, щом имат толкова многобройна армия — допълни Херист.

— Така е. И засега не виждаме признаци, че ще се бият помежду си. Това също е белег за външно влияние над тях. Но както и Вулдарок би напомнил отново, не знаем кога ще тръгнат срещу нас. Можем само да препречим достъпа им до източните земи, да чакаме и да се готвим с всичко, което имаме.

— Господа, стигнахме до ключовата цел на тази среща — обобщи Стилиан. — Нуждаем се от армия. И то веднага.

— Да благодарим на боговете, че толкова се мразим — подхвърли Барас, — иначе отдавна да сме орязали броя на стражниците във всяка Школа. — Преди смехът да стихне, той попита: — Каква войска можем да съберем? — Всички млъкнаха. — В Джулаца имаме около шест хиляди редовни войници, половината от които ще бранят града. След месец, ако свикаме запасняците, май ще съберем още осем хиляди.

— Не знам колко са нашите войски — призна си Вулдарок.

— Градската стража наброява около две хиляди души, а стражата в Школата може и да е тройно повече. Ще уточня след мисловна връзка с някого в Школата.

— Херист? — изви глава Стилиан.

— Хиляда и сто редовни войници, двеста конници и не повече от две хиляди запасняци, част от които всъщност са градската стража. Напоследък нямаме пари за издръжка на по-голяма постоянна войска.

— Но пък имате най-добрия пълководец в Балея — напомни Стилиан.

Херист прие похвалата със сдържано кимане.

— Вярно.

— Ами вие, Стилиан? — попита на свой ред Вулдарок. — Вашата войска и демоничните ви изчадия сигурно са повече, отколкото нашите сили, събрани накуп.

— Не са — завъртя глава Господарят на хълма, — защото построихме стени, вместо да поддържаме голяма армия. Градската стража наброява седемстотин души, стражата на Школата — пет хиляди, в момента разполагаме с почти четиристотин Закрилници.

Барас пресметна набързо.

— Значи армията на племената ни превъзхожда тройно, дори ако съберем всичките си запасняци. Какво да очакваме от Търговския съюз на Корина?

Вулдарок въздъхна, после изпръхтя.

— Ех, ако можех да кажа — промърмори Стилиан, — че събират войски, но истината е, че техните междуособици опразват кесиите им и заемат изцяло вниманието им. Предадох на барон Гресе онези сведения, които според мен е редно да научи. Поне той се отнася сериозно към опасността. И членовете на Търговския съюз са се събрали, но нямам никаква надежда да решат нещо смислено. Пред техните вражди нашата взаимна подозрителност прилича на детски закачки.

— Нищо ли да не очакваме от тях? — посърна Херист.

— Гресе и Блекторн ще ни помогнат в земите при Гиернатския залив, но друго…

Стилиан тръсна глава.

— Безполезни паразити — изсумтя Вулдарок.

— Такива са наистина — подкрепи го Барас. — Какво трябва да правим сега?

— Споразумяваме се колко войници можем да отделим от отбраната на Школите, назначаваме им командир, разотиваме се по домовете си и се заемаме с опресняване на уменията си в нападателната магия — отсече Вулдарок.

— Тук ли е Дарик? — сети се Барас. Херист се засмя.

— Реших, че е най-благоразумно да дойде с мен.

— Е, тогава ще си спестим главоблъсканицата кого да изберем за командир. Не виждам кой, освен генерал Дарик, е достатъчно уважаван и способен да се справи с тази задача. Предлагам да го извикаме и да попитаме от какво ще се нуждае.

В залата се възцари дух на сговорчивост, каквато пратениците на четирите Школи постигаха твърде рядко. Но Херист вгорчи настроението им.

— А докато го чакаме, дали не можем да си отговорим на въпроса, който май отбягвахме досега. Как, всички богове да са ни помощ, ще възпрем Върховните вещери този път?

Спречкването назряваше заедно с безпокойството още откакто напуснаха Дордовер, но макар да го предчувстваха, не им стана по-приятно накрая.

До Замъка им оставаха не повече от два дни път на кон и Троун поведе спътниците си встрани от отъпканите пътеки. Навлязоха в типични за Балея диви местности — зъбери със свлачища, гъсти гори, покрили малки плата, стръмни склонове, под които се криеха потоци и мочурища.

Напредваха бавно и се уморяваха. Доста често ездачите слизаха по неволя от седлата, за да преведат конете си по коварния терен, където и една стъпка накриво можеше да им навлече беда.

Мудното влачене изчопляше увереността на Алун, която бездруго си беше оскъдна. Троун се досещаше какво го тормози. Колкото и да го ободряваше, колкото и да го увещаваше, че по-безопасен път към целта няма, нетърпението на Алун заплашваше да прекипи в открита разпра.

Слънцето се скри зад високите дървета и събралите се следобеда облаци и Троун реши да спрат на поляна до поток, обрасла с мека трева и оградена от начупени склонове, в които несигурно се бяха вкопчили дръвчета и храсти.

Той скочи на земята и потупа коня си по хълбока. Животното прекрачи към водата и започна да пие жадно. Дневната жега отстъпваше пред вечерния хлад и във въздуха се долавяше влага като предвестие за дъжд.

— Още е светло — недоволно каза Алун. — Можехме да продължим.

— В тези долини се смрачава бързо — обясни Троун. — А това място е закътано. — Отпусна длан върху рамото на своя приятел. — Ще стигнем там навреме, довери ми се.

— Откъде знаеш?

Алун се измъкна изпод ръката му и се отдалечи, погледът му шареше безцелно по малкия им бивак.

— Тук ще сме добре, ако не завали — каза Уил и се озърна смръщен към Алун. — Той да не е…

— А, не — успокои го Троун. — Май нервите му са се изпокъсали. Опитай се да го изтърпиш. Нуждае се от всичко, с което можем да го насърчаваме. — Той подуши въздуха. Слабият вятър едва полюшваше листата. — Няма да завали.

— Гледай да го укротяваш — предупреди Уил. — Не можем да рискуваме да вземе да буйства.

Троун кимна.

— Ти разпали печката, а аз ще му обясня това-онова.

Тръгна към приятеля си, като стъпваше съвсем безшумно. Алун седеше на купчина скални трошки, където потокът завиваше надясно. Подмяташе камъчета на дланта си, от време на време хвърляше някое в бавното течение. Троун седна до него и го сепна.

— Ох, богове…

— Извинявай.

— Как успяваш да не вдигаш шум? — с пресилено шеговит тон попита Алун.

— Научих се с годините. Хайде, сподели какво те мъчи, а аз ще ти кажа защо няма причини да се тревожиш.

Лицето на Алун се наля с кръв и той се вторачи в Троун с овлажнелите си очи.

— Не се ли подразбира какво ми е? — Гласът му прогони покоя от поляната. — Пътуваме твърде мудно. Докато стигнем там, те ще са мъртви.

— Знам какво правя. Забрави ли, че тъкмо заради това дойде при мен? — Троун внимаваше неговият глас да остане невъзмутим и тих, макар че не можеше да потисне присъщата му грубоватост. — Знаем, че не са ги отвлекли, за да ги убият. Знаем и че Ериан ще се постарае да спечели време и ще им угажда, доколкото може, за да дочака да я спасим или да я пуснат. Разбирам колко се измъчваш, на мен също не ми е леко, но трябва само да потърпиш.

— Да потърпя… — озъби се Алун. — Ще си седим тук, ще си хапнем и ще се наспим на воля, а моето семейство е на косъм от смъртта. Как смееш да си правиш разни сметки?! Играеш си с живота им!

— Я по-тихо! — изшътка Троун и жълтото в очите му проблесна. — С тия твои крясъци ще привлечеш онези, от които се крием. Сега ме чуй. Разбирам колко ти е мъчно и защо искаш да вървим неспирно, но те моля да ми вярваш, че не си играя с ничий живот. Не бива да останем без сили, докато припираме да отидем по-скоро в Замъка, иначе просто ще позволим да ни изколят. Щом сме тръгнали да спасяваме семейството ти, длъжни сме да бъдем бодри и силни. Ела и се нахрани, моля те.

— Не съм гладен.

— Храната ти е необходима. Така не си помагаш, а и не мислиш трезво.

— Е, съжалявам, но не мога само да седя бездейно!

Птиците се разхвърчаха надалеч от поляната. Уил изникна ненадейно зад гърба на Алун и му запуши устата с длан. Очите на нисичкия мъж пламтяха трескаво, гневът и презрението бяха изписани по лицето му.

— О, ти не седиш бездейно, а рискуваш моя живот с това твое блеене. Престани, иначе ще ти прережа гърлото, а ние и сами ще свършим работата, за която ни нае.

— Уил, пусни го! — изръмжа Троун.

Понечи да се надигне, но погледът на Уил го разубеди. Омръзналият се Алун молеше безмълвно, Троун обаче не пожела или не можа да му се притече на помощ.

— Ще измъкнем жена ти и децата, както ние си знаем — зашепна Уил в ухото му. — Ще пипаме полека, защото така всички ще си опазим живота. Все ми е тая дали ще продължиш с нас, или ще те зарежа с глава в потока, защото си получих парите. Но семейството ти ще иска да си жив, та аз ти предлагам да затвориш тая голяма уста. — Той отблъсна Алун и мина покрай Троун с думите: — Повече не се съгласявай клиентът да идва с нас.

Джандир седеше от другата страна на печката, върху която вече се грееше котле с вода, следеше спречкването до потока, а на душата му беше тежко. За него не беше трудно да проумее защо няма да стигнат далеч в спасяването, макар че уж притежаваха всички необходими качества.

Имаха в групата си изкусен крадец, безшумен съгледвач и ловец — всичките пъргави, умели и умни бойци. Само дето не подхождаха по нрав. Троун въпреки огромната си сила и застрашителна външност беше прекалено кротък и отстъпчив. Алун дойде с тях, вместо да поддържа дома си и да чака. А Уил беше вечно наежен, твърде много държеше на тишината и безопасността, защото му липсваше вътрешен покой, толкова необходим в неговия занаят.

Джандир се замисли и за себе си — тази работа не го влечеше. Не се виждаше като наемник, а просто като елф, който можеше да изкарва пари, защото стреляше майсторски с лък, докато не открие истинското си призвание. Надяваше се да го намери преди да е станало късно.

Долавяше потиснатия гняв наоколо, виждаше седналите далеч един от друг мъже и си казваше, че може вече да е късно.

Генерал Рай Дарик приглади картата върху масата. Старшите магове от четирите Школи се събраха около него, помощниците им се задоволяваха да надничат откъдето могат. Само Вулдарок остана в креслото си.

Дарик се извисяваше с цяла педя над всички, а буйната му кестенява коса беше подкастрена над челото, около ушите и на тила. Непокорната туфа стърчащи кичури му придаваше момчешки вид, а заради закръгленото и гладко лице трудно му даваха неговите тридесет и три години.

Малцина обаче се подвеждаха повече от веднъж, че щом е толкова младолик, сигурно е и наивен. Когато се наведе над картата, маговете ловяха нетърпеливо всяка негова дума.

Той заслужи славата си на майстор в тактиката през годините преди западняците под предводителството на Тесая да завоюват Подкаменния проход. Дарик бе командвал набези дълбоко в територията на врага, с които пречеше на струпването на войски и провизии. Вероятно бе успял да отсрочи загубата на прохода с три-четири години.

Оттогава бароните, които можеха да платят на него и на Листерн, а още не бяха наели Гарваните, търсеха съветите му при по-сериозни стълкновения. Никой не се усъмни и за миг, че сборната армия на четирите Школи ще му се подчинява безпрекословно.

— Добрата новина е, че при толкова редовни войници можем да се защитаваме, но зависи дали вашите предположения за броя на западняците са точни. И щеше да ми олекне неимоверно, ако знаех, че те ще ни нападнат без подкрепата на Върховните вещери. Защото пробият ли отбраната ни, опасявам се, че няма с какво да ги пресрещнем в устрема им към Корина, Гиернат и Школите.

Дарик се огледа наляво и надясно.

— Всички ли виждат добре?

Той плъзна ръка над картата на Балея, Северния континент, на която доминираха планините Чернотрън, проточили се като неравен белег от север на юг, от бряг до бряг. Разделяха сушата на две не съвсем равни части.

Източната, незначително по-малка от западната, беше цивилизованата, както предпочитаха да мислят нейните обитатели. Плодородни земи, гъсти гори, изобилие от вода и подходящи за пристанища заливи създаваха превъзходните условия населението да благоденства, а търговията да процъфтява.

На запад местностите ставаха по-сурови и каменисти, вятърът издухваше тънкия почвен слой и преобладаваха жилави шубраци. Рядко се срещаха места с добри условия за заселване. На югозапад бяха пренаселените изконни земи на племената, на северозапад — Раздраната пустош.

Според широко разпространен мит източната и западната половини някога не били едно цяло, а се местели незабележимо из огромния океан, докато не се сблъскали в проточил се катаклизъм.

— Не е задължително да сте пълководци, за да знаете, че има три пътя за навлизане в източните земи. На юг — Гиернатския залив, на север — Тривернския. Разбира се, и Подкаменният проход. Можем да не се безпокоим за трите всеизвестни планински превала тук, тук и тук, защото пътят криволичи и е дълъг, опасен и напълно негоден за проникване на голяма войска. Но това не означава, че ще ги оставя без наблюдение.

— Следователно не очакваш да проникнат с кораби по-нататък по северния и южния бряг? — попита Барас.

Дарик завъртя глава.

— Не могат да стоварят там големи отряди. Вероятно ще изпратят саботьори и разузнавачи чак до Гиернат, но нямат кораби, с които да превозят войските си. По-лесно и бързо е да прекосят залива, там и лодки ще им свършат работа.

— И какво ще направят? — попита Вулдарок, а погледът му се плъзгаше по неравната брегова линия на Балея.

— Над две неща трябва да се замислим и едното зависи от другото — отговори Дарик. — Западняците отдавна са се зарекли да заличат Школите. И Върховните вещери искат същото, но само като част от плана си да владеят целия континент. Затова е най-вероятно нашествениците да насочат главните си сили през Подкаменния проход и Тривернския залив. Да ги разгледаме поред.

Повечето войски ще минат през прохода. Пътят е къс, прекарването на тежки механизми е сравнително лесно, а западняците вече го контролират и в двата му края. За наш късмет не е толкова широк, че да нахлуят през него твърде бързо със смазващо превъзходство. Все пак е задължително да се противопоставим на всяка тяхна армия точно при източния край на прохода, значи възможностите ни за избор са ограничени. Колкото може по-скоро ще разгърна там петстотин конници и пет хиляди пешаци. В предния пост на Търговския съюз там са разположени по-малко от сто войници, неопитни и зле обучени. Ще поискам от вас по-силна подкрепа в магията, когато преценя на място какво ми е нужно за отбраната. Възпирането на противника още при прохода е неоценимо важно. Той е само на четири дни езда от Ксетеск и на пет от мястото, където се намираме в момента, а оттам дотук няма какво да им попречи.

Дарик млъкна, искаше да види как маговете посрещат думите му. Барас гризеше ноктите на едната си ръка, без да забележи, устните на Вулдарок бяха изтънели в линия, Херист кимаше, вторачен в картата.

Стилиан се мръщеше.

— Искате ли да кажете нещо, ваше превъзходителство?

— Не можем ли да превземем прохода? — предложи Господарят на хълма.

— Планът ми за отбрана не включва това като тактическа задача, а лично аз съм убеден, че ще бъде непростима глупост да се опитаме. Няма съмнение, че те и в момента укрепват позициите си в прохода. Казармите вътре могат да поберат шест хиляди души.

— Но с мощна нападателна магия… — подсказа Стилиан.

— В ръкопашните схватки при атаката ще губим по трима войници срещу един техен, а нямаме нито един излишен. Ако с магията си можете да подобрите съотношението над едно към едно, ще помисля сериозно над този вариант. — Дарик вдигна рамене. — Не съм осведомен за съществуването на магии, които биха подействали толкова опустошително.

Господарят на хълма се усмихна.

— Така е. Но ако превземането на прохода се превърне в стратегическа необходимост… да речем, за да се опълчим срещу Върховните вещери, защото те едва ли ще ни дойдат на крака… възможно ли е?

— Всичко е възможно, господарю Стилиан — хладно отвърна Дарик.

— Идея ли те споходи? Сподели я с нас — намеси се Вулдарок.

— Засега нямам идеи — увери го Стилиан. — Но не искам да обръщаме гръб на какъвто и да е шанс за постигане на превъзходство.

— Това няма да се случи, ако разчитате на мен — обеща Дарик и му се поклони едва забележимо. — Стигнахме до Тривернския залив — открита, трудна за отбрана местност, само на четири дни път от Джулаца…

Стилиан не го слушаше. Ако не превземеха прохода, можеше да се лишат от крайната победа. Но сега не биваше да настоява, за да не издаде истинските си намерения. Нещо трябваше да се промени. Взря се в Дарик. Не би могъл да разубеди пълководеца сам. Дали не беше време другите Школи да научат за последните експерименти на Ксетеск? Щеше да промени коренно смисъла, който влагаха в израза „мощна нападателна магия“. Засмя се наум и пак се съсредоточи върху военните планове, но изведнъж му се прииска по-скоро да поговори с най-добрия си изследовател на измеренията, маг на име Дистран.