Джеймс Баркли
Крадеца на зората (34)

ГЛАВА 33

Закрилниците се втурнаха към западняците при развалините, бележещи границите на Парве. Стилиан вървеше зад редицата, оставил десетима от тях около себе си да го пазят. Засега шаманите го пренебрегваха, насочили енергията си към нападателите, напиращи да пробият настървената, но рехава отбрана.

Господарят на хълма оформяше грижливо маната. Осем шамани съсредоточиха мятащите се на зигзаг черни линии към трима Закрилници и разкъсаха плътта, бронята и маските.

— Адски огън! — изръмжа Стилиан.

Осем огнени стълба изфучаха от ясното небе и посипаха с пламтящите останки на шаманите воините пред тях.

После той запрати три Огнени кълба сред западняците. Изкусното му боравене с магията поддържаше неговите запаси, без да ги изтощава прекалено. Развеселяваше се, като гледаше войници и шамани да умират, обхванати от пламъци. Пред него Закрилниците се подредиха в клин и отблъскваха опитите на врага да ги обкръжи.

В очите на неосведомените Закрилниците не се отличаваха много от обикновени бойци с мечове и брадви в ръцете, но за броени секунди заблудата се разсейваше. Точните удари се възползваха от всяка грешка на противника и се съчетаваха безупречно с действията на двамата съратници отляво и отдясно. Нито веднъж не се сбутаха, не оплетоха оръжията си и стената от стомана продължаваше да се стоварва неумолимо върху западняците.

Стилиан подготвяше заклинанието, с което щеше да разкъса задните редици на врага, и наблюдаваше колко много западняци загиват с минимални загуби на Закрилниците. Бойният строй на племенните бойци се разкъсваше, но твърде бавно. Оцелелите шамани се бяха събрали накуп, двама пазеха с щитове седмина — те се мъчеха да възпрат Закрилниците, които обаче бяха в прекалено плътен строй и черният огън оставаше безсилен пред магическата им защита.

Щом Стилиан сътвори основната форма, Закрилниците го заобиколиха отвсякъде. Шумът на битката заглъхна в ушите му, той открои краищата на формата, започна бавното й въртене, по повърхността плъзнаха яркосини и оранжеви ивици. Вложи още сила и се съсредоточи докрай, после отвори очи и извърши заклинанието. Знаеше, че Закрилниците ще се възползват незабавно от последиците му.

Купчините отломки около западняците се раздрусаха и слегнаха. Трептенето се пренесе надолу, размести почвата под краката им, събори мнозина и стресна всички. Земята затътна. Закрилниците познаваха заклинанието и не спряха напора си нито за миг.

Стилиан се увери, че е проникнал докъдето трябва, и довърши делото си.

— Чук! — излая словото и притисна юмруци към гърдите си.

Последва мощен удар под земята. Закрилниците отскочиха назад и се разпръснаха, западняците пред тях замахнаха към празното пространство и замряха втрещени.

В квадрат със страна двайсетина крачки земята се разлюля, напука и разцепи. Огромни каменни късове изхвърчаха нагоре и разпиляха западняците, които се разтърчаха във всички посоки да търсят устойчива опора. Шаманите забравиха и за щитове, и за черен огън.

Още преди земята да се укроти и западняците да осъзнаят какво се случва, Стилиан и Закрилниците пробиха разкъсаните им редици, поваляйки загубилите равновесие врагове. До пирамидата оставаше само половин миля и Господарят на хълма призна пред себе си, че е време да облекчи задачата на Гарваните.

Кавалерията на Школите препускаше с тътен по Раздраната пустош. Дарик не знаеше какво ще завари там — Гарваните може да го бяха изпреварили или да изоставаха с два дни. А може и да бяха мъртви. Затова чу с неописуемо облекчение вика на елф съгледвач, че Гарваните са на югоизток от конницата. Дарик посочи към тях и отрядът се понесе в новата посока.

— Ей на това му казвам щастливо съвпадение… — промърмори Троун.

— Крайно време беше и на нас да се падне малко късмет — отвърна Хирад. — Пък и не е чак такова съвпадение. Всички знаехме кога е крайният срок да сме в Парве, той мъничко закъсня, това е.

С появата на кавалерията Гарваните имаха далеч по-добър избор, вместо да се хвърлят към гибел срещу чакащите ги западняци. Вляво сияние освети небето, отекна разтърсващ взрив. След още два проблясъка се разнесе още една експлозия.

— Виждам, че и Стилиан не си губи времето — подхвърли Илкар.

— Той е много способен маг — напомни Дензър.

— И е доста сприхав, както се убедихме… — Илкар се взираше в избледняващите Огнени кълба под все по-светлото небе. — Не ми се ще да се озова там.

Дарик и Хирад слязоха от конете и се прегърнаха засмени.

— Ето го и завършека — каза генералът. — Щом ви видях разбрах, че ще победим. Слава на боговете, че сте живи.

— Ти какво очакваше? Аз си знаех, че ще дойдете. Радвам се, че си толкова обнадежден, но трябва да разкъсаме отбраната на западняците.

— Какъв е твоят избор, генерале? — попита Незнайния. — Стилиан и Закрилниците са в югоизточните покрайнини на града и се сражават, както виждаш. До половин час ще пробият към площада и пирамидата.

— Откъде знаеш? — сви вежди Дарик.

— В това можеш да разчиташ на него — натърти Хирад.

— Щом казвате… Ще разкъсам отбраната, за да минете вие. Няма да се затрудним много. Щом навлезете заедно с нас, ще отвлека вниманието на западняците, а вие продължавайте направо към пирамидата. Внимавайте, там сега сигурно е пълно с поклонници. Аз също ще поведа отряда си към площада, когато мога, но е по-добре първо да разчистя западняците около него. Съгласни ли сте?

— Само кажи къде искаш да яздим ние.

— В края на колоната. Щом се разгърнем, останете в средата. Видите ли пролука, не се бавете.

Кавалерията пое в тръс към Парве. Дарик вдишваше ободрен хладния въздух. Тъкмо към такава битка се стремеше. Даде знак да пришпорят конете. На четвърт миля от врага започнаха да се разгръщат в три редици по сто конници. Маговете вдигнаха щитове и се опитаха да ги препокрият, където беше възможно.

— Атака! — изрева генералът.

Кавалерията препусна в галоп към западняците. В яростния сблъсък първата вражеска редица бе пометена от копитата, копията и мечовете. Но от ръцете на стоящите отзад шамани се проточиха линиите на черния огън и раздраха хора и коне там, където щитовете не ги отблъснаха. Дарик си каза, че слугите на Върховните вещери трябва да бъдат посечени колкото може по-скоро.

А Гарваните дебнеха къде ще зейне пролука сред западняците. Хирад стискаше дръжката на меча си — щеше му се да е в мелето, да размаха оръжието. Незнайния посочи надясно.

— Там ще е, подгответе се.

На двайсетина крачки встрани западняците се огъваха под натиска и шаманите побягнаха в търсене на безопасност.

— Щитът е вдигнат — извика Илкар.

— Гарвани, след мен! — отекна гласът на Хирад.

След краткия сигнал на рог от Ястребови зъбери полетяха облаци стрели и Горещ дъжд. Стоманените остриета и огънят поразяваха западняците преди да се опомнят. Колоната спря и се разпиля, племенните воини се втурнаха към канарите, за да се покатерят при нападателите. Шаманите вдигнаха щитове и се приготвиха за кошмарните си магии.

Рогът отекна втори път. Конниците на Блекторн и Гресе изскочиха откъм северния край на скалите и се врязаха дълбоко в предните вражески редици.

Откъм зъберите се сипеше огън върху западняците, приклещени в дълбокото ждрело, широко не повече от тридесет крачки. Стрелците с лък се бяха помъчили да улучат веднага колкото може повече шамани.

Отпред битката беше жестока. Западняците се престроиха бързо и нападнаха на свой ред. Раненият в крака Блекторн обърна коня наляво и продължи да сече. Изпреварен от по-млади бойци, Гресе можеше само да гледа сражението засега.

Бели мълнии се разклониха към канарите от двете страни, черни линии се простряха напред от пръстите на шаманите. До Гресе очите на мъж се пръснаха, щом тъмната нишка докосна челото му. Навсякъде около него падаха хора и коне, но западняците също не издържаха на натиска. Гресе смуши коня си в хълбоците и кресна на своите конници да го последват към шаманите.

Рухнаха скали и повлякоха в пропастта стрелци и магове. Шаманите не спряха заклинанията си навреме — сами навлякоха беда на войската си, засипвайки я с огромни камъни.

Отрядът около Блекторн удвои усилията си, вече пробиваха отбраната. На Гресе му оставаше малко да се добере до групичка шамани, увлечени да подготвят ново заклинание и забравили за опасността. Старият барон пришпори коня, повали последния войник, но шаманите отвориха очи и от ръцете им запращя черният огън.

Гарваните се носеха лудешки към площада. Зад тях конниците на Дарик прегазваха последните западняци, но даваха твърде много жертви.

Хирад и Незнайния препускаха отпред, Троун беше последен. Профучаваха по опустелите улици, устремени към огньовете над пирамидата. Нахлуха на площада от север и завариха гъмжило от поклонници.

Без да мислят за сраженията наоколо, хората с червени мантии напяваха и се поклащаха. Наброяваха поне петстотин, наредени прилежно на стотина крачки от входа на тунела.

— Напред, напред! — крещеше Хирад.

Поведе останалите по края на площада и свърна наляво към пирамидата тъкмо когато някой от поклонниците забеляза опасността. Гълчавата на слетите гласове секна и вместо нея се разнесоха гневни вопли. А Хирад скочи в движение от коня и мечът му разпори корема на първия изпречил му се страж. Вторият се натъкна на острието на Незнайния.

Зад тях и останалите от отряда се спешиха, а конете избягаха тутакси, насочени от волята на Дензър. Щом видяха, че Гарваните се канят да проникнат в пирамидата, поклонниците изреваха и хукнаха към тях. Червеният прилив заплашваше да ги смаже с яростта си.

— Велики богове в небето… — изграчи варваринът. — Сега какво да правим?

— Ти и Дензър влизате в гробницата. Ние ще ги задържим на входа, докато можем. Дано Дарик и Стилиан дойдат преди тези да ни разкъсат мръвка по мръвка.

— Няма да ви зарежа… — започна Хирад.

— Хирад, правиш го за Балея. Само тя е по-важна от отряда. Вървете!

Незнайния се обърна към тълпата, Троун застана отляво, Джандир и Уил отдясно. Ериан и Илкар чакаха зад гърбовете им.

— Искам те жив, Дензър! — отсече Ериан.

Сплетоха пръсти за миг, после тъмният маг и варваринът се втурнаха по тунела.

Черният огън прогори коня на Гресе точно под металния нагръдник. Животното изцвили диво и се тръшна на земята. Главата на барона срещна ръбест камък.

Блекторн видя как приятелят му падна. Подвикна на хората си и продължи напред, а около него черните линии пронизваха и раздираха плът и броня. В бъркотията ритащите коне без ездачи бяха опасни за всички наоколо. Редиците на западняците се разбъркаха от падналите камъни, но магията на шаманите бавно изтребваше нападателите. Блекторн се зарече да довърши започнатото от Гресе. Шаманите трябваше да умрат.

По цялата дължина на покритите с издълбани руни стени имаше запалени светилници. Хирад се молеше отново да види живи съратниците си. Двамата с Дензър пробягаха двеста крачки по тунела и стигнаха до затворена двукрила врата без никаква украса, но висока и здрава, с големи бронзови дръжки на височината на гърдите им.

Усещаше тежест в ръцете и краката, каквато не го бе притискала след схватката с Исман в замъка на Черните криле. Пробуденото зло сякаш дереше с нокти сърцето му и подронваше смелостта, подшушваше му да се врътне и да избяга. Мощта на Върховните вещери се просмукваше и във въздуха, който вдишваше. На варварина му се струваше, че великанска длан се е опряла в челото му и го тласка назад. Опомни се заради разгарящата се решимост на Дензър, доближил на крачка висшата цел на живота си.

Хирад се напъна, избута лявата врата и влетя вътре, следван по петите от тъмния маг. Най-после бяха във вътрешността на пирамидата. Край стълба, широка двайсетина стъпки, се издигаха зидове от огромни блокове мрамор и гранит. Пред стъпалата бяха запалени два факела на железни триножници. Двама стражи в ризници и червени наметала държаха огромни извити мечове. Церемониални оръжия, но и остри като бръснач.

— Дензър, стой зад мен.

— Не бих и помислил да си търся белята. Стражите пристъпиха напред.

— Закъсняхте. Повелителите се събуждат. Паднете на колене или умрете!

— Я по-добре се помолете преди смъртта! — излая Хирад. Нападна свирепо стоящия отдясно. Стражът не очакваше толкова нисък замах, закъсня със защитата и мечът на Хирад съсече крака му над коляното. Стражът залитна и се просна на пода, варваринът го прескочи и се засмя в лицето на втория.

— Ще си опиташ ли късмета?

Направи лъжливо движение, завъртя се и мушна с две ръце към гърдите на стража. Ударът беше отбит, но противникът се олюля. Хирад започна да сипе удари над глава и отстрани, накрая изтласка извитото острие и сряза гърлото на стража, който се свлече беззвучно. Варваринът се озърна — Дензър вадеше кинжала си от сърцето на първия страж.

От площадката над стълбите се влизаше в къс мраморен коридор с трепкащи в ниши пламъчета на лампи. Хирад пробяга по хлъзгавия под, вперил поглед в обикновената отворена врата. Долавяше движение зад нея. Долепи се до стената и надникна. Затаи дъх потресен.

В просторната зала шест кошмарно дълги саркофага бяха наредени като спици на колело. А между свещниците се молеха коленичили дванадесет Пазители, по двама край всеки каменен ковчег. С наведени глави произнасяха слова на непознат за Хирад език. Дори на прага беше студено като посред зима в планините Чернотрън. Глух тропот ехтеше от стените в залата.

— Дензър, тук са! — изсъска варваринът.

— Имам нужда от няколко минути, за да подготвя заклинанието.

— Тогава заемай се по-скоро.

Дензър се отдръпна десетина крачки, сложи катализаторите пред себе си на гладкия мрамор, наведе глава и започна да оформя маната за най-могъщото заклинание, сътворявано някога.

Шаманите разбиха препятствието, създадено от самите тях, и войската на Тесая нахълта в Подкаменния проход, като заобикаляше или газеше премазаните трупове на враговете.

Командирите, оставени от Дарик, може и да се бяха оттеглили с оцелелите към по-яките укрепления във вътрешността на прохода — арбалетни кули, катапулти, покрити с шипове стени и укрития за стрелци. И те нямаше да издържат на шаманската магия, но бранителите щяха да бъдат далеч по-многобройни.

Хората от изтока завладяха прохода само за три дни, но сега западняшката орда се носеше по дължината му, за да погълне градовете и народа отвъд изхода. Виещите от възторг воини си мечтаеха да окървавят отново мечовете си. Шаманите ги подкрепяха във всеки миг, значи никой нямаше да им се опълчва за дълго.

— Щитът е вдигнат — изрече Илкар, а Незнайния почукваше по пода с върха на меча и се взираше в поклонниците с развети червени наметала.

Не всички имаха оръжие и когато доближиха тунела, запристъпяха колебливо.

— Трябва да ги наплашим веднага — каза той, — иначе просто ще ни стъпчат. Ериан, искам и въздушен щит, може да повикат стрелци.

— Ей сега.

— Джандир, дръпни се зад нас.

— Няма да го бъде.

— Джандир…

— Не си губи времето в приказки.

Първите поклонници се хвърлиха в тунела. Незнайния пристъпи напред, острието му се завъртя в дъга и разсече гърдите на онзи, който го нападна. Трупът отлетя назад и събори още някого.

Троун замахна нагоре да отбие първия удар и левият му юмрук се стрелна със смайваща бързина. Смаза устните на поклонника, блъсна го с чело в носа и му разпори корема с меча.

Но на Джандир му беше тежко. Колкото и да беше сръчен със сабята, трябваше да бъде предпазлив заради изтощеното си тяло. Само се бранеше, но потта вече избиваше по челото му.

Късите мечове на Уил се въртяха светкавично, оставяха тежки рани по телата пред него, отбиваха и посрещаха ловко всяко нападение.

— Въздушният щит е готов — обади се Ериан.

Мечът на Незнайния сцепи още една глава, отвън някой изкрещя властно и поклонниците се отдръпнаха. На тяхно място дотичаха стражи, слънчевите лъчи искряха по извитите им мечове преди да влязат в тунела.

— Хайде, Гарвани — извика Незнайния, — ще им видим сметката и на тези!

Взрив разклати пода под краката им, за миг блесна синкава светлина. Поклонниците се смръзнаха от изненада, после хукнаха наляво. Стилиан бе дошъл на площада.

Дарик разсече на две черепа на още един шаман и магията му секна, когато безжизненото тяло пльосна на земята. Защитната позиция на западняците беше пробита на седем места.

— Сгъстете строя! — изрева генералът. — Притиснете ги надясно. Трябва да стигнем до площада.

След като останаха малцина шамани, неговите магове можеха да отделят мана и за нападателна магия. Остър дъжд се изсипа върху враговете отдясно, те не издържаха и се разбягаха — някои към Раздраната пустош, други обратно към Парве.

— Конница, след мен!

Стотниците подхванаха вика на Дарик, кавалерията размята последните врагове и препусна към пирамидата. На площада проехтя взрив.

Вторият Земен чук на Стилиан разрови площада и предизвика желаната от него паника. Закрилниците се разгърнаха в една редица и закрачиха към пирамидата, мечовете и брадвите поваляха наред непохватните поклонници.

Но Господарят на хълма още не се бе изтощил докрай. Стовари Огнено кълбо сред гъмжилото от червени мантии и пламъците блъвнаха навсякъде.

Още поклонници притичваха от запад и от север, но видяха изтреблението и кривнаха към пирамидата. Стилиан се начумери, но тутакси се засмя — първите конници изскочиха на площада. Скоро щяха да превземат Парве.

Пазителите усетиха началото на заклинанието, надигнаха се за миг и извадиха кинжалите си.

— Неверник! — изсъска един, когато едрото тяло на Хирад запълни рамката на вратата.

Варваринът подигравателно ги подканяше да нападнат, а Дензър стисна клепачи и се потопи в друг свят.

Не беше като при упражненията — катализаторите добавяха ново измерение към формата. Преди тя бе плоска и сивкава, а сега кървавочервените й извивки разлюляваха потоците мана наоколо. Дензър се бореше да я овладее, да й придаде необходимите очертания.

Но формата сякаш бе надарена със собствен живот и на всеки пореден етап от заклинанието сложният многоъгълник се сдобиваше с нова страна. Ако Дензър добавеше още една, заклинанието щеше да заличи живота и източно от планините, а у него гореше желанието да го запази.

Изреди заповедните слова, обозначаващи катализаторите, и формата от мана започна да пулсира с безброй шарки. Бе наложил волята си, но сега трябваше да постигне точните свойства — сила, посока, разстояние. Отдръпна се в съзнанието си да провери всяка линия, трептене и пулсация, а Крадеца на зората престана да му се подчинява.

На вратата Хирад не допускаше повече от един Пазител пред себе си. А какво можеха да направят с дългите две педи кинжали срещу неговия меч? И все пак те налитаха и той ги колеше един след друг. Пред него се натрупаха шест мъртви тела и сега внимаваше да не се подхлъзне в кръвта. Чак когато останаха само двама, той прекрачи напред. Повали ги безмълвно.

Понечи да излезе, но чу стъргане на камък. Залата изстина още повече и тялото му потръпна от ледения въздух. Застави се да погледне назад и усети кисел вкус в устата си. Поне се сдържа да не кресне. Капакът на един саркофаг се бе отместил. Съвсем малко. Хирад отстъпи заднешком. Капакът шавна още веднъж. А после всичките зачегъртаха и Хирад се задъха.

Започна да избутва с крак труповете, в главата му остана една-единствена мисъл — да затвори вратата. Не знаеше защо го иска, но подтикът беше непреодолим. Един от капаците изтрака тежко и този път варваринът извика неволно. За миг го прониза болка в гърдите.

— О, богове… Хайде, Дензър, хайде!

Виждаше обаче през отворената врата, че тъмният маг не е готов. Не посмя да се озърне повече. Грохот. И още веднъж. Издърпа последното тяло, изхвърча над прага и затръшна вратата. Миг преди тя да закрие залата Хирад зърна дълги костеливи пръсти да се вкопчват в каменните ръбове.

Отчаяно искаше да му се е привидяло, но знаеше, че пред очите му краят на Балея ставаше от гроба, въплътил отново безмерен ужас, който можеше да угаси разума му. Възраждаше се мощ, която щеше да срути планини, да разкъса небесата и да пролее реки от кръв на изток.

С изтръпналите си пръсти Хирад притискаше вратата срещу най-страшния враг на Балея — жалко нищожество, опитващо се да попречи на падащата върху света нощ.

Стражите бяха умели и решителни бойци, подтикваше ги луда ярост заради осквернената гробница на техните господари. Но Незнайния и Троун ги пресрещаха и убиваха безцеремонно и ловко. Отдясно обаче ставаше напечено. Джандир се биеше с майстор на меча, който на мига разбра що за немощен противник му се е паднал. Уил се бранеше упорито, но само веднъж успя да остави по бузата на стража срещу него дълга грозна рана.

Ериан виждаше, че въздушният й щит става безполезен. Тъкмо изви глава и ръката на Джандир се сгъна под поредния тежък удар. Стражът се наведе напред и го промуши в сърцето.

Незнайния побесня, щом чу последния вик на елфа. Раздроби черепа на страж и с обратния замах разпори хълбока на втори. А след миг се появи Дарик, повел цяла стотна мечоносци и магове, които набързо изтребиха останалите стражи. Генералът кимна на Незнайния и се загледа в неподвижното тяло на Джандир, до което бе коленичил Уил.

— По дяволите… — Обърна се към един от стотниците. — Ще охранявате тунела, останалите да прочистят града. На площада да не остане един жив враг. По-бързо! — Обърна се към Незнайния. — Къде е Хирад?

— В пирамидата с Дензър.

— Отивайте при тях, аз ще се погрижа за всичко тук. И Стилиан е наблизо със Закрилниците, нищо не ни заплашва отвън.

Незнайния му благодари с поглед.

— Гарвани, след мен!

Стилиан огледа площада удовлетворен. Кръвта и мантиите на падналите поклонници го покриваха като ален килим. На твърде малко места останаха западняци, които да се бранят срещу конниците и неговите Закрилници. Господарят на хълма въздъхна. Превзеха Парве с изненада и бързо сринаха оскъдната му отбрана, но в същото време ордите на западняците напираха на изток.

Той слезе от коня пред входа на тунела и се облегна уморен на дясната колона. Вътре продължаваше последната битка, но той нямаше сили и желание да се намеси в нея.

Задоволи жаждата си за мъст. Сега можеше да почака тук, докато върнат Крадеца на зората при него. Седна и опря глава на ръцете си.

Хирад така стискаше дръжката на вратата, че кокалчетата на юмруците му побеляха. Ту го сковаваше студ, ту ставаше непоносимо горещо. Зрението му се размъти, главата му натежа. А после усети натиск върху дръжката от другата страна — отначало немощен, после все по-непреодолим.

— Дензър, моля те… — задави се Хирад с шепота си.

Дръжката се наклони леко. Юмруци заблъскаха по вратата, притиснатото му към нея тяло се тресеше. Нов удар едва не го отхвърли назад. Отвътре се процеждаха звуци на опиянена от възкресението си сила.

— Дензър! — изрева Хирад. — Веднага!

Но тъмният маг се клатеше напред-назад и напяваше толкова задъхано, че варваринът се смути. Защо Дензър като че се бореше с нещо? И все не извършваше заклинанието.

Следващият удар по вратата нацепи дъските. Хирад се пързулна по гръб върху мрамора.

— Дензър!

До вратата стоеше Върховен вещер, покрит с парцалива погребална роба, а по голите му кости тепърва плъзваше нова плът. Хирад видя празни очни кухини в стесняващата се нагоре глава, когато високата фигура се наведе, за да мине през вратата.

— Еретик… — изтръгна се глас като стъргане по чакъл. Плътта все по-шеметно обгръщаше ръцете, надигаше се по краката, покриваше ребрата и вътрешностите, които нарастваха от нищото.

Извисилият се Върховен вещер сведе към него тъмни, студени и кръвожадни очи. Отзад се тълпяха останалите. Още с първата крачка парцалите по тялото му се превърнаха в чисто бяла тога, развята от невидим вятър.

А тъмният маг се обливаше в пот и още се бореше със заклинанието. Изпънатите напред ръце подскачаха. Тихият прегракнал глас изричаше думи, които Хирад никога не би проумял.

— Побързай, Дензър.

Хирад извади меча си и застана срещу Върховните вещери, чиито глави стърчаха осем стъпки над пода.

— Я да ви видя можете ли да ми се опрете.

Те излизаха един по един и се нареждаха в коридора. Хирад облиза пресъхналите си устни. Сега щеше да умре, но не в самота. Защото чу забързани стъпки зад себе си. Кръвта отново кипна във вените му и увереността му се възвърна. Точно каквото му трябваше, за да даде още време на Дензър.

Колкото и откъснат да се чувстваше от опасността, Дензър осъзнаваше смътно шума, тропота на тичащи хора и неистовата молба в гласа на Хирад. Формата на маната за Крадеца на зората беше толкова сложна и неподатлива, че тъмният маг се изпълни с благодарност към своя Магистър, който не бе пропуснал нито една подробност през дългите години на обучението му.

За пръв път заклинание му се съпротивяваше, опитваше се да го използва и да изсмуче жизнеността му, за да се разрасне. Не защото притежаваше собствен разум, а защото бе предназначено да погълне и онзи, който го извърши, и цяла Балея.

Едва сега проумя истинската същност на ужаса, до който се бе домогнал Септерн в проучванията си. Щом сътвори основната форма, заклинателят можеше просто да се примири и да остави последователността да стигне до пълното унищожение. Светлината щеше да бъде заличена. Утрото щеше да бъде откраднато от хората.

Дензър потискаше всяко отклонение, спираше всяко обратно завъртане на формата, всеки опит за изцеждане на съхранените му запаси от мана. Но борбата го уморяваше и още не беше готов със заклинанието. Пред него маната събра катализаторите, те се надигнаха от пода и проникнаха в ядрото на формата. Силата се трупаше и изкушаваше.

Но той не успяваше да я насочи. Извършеше ли заклинанието сега, щеше да запрати в небитието и Гарваните заедно с Върховните вещери. Здравият разум му нашепваше, че си струва тази цена да бъде платена, Дензър обаче нямаше да се предаде. Имаше нужда от проход за насочването на енергията и поне на теория познаваше възможност да го създаде. Звуците на схватката стигаха до ушите му и той разбираше, че не остава много време да провери има ли нещо вярно в тази теория.

Мечът на Хирад удари по незащитения хълбок на Арумун.

Знаеше кое име кому принадлежи, защото самите те ги произнесоха и сякаш удариха камбаните на ужаса, който заплашваше да изцеди жизнеността от мускулите му.

Арумун изврещя и отстъпи, от раната прокапа тъмна течност. Победният вик на Хирад секна. Раната зарасна за секунди, другите Върховни вещери изправиха Арумун, който клатеше глава заканително.

— Богове… — прошепна варваринът.

Вещерът замахна така светкавично, че едва не го свари неподготвен. Хирад се отметна назад от тласъка.

— Не можем да се бием с тях.

— О, можем — възрази Незнайния. — Достатъчно е да ги изтикваме назад.

Мечът му изсвири, сряза плът и счупи кост. Белфамун се свлече на пода.

— Още са слаби, нека не им даваме да се развихрят.

— Щитът е вдигнат — изрече Илкар.

Хирад се вторачи — стоящите отзад Истормун, Памун и Уеямун подготвяха заклинание.

— Хайде, Гарвани, да ги притиснем!

Застанал вдясно от Незнайния, Хирад отби следващия удар на Арумун и заби меча си в гърдите му. Раната се затваряше още преди да изтегли острието.

Белфамун се надигна бързо, Незнайния се гмурна под посегналата ръка и го съсече през краката. Веднага се възползва, вдигна меча и разпори шията му до прешлените. Този път Върховният вещер се стовари тежко с още по-грозен крясък на болка.

— Щитът е вдигнат — каза и Ериан. — Прикривам Дензър. Ръката на Гириамун закачи рамото на втрещения Уил.

Крадецът писна и се търкулна на пода. Троун ревна яростно и раздроби лакътя на вещера, който просто го халоса по главата с другата ръка. И Троун падна в несвяст.

— Проклятие… — изхърка Незнайния.

— Хайде, Дензър! — шепнеше си Хирад.

Заклинанието на Върховните вещери се стовари изневиделица в приливи на светлина — хем ослепителна, хем тъмна. Зацвърча и плъзна по щитовете на маговете, които издържаха на косъм от гибелта.

— Нямаме щит — задъха се Илкар.

Хирад и Незнайния се спогледаха. Мускулите на варварина жадуваха отмора, дробовете му не успяваха да вдишват, сърцето се пресилваше. Не знаеше колко дълго ще остане прав.

— Да го направим…

Незнайния размаха меча като обезумял, първо приклекна и посече краката на Белфамун, след това подскочи и удари по гърлото му. Хирад прехвърли оръжието в другата си ръка и върхът се заби под брадичката на Арумун. Обърна острието и го стовари в лицето на чудовището. Но така и не видя как го докопа юмрукът на Уеямун.

Истормун и Памун налетяха към Незнайния и го заблъскаха. Другите Върховни вещери се готвеха за заклинание.

Хирад напипа меча си и понечи да стане. Не можеше да остави Незнайния сам срещу тези гадини. Тъкмо се надигна и Уеямун го просна отново. Незнайния падна до него с разкървавено лице.

— Ставай — подкани го Хирад.

— Прав съм.

Двамата се подпираха взаимно, натъртени до премала. Краката на Хирад се подгъваха, дясната му ръка сякаш беше подпалена. Зад тях Илкар изстреля Огнени кълба, пръснаха огън и зарево. Овъгляваха белите роби и новата плът, но тя израстваше неспирно. Върховните вещери дори не губеха време да гасят пламъците.

Хирад прогледна нагоре към шестте обвити в дим, тържествуващи и безжалостни лица.

— Ние сме живи — изгъгна Арумун.

— Крадеца на зората…

Думите прогониха мимолетната тишина.

— Легнете! — викна Илкар.

Незнайния дръпна краката на Хирад и го повали.

— НЕ! — избълва Арумун, другите закрещяха с него. Колона от чист мрак се спусна над главата му, достатъчно широка да обхване Върховните вещери, скупчени пред вратата. Вдигна ги над пода, раздираше плътта, а костите им изпукаха под непосилния натиск. С писъци и вой шестимата бяха хвърлени към дъното на погребалната камера и увиснаха на стената подобно на великански парцалени кукли със сгърчени крайници и мятащи се глави.

В ушите на Гарваните кънтеше звук като ураган в клисура. Хирад се търкулна встрани и погледна Дензър.

Тъмният маг беше на колене, изопнал гръб и разперил ръце, а Крадеца на зората извираше от пространството между дланите му. Цялото му тяло подскачаше, ръцете му се тресяха, лицето му се кривеше, а косата се разроши. Зейналите очи виждаха само тъмата пред себе си. Около него се сгъстяваше мъгла и с всеки миг го скриваше. Тя се кълбеше и навлизаше в потока на заклинанието, за да го захрани. Ериан стоеше до рамото на Дензър, но не смееше да го докосне.

— Да се махаме! — извика Незнайния. — Тази чернилка се разширява.

Хирад чу съвсем слабо гласа му, но разбра жеста и се подчини, когато Незнайния го дръпна за ръкава. Двамата се измъкнаха и извиха глави да видят края на Върховните вещери. Чак сега Хирад забеляза къде са паднали Троун и Уил. Те се размърдаха.

— Останете на пода! — размаха ръце варваринът към тях. Нямаше да го чуят в рева на заклинанието и писъците на Върховните вещери. Троун тръсна глава, без да подозира, че смъртта е на една педя над него.

— Адска гадост — процеди Хирад и се хвърли по корем под все по-широкия поток от мрак.

Прекрасно могъщество изпълваше тялото на Дензър. Усещаше го да бушува във вените, да издува мускулите и да укрепва сухожилията. Изцеждаше дробовете му, но той вече не се нуждаеше от въздух. Крадеца на зората го крепеше.

Разсмя се на жалките напъни на Върховните вещери да се изтръгнат. Притиснати като плъхове под гигантски палец, те се боричкаха, но бяха обречени на вечен плен от заклинанието, което отнемаше живота от възродената им плът.

Още не бе завършил играта. Не знаеше накъде да запрати враговете. Не бе решил ще позволи ли на Крадеца на зората да погълне света. Ръцете му трудно задържаха силата, отприщена от Септерн, която напираше да се развилнее. Само трябваше да се завърти на място и тъмата щеше да покрие всичко.

Но нещо в ума му отказа да се подчини. Знаеше, че най-после е намерил мястото си извън сковаващата прегръдка на Ксетеск. Намери искрено уважение и доверие. И можеше сам да определя съдбата си. Срещна Гарваните.

Време беше да отвори портата към забравата. Да разкъса измеренията и да метне през тях все по-жалките останки на Върховните вещери, за да ги засмуче пустотата. Но той искаше и внушително доказателство, че ги е погубил завинаги. Усмихна се и отметна глава назад. Знаеше точното място.

Тътенът на заклинанието и воят на необузданата мана терзаеха слуха на Хирад. Проснат наполовина върху Троун, той притискаше главата му към пода. Троун не искаше да мирува и за малко не избута варварина към мрака, но Уил се освести, досети се какво става, докосна лицето на приятеля си и го укроти с втренчен поглед.

Изражението на Дензър внезапно се промени. Лицето му се отпусна, тъмният маг се усмихна, изрече още слова, бавно събра ръцете си и ги вдигна.

Черната колона се сви и издърпа Върховните вещери. Те бяха безпомощни, телата им бяха гнусна подигравка с човешките, главите, ръцете и краката се кривяха под немислими ъгли. Само светещите им очи напомняха какво се крие зад тях.

Мъгла като онази, която обгръщаше Дензър, се надигна в колоната и направи гърчовете на Върховните вещери мудни, все едно ги заливаше гъст сироп. Обви телата им в преливащо се кълбо от чернота. След миг-два непроницаемата преграда ги скри, но страдалческите викове на ужас все още се чуваха и сред шума на заклинанието.

Дензър притегли към себе си колоната и нейния товар, наклони я нагоре и рязко изпъна ръце. Обвивката от мрак излетя към върха на пирамидата.

— О, земни богове! — ахна Хирад. — Бягайте! Бягайте оттук!

Той побърза да се отдалечи от камерата, Незнайния хукна след него, Троун и Уил също. Но Илкар и Ериан не помръднаха от местата си. И преди Хирад пак да отвори уста, Крадеца на зората разби покрива на гробницата.

Огромни каменни блокове литнаха нагоре и разпиляха натрупан през столетията прах. През назъбената дупка проникна светлина и открои Дензър, чиито ръце сочеха небето, а на лицето му бе застинала налудничава усмивка.

Но докато Крадеца на зората разкъсваше измерението и отнасяше в отвъдното пространство своя товар, камъните се понесоха обратно към земята и тежките парчета заудряха по пирамидата. Краищата на отвора се срутиха навътре и се посипаха върху Гарваните.

Хирад нищо не можеше да стори. Колоната на заклинанието изчезна, а Дензър, облещен към светлината, се завъртя на пети и тупна на пода. Хирад се извърна, не искаше да види как ще се стоварят отломките.

— Въздушният щит е вдигнат — изрекоха заедно Илкар и Ериан. — Никой да не мърда.

Дензър бе сбъднал мечтата на живота си. Вълнението от неизмеримата сложност на многото равнища в Крадеца на зората оправда всичките му надежди. Слял се с маната, той надмогна изкушението и надделя над енергии, чиято мощ дори не би се помъчил да осмисли. А накрая отвори проход към забравата и захвърли там разкъсаните останки на Върховните вещери, чиито души потънаха в заклинанието на Септерн. Не остана какво повече да даде. Следите от Крадеца на зората се впиваха в ума му и обгръщаха тялото, обещаваха му покой и отдих. Какво друго да си пожелае спасителят на Балея? Нима това не беше съкровеният му копнеж? Дензър затвори очи и се отпусна във великолепието…

Мозайката се напукваше и раздробяваше под тежестта на камъните. Остри парчета отскачаха от пода и стените. Хирад се хвърли по корем, но веднага седна и се огледа. Въздушният щит не пропускаше нищо. Отломък, дълъг поне пет стъпки и дебел две, се заби в щита точно над неподвижния Дензър, но се плъзна по невидимата повърхност и замря с грохот на пода.

Скоро тътенът и трещенето стихнаха. Хирад се надигна отмалял и се скова на място, щом зърна лицето на Ериан, обляно в сълзи. Тя се напрягаше да поддържа заклинанието, но не откъсваше поглед от Дензър. Звънтяща тишина замени грохота.

— Свърши се — промълви Хладнокръвния.

Промяната беше мигновена. Черният огън, бълван от стотина пръста, угасна, магическите щитове изчезнаха и победоносните усмивки на шаманите се стопиха в недоумение и страх.

Блекторн прозря, че Гарваните са изпълнили задачата, и се развика от радост. Войниците му се хвърлиха отново в битката, а той разблъска с коня си останалите без водачи западняци, скочи от седлото до своя приятел, заби меча си в шията на попаднал му враг и приклекна. Макар че цялата глави на Гресе беше в кръв, той още дишаше. Блекторн повика един войник и заедно изнесоха стария барон от бойното поле.

Зад тях западняците изгубиха настървението си. Без магията на Върховните вещери шаманите им бяха безпомощни. Въпреки свирепостта си племенните воини виждаха, че късметът им е изневерил.

Блекторн нададе тържествуващ рев. Денят беше чудесен.

— Щитът е премахнат — прошепна Илкар.

Ериан се втурна към Дензър, отпусна се на колене и обгърна главата му с длани преди да притисне лице към рамото му. Плачеше и нареждаше тихо.

— Ама какво става?! — пристъпи Хирад натам. Мокрото й лице се вдигна към него.

— Мъртъв е. Не диша.

— Не… — Хирад коленичи до нея. — Илкар, не стой така, направи нещо.

— Не знам заклинание за всяка беда. Не виждам никакви рани по него. Няма какво да лекувам.

Хирад плъзна поглед по тялото на Дензър. Изглеждаше невредим, само устните му посиняваха.

— Аха… Ериан, пусни го да легне по гръб. Незнаен, ела тук и леко вдигни главата му. Освободи гърлото.

— Разбрах.

Хирад се взря в лицето на тъмния маг.

— Хич не си го помисляй! — Започна да натиска с все сила гърдите му над сърцето. — Не смей да умираш! Опомни се!

Ериан галеше косата на Дензър.

— Моля те! Нося детето ти. Не ме изоставяй. Хирад се сепна.

— Какво носиш?! Богове в небесата… — Натисна още по-усърдно. — Чу ли, Дензър? Имаш дълг, проклет да си. Дишай! Дишай!

Хирад го зашлеви безмилостно и по двете бузи. Незнайния му разтриваше шията и стискаше долната му челюст.

— Дишай!

Устата на Дензър се отвори широко, дробовете му поеха въздух, тялото му се напрегна и той седна изведнъж, като събори Хирад. Впи пръсти в гърдите си и изхриптя. Ериан пак се обля в сълзи. Дензър опита да се обърне към нея, но се килна и тя хвана главата му, за да не се удари в пода.

— Помислих те за умрял, мръснико. Мислех, че си мъртъв…

Той се усмихна и завъртя глава.

— Е, опитах се. Ама че ме болят гърдите!

— Трябваше да направим нещо за теб — промърмори Хирад.

— Ти да не си се здрависвал със сърцето ми?

— А, не. Само го убедих, че работата му е да бие.

— Благодаря.

Варваринът вдигна рамене.

— Ти си един от Гарваните. Как ще те оставя да издъхнеш, след като унищожи Върховните вещери? Каква слава има в това?

Двамата погледнаха едновременно през слягащия се прахоляк към синьото небе на Балея. Но в него висеше кипящо кафяво петно на сиви точки.

— Олеле… — въздъхна Дензър. — Убеден съм, че това не биваше да се случва.

Хирад позяпа още малко новото пространствено разкъсване.

— Ще го преживеем някак. — Стана и изтръска панталона и туниката си. — Как се чувстваш?

— Уморен. И натъртен.

— Е, сега тук е спокойно — промълви Илкар, но все се озърташе към петното.

— Да, засега е добре. — Дензър затвори очи. — Събудете ме след два-три дни.

— Може ли да ни оставите насаме за малко? — помоли Ериан, а пръстите й рошеха косата му.

— То се подразбираше — отвърна Незнайния. — Да вървим. Прибра меча в ножницата на гърба си и размаха ръце към изхода сякаш гонеше пилци.

— Илкар, какво те тормози? — Хирад отиде при елфа.

— Онова. — Илкар посочи разкъсването. — Питам се накъде ли води. Дано да е към свят, безвреден за нас. — Цъкна с език и въздъхна. — Какво ли направихме този път?

Хирад обви раменете му с ръка.

— Победихме. Хайде, отвън се вижда по-добре. — Завъртя елфа с лице към Незнайния, Троун и Уил и повтори: — Победихме.

— И ще си вземем парите, които ни дължат по договора — промърмори Илкар.

— Нима ще си позволиш да докоснеш мръсните пари на Ксетеск? — обади се Дензър от пода.

Елфът прихна.

— Не съм придирчив, като стане дума за пари.

— Това са думи на истински наемник — одобри Хирад. Ериан се прокашля зад него.

— О, извинявай. — Хирад посочи изхода. — Гарвани, след мен.