Джеймс Баркли
Крадеца на зората (31)

ГЛАВА 30

Ордите идваха и на Дарик му предстоеше най-критичното решение като пълководец. Изпрати Гарваните невредими на запад, а ден по-късно Стилиан и неговите Закрилници минаха в галоп покрай него, настървени за мъст. Без да заговори Господаря на хълма, Дарик бе видял каквото искаше в очите му — горко на онези западняци, които се изпречат пред тази стотна, въплътила гибелта им.

Смяташе, че е обмислил добре всичко — макар че на него повериха отбраната на източните земи, истинската битка щеше да се води от Гарваните и както изглеждаше — от Стилиан. А самият Дарик си бе подбрал най-способните помощници, които успя да намери. Всеки от тях можеше да командва защитниците на прохода не по-зле от него.

Макар че загубата на град Блекторн на юг влоши сериозно положението им, двамата барони щяха и занапред да нападат западняците, за да забавят настъплението им по единия фланг. Не му оставаше друго, освен да разчита, че на север Школите ще бранят успешно Тривернския залив. Там разполагаха с най-мощна магия и засега можеха да попречат на шаманите.

Дарик не се залъгваше — знаеше, че не би изтърпял да остане начело на войските пред Подкаменния проход и само да чака какво ще се случи в Раздраната пустош. Искаше своите петстотин конници, петдесет магове и волния устрем напред.

Искаше да се хвърли в най-разгорещеното сражение и нямаше да се откаже от желанието си.

Илкар се дръпна разтреперан обратно към Храма. Чуваше гласа на Стилиан като през памук.

— Наистина съжалявам… Елфът сви рамене и го погледна.

— Кога се е случило всичко това? Как е протекла битката при Тривернския залив?

Не проумяваше как е възможно всичко да потръгне толкова зле.

— Вчера. Научих чрез мисловна връзка тази вечер. Те са помели нашите войски. Надявахме се да ги задържим там дни наред, но магията им се оказала прекалено могъща. Разполагат с нещо, което не е виждано от три столетия — бял огън, с който събарят крепостни стени, и тъмната му противоположност, разяждаща плътта.

Гарваните го слушаха смълчани. Незнайния стоеше с отнесен поглед при Закрилниците. След като шаманите наложили надмощието си в магията, войниците и маговете при Тривернския залив били изклани. След не повече от три дни западняците щяха да се появят пред стените на Джулаца, а вече не беше сигурно, че Школите могат да им се опълчат. Блекторн и Гресе едва ли щяха да забавят много враговете, които напираха да превземат Подкаменния проход от изток. Дарик пък потеглил на запад и нищо повече не се знаело за него и намеренията му. Изведнъж осъзнаха, че трябва да изоставят обмисления си план за промъкване към Парве и направо да се втурнат натам. Времето им изтичаше.

— А какъв е вашият план? — попита Дензър, който още не можеше да се опомни, че вижда Господаря на хълма тук.

— Знаеш защо дойдох — натърти Стилиан. — Те ми отнеха Селин и сега аз ще им отнема живота. Ти ще дойдеш с мен и ще вземеш Крадеца на зората. Гарваните могат да се върнат при Подкаменния проход. Уменията им ще бъдат по-полезни в отбраната му.

Всичко се промени в миг. Хирад зае бойна стойка, макар че мечът му още беше в ножницата. Незнайния прекрачи към него, Троун също го доближи. Илкар и Ериан застанаха от двете страни на Дензър, който беше пред коня на Стилиан. Уил не се отделяше от падналия Джандир. Закрилниците се раздвижиха.

— Не знам дали ви разбирам… — промълви Дензър, макар че се смръзна от прозрението.

Стилиан го погледна недоверчиво.

— Дензър, равновесието трябва да бъде възстановено, а ние ще наложим господството си. Крадеца на зората ще принадлежи единствено на Ксетеск. Дай ми катализаторите, иначе ще си ги взема сам от труповете на твоите приятели.

По негов знак Закрилниците хванаха оръжията си, съскането на стоманата сякаш разсече нощния въздух.

— Не бива да допуснеш това! — изсъска Илкар.

— Той няма избор — подхвърли Стилиан. — Отдавна е знаел, че тъкмо до това ще се стигне накрая.

Дензър го зяпна и завъртя глава.

— Вие ли… — махна с ръка към храма.

— Да — начумери се Господарят на хълма. — А вие направихте каквото не беше по силите дори на моите Закрилници. Впечатляващо. Но с това участието на Гарваните приключи.

— Как ни изпреварихте? — промърмори Хирад.

— Не съм изоставал много. Вие решихте да загубите време за отдих, а аз — не. Жалко че не успях да ви изпреваря и в храма. Щяхме да си спестим излишни затруднения.

— Да — подхвърли Незнайния, — защото сега всичко е в нашите ръце, нали?

Илкар се дръпна зад другите, заклинанието му беше кратко.

— Вдигнах щит — рече им тихо.

Мечовете блеснаха в ръцете им и Стилиан се изсмя.

— Не си и помисляйте, че можете да застанете на пътя ми — каза надменно. — Дензър, избирай разумно, иначе ще ме принудиш да отнема и твоя живот.

— Не ми се вярва.

Дензър и Ериан също отстъпваха заднешком, докато не усетиха, че щитът на Илкар ги прикрива.

— И защо не?

Закрилниците бяха готови да нападнат, Незнайния настръхна.

— Защото само аз имам някакъв шанс да успея в извършването на заклинанието и да унищожа Върховните вещери, без да погубя всякакъв живот в Балея.

— Жалко, ако си толкова сляп да си въобразиш, че единствен ти в Ксетеск си проучвал Крадеца на зората. Предлагам ти величие. Двамата ще унищожим Върховните вещери, а след това ти ще си дясната ми ръка на Хълма, ще управляваш с мен цяла Балея. Имаме нужда от нови Магистри в две от кулите. Ела — протегна ръка Стилиан.

Дензър неволно пристъпи към него, но пръстите на Ериан се вкопчиха в ръката му. Той се озърна през рамо към Гарваните.

Виждаше Ериан, която бе заченала от него. Не би позволил никой да я застраши. Хирад, който два пъти заплаши да го убие, но вече няколко пъти му спаси живота. Илкар, който забрави предразсъдъците си, защото му се довери. Незнайния, който бе освободен, но още го оковаваха спомените на душата му. И Уил, Троун и Джандир, които също разчитаха на него.

А отпред беше Господарят на хълма, който с еднаква лекота можеше да го възвеличи или да го обрече на смърт. Дензър застана до рамото на Хирад и сниши глас до шепот.

— Доверяваш ли ми се? Варваринът изпитателно се взря в него.

— Ти си от Гарваните — отсече и вдигна рамене. — Рискува живота си, за да избавиш Незнайния. Ти си един от нас.

— Дай ми верижката. — Хирад понечи да възрази, но Дензър завъртя глава. — И без това може да ни отнеме катализаторите. Безсилни сме да му попречим.

— Няма да се предам толкова лесно…

— Не се предаваме. Повярвай ми.

Хирад се озърна към Стилиан, който не откъсваше поглед от отряда, после към Закрилниците, готови да ги смажат. Цъкна с език, свали от шията си верижката със значката и пръстена и подвикна:

— Уил, дай камъка на Дензър. Нищо не печелим, ако измрем тук.

Тъмният маг взе Окото на смъртта и поспря до Илкар с гръб към Господаря на хълма.

— Каквото и да става, поддържай щита! — Прекрачи към Господаря на хълма и му показа катализаторите. — Като си помисли човек, че държа в ръката си съдбата на Балея…

— Опасно е — кимна Стилиан и се наведе от седлото да ги вземе. — Да не губим повече време, защото е скъпоценно колкото тези предмети.

— Така е — подсмихна се Дензър. — Затова ще реша участта на Балея, без да протакам.

Маната бе оформена и той изрече словото преди Стилиан да се усети. Сенчестите криле го изтласкаха мощно нагоре и назад, за миг-два тъмният маг се озова високо на скалите зад храма. Всички се обърнаха към силуета му, очертан под звездното небе. Дензър беше недосегаем за заклинанията на Стилиан и извика отгоре, размахал лениво безплътните криле:

— Не бих ти позволил да се върнеш към старите привички. Времето им отмина. Крадеца на зората остава при Гарваните. Такава е уговорката и ние ще я спазим или ще умрем, докато се опитваме.

— Ти си маг от Ксетеск и мой служител — ледено изрече Господарят на хълма. — Ще ми се подчиниш.

— Не, аз съм един от Гарваните.

Хирад се ухили до ушите и изопна рамене.

— Ех, Стилиан, пак те надхитрихме. Защо не се примириш и не престанеш да ни пречиш?

Но Господарят на хълма не пожела да го чуе. Очите му блеснаха свирепо, той оформи маната с бързина и вещина, на която беше способен само Магистър. Три Огнени кълба се блъснаха в щита на Илкар за частици от секундата, по невидимата преграда плъзнаха червени и сини пламъци. Елфът изсумтя от напрежение, тялото му трепна, но щитът остана непокътнат. Стилиан се взря в Гарваните. Отвръщаха на погледа му, без да мигнат.

— Никой маг не е успявал да разпръсне щит на Илкар — осведоми го Хирад. — Край на разпрата.

— Не бих казал — остро отвърна Господарят на хълма и се обърна към Закрилниците. — Убийте ги веднага. — Те не помръдваха. — Убийте ги!

Гласът му се извиси до вой. Хирад се смръзна в очакване на смъртта.

— Отпусни се — каза Незнайния и най-сетне усмивката стигна и до очите му. — Стилиан, напразно си дереш гърлото.

— Моля?!

— Ти дори не можеш да ме разбереш. Няма да ни нападнат, докато аз съм тук, защото ние не застрашаваме живота ти. Затова няма да допусна Гарваните да ти посегнат. Предупреждавам те обаче, че ако умра и ти си виновен за това, Закрилниците ще се обърнат срещу теб.

Стилиан се оглеждаше — всички Закрилници се бяха завъртели към него.

— Ти избираш дали да ми повярваш — добави Незнайния и излезе от обсега на магическия щит. — Но защо да се простиш и с живота, след като се прости с мечтата да владееш заклинанието?

Лицето на Стилиан помръкна. Не знаеше дали Закрилниците са способни да се опълчат срещу него. Накрая се вторачи в Незнайния.

— Но ти бе освободен… Вече не принадлежиш към тях.

— И аз се заблуждавах, само че нищо няма да разкъса връзката, изкована в сливането на душите. Моята душа отново е само моя, но ще остане завинаги свързана със Закрилниците. Аз се примирих, а те го разбраха. Най-добре ще е и ти да постъпиш така.

Господарят на хълма се озърна още веднъж и кимна. Понечи да пришпори коня си, но Незнайния го спря с жест и думи:

— Защо не ни помогнеш да спасим Балея, докато си отмъщаваш? Ако нападнеш Парве от юг или югоизток, може би ще ни улесниш да стигнем до пирамидата. И може би още ще имаш Школа, в която да се върнеш.

Лицето, на Стилиан остана безизразно.

— Предай на Дензър, че докато аз съм Господар на хълма, не желая да се мярка в Ксетеск. А Гарваните… Когато се завърнете, ще ви бъде платено съгласно уговорката. И се постарайте повече да не ме предизвиквате.

Стилиан се провря на коня си през скупчените Закрилници. Те постояха още миг в безмълвен досег с душата на Незнайния и тръгнаха след своя Повереник, отдалечаващ се от поляната пред Храма.

Гарваните чакаха, Дензър кръжеше отгоре и търсеше в маната признаци, че Стилиан се кани да нападне отново. Когато стъпи на земята и Сенчестите криле изчезнаха, другите си отдъхнаха.

— Премахнах щита — оповести Илкар.

Хирад отпусна длан върху рамото на Дензър, който промълви:

— Най-сетне мога да кажа, че разбирам.

— Дали Стилиан ще ни помогне? Незнайния сбърчи чело.

— Трудно е да познаем. Ако отдели време да поумува, може и да го направи.

Чак сега успяха да отидат при Джандир. Ериан вече беше коленичила до него. Кожената броня бе разсечена от острие на брадва, раната под нея изглеждаше дълбока. Ериан обаче спря кървенето веднага.

— Зле ли е пострадал? — попита Уил.

— Провървяло му е — брадвата не е засегнала ребрата, сърцето и белите му дробове са невредими, но никак не ми харесва какво е станало с рамото и кръста му…

— Може ли да язди? — попита Незнайния.

— Не и до сутринта, за да направя поне нещо за него. Дълго време няма да стреля с лък. Мускулите и сухожилията в рамото няма да оздравеят лесно.

— Нямаме никакво време — намеси се Илкар. — Нали чухте Стилиан? Западняците ще връхлетят Джулаца след три дни.

— Да се надяваме, че маговете ще ги отблъснат — поклати глава тя, — защото ако тръгнем веднага, Джандир ще умре. Моля ви само да почакате до зазоряване. Дайте ми четири-пет часа.

Хирад се загледа към входа на храма, запречен от статуите с изрисувани лица, и потръпна.

— Ако понасяте оная пасмина да ви зяпа, нищо не пречи да останем, докато видим слънцето в небето. Уил, запали печката, моля те. Дензър, искам да обсъдите с Троун как ще се доберем до Парве. Не бива да доближаваме пътищата, по които западняците вървят към Подкаменния проход. А аз ще си поприказвам с Илкар и Незнайния.

Дензър и Троун отидоха към гората, Уил също тръгна натам да събере дърва, Ериан се съсредоточи за целебно заклинание. Тримата оцелели основатели на отряда отидоха пред стъпалата на храма.

— Нещо не разбирам… — подхвана варваринът.

— Пак ли? — поклати глава Илкар.

— Този път не ми е много смешно — озъби му се Хирад. — Я ми обясни що за чудо е Студената камера и защо досега не съм чувал за нея.

— Ами Школите не искат да се разчува, сами разбирате защо. Как да ви обясня?… Виж, маната протича навсякъде и във всичко. Не я спират кожа, кости, стени, дърво, океанът, дори измеренията, както открихме. Никой не познава нито ритъма, нито структурата на потоците й, знаем само как да ги нарушаваме, за да образуваме форми за заклинанията. Възможно е обаче потокът да бъде отклонен. — Илкар посочи храма. — Маната протича там, където е най-лесно. Градежът на храма е изпипан до последната дреболия. Когато се затвори, маната просто го заобикаля. Това е…

— Превъзходно обмислен капан за невежи крадци — съгласи се Незнайния.

— И за нехайни магове — промърмори елфът. — На косъм ни се размина.

— Значи труповете вътре бяха на убити Закрилници?

— Да — потвърди Незнайния. — Така ми се стори още щом влязохме, но си казвах, че е немислимо. Там бяха загинали някои от Закрилниците, които Стилиан е довел.

— Нямаха маски — напомни варваринът.

— Щом заплахата е била отстранена, статуите явно са се върнали в нишите си и вратите отново са били отворени. А Закрилниците винаги прибират маските на онези, които паднат в бой. Стилиан е искал да си присвои Окото на смъртта и е бил достатъчно благоразумен да остане отвън. Ако бе взел камъка, щеше да ни разиграва както си поиска.

— И е останал да чака, за да свършим ние работата.

— Поне се е надявал — вдигна рамене Незнайния. Хирад се обърна. Уил седеше до печката и се вслушваше в разговора им. Ериан шепнеше нещо на Джандир и макар че той още лежеше по гръб, вече се опомняше. Дензър и Троун умуваха над картата. Троун сочеше настойчиво, а захапалият лулата си Дензър се усмихваше.

На Хирад му просветна пред очите. За пръв път след смъртта на Рас почувства, че отрядът е какъвто трябва да бъде.

— А каква беше тая история със Закрилниците накрая? — присети се изведнъж.

— Щяха ли да убият Стилиан, ако той бе убил теб? — попита и Илкар.

— Не. Той е техният Повереник, никога няма да му сторят зло. И какво от това? Нали Стилиан ми повярва…

Хирад прихна.

— Хитро! Я да донесем малко вода на Уил от езерото.

Атаката връхлетя цялата дължина на колоната от западняци, напредващи през затревените поля край гъста гора. Предшестваше я дъжд от стрели, Остър дъжд и Смъртна градушка, които изчерпваха силата на шаманите за магически и въздушни щитове.

Хиляда конници се забиха в оголения фланг на врага, копитата разхвърляха пръст и кръв, остриетата проблясваха под утринното слънце. Хората на Блекторн обърнаха конете след първия набег и се оттеглиха, за да се престроят. Роговете прозвучаха отново и отрядът на Гресе се втурна към другия фланг, за да стане бъркотията пълна.

Устремен към не толкова самодоволните западняци, Гресе отново се почувства млад. Сечеше наляво и надясно, сцепи лицето на един и разпори рамото на друг. Оглушителен шум кънтеше в ушите му.

Около него конниците му се врязваха във вражеските редици, виковете на опитващите да се бранят се смесваха с писъците на умиращите. Гресе пак смуши коня и се хвърли напред, изблъска противник с щита и отби мушкащо копие с предпазителя на меча. Западняците се огъваха под напора на конницата и Гресе предвкусваше победата.

Чу роговете, обърна коня и се измъкна от клането, газейки живи и мъртви наред. Огледа се припряно — малко коне бяха останали без ездачи и той кресна от възторг, докато препускаше към мястото за прегрупиране извън обсега на вражеските лъкове.

Върху западняците пак се изсипаха стрели и заклинания, но този път с по-малък успех — отскачаха от щитовете или избухваха в тъмен пламък при сблъсък с насрещна магия.

Третият сигнал на роговете призова към атака срещу шаманите, досега опазени от телохранителите си. Магове се носеха напред около Блекторн и се опитваха да прострат щитовете си над повече ездачи.

Но западняците се бяха събрали в плътни групи. Копиеносците налетяха първи и разбъркаха предните им редици. Веднага след тях нападнаха отрядите от мечоносци, Гресе виждаше как острието на Блекторн се стоварва и пръска кръв във всички посоки.

Бръмчене прониза въздуха и заглуши врявата, болезнено за ушите и зъбите. Конете раздуваха ноздри и подскачаха. Пръстите на всеки шаман блъвнаха черни линии, подобни на бичове, които удряха по хора и животни.

Носеха смърт в невъобразима мъка и ужас. Където заклинанието попаднеше на незащитена плът или пробиеше щит, падаха десетки жертви. Пред очите на Гресе черна линия разкъса ездач през корема и вътрешностите му се изсипаха, а крясъкът му секна, щом чернилката мина и през гърлото.

Линиите пробиваха, прогаряха и разяждаха, ходът на битката се обърна невероятно бързо. Блекторн завъртя меча над главата си, роговете дадоха сигнал за незабавно отстъпление. Гресе изкрещя на хората си, кавалерията се понесе в галоп надалеч от касапницата, в която се смеси кръвта на мъже от източна и западна Балея. Присмехулните викове на враговете отекваха след тях.

Мракът им отне славата.