Джеймс Баркли
Крадеца на зората (6)

ГЛАВА 5

Гарваните и техните спътници потеглиха от замъка Таранспайк, когато слънчевите лъчи изпаряваха росата, обсипала тревата на вчерашното бойно поле. Вятърът бе издухал дъждовните облаци на запад над централните равнини към тъмните очертания на планините Чернотрън. Съвсем лек полъх носеше топлина дори в този ден от ранната пролет. Барон Понтоа, неговите войници, наемници и магове се бяха изнизали през гората Гретерн натам, откъдето дойдоха. От бивака им бяха останали само смачкани буренаци и могила, оградена с колчета, където бяха погребали своите мъртъвци.

Начело на малкия конен отряд яздеха Хирад, Ричмънд и Илкар. Барон Гресе подразни охраната си, като предпочете да пътува между Талан и Незнайния. Дензър и Сирендор Ларн ги следваха, а четиримата телохранители на барона бяха последни.

Гресе явно се възползваше от шанса да разчупи оковите, в които го напъхваха грижите на прекалено старателното му домочадие. Незнайния и Талан на свой ред не можеха да устоят на навика да събират сведения от всеки попаднал им източник.

— Все още ли сте съюзници с Блекторн? — попита Талан. Гресе кимна.

— Уговорили сме взаимни облекчения в пътните такси, но не бих ги нарекъл съюз. Той пътува безплатно през този проход към Корина, аз ползвам същите права в земите му, когато пътувам към Гиернат.

Веждите на Незнайния се събраха на челото му.

— Той завзе ли земите източно от Гиернат? Чух, че…

— Преди шест месеца. Почти е присъединил Гиернат към владенията си, макар че градският съвет го притиска да не повишава пътните такси. И засега успяват.

— А какво стана с лорд Арлън? — сети се Незнайния.

— Работи за Блекторн.

— Аха…

— Богове, нямаше битки! Тоест нямаше още битки. Формално Арлън си остава владетел на земите източно от Гиернат, но истината е, че го крепи Блекторн с войските си, получава метали от южните мини и прибира дял от пътните такси по югоизточните маршрути, включително към Корина. — Гресе прихна и тупна Незнайния по крака. — На твое място бих зачеркнал Арлън от списъка на бъдещи работодатели. Сега Блекторн върти парите около Гиернат.

— Има ли и други, които е по-добре да зачеркнем? — вметна Талан.

— Не и мен. Понтоа не се е отказал. Или вече крои следващото нападение срещу Таранспайк, или се надява да прекаля с укрепването му и да оголя земите си по на запад.

— Е, ако сме ви необходими, запишете се по-рано — подхвърли Незнайния.

— Много рано — додаде Талан.

— Чу се слух, че вие, момци, май се каните да окачите щитовете на стената — рече им на свой ред баронът, подчертано вперил поглед напред.

— Вярвайте, когато видите с очите си — отвърна Талан.

— А уж щяхме да си разменяме сведения — изсумтя Гресе, обаче в очите му се мярна весела искрица.

— Хайде да се уговорим, че вие ще научите пръв, ако се случи — предложи Незнайния.

— Ще се примиря и с това — поклати глава баронът. Скалистите склонове на прохода Таранспайк бяха целите в равномерно сиво и се извисяваха поне на стотина крачки по целия път до Корина. Усойните места приютяваха само птици и по-издръжливи растения. От двете страни на отвесните стени земята беше нацепена от чернеещи пропасти, дълбоки урви и неприветливи, безжизнени долини, където водата течеше под камъните и шумоленето й напомняше за залутали се души. В самия проход стеклата се след снощния дъжд вода се събираше на локви по меката пръст и конете газеха в кал. Но през деня, щом слънцето огрееше между склоновете, земята щеше да се втвърди. Пукнатините по пътя, широк на места колкото десетина каруци, а другаде — само три, показваха колко горещо може да бъде между нагретите скали през лятото.

Писукането на птиците, тропотът на копитата и мъжките гласове ехтяха между стените и многократно умножените звуци сигурно биха лишили от спокойствие самотен ездач, но отрядът можеше да не им обръща внимание.

Сирендор отново вдиша чистия въздух и се наслади на хладния поток, проникнал в дробовете му. Така пропъждаше от паметта си тежките миризми и пушеците в замъка и около него. В прохода никой нямаше да им посегне. Хората на Гресе поддържаха безопасността тук, а и доколкото му беше известно, бездруго не се навъртаха много разбойници. До Корина имаше само един ден път и настроението му, винаги ведро, с всеки миг се подобряваше. Единствената сянка хвърляха предстоящият разговор между Гарваните и опасенията от реакцията на Хирад.

Почти през цялото време Сирендор разменяше безобидни приказки с Дензър и се хилеше на Илкар, щом срещнеше намусения поглед на елфа. Не откриваше нищо чак толкова противно у тъмния маг. Не за пръв път Сирендор се бе сражавал срещу някого и после бе яздил до него по пътя към дома на следващия ден. Такъв си беше животът на наемниците. Пролича си, че Дензър е способен маг и извън войната с нейните особени порядки се превръщаше в един от мнозината, които се чудят накъде ли ще ги отведе следващата им задача. Откриваше обаче една разлика — Дензър му се струваше далеч по-уверен от повечето магове. Предположи, че това се дължи на израстването му в Ксетеск, и си напомни, че трябва да разпита Илкар по-подробно за Тъмната школа.

Пак изви глава да погледне Дензър и се подсмихна. Лулата, стисната между зъбите, димеше спокойно както винаги, котаракът се крепеше върху рога на седлото. Магът губеше всякаква словоохотливост при въпрос за котарака и само мънкаше, че животинчето било най-подходящата компания в неговия, общо взето, самотен живот. Самият Дензър пък за кой ли път се бе вторачил в гърба на Незнайния, сякаш се опитваше да пробие дупка в него.

— И за мен е загадка — призна Сирендор. — Открай време. Магът се отърси от вцепенението.

— Какво?…

— За Незнайния ти говоря. Познавам го от десет години, а дори още не съм научил къде е роден.

— Нито името му, нали?

— И името му не знам — потвърди Сирендор.

Мислех си, че го е казал поне на своите съратници.

— Опасявам се, че и това е само поредният слух за нас. И Томас не го знае.

— Кой е Томас?

— Съдържателят на „Гарваново гнездо“… е, съсобственици са с Незнайния. Томас го познава над двайсет години. Той го отгледал, когато Незнайния се изтърсил в Коринд едва тринайсетгодишен. — Сирендор поклати глава. — Човек бързо научава, че е по-добре да не му задава някои въпроси.

— Но защо го наричате Незнайния воин? Наемникът се разсмя.

— Този въпрос ни задават най-често. Първо ти ми кажи какво си чул досега, после аз ще те просветя за истината.

— Чувал съм само, че не искал някой да го намери — вдигна рамене Дензър. — Затова не издавал името си пред хората и приел този прякор.

— Любим слух на мнозина, но в него няма нищо вярно. Ако се е опитвал да се скрие от някого, прякор като Незнайния воин и участие в отряда на Гарваните са възможно най-глупавият начин да го постигне, не си ли съгласен? — Магът кимна. — Решихме да основем отряда преди десет години в „Гарваново гнездо“, след като се бяхме озовали всеки поотделно в една и съща армия в Гиернат. Тогава бяхме той, аз, Хирад и Илкар. Помня добре как потеглихме към Корина и той подхвърли, че притежавал странноприемница. Щял да ни подслони и нахрани безплатно, защото искал да обсъди нещо с нас. Първо ни щукна името на отряда — нали седнахме да пием в „Гарваново гнездо“? После съставихме кодекс и всички се подписахме на пергамента, който Томас пази на стената в задната стая. Когато дойде редът на Незнайния, започна да се инати и разправяше, че името му нямало значение. Чак тогава ние — останалите, се сетихме, че за цяла седмица сражения тъй и не сподели нищо за себе си. Помня, сякаш е било вчера, какво казаха Хирад и Илкар. Нашият цапнат в устата варварин изтърси: „Не ни трябват разни тайнствени типове, или подписвай, или се разкарвай.“ — Сирендор поклати глава. Какво друго да очакваш от Хирад? И Илкар се наежи: „Ти какво, да не си някакъв загадъчен незнаен воин?“ Ето как се появи името под текста на кодекса. И остана. Това е историята. Дензър се изкикоти.

— Брей, брей… ето как се зараждат легендите.

— Искрено се надявам да попаднем в тях — подсмихна се и Сирендор.

— Но не те ли гризе любопитството да научиш истинското му име и причината да го крие? — попита по-сериозно магът.

Трудно ми е да си представя защо някой ще твърди, че името му нямало значение.

Сирендор се изви към него на седлото, подчертано вдигна показалец пред устата си и сниши глас.

— Гризеше ме, може би и сега е така, когато нямам друга работа. Не си мисли, че не го подпитвахме. Напивахме го и се мъчехме да измъкнем името с хитрости, казвахме, че няма да му говорим повече, ако не каже, и още какво ли не. Но той не отстъпва, а започнеш ли да прекаляваш, накрая го ядосваш. Незнайния ни е приятел. Щом не иска да сподели нещо, пък било то и името си, зачитаме неговото желание. Той е един от Гарваните.

— Но нали крие нещо от вас! — настоя Дензър. — Не иска да ви каже…

— Стига — спря го Сирендор. — Негово право е да реши. Няма да говорим повече за това.

Но изражението на мага подсказваше, че едва ли ще се примири лесно.

Ято едри бели чайки със сиви криле се плъзна във въздуха над тях и се издигна с крясъци, огласящи напуканите скали горе. Други птици, по-дребни и тъмни, изхвърчаха раздразнени и резките им писъци накараха ятото да се пръсне, за да се събере отново много по-високо и да продължи полета си на запад. С шумно пляскане на крилете малките хищници се върнаха при гнездата с пиленцата, които бяха опазили от грабливите чайки.

Отметнал глава назад, Гресе проследи кратката птича свада, после се обърна Към Незнайния.

— Кажи ми, моля те, Блекторн показа ли някаква загриженост заради слуховете за западняците?

— Струва ми се, че надценявате положението и ролята ни — отвърна огромният воин. — Наемниците не могат просто така да спрат за разговор барон Блекторн.

Гресе се вторачи изпитателно в него с ярките си очи.

— Слушай, Незнаен, аз съм най-старият жив барон и съм се научил да не надценявам никого и нищо. Славата и доброто име на Гарваните са всеизвестни. Случва се и да си приказвам с Блекторн, затова знам, че се радва на вашата компания.

— Ами поговорете направо с него за това.

— Само дето сега от него ни делят двеста и петдесет мили на югозапад. Ето защо питам тебе — малко по-сърдито каза Гресе.

— Усещам, че премълчаваш нещо.

Незнайния попита само с поглед Талан, който вдигна рамене. Конете напредваха в лек тръс, Дензър бе поизостанал, увлечен в разговора със Сирендор.

— Преди половин година, когато според вас Арлън се продал на Блекторн, ние бяхме пратени да разузнаем дали заплахата от западняците наистина расте.

Баронът удари с юмрук по рога на седлото.

— Знаех си, че има какво да кажеш! Ама че лукав гадник е той, нито думичка…

— Имаше сериозни основания да се домогва до повече сведения — вметна Талан. — Нека не си затваряме очите за истината — ако западняците нахлуят през Подкаменния проход, по-вероятно е да връхлетят Блекторн, а не Школите, поне в началото. Същото важи и за нашествие през Гиернатския залив — оттам имат пет дни път до Корина, но само два часа до замъка Блекторн.

— И какво видяхте? — попита баронът.

Яздещият отпред Хирад обяви почивка. Минаваше пладне и проходът се сгря приятно. Спряха в естествено кръгло разширение, където скалите бяха проядени от стихиите.

— Нищо, което да потвърди чутото от вас — отговори Талан, изтръска прахоляка от плосък камък с ръкавицата си и седна. Телохранителите на Гресе събираха наръчи от сухи храсталаци, каквито имаше навсякъде в прохода, за да накладат огън. — Отидохме на запад като охрана на кервана с вино, което Блекторн прати за продажба в Леону. След Подкаменния проход свърнахме на юг и пътувахме четири дни покрай планините. Накрая се върнахме през Гиернатския залив. Не видяхме опожарени села, бойни отряди, нямаше дори следи от набези на западняци. Ако събират силите си, правят го в своите земи из югозападния полуостров. Съжалявам, ако съм ви разочаровал.

— Това е било преди шест месеца…

Гресе се настани до него, но предпочете по-меката трева.

— Така е, но ако не се Лъжа, барон Блекторн не се тревожи за възможно нашествие от запад — отбеляза Незнайния.

Порови в раницата си и извади стегната с връв кожена кесийка.

— Ей, Сирендор, дръж солта! — Съратникът му улови кесийката с една ръка. — И този път я използвай. Така поне твоята супа става горе-долу поносима.

Хирад се ухили, Сирендор промърмори ругатня.

— Би трябвало да се тревожи — възрази Гресе, без да се заслушва в шегите им. — А какво става около самия проход?

— Пазят го добре. Тесая не е глупак. Взима доста пари от пътниците и няма никакво намерение да го отстъпи на Търговския съюз или на друго западняшко племе.

— Казармите?

— Заковани и празни. Имаше внушителни стражеви постове и в двата края на прохода, но не се готвеха за обсада.

— Благодаря и на двама ви. Извинете, че ви досадих — каза баронът.

Талан махна с ръка.

— Няма за какво. Да разбирам ли, че имате и други източници на сведения?

— Да, по-скорошни и също достоверни. Съобщиха ми, че проходът е затворен в посока изток, там гъмжи от западняци и от югозапад прииждат бойни отряди. Ако е вярно, загазили сме. Нямаме организирана отбрана, а нито Блекторн, нито Школите са достатъчно силни сами по себе си. Само ви моля да сте нащрек, да се оглеждате и ослушвате. — Гресе въздъхна. — И помен от надежда нямам да склоня другите барони към единство, особено без Блекторн. Дано не стане прекалено късно… Челото на Талан се сбърчи.

— Толкова ли сме зле според вас? Какво мислите за мълвата, че Върховните вещери ще се надигнат?

Баронът изсумтя.

— Да, точно толкова зле сме. Съвсем скоро може да бъдем въвлечени във война за земите си. А Върховните вещери… Ако по някакво зловещо чудо се завърнат, направо ще се простим с Балея.

Пламъците запращяха и хората потънаха в мълчание, всеки предпочете да се улиса в мислите си, докато рееше поглед към огъня. Мястото подтикваше към покой, а варивото на Сирендор все пак се оказа вкусно.

Слънцето вече се спускаше зад най-високите сгради на Корина, когато Гарваните влязоха в града през източната порта. Стражата спираше някои пътници за разпит, случваше се и да ги претърси, но Гарваните както винаги бяха пуснати с приветлив жест да се влеят в гъмжилото по калдъръмените улици, където търговията още беше оживена в този час.

— Едно от предимствата да сме в отряда — подхвърли Сирендор. — И без това не са чак толкова много, колкото си въобразяват хората.

Дензър предпочете да остане безмълвен.

Скоро Гресе и придружителите му се сбогуваха с Гарваните и завиха на юг към канцелариите на Търговския съюз и строго охраняваните покои, които баронът смяташе за нужно да има в Корина.

Това беше столицата на цяла Източна Балея. Приютяваше постоянно население от четвърт милион, което набъбваше до към триста хиляди по празниците и при по-важни търговски събори. Техните дати зависеха от пристигането на товарните кораби от земите, разположени източно и южно от Северния континент. Градът бе основан в началото на широкото устие на река Коур и отдавна имаше пристани за големи кораби, които примамваха южняците встрани от по-късия, но не толкова доходоносен маршрут до Гиернат.

Тук се строяха ниски, но здрави и просторни сгради — нагледно свидетелство за ураганите, които периодично връхлитаха устието при отминаването на зимата. На три площада, свързани с улици, по които плътно се редяха дюкяни и работилници, странноприемници и гостилници, бардаци и комарджийски свърталища, пазарищата кипяха от живот всеки ден.

Извън този триъгълник, по-близо до пристанището големите манифактури бумтяха, трещяха, изпичаха, режеха и лееха, за да бълват стоки за местните хора и за продажба отвъд моретата. И във всяка пролука между средищата на забавления, търговия, администрация и работа живееха хора. Някои тънеха в мизерия, други се радваха на разкош, невиждан за онези, които не можеха да изстържат мръсотията от мазолестите си ръце, а повечето се клатушкаха нагоре-надолу между двете състояния.

Гарваните насочиха конете си ходом към западния пазар, в чийто северен край се бе наместило „Гарвановото гнездо“. Навсякъде се виждаха хора, каруци и добитък, навсякъде свежите, гадните или застоялите миризми се разнасяха с равномерния бриз откъм морето. Сергии, кошници и подноси предлагаха всичко — фини платове, изтъкани от елфи в далечните южни земи; съдове и железарски изделия от грънчарските работилници и ковачниците в Корина и Джейдън; пушени и варени меса, задушени зеленчуци и сладкиши, приготвени в кухни из целия град — някои чисти и спретнати, повечето гнусно занемарени. Навсякъде властваше езикът на парите, среброто и бронзът лъщяха под почервеняващите слънчеви лъчи, докато минаваха от ръка на ръка.

За техен късмет повечето хора вече се изнизваха от пазара, но трябваше да се промъкват между сергиите. Нямаше смисъл да си викат с все сила, затова Незнайния мълчаливо поведе колоната към странноприемницата и спокойствието на задната стая, където се събираха да отдъхнат след битки.

Роб, синът на Томас, който изпитваше страхопочитание към отряда, отведе конете им в конюшните и те влязоха сковано след дългата езда.

— Здрасти, момко! — отекна викът на Томас към Незнайния.

Винаги го наричаше „момко“, защото прякорът му напомнял твърде много на думата „непознат“. По това време в „Гарваново гнездо“ имаше клиенти едва на около четвърт от масите, а те бяха общо тридесет в голямото помещение с яки дъбови подпори на ниския таван. Окръгленият тезгях бе разположен точно срещу входната врата и свършваше при вратата към кухнята, задната стая и горните етажи. Вдясно имаше място за голямо огнище. По рафтове на три стени се редяха книги с червено-сиви корици и сякаш сгряваха още повече кръчмата заедно с фенерите.

— Здравей, Томас — уморено отвърна Незнайния.

— Влизайте направо — подкани ги високият оплешивяващ мъж, който наближаваше петдесетте. — Ще ви донеса вино, пиво и кафе. Марис тъкмо е запалила фурните. Аз…

Той рязко затвори уста щом ги преброи набързо, за миг се вторачи в Дензър и се извърна. Незнайния кимна, доближи тезгяха и докосна ръката му.

— Довечера тук ще има пиршество. Имаме какво да празнуваме и да си припомняме, но и ще скърбим за Рас.

Не си казаха друго. Гарваните се изнизаха покрай Томас, всеки му кимаше или се усмихваше.

В задната стая изпъкваха три неща — символът на Гарваните и кръстосаните къси мечове над огнището, дългата маса със седем стола до голямата двойна врата в дъното и прекрасно изработените кресла и дивани. На тях се отпуснаха наемниците с облекчени въздишки, после тишината се върна в стаята.

Дензър се подвоуми и тръгна към по-обикновено кресло с червена тапицерия край незапаленото огнище.

— Не там! — скастри го Талан. — Това беше мястото на Рас. Ако искаш, седни на дивана на Томас. Не вярвам да се разсърди.

Дензър се настани където му бе казано.

— Тъй — обърна се Незнайния към тъмния маг, — първо неотложните неща. Кога може да получим парите?

— Ами вече обясних на Илкар, че амулетът за нас е преди всичко помощно средство в изследванията, значи няма да търсим купувач още няколко месеца. Но ще му определим цена, под която няма да го продадем, и ще ви дам в предплата пет процента от тази сума. Да речем… двеста хиляди сребърника?

Незнайния бързо погледна съратниците си един след друг. Нямаше възражения.

— Засега е приемливо. Ние държим парите си в Централната каса. Очакваме да внесеш предплатата там до една седмица.

Дензър се изправи.

— Ще ги имате в касата още утре. Сега ви моля да ме извините, но се нуждая от баня.

Понечи да излезе и Незнайния го спря с жест.

— Къде ще отседнеш?

— Още не съм избрал.

— Поискай от Томас да ти приготвят стая. За сметка на заведението.

— Много гостоприемно. Благодаря ти — отвърна магът с леко смущение, макар че се усмихваше.

— Ако си в настроение, ела и на пиршеството. В края на краищата ти го плащаш. В голямата зала на кръчмата по залез. — Дензър кимна. — И още нещо… Илкар? Направи Разгадаване, моля те.

Елфът кимна и призрак на веселие се мярна по лицето му, когато доближи Дензър.

— Какво се иска от мен? — попита тъмният маг.

— Не е много. Заклинанието е съвсем леко и има едно-единствено предназначение. Просто ще се уверя, че си искрен. Когато те докосна, отговори на въпроса ми с „да“ или „не“.

Илкар затвори очи и произнесе краткото заклинание. Дясната му ръка мина пред неговите очи, уста и сърце преди да я отпусне върху рамото на Дензър.

— Ще бъдат ли внесени по сметката на Гарваните двеста и петдесет хиляди сребърника до една седмица, броено от днес?

— Да.

Илкар отвори и очите си, и вратата.

— Ще се видим по-късно. — Тъмният маг напусна стаята, а елфът се вторачи ядно в Незнайния. — Няма ли да му направим още някоя услуга? Например да му разрешим да източва кръвта на магове от Джулаца, за да възстановява запасите си от мана?

Незнайния мълчеше, но се обади Хирад:

— Не му вярвам.

— Според вас защо му предложих да отседне тук? — промърмори Незнайния.

— Не заради парите. — Варваринът не го слушаше. — С това Разгадаване потвърдихме, че ще ни плати. Но и друго се мъти около него… Защо охотно предложи да ни плати толкова пари? Да си кажем честно — щяхме да пътуваме с него и срещу две хиляди на човек.

— Според вас защо му предложих да отседне тук? — повтори Незнайния. — Ако ни е забъркал в нещо, искам да знам къде да го намеря. Затова, Илкар, искам и той да е в кръчмата тази вечер.

— Неприятности ли очакваш? — попита Талан.

— Не. — Незнайния се облегна в креслото и изопна краката си. — Но въпреки всичко ще носим къси мечове не само от уважение към Рас.

— Чак сега, нали… — процеди Илкар, който вадеше тапата от бутилка и пълнеше бокал с вино.

— Какво чак сега? — не разбра Сирендор и с жест го помоли да сипе и на него.

Илкар напълни първо неговата чаша.

— Чак сега отделихте време да помислите. Блясъкът на среброто поизбледня и започнахте да се ослушвате, а? — Елфът се върна на креслото си. — Ксетеск означава опасност.

При тях нищо не е каквото изглежда. Винаги имат прикрити подбуди и аз не вярвам на нито дума от обясненията му за амулета.

— Защо не каза по-рано?

— О, да, Хирад, ти щеше да ме изслушаш, нали? — избухна Илкар. — Аз срещу двеста и петдесет хиляди сребърника за един ден кротка езда. Как ли пък нямаше да натежи моето несъгласие…

— Не виждам нищо лошо — обади се Ричмънд. — Тук сме, пристигнахме живи и здрави, ще си получим парите. Така имаме по-богат избор.

— Ако доживеем да го направим — промърмори Илкар.

— Пресилваш нещата — упрекна го Сирендор.

— Ти не ги познаваш — изрече елфът бавно. — А аз — да. Ако ни е въвлякъл в нещо, животът ни не струва пукната пара. В Ксетеск не се придържат към никакъв кодекс и не зачитат никакви правила. — Той помълча. — Вижте, моля ви само да бъдете предпазливи с Дензър. Може и да ни се е разминало, но нека почакаме и да се убедим.

— Не сме длъжни да работим отново за Ксетеск — напомни Хирад спокойно.

— Да знаеш само колко си прав! — натърти Илкар.

— Не сме длъжни да работим за когото и да било от днес нататък — добави Талан и всички млъкнаха.

Хирад се надигна тромаво и отиде при масата с напитките. Сипа си вино, взе две бутилки и още чаши и се върна до огнището. Които нямаха чаша, си наляха.

— От известно време не сме длъжни да работим за никого, но е ясно какво иска да каже Талан — обади се Незнайния. — Тези двеста и петдесет хиляди означават, че можем да направим всичко, за което сме си говорили още в началото, а и всичко, за което не смеехме дори да мечтаем. Само помислете какви шансове ни се откриват.

— Май е най-добре да започнеш със снощния ви разговор. Хирад изгълта виното и си сипа още.

— Опитахме се да те събудим, не сме искали да те държим настрана — увери го Сирендор. — Излязохме от замъка, за да отидем при Ричмънд. Не знам какво почувстваха другите, но като гледах гроба на Рас, за пръв път ме споходи страх, че някой ден ще дойде моят ред. Или Илкар… — С плавен жест посочи всички и ръката му спря пред Хирад. — Или ти. Не искам да го допуснем. Искам бъдеще, и то докато съм още млад, за да му се порадвам.

— Вече сте решили, нали? — дрезгаво попита варваринът. Сирендор въздъхна.

— Поприказвахме си и разбрахме, че всички сме настроени така. Боговете са ми свидетели, Хирад, че от две години насам и ти подмяташ как ти е омръзнало. На всички ни се живее. Талан иска да пътешества, на Илкар все му додяват да се върне в Джулаца, а аз… знаеш какво искам аз.

— Да си съпруг и баща, а? — засмя се Хирад, въпреки че сърцето му се разтуптя, а в гърлото му заседна буца.

— Достатъчно е да се откажа от битките и кметът няма повече да се противи на сватбата ни — сви рамене Сирендор.

— Ъхъ… Сирендор Ларн под чехъла на кметската щерка.

Е, все някога трябваше да се случи. — Хирад избърса ъгълчето на лявото си око. — Другите го гледаха напрегнато. — Знаеш, че на никого няма да преча в избора му.

— Знам.

— И ти би трябвало да признаеш, че това е разумното решение — каза Незнайния, но варваринът му отвърна само с хладен поглед. — Ами че аз съм съсобственик на странноприемницата от поне десет години, но дали съм стоял зад тезгяха повече от десетина пъти?

— А ти? — вторачи се Хирад в Ричмънд.

— До вчера се колебаех. Уморих се. Омръзна ми дори да чакам кога ще се случи нещо. — Стисна устни и си разтърка челото. — А вчера направих грешка, която ще ми тежи до гроба. Сега си нямам доверие да застана в бойния строй и много ще се учудя, ако някой от вас разчита на мен.

Този път мълчанието се проточи. Хирад оглеждаше останалите Гарвани, но никой нямаше желание да подхване отново разговора.

— Не е за вярване — промълви варваринът. — Десет години… Цели десет години, а вие взехте най-важното решение в своя живот — и в моя, — докато спях.

Задушаваше го такъв гняв, че нямаше сили да изреве думите и гласът му остана равен. Признаваше пред себе си обаче, че дори не е гняв, а горчиво, покъртващо разочарование. Неизбежният завършек за Гарваните. Разпадането на отряда. Смешно, но в началото изобщо не му хрумваше, че ще го доживее. Безсмислено беше да гадае какво ще донесе бъдещето. До днес. Изведнъж то му се стовари на главата и Хирад откри, че се плаши от него. И то много.

— Извинявай, Хирад.

— Сирендор, просто ми се искаше някой да попита и мен.

— Знам. Но не стигнахме до решението снощи. Назряваше отдавна.

— Не ме попитахте, нали? — Варваринът прекрачи към вратата. Искаше да пийне още, да чува смях. — Слушайте, бивши бойци — подхвърли през рамо, — вие платете пиршеството, пък аз може и да ви простя.

Погледът на Стилиан изгаряше, лицето му почервеня. В събиращата камера под кулата му тримата магове гушеха глави в раменете си — бяха толкова изтощени, че нямаха сили да станат в знак на почит към своя господар.

— Искам отново да чуя какво точно се случи. Говореше тихо и сдържано, но гласът му сякаш запълваше малкото помещение.

— Узнахме едва преди три часа, но трябваше да проверим повторно, за да не допуснем грешка. Не искахме да тревожим никого преди доказателството да е неоспоримо — обясни стар маг, посветил целия си живот на тази задача.

— Не сте искали да тревожите никого? — В тона на Стилиан се промъкна леко ръмжене. — Най-голямото зло в историята на Балея е изчезнало някъде. Ако ме разтревожите, това ще е най-дребният ви проблем, повярвайте ми.

Тримата се спогледаха.

— Господарю, те не просто са изчезнали. Установихме, че ги няма не само в клетката, но според нас не са и в пространството между измеренията. — Старецът преглътна тежко. — Смятаме, че тяхната същност и душите им са се завърнали в Балея.

Тишината сякаш мачкаше ушите. Стилиан дишаше през зъби. Оглеждаше малката стая, скиците и картите на измеренията, стените с изписани по тях изчисления за резултатите от заклинанията. Върху единствената нащърбена маса бяха нахвърляни отворени бележници. Маговете зяпаха наплашено от столовете си към него, Найър и Ларион, които стояха от двете му страни. Нямаше нужда да се озърта, за да прецени и тяхното състояние — то достатъчно объркваше потоците от мана в помещението.

— Откога ги няма? — зададе Стилиан въпроса, от който тримата най-много се бояха.

— Не можем… не можем да отсъдим — успя да изгъгне старецът.

Погледът на Стилиан го прониза.

— Моля?!

Тримата се подканяха безмълвно и накрая заговори по-млада жена.

— Господарю, винаги е било така в Бденията. Извършваме заклинанията и изчисленията на всеки три месеца, когато взаимното разположение на пространствата ни дава по-голяма точност.

Той продължи да се взира в стария маг.

— Нима ми подсказваш, че Върховните вещери може да са в Балея от цели три месеца?

— Предишния път още бяха в клетката — напомни жената. — Сега не са там.

— Да или не?

Стори му се, че чува блъскането на сърцата в гърдите им, но осъзна, че неговият пулс кънти в ушите.

— Да…

Старецът се извърна просълзен. Стилиан кимна.

— Ясно. Разчистете тази стая, вашата работа приключи.

Нямаме избор — каза на Найър. — Свържете се с другите Школи, но не споменавайте нищо за случилото се тук или в замъка Таранспайк. Трябва да свикаме среща при Тривернското езеро. Веднага.

— Нямаше да повярвам, ако не те бях надушил със собствения си нос — каза Сирендор.

Стоеше до Хирад при тезгяха в кръчмата и разглеждаше премяната на варварина — кожен панталон, прилепнала по тялото тъмна риза, под която изпъкваха коравите му мускули, и обсипан с метал колан, на който висеше ножницата с късия меч. Илкар беше с тях, облякъл поръбена в черно жълта риза и кожен панталон. Незнайния не мърдаше иззад тезгяха, носеше най-обикновена бяла риза и панталон като на съратниците му.

— Какво дърдориш? — уж не разбра Хирад.

— Скъпи ми приятелю, през часовете, в които не бяхме заедно, ти не само си захвърлил онази гадна, просмукана с пот кожена броня, в която се перчиш пред дракони, но и очевидно си киснал във ваната, където си пуснал и ароматни соли. Това е забележително събитие. — Сирендор скочи върху най-близката маса и се развика: — Дами, господа, Талан, слушайте — смрадливият варварин се е изкъпал!

Сред общия смях се чуха и насърчаващи подвиквания. Хирад забеляза, че дори Дензър се усмихна. После тъмният маг, предпочел широка черна риза и черен панталон, пак започна да гали котарака си по главата и се зазяпа в пламъците на огнището, до което се бе настанил.

— Много те бива в приказките, устатко — Хирад насочи показалец към Сирендор, — но я погледни себе си. С такива дрешки става доста интересно точно с кой пол предпочиташ да се гушкаш. Бъдещата ти невяста ще бъде съкрушена, като те зърне.

— Да не кажеш сега, че съм мека китка? — изви вежда Сирендор.

— Че какво друго казах?

Сирендор се нацупи показно и сведе поглед към дрехите си. Той пък бе избрал високи до коленете бродирани мокасини, пристегнати с връзки отпред, обточен със златен ширит кафяв панталон, в който бе пъхната огромна виолетова риза от коприна и дантели. И той носеше къс меч, а върху косматите му гърди под ризата искреше огърлица със скъпоценни камъни.

— Може и да си прав.

Сирендор скочи ловко от масата и грабна халба пиво. Кръчмата се пълнеше бързо, след като се разчу за пиршеството на Гарваните.

Дензър се надигна от табуретката, остави котарака до огъня и се запровира през навалицата към тях. Илкар веднага си взе чашата и се отдалечи.

— Тия двамата май няма да се сприятелят — подхвърли Сирендор.

— Брей, че си наблюдателен! — засмя се до ушите Хирад, който не откъсваше поглед от тъмния маг.

Незнайния кимна на Дензър, който запали лулата си и каза:

— Доста оживено стана тук.

— Ще пиеш ли червено вино? — попита го Сирендор с бутилка в ръцете.

— С удоволствие. Благодаря ти. — Дензър взе чашата и опита виното. — Не е лошо.

— Не е лошо ли? — повтори Незнайния. — Това е червеното на Блекторн, драги. Скъп специалитет на „Гарваново гнездо“.

— Не съм познавач.

— Явно е така. Значи ще се задоволиш и с евтиното.

Незнайния се обърна и огледа преценяващо рафтовете отляво, взе бутилка, опря я на тезгяха и бръкна в джоба си за тирбушона.

Спря за миг и позяпа препълнената кръчма. Ето че се озова зад тезгяха и се почувства добре. Много добре. Но зад удоволствието се спотайваше черна бездна, в която засега не си позволяваше да надникне.

— Това е животът… — промърмори под носа си и измъкна тапата от бутилката, докато се взираше в гъмжилото от лица, чаши, цветове и дим. Взе нова чаша. — Дензър, този бълвоч от лозята на барон Корин е за теб. Внимавай да не се задавиш.

— Имам предложение към вас — неочаквано изтърси тъмният маг.

— Гледай ти… Ще ни дадеш нов шанс да бъдем изгорени живи?

Дензър остро се вторачи в Хирад.

— Не е точно така. Ще ме изслушате ли?

— Щом желаеш. Но си губиш времето — отвърна Незнайния.

— Защо?

— Защото от два-три часа не сме в наемническия занаят. Аз си имам нова работа — кръчмар.

Хирад и Сирендор прихнаха. Лицето на тъмния маг за миг издаде и паниката, и недоумението му. Опитваше се да познае дали не го вземат на подбив.

— Въпреки това… — започна той.

— Продължавай — поощри го Сирендор, облегна се на тезгяха и опря лакти на плота.

И Хирад последва примера му, Незнайния се промуши между тях, наведен напред. Подмяташе тирбушона между пръстите си.

— Амулетът, който взехме, не е единствен — заяви Дензър.

— Ама че изненада! — изви глава Сирендор към приятелите си.

— Ще бъда откровен с вас — разработваме ново нападателно заклинание, искаме да сме подготвени в случай на западно нашествие. Още три предмета са ни необходими, за да довършим проучванията. Аз… тоест Ксетеск иска Гарваните да ми помогнат в издирването им.

Никой не отвори уста веднага. Дензър се мъчеше да прецени израженията им. Накрая Незнайния се изправи зад тезгяха.

— А ние се питахме защо се изръси толкова пари само за да те придружим до града. И се споразумяхме, че повече няма да работим за Ксетеск. Вземи за охрана Закрилници.

Тъмният маг завъртя глава.

— Не, те са само груба сила. За тона издирване се нуждая от остри умове до себе си.

— А Гарваните са… да де, бяха… боен отряд. Нито знаем как да издирваме изгубени предмети, нито се каним да започваме тепърва — твърдо изрече Сирендор.

— Но задачата дори няма да се проточи дълго. А заплащането ще бъде като днешното.

Незнайния пак се подпря на лакти.

— Същите пет процента, така ли?

— Но не мога да обещая, че ще бъде толкова лесно. Дензър се усмихна сковано на Хирад.

— Проклет да съм, щом онова и замъка беше лесно, ще ми се да знам какво е трудно според тебе.

— Извинявай, не се изразих правилно. Лесно беше да ме охранявате по пътя.

Сирендор се усмихна сияйно на някого и приглади дрехите си.

— Дензър, допреди две години щяхме да си строшим краката от бързане да ти вземем парите. Но в момента поне аз не се интересувам от тях. Как ще похарчим дори това, което сме натрупали? Съжалявам, мой човек, но отказът от битки си има и несъмнени предимства. Той се обърна и тупна с юмрук рамото на Хирад. — Ще се видим по-късно.

Устреми се към главния вход, през който преди минута бе влязла смайващо красива жена, придружена от двама мъже. Тя носеше лъскава синя наметка и отметна качулката назад, за да освободи пищната си рижа коса.

Зърна първо Хирад и му махна е ръка. Варваринът и Незнайния отвърнаха на поздрава. Носле жената доближи Сирендор, двамата се прегърнаха и целунаха. Той я поведе към маса близо до задната стая.

Незнайния сложи на поднос бутилка вино и две кристални чаши.

— Време е да се проявя като кръчмар.

— Ъхъ.

Хирад изви глава към Дензър, чието лице оставаше безстрастно, но очите му подсказваха колко е разочарован и угрижен.

— Ако зависеше само от мен, щях да ти взема парите. Гадни типове като тебе трябва да бъдат скубани до шушка.

— Поласкан съм от мнението ти. Според теб това ли е окончателното им решение?

Хирад изпухтя.

— Е, на Незнайния не му беше все едно, пролича си, сигурен съм, че и двамата досадници Талан и Ричмънд ще се помъкнат с нас, ако той се съгласи. Препъникамък за тебе са Сирендор, който е влюбен, но не може да се ожени, докато не се откаже от битките, и Илкар — той пък мрази всичко, с което вие в Ксетеск се занимавате.

— Да, лесна работа, няма що…

— Слушай, опитай се да склониш Сирендор, наблягай на краткото пътуване и купищата пари, които ще може да харчи за жена си. Аз ще си опитам късмета с Илкар. Може пък да дойде, щом научи, че разработвате ново заклинание. Мъчно ще го убедя, да знаеш.

— А ако не можеш?

— Тогава няма да стане. Гарваните не се делят.

— Ясно.

— Радвам се. Къде се дяна той?

Дензър посочи средата на залата — елфът приказваше с търговеца на платове Барак и две доста привлекателни жени.

— Поне ще се мярна пред очите на хубавиците, ако нищо друго не излезе от това. — Хирад се провикна: — Ей, Илк, искаш ли още пиене?

Елфът кимна, варваринът грабна пълна кана и се промъкна към него.

— Хирад, приятно ми е да те видя.

— Барак, не си добър лъжец. Да ти налея ли? Търговецът подложи чашата си, Хирад сипа и на Илкар.

— Дами, ще ви отнема Илкар за малко, но ви обещавам, че ще се върнем скоро.

Елфът го изгледа недоволно, обаче се остави да бъде издърпан към тезгяха. Хирад видя, че Дензър е застанал до масата на Сирендор, и се учуди, че приятелят му скоро стана от стола си, за да последва тъмния маг към огнището. Явно Дензър умееше да убеждава, щом му провървя толкова скоро, след като двамата влюбени се усамотиха на своята маса.

— Какво се опита да ви пробута Дензър?

— Седемстотин и петдесет хиляди, Илкар. Три задачи. Кратки.

Елфът тръсна глава.

— Слушай, Хирад, изненадваш ме. Разочарован съм, че за десет години не си ме опознал достатъчно, щом се опитваш да ме убедиш.

— Но…

— Вече чу каквото имах да кажа. Няма да работя нито заедно с Ксетеск, нито за да вземам пари от тях. Не ме засяга колко предлага, защото не стигат да размисля.

Хирад си прехапа устните.

— Защо не го приемеш като възможност да им отнемеш повече пари? Ако това не ти е по нрава, дай всичко на Джулаца, но аз очаквах, че ще искаш да знаеш с какво са се захванали в Ксетеск.

Илкар се начумери.

— И какво по-точно иска от нас Дензър? Хирад се наведе и зашепна на ухото му.

Незнайния се облягаше на тезгяха и с удоволствие наблюдаваше как потръгна вечерта, докато отпиваше от превъзходното червено вино на Блекторн.

Талан и Ричмънд — „двамата досадници“, както често ги наричаше Хирад, — седяха един до друг, не разменяха нито дума и разсеяно плъзгаха пръст по ръбовете на чашите си. Хирад и Илкар стояха на няколко крачки от тях, разговаряха тихо и напрегнато. Усмихна се и вдигна чашата към устните си.

Погледът му се премести към седящите до огнището и усмивката му помръкна. Дензър… Високата облегалка на креслото почти скриваше главата му, затова пък се виждаше ръката, галеща главата на котарака. Дано тъмният маг се махнеше по-скоро. Незнайния мразеше да го лъжат.

Сирендор изглеждаше в чудесно настроение. Очите му отразяваха ярко пламъците и само пъстрите му дрехи привличаха погледа на немалко жени в залата. Незнайния дори забеляза след миг една, която направо се бе вторачила в него. Стоеше до входа. Късметлия. Изобщо не му се налагаше да ги ухажва — с удоволствие падаха в прегръдката, а после и в леглото му. Той се почуди дали Сана съзнава колко й завиждат. В момента обаче тя по-скоро се бореше с раздразнението, оставена от Сирендор в компанията на телохранителите си.

Влязлата току-що жена се насочи към огнището. Дългата й кестенява коса беше хваната с голяма фиба на тила, за да не пада пред очите, и се люлееше около шията, на която имаше черен белег. Платненият панталон, тъмната блуза и кожената куртка прилягаха на високата стройна фигура. На шията й бе закопчан червен плащ. Обаянието на Сирендор като че беше неустоимо, щом му налитаха и в присъствието на неговата годеница. Незнайния си призна, че малко му завижда. Не, много.

Жената заобиколи групичка дребни търговци от пазара, които ревяха наздравица с халби в ръце, кръстоса поглед с Незнайния и той се смръзна. На бледото лице с пълни устни и изящно очертан нос тези тъмни очи бяха някак плоски и натежали от злоба. Той веднага се взря в ръцете й и забеляза проблясък на стомана. Край огнището седяха двама и разсъдъкът му прецени трезво, че жената изобщо не се е интересувала от Сирендор Ларн.

— О, милосърдни богове… — ахна той, стисна дръжката на късия си меч, шмугна се под подвижния капак на тезгяха и се вряза в навалицата.

— Сирендор, пази се! — изгърмя гласът му. За миг проследи жената, която също си пробиваше път припряно. — Сирендор, вляво от тебе! По дяволите, вляво от тебе!

Сирендор се намръщи озадачен, но някой се изпречи и го скри от очите на Незнайния.

— Дръпни се бе! Сирендор, жената с червен плащ и кестенява коса вляво от тебе!

Сърцето на Незнайния заби лудешки. Долови промяна в залата и видя, че жената държи кинжал и ловко доближава набелязаната жертва. Оставаха й твърде малко крачки, а Сирендор, макар че и неговата ръка се плъзна към дръжката на меча, още не можеше да я различи в тълпата.

Незнайния знаеше, че няма да се добере до тях навреме. Убийцата го изпреварваше.

— Спри я, Сирендор! Пуснете ме да мина!

В последния миг приятелят му, застанал точно пред Дензър, видя кой напада. Тя замахна и Сирендор пресрещна удара с ръка. Острието разпори ръкава и поряза плътта. Още един миг и мечът на Незнайния се стовари върху рамото й. Тя беше мъртва, когато тупна на пода, а пръсналата от огромната рана кръв засъска в огнището.

Всичко замря в залата. Хората се отдръпваха уплашено, за да направят път на Хирад, Илкар, Талан и Ричмънд. А Сирендор седна на стола, запретна ръкава и вдигна ръката си, за да огледа раната, която беше дълбока и кървеше обилно.

— Благодаря ти — обърна се към Незнайния. — Не я видях навреме и… Какво има?

Незнайния бе коленичил до трупа на жената, за да хване кинжала за дръжката. Доближи острието до очите си.

— Не! Не и това… що за гнусотия… Притисна другата ръка към челото си.

— Ей, Незнаен… — промърмори Хирад.

Огромният мъж вдигна глава и го погледна за миг. Очите му блестяха от сълзи. Бавно изви глава към Сирендор.

— Толкова съжалявам. Забавих се… Съжалявам…

— Ама какво толкова, да му се не види? — засмя се Сирендор и внезапно се задави. — Богове, не съм… — Извъртя се и повърна в огнището. — Студено ми е… — смънка немощно. Очите му кръвясаха пред погледа на Хирад, който избута Незнайния и приклекна до стола. — Помогни ми.

— Какво става?! — Сърцето на варварина сякаш щеше да изскочи от гърдите. — Какво ти е?

Усети ръка на рамото си и чу отговора на Незнайния:

— Хирад, това е отрова, която поразява нервите.

— Повикайте лечител, какво се туткате! Бягайте да доведете някого!

Пръстите се впиха в мускулите му.

— Късно е. Той умира.

— Не! — изчегърта гласът на Хирад.

Сирендор обърна лъсналото си от пот лице към него и се усмихна, но цялото му тяло се гърчеше и по бузите се стичаха сълзи.

— Хирад, не ме оставяй да умра. Всички ще живеем, нали?

— Не се плаши, дишай спокойно. Ще се оправиш. Сирендор кимна.

— Много е студено. Аз само…

Млъкна и очите му се затвориха. Хирад притисна длани към лицето му, горещо и хлъзгаво от потта.

— Не се предавай, Ларн. Не ме зарязвай така! Клепачите на Сирендор се надигнаха леко и той хвана ръцете на Хирад, Неговите бяха толкова изстинали, че варваринът трепна.

— Извинявай, Хирад, не мога. Прости ми… Ръцете се отпуснаха на пода и той умря.