Джеймс Баркли
Крадеца на зората (30)

ГЛАВА 29

Главният храм на Повелителите на мрака се издигаше сред тучна ливада, напоявана от ручеите, стичащи се по околните хълмове. На изток се простираше езеро до подножията на Гаранските възвишения. От две страни усамотената местност завършваше със заплашително надвиснали отвесни канари.

Храмът представляваше внушителен купол, обкръжен от четиридесет шпила, и диаметърът му достигаше двеста стъпки. Още един, остър като игла шпил стърчеше в средата на купола над стените от мрамор и гранит.

Гарваните бяха дошли тук предишната вечер подгизнали, но без никакви произшествия по пътя през гористи хълмове, долини със стръмни склонове и придошли от дъжда потоци.

Чак призори спря да вали и на всички им олекна в тишината след неспирното барабанене на капките. Изгревът беше величав в ясното небе и земята скоро започна да съхне, гъсти изпарения се издигаха над всяко листо, стрък трева и храст.

Троун бе поискал да спрат в гъсталак на три мили от храма. Не биха могли да се промъкнат незабелязано през деня, но Дензър се съгласи да огледа наоколо под прикриващо заклинание. Засега обаче говореха за самите Повелители на мрака.

— Те не вдигат шум около себе си — отбеляза Ериан.

— Защото имат предостатъчно причини да си мълчат — отсече Дензър.

— Но все пак владеят някаква сила, нали? — попита Джандир.

— И така може да се каже — сви рамене тъмният маг.

— Стига превземки! — сопна му се Троун. — Всички ще трябва да влезем там.

Дензър се наежи.

— Това, което ги свързва, е отчасти подобие на религия, отчасти подобие на магия. Молят се на земната сила на смъртта, както те си я представят, преструват се, че могат да я овладеят, и затова твърдят, че са сродни на четирите Школи. Всъщност са измамници, магията им е непълноценна, а наглостта им да се обявят за петата Школа е отвратителна. Други въпроси имате ли?

Той припряно извади лулата си от джоба на наметалото, напълни я с тютюн от претъпканата кесия, която му подариха магове от Листерн, и я запали с пламъче от палеца си.

Хирад го изгледа с укор.

— Дензър, пак ли пропусна да си спомниш, че склонността ти да мълчиш вече струва живота на най-добрия ми приятел? Я се погледни. Не, я и тримата магове да се погледнете хубавичко. Чак пяна ви избива по устите от напъните да покажете колко презрени са тези Повелители на мрака. — Дензър, Илкар и Ериан явно се почувстваха неловко. — Не знам дали е вярно, а и не ми пука, честно казано. Но аз и другите, дето не си вирим носовете, искаме да знаем на какво можем да се натъкнем вътре. Какви заклинания владеят, носят ли оръжие обикновено, колко са, ей такива неща. Ако не знаете, няма да ви упрекна. Но не ни оставяйте със затворени очи, защото вие сте си решили, че това не било важно. Схванахте ли? — Варваринът поклати глава. — Ама и вие, маговете, сте едни… само се пъчите.

Дензър поумува над думите му и се обърна към Илкар, който незнайно защо се опитваше да прикрие усмивката си.

— Извинявай, Хирад — промърмори тъмният маг накрая. — Прав си. Но те не са магове и това, с което си служат, не са истински заклинания.

— Все ми е едно как ги наричаш. Кажи ми какво умеят преди да съм се ядосал.

— Тепърва ли ще се ядосваш? — ухили се Илкар.

— Добре де! — плесна с ръце по краката си Дензър. — За тяхната магия имаме само откъслечни сведения. Знаем, че разчитат на нещо като молитви и винаги ги произнасят на групи — колкото повече се съберат, толкова по-силно е въздействието. Ако изобщо владеят някаква сила, тя зависи от стихии като вятъра, дъжда, огъня и така нататък, както и от смъртоносната им мощ. Най-опасното е, че не контролират добре магията си, затова е непредвидима и за самите тях, и за нас.

— Кое не може да се познае предварително? — уточни Джандир.

— Продължителност, мощ, посока, странични последствия — каквото се сетиш. Освен това вярват, че когато всеки от тях умре, смъртоносната му сила се вливала в храма и така общото им могъщество нараствало. Ето защо са толкова наперени.

— А можеш ли да кажеш, че наистина не владеят тази сила? — обади се Уил и Дензър кимна. — Убеден ли си?

— Почти сигурен — усмихна се с намек за смущение тъмният маг.

— Войнствени ли са? — попита Хирад.

— Не. Поне не са като западняците. Но незнайно защо западняците изобщо не ги закачат… ако не се заблуждаваме и за това. — Дензър огледа останалите от отряда. — Друго?

— Колко са? — сети се Троун.

— Нямам никаква представа.

— Питам те за главния храм. Трийсетина, триста или…

— Не ми е известно.

— Страхотно… — процедиха в един глас Хирад и Незнайния.

— Храмът побира стотици, но не забравяйте, че е построен за поклонение. Само боговете знаят колко са там в момента и имат ли свои бойци. Да се надяваме, че след малко ще науча.

Но Дензър не откри нищо. До края на гората го придружи Троун, после тъмният маг се направи невидим и тръгна към украсения с колони вход. Оказа се затворен и той не рискува да бутне вратата. Обиколи храма и разгледа мозайките и релефите — чудесни пейзажи с планини и гори, морета и скали, равнини и пустини се редуваха с картини на пожари и урагани, а най-мрачната мозайка показваше преминаването в света на мъртвите.

Отвътре не се чуваше нито звук. Дори отворите за проветряване бяха закрити с капаци, всички врати — заключени. Дензър се върна при Троун от другата страна и двамата се запътиха към бивака.

— Има ли от какво да се изненадваме? — Очите на Уил святкаха под напълно посивялата му коса.

— Не, струва ми се — отвърна Дензър. — Това е храм, не бих очаквал мнозина от тях да живеят тук постоянно. Още е утро, но знам ли…

— Какво ви мъчи? — протегна се Хирад. — Като гледам, нищо не пречи да се шмугнем вътре още сега и да си спестим разправиите през нощта.

— И аз бих предложил същото — проточи Дензър. — Но все си мисля, и че ако това беше мой храм, щях да го защитя някак. Особено като знам какво става другаде в момента… Нещо ме притесни там.

— Шесто чувство, а?

Ериан плъзна пръсти през косата му, а той кимна.

— Да. Искам да внимаваме.

— Бездруго знаехме, че трябва да сме предпазливи тук — промълви Илкар.

— Е, влизаме ли още сега, или правим каквото бяхме намислили?

Отговори му Незнайния:

— Денем повече рискуваме да ни заварят в храма. Не виждам смисъл да прибързваме, тук нищо не ни заплашва. Хирад, какво предлагаш?

Варваринът се взря в бездната на очите му, питаше се дали някога ще ги види отново искрящи. Но каквато и празнота да чувстваше Незнайния, умът му си оставаше буден.

— Съгласен съм. Няма да припираме. Да си починем и да се уверим, че сме наясно какво ще правим нататък, защото после няма да ни остане много време. — Варваринът се подсмихна нерадостно. — Дарик може да е най-добрият ни генерал, но твърде много западняци ще му се струпат на главата.

Барон Блекторн стоеше половин миля над горящия град пред входа на мината, от чийто добив печелеше най-много. По свечеряване пожарищата догаряха, но около тях заблещукаха огньовете в лагера на западняците, откъдето се чуваше врявата на шумно празненство.

Двамата с Гресе водеха вече по-малко от две хиляди войници. Повечето имаха коне — или изведени от града, или взети от многото стопанства, които дължаха налози на барона. Западняците не се опитаха да ги преследват. Тяхната увереност, че победата няма да им се изплъзне, вдъхваше страх. И на Блекторн вече му беше трудно да се усъмни в това.

Дадоха много жертви в града и баронът реши да изпрати своите неподготвени за жестоки битки запасняци там, където щеше да има повече полза от тях. Тръгнаха да подсилят отбраната на основните средища — Корина, Гиернат или градовете на Школите, дори земите на барон Корин в далечния североизток.

Блекторн начесто удряше с юмрук по скалата, гневът му не гаснеше, а унижението го гнетеше. И все пак не можеха да му отнемат гордостта. Когато роговете разнесоха сигнала за отстъпление, видя как бранителите на града се вкопчиха още по-свирепо в западняците, за да ги забавят. Събраха се нагъсто по края на пазара, примамиха враговете да им се нахвърлят и се сражаваха до последния човек. Без тяхната саможертва нито баронът, нито отрядите му нямаше сега да оцелеят.

Вторачи се в осветения замък. Някой враг щеше да спи в леглото му тази нощ.

— Нищо повече не можеше да сториш — каза му Гресе. — Така поне ще продължим битката.

— Докога? — горчиво отвърна Блекторн. — Няма с какво да предпазим хората си от магията на шаманите. Не знаем колко са те, а без превъзходството си в нападателната магия, на което разчитахме, не можем да се справим с толкова многоброен враг. И ти чу сведенията — събрали са осемдесет и пет хиляди бойци. На изток едва ли имаме и половината от тази войска. Трябваше да задържим западняците три дни, за да дадем шанс на Гарваните да ни помогнат, а ги спряхме за десет минути… Ако и Подкаменният проход бъде превзет наново толкова бързо, каквото и да направят Гарваните, ще бъде твърде късно.

Гресе стисна рамото му. И в този мрачен час Блекторн преценяваше трезво шансовете. Не знаеше как да му вдъхне увереност, но въпреки това се опита.

— Дори западняците да се наливат с вино от избите на Търговския съюз в Корина, отнемем ли им магията на Върховните вещери, ще ги прогоним.

Блекторн завъртя глава.

— Гресе, ако те влязат в Корина, значи не е останал кой да ги прогони. Богове… ако пък изтърбушат и градовете на Школите, най-добре да отплаваме на юг и да забравим за родината си.

Гресе наведе глава. Блекторн отново беше прав. Мислеше си, че ако западняците са струпали на брега на Тривернския залив същите сили, с които прекосиха Гиернатския, ще стигнат под стените на Джулаца за не повече от четири дни.

Цял следобед и вечерта Троун и Незнайния наблюдаваха храма, но не видяха никого и безпокойството на Дензър се изостри. Преди да тръгнат, Гарваните се нахраниха. Настроението им не беше ведро.

— Ако се убедим, че провалът е неизбежен, нека се погрижим Крадеца на зората да изчезне, за да не го овладеят Върховните вещери — напомни Дензър. — Просто трябва да унищожим катализаторите или поне един от тях. Същото е задължително, ако ме убият и стане очевидно, че никой от нас няма да върне катализаторите в Ксетеск. Ако Върховните вещери се сдобият с Крадеца на зората, няма никаква надежда за никого. Дори за западняците.

Гарваните се споглеждаха над печката.

— Така да бъде — промърмори Джандир. — А ако си свършим работата и Върховните вещери изчезнат завинаги, какво ще стане?

— Това няма да разколебае западняците, ясно е, но ще им отнемем наглостта и вярата в лесната победа — каза Дензър. — Сега вече знаем, че са се готвили за нашествието поне от десет години. Те са единни, силни и непреклонни. Но още по-важно е, че знаят колко разединен е изтокът. Сигурни са в завладяването на цяла Балея и без помощта на Върховните вещери. Върнат ли си прохода, май ще се окаже, че са прави.

— Не прекаляваш ли малко? — позасмя се Хирад. — Вашите магове ще бранят прохода, докогато си поискат, щом имате онова водно заклинание.

Илкар цъкна с език, Дензър тръсна глава и се озърна към Ериан.

— Правичката да си кажа — намуси се варваринът, — никак не обичам да ми се фукате колко много знаете.

— Извинявай, Хирад, пропуснал съм да ти обясня — въздъхна Дензър. — Но ще бъде все същото, ако ние те попитаме защо не можеш да се биеш добре, ако ти вържем едната ръка зад гърба.

— Обясни ми сега.

— Ти сам видя маговете след заклинанието. Двама не оцеляха. Не си осведомен обаче нито какво ставаше преди това, нито какво ще последва. Те са се подготвяли и са събирали сили две седмици, и то в уединение, за да не ги разсейва присъствието на останалите. След заклинанието не са можели да направят каквато и да било магия около три дни, а за свързване на измеренията няма и да помислят най-малко още две седмици. И то ако допуснем, че взаимното положение на измеренията отново бъде благоприятно.

— Да, но западняците не знаят това… — смънка Хирад.

Не искаше да проличи колко е обезсърчен, че защитниците на прохода нямат това заклинание в арсенала си поне през ден.

— Сред шаманите ще се намери по-досетлив, за да налучка що за заклинание е било извършено — заяви Ериан.

— А досега е сътворено само още едно по-мощно заклинание — добави Илкар — и всички знаем кое е то. Всеки шаман, който струва повече от пукната пара, ще отгатне, че това е било пространствено заклинание. Ще знае и какви усилия са били необходими за извършването му.

Колкото и топла да беше нощта, Хирад усети студ по гърба си. С какви сили се сблъскваха, а и каква сила щяха да отприщят тепърва… Неизбежно бе да се почувства нищожен. Вземеха ли Окото на смъртта от храма, Дензър щеше да се превърне в най-могъщия човек в Балея.

— И друго ме тревожи… — Всички погледнаха Уил. — Според вас дали Върховните вещери знаят, че сме минали отвъд планините?

— Не — категорично отсече Незнайния. — Вероятно са научили с какъв разгром им е бил отнет проходът и ще насъскат слугите си да го превземат отново на всяка цена. Известени са, че някой се опитва да овладее Крадеца на зората, след като се появихме при къщата на Септерн, но не знаят къде сме. Засега.

— Не се обърквайте — рече им Дензър. — Върховните вещери още не са си възвърнали телесната форма и силата им е ограничена. Излязат ли от гробницата, ще стане много зле, но не можем да познаем кога ще се случи.

— Колко са те? — попита Уил.

— Шестима — отговори Илкар. — Колкото и да е срамно, не знам имената им, а би трябвало.

— Наистина ли? — сепна се Дензър.

— Не ми се струваше важно да ги науча.

— А за нас беше един от първите уроци. Памун, Арумун, Белфамун, Уеямун, Истормун, Гириямун.

— Браво! — ухили се Илкар.

— С тях плашеха непослушните ученици — на свой ред се засмя Дензър. — Колко жалко, че вече не са само предание…

Умълчаха се. Щом чуха имената на страшилищата, Гарваните сякаш за пръв път осъзнаха колко непосилно е начинанието. Поражението беше неминуемо, ако отстъпеха Крадеца на зората в ръцете на Върховните вещери, но и след унищожаването им не се знаеше на чия страна ще е победата.

Дензър пушеше и както винаги, щом се отпуснеше, си спомни за своя Следник. Принуди се да не мисли за него, а за огромната гробница, властваща и над Парве, и над цялата Раздрана пустош. Пищна стълба водеше към сърцевината на пирамидата. В дъното на куполовидната зала обикновена врата водеше към криптата. Там Пазителите, избрани сред поклонниците, се грижеха за шестте каменни саркофага и подготвяха завръщането на древното зло. Чакаха промяната, която ще оповести, че същността на Върховните вещери ще покрие отново с плът костите им. Потрепери и пак се помоли да стигнат дотам навреме.

Щом настъпи нощта, тръгнаха по пътеката право към храма. Троун обеща, че няма да срещнат никого. Дензър започваше да вярва, че храмът е празен, но недоумяваше защо тази мисъл го смразява.

Приближиха след час в пълна тишина, чуваше се само слабото плискане на водата в езерото по брега, което навяваше покой, но не и за Гарваните. Подредиха се и запристъпяха бавно към огромната дъбова врата, укрепена с желязо. Незнайния беше в средата на плоския клин, Хирад и Джандир отдясно, Троун и Уил отляво.

Зад тях Илкар беше готов всеки миг да ги прикрие с щит, Ериан трябваше да сътвори светлинно кълбо, а Дензър се канеше да отблъсне всеки враг с нещо твърде разрушително.

Джандир долепи ухо до вратата.

— Нищо не се чува, но дъските са много дебели. Поне няма защо да очакваме, че ще заварим вътре триста вряскащи поклонници.

— Има само един начин да проверим — каза Хирад. Изтича по няколкото протрити стъпала, хвана дръжките на двете крила и дръпна с все сила. Още щом се открехнаха със скърцане, навън се разпростря тежката воня на смърт. Хирад се дръпна, извил глава встрани.

— Богове… Гадно е. Ще мине време, докато се проветри малко.

Прибраха мечовете в ножниците, разпръснаха оформената мана. Никой нямаше да ги нападне отвътре.

Мракът в храма беше непрогледен. Другите седяха по края на стъпалата, за да не ги лъха откъм входа, а Илкар надничаше, измъкваше се да си поеме дъх и описваше какво е видял.

Веднага различи труповете, осеяли пода от черни, бели и зелени плочки. Взря се по-напрегнато и опита да си представи как е протекла схватката. Близо до вратата бяха натръшкани трима мъже с брони и зелени наметала, а около тях лежаха други четирима — несъмнено нападателите. Не бяха западняци, може би нечии наемници, но тъмното кожено снаряжение и обликът им показваха, че не са от стражата на храма.

Видяното навътре напълно объркваше картината. В дъното лежаха труповете на поне шест-седем от Повелителите на мрака в тъмнозелени мантии с качулки, кръвта им се бе стекла на локви във вдлъбнатини на пода. Из залата бяха убити още двайсетина от тях — невъоръжени и беззащитни.

Но погледът на Илкар се задържа върху сцената в средата на храма. На висок пет стъпки пиедестал имаше кутия от метал и стъкло, в която бе сложено Окото на смъртта — черно кълбо с наситеночервени и изумруденозелени ивици, увиващи се около ослепително син диск.

Около пиедестала също имаше половин дузина трупове, но беше трудно да ги преброи. Някой буквално ги бе накълцал на парчета. Кръвта бе оплискала всяка повърхност. Но не съсечените тела безпокояха Илкар. Не можеше дори да предположи кой се е разправил с тях толкова безмилостно.

Нещо не беше наред. По останките и от техните дрехи съдеше, че не са нито поклонници, нито от стражата на храма, но сякаш се бяха бранили в кръг около пиедестала. А убийците им не бяха взели камъка. Отгоре на това не бяха загубили никого от своите, нито пък бяха оставили някаква следа от себе си. Не откриваше смисъл в гледката.

Задържа въздуха в дробовете си и навлезе две крачки зад прага.

— Внимавай, Илкар — помоли Хирад. Елфът се озърна.

— Всички са мъртви.

— Откога?

Илкар приклекна и докосна съсирена локвичка. Дори не лепнеше, толкова суха беше.

— Няма как да познаем. През деня е било горещо като във фурна, дори сега е задушно. Миришат, като че са мъртви от четири дни, но може да е минало по-малко от едно денонощие.

— Да не се помайваме. Въздухът вече става ли за дишане? Варваринът изкачи стъпалата и застана до елфа.

— Може да се каже.

— Добре. Влизаме, оглеждаме навсякъде в храма и се заемаме да махнем труповете около камъка. Засега никой да не пипа кутията.

Ериан сътвори светлинно кълбо, увиснало неподвижно над Окото на смъртта, Троун щракна с огнивото и започна да пали светилниците, разположени из залата на височина един човешки ръст. Уил и Джандир извличаха останките на падналите около пиедестала към стените. Незнайния пазеше до входа и се взираше в гората — погледът му търсеше нещо, което според ума му не беше там, но подозрението го гризеше неспирно. Илкар надзърна в закритата със завеса стая в дъното.

Хирад отиде при Дензър, който разглеждаше статуите, поставени в ниши на стените.

— Любопитно, а? — промълви тъмният маг.

Имаше осем статуи, стъпили на пода. Всяко изваяние беше в церемониална броня и ризница с яркозелено наметало. Изрисувани маски закриваха лицата, десните ръце стискаха дръжките на двуостри брадви, подпрени в сгъвките на левите ръце. Статуите бяха високи над осем стъпки.

— Май не са си на мястото тук — поклати глава варваринът.

— Напротив — поправи го Ериан. — В летописите е отбелязано, че неведнъж са водили битки. А тези маски били символ на енергията на живота и смъртта, от която Повелителите на мрака уж черпят магията си.

Дензър я стрелна с поглед.

— Да не си ги проучвала с някаква цел?

— Не, но винаги си струва да знаеш повечко за онези, с които делите един континент.

Илкар се върна при тях.

— Досети ли се какво е станало тук? — попита Хирад. Елфът завъртя глава.

— Там има още двама убити стражи на храма, иначе нищо не е взето. Не проумявам що за наемници трябва да са били загиналите около камъка. Уверен съм, че не са ги наели Повелителите на мрака.

— Значи мислиш, че не са бранили камъка от натрапници?

— Ами не са. Нали победителите не са взели Окото на смъртта…

— Не е ли все тая? — обади се Уил. — Хайде да го грабнем и да си ходим.

Той стоеше до кутията и Дензър изръмжа:

— Не го пипай! Уф… извинявай, Уил. Още не сме проверили за капани или защитни заклинания.

— Нали казахте, че те не могат да оформят маната?

— Не могат. Но ако имаш нужда от маг, нищо не пречи да му платиш за услугата.

Дензър подкани Ериан и Илкар с поглед, тримата настроиха зрението си в спектъра на маната и огледаха придирчиво пиедестала и кутията.

— Няма магически клопки — установи Ериан.

— А нещо, което Повелителите на мрака са ни приготвили със собствената си магия? — подсети ги Незнайния откъм вратата.

Дензър изпухтя.

— Те не владеят устойчиви заклинания.

— Сигурен ли си? — вторачи се в него Хирад.

— Над камъка няма нищо — натърти тъмният маг.

— Или ние не го откриваме — уточни Илкар.

— Щом казвате… Готови ли сме?

Незнайния отново впери поглед в поляната пред храма. Уил се наведе, почти опираше нос в стъклата и ръбовете, не си позволяваше дори да диша върху тях. Другите чакаха, а Троун се усмихна, като видя, че ръцете на Уил вече не треперят.

— Затворена е херметично, но доколкото виждам, няма капани. Това отгоре е капак… или искате направо да я счупя?

— Недей — възрази Дензър. — Колкото и да се забавиш, вдигни капака. Ако дори парченце стъкло одраска повърхността на камъка, може да повлияе на Крадеца на зората.

Уил извади инструментите си. Подбра метален клин с плосък край и го пъхна леко в запечатаната пролука между стената и капака на кутията.

В храма се разнесе шепот. Изневиделица силен повей затръшна вратата и залата заехтя. Незнайния се олюля от удара, но запази равновесие. Светилниците угаснаха, само сияещото кълбо на Ериан остана над пиедестала. По стените плъзнаха сенки и откроиха плашещо високите статуи. Извън светлия кръг мракът се сгъсти.

Шумът се засилваше, наоколо сякаш се мятаха безплътни гласове, неразбираеми, но зли. Гарваните се подредиха около пиедестала, извадили оръжията си. Врявата приличаше на бушуващ около тях вятър, макар че въздухът остана неподвижен и горещ, а вонята от труповете проникваше натрапчиво в ноздрите.

— Нещо да предложите? — подхвърли Хирад. Незнайния се напъна да отвори двукрилата врата, но тя бе заклещена. — Опитай и другите, също и капаците на прозорците. Троун, ти тръгни покрай стената отсреща Наложи се да вика, за да не се изгуби гласът му в гълчавата.

Огледа се какво правят другите. Маговете гледаха унесено — подготвяха се за заклинания, но гримасите им подсказваха, че се мъчат. Ококореният Джандир се опитваше да следи какво става навсякъде. Уил трескаво ръчкаше кутията. Хирад чуваше как Незнайния и Троун дърпат и блъскат врати и прозорци, но глухият тропот се губеше във все по-гръмкия хор от слети гласове.

Ериан притисна длани към главата си, вече не успяваше да се съсредоточи. Илкар също загуби власт над оформената мана.

Изведнъж оглушителният шепот секна, светлинното кълбо примигна и угасна. Уплашеният Уил изтърва инструмента.

Ериан залитна и повлече Дензър на пода. От непрогледната чернилка долетя ругатнята на Незнайния, който си блъсна главата в стената. Задъханият Уил измъкна късите си мечове, избута неволно Хирад, спъна се и падна с вик. И Хирад усещаше болезнено ударите на сърцето си. Нямаше никакъв проблясък в храма.

— Илкар, Джандир, Троун — казвайте ни какво виждате. Ериан, искам светлина.

Чегъртане на метал по камък заехтя в залата.

— Някой ще направи ли нещо? — изрева Хирад. До него Дензър вдигаше Ериан от пода. — Имаме нужда от светлина. Веднага! И какъв беше този шум? — Подметката на ботуша му се хлъзна по засъхнала локва кръв. Ставаше по-задушно, очите му се разлютиха от вонята. — Няма ли поне да запалите огниво?

— Да, да, сега… — засуети се Уил.

Прибра мечовете и порови в чантичката си за огниво. Пак се чу чегъртане, последвано от тежък тътен, разтресъл пода.

— О, не… — отрони Илкар с ужас.

— Какво? Казвай де! — кресна Хирад. Дрънчене на метал, нови тежки стъпки…

— Статуите се размърдаха — смънка Илкар. — Идват насам. Заемете позиция. Незабавно! Незнайния, Троун, върнете се при нас.

— И накъде да вървя, по дяволите?! — възкликна огромният воин.

Илкар едва го различаваше как тътри крака в горе-долу вярната посока.

— Продължавай напред. Троун, хвани го за ръка. Двамата заобиколиха припряно труповете на стражите.

Хирад изви глава надясно, но не видя Ериан, само усети, че е наблизо.

— Къде е светлината?

— Не мога да оформя маната.

— По-кротко — настоя Дензър. — Ще направим нещо.

— Няма! — отсече Илкар. — Нещо прекъсва потока от мана. Онези ще ни доближат след минута. Уил, влез зад кръга, трябва да го вземем този камък най-сетне.

— Добре — по-сдържано се съгласи Уил.

Отрядът се подреди около пиедестала. Незнайния застана между Хирад и Илкар. Вдясно от варварина бяха Джандир, Дензър, Ериан и Троун. Уил плъзгаше длан по пода, накрая напипа клина и пак се опита да го пъхне между стената и капака на кутията.

Метал и камък друсаха пода под краката им с всяка крачка на статуите, които настъпваха неумолимо. Хирад усещаше как надвисват в тъмата огромни, ужасяващи с бездушното си спокойствие. Той вдигна меча пред себе си.

— Илкар…

— О, богове! Това е заради самия храм! Варваринът подскочи от неочаквания вопъл на Илкар.

— За какво говориш? — попита Дензър.

— Ние тримата ослепяхме още преди да угасне кълбото. Помисли — кръгло здание, куполовиден покрив, затворено е отвсякъде, има остри шпилове…

Прозрението се смеси с гузната гримаса на тъмния маг. Обвиняваше се, че разбра чак сега.

— Значи сме в Студена камера.

— Хирад, трябва непременно да отворим врата или прозорец. Довери ми се. Ще ни нападнат след двайсетина секунди.

Железните ръкавици застъргаха по дръжките на вдигнатите брадви.

— Илкар, Ериан, опитайте се да отворите нещо. Другите, стеснете кръга. Нека дадем повече време и на тях, и на Уил. Троун, Джандир, вие ще предупреждавате. Само да не беше тая смрад…

— Обкръжават ни — започна Троун. — Вдигнали са брадвите за удар отгоре. Хирад, срещу теб са двама. Дензър — един. Незнаен — двама. Ще замахнат едновременно от ляво на дясно и надолу.

— Незнаен, готов ли си? — промърмори Хирад, за да разсее мъглата в собствената си глава.

Задавяше се от вонята при всяко вдишване, челото му се покри с капки пот.

— Човек не може да е готов за такова нещо. Наведи острието, за да отклониш удара встрани, иначе ще те съборят.

Чегъртането и стъпките спряха. Около отряда се чу шумолене.

— Сега! — извика Джандир.

Брадвите се стовариха. В последния миг Хирад долови силуетите на статуите и сенчестите очертания на оръжията. Стиснал дръжката на меча с двете си ръце, той се наведе да избегне едното острие и отклони другото. Навсякъде по кръга се пръснаха искри от сблъсъка на стомана в стомана и за част от секундата откроиха кошмарните маски, преди всичко да потъне отново в мрак. Поне всички оцеляха след първия удар.

— Засега се движат бавно — подхвана Троун. — Вдигат по малко брадвите, май се канят да замахнат странично. Да видим какви удари ще опитат.

Уил се бе долепил до кутията и въпреки силната смрад надушваше метала и стъклото. Опитваше се упорито да вдигне капака, докато около него другите отблъскваха атаката, за да го предпазят. Застави се да прогони страха. По усет знаеше, че стъклото е закалено и само с голям чук или меч би могъл да го счупи, но Дензър не искаше да рискуват. Не намираше механизъм, който да отваря кутията. Не се съмняваше, че рано или късно ще го открие, но още колко щяха да издържат съратниците му?

Илкар бе уловил ръката на Ериан, за да я измъкне от събиращия се около отряда мъртвешки обръч. Той позна веднага, че статуите няма да се обърнат към тях, защото бяха настроени да нападат само онези, които дръзваха да посегнат на камъка. Реши да не губи време с яката тежка врата и се насочи към най-близкия затворен прозорец.

— Ериан, сега сме при стената.

— И какво да сторим, да му се не види?

Тя опря длани в дървения кепенец, ноктите й задраскаха по ръбовете му.

— Използвай ума си. Незнайния опита със сила, ние ще търсим какво ги затваря.

— Ако е магия?

— Нека не губим вяра, че можем да отстраним заклинанията им. — Елфът сви рамене, макар че тя не забеляза. — Друго не ни остава.

— Готвят се за втория удар — прозвуча гласът на Джандир. — Замахват към корема от дясно на ляво. Отдръпнете се и отбийте. Сега!

Осемте брадви пропуснаха целите си със свистене. Хирад губеше самообладание, не можеше да контролира хода на такава схватка. А под краката му коричката върху съсирената кръв се напукваше и подът ставаше по-хлъзгав. Добре че статуите нямаха голям избор от бойни похвати.

— Ето, отново ще ударят отгоре. Не се местят. Знаете какво да правите. Сега!

Но ударите бяха много по-мощни. Хирад отстъпи и опря крак в Уил.

— Дензър?

— Още се крепя, но докога…

— Вторият удар — предупреди Троун. — Сега! Незнайния изпъшка от усилието, с което отклони брадвата към пода.

— Стават все по-бързи.

Ако статуите продължаваха да ускоряват атаките, Хирад не очакваше боят да се проточи.

Уил налучка с пръст дупчицата под ръба на капака. Нямаше време да се възхити на незнайния майстор. Бръкна в чантичката, намери тънка тел и чевръсто я пъхна в кутията. Някъде вътре беше проклетият заключващ механизъм. Около него схватката се разгорещяваше, Хирад два пъти го бутна, докато се изплъзваше от страшните си противници.

Дензър отмаляваше. Макар че чуваше навреме за всеки удар, не бе свикнал мускулите и сухожилията на ръцете и раменете му да се напрягат до скъсване. От миризмата на гниеща плът му се гадеше, силите му се изчерпваха. Вече си представяше последната кратка болка, когато брадвата ще го разсече.

За Троун все още беше лесно — също като Хирад прехвърляше тежестта на меча от едната ръка на другата и даваше мимолетен отдих на мускулите си. Но Джандир се изтощаваше. Леката сабя на стрелеца не подхождаше за отбиване на такава мощ. Скоро брадвата щеше да стигне до тялото му.

Малко оставаше Уил да изреве от радост, когато телта се провря в края на дългия отвор. Още малко надолу…

— Ей сега отварям.

— Не прави нищо. — Незнайния избягна поредните удари на двете статуи, докато умуваше. — Вземеш ли камъка, ще погнат теб. Нека бъдем готови за това. Джандир?

— Тук съм… — изграчи елфът.

Задушаваха се в спарения, наситен със смрад въздух. Никой нямаше да издържи цяла нощ.

— Щом му кажа, Уил ще махне капака и ще грабне камъка. Наведи се при следващия удар, хвани го и се проврете между статуите към другия край на храма. Останалите внимавайте да не ви докопат накрая.

— Ще ударят ей сега — предупреди Троун.

— Хайде, Уил! — кресна Незнайния.

Крадецът бутна надолу с телта и щом капакът отскочи встрани, той сграбчи камъка.

— Взех го.

Незнайния се хвърли в пролуката между двамата си неодушевени противници и усети, че Хирад е направил същото. Джандир дръпна Уил да се изправи и го бутна пред себе си.

— Тичай!

Брадвите разцепиха плочки по пода, разхвърчаха се искри. За миг другите видяха Уил и Джандир да бягат между труповете към отсрещната стена. Отново започна мудното триене на камък в метал — статуите ги преследваха.

— Джандир, ти си очите на Уил — напомни Незнайния. — Не допускайте да ви притиснат от всички страни.

— Не се съмнявай — пресипнало отвърна елфът.

— Сега да отворим проклетите кепенци някъде. Илкар, какво открихте?

— Няма механизъм. И това е част от същото заклинание, сигурен съм.

— Значи ще ги разбием. Троун, ела да откъртим пиедестала. Всички да приберат оръжието и да застанат до стената, за да не смачкаме някого.

Уил си казваше, че през последните дни само пропада от един страх в друг. Първо Следника, после безполезните тресящи се ръце, стигна се до мрака, погълнал всичко в храма, а сега осем огромни статуи се мъчеха да го убият, защото бе взел Окото на смъртта.

Макар да чуваше гласа на Джандир и да усещаше ръката му на рамото си, Уил си повтаряше, че е неизбежно да бъде погубен в това кошмарно свърталище, вмирисано на смърт.

— Трепериш.

— Че какво чудно има?

— Слушай ме и няма да пострадаш. Ей сега ще се преместим, защото са по-наблизо. Не пускай ръката ми и не тичай — няма нужда, те са само осем и не могат да покрият цялата зала. Разбра ли?

— Да.

— Тръгваме.

Вървяха до стената, Джандир охкаше на всяка крачка, Уил пък само внимаваше да не настъпи някой труп. Внезапно смениха посоката и Уил залитна.

— Сега пък накъде?

— Извинявай. Отиваме към стената срещу нас. — Елфът въздъхна измъчено. — Така ще имаме по-голям избор, когато пак ни погнат.

Троун помете с юмрук кутията и се напъна да наклони колоната от дялан мрамор. Отначало се усъмни, че може да е вкопана в пода, но тя заскрибуца и помръдна.

— Незнаен, ела насам.

— Слава на боговете…

Двамата грамадни мъжаги наведоха пиедестала под остър ъгъл, обвиха ръце около него и го вдигнаха с пъшкане.

— Ти водиш, побързай! — изгъгна Незнайния.

Уил стъпи в лепкава локва и пльосна на пода. Изтърва ръката на Джандир, търкулна се и опря длани и колене в плочките. Опули се отчаяно в тъмата, после се смръзна — пръстите му докоснаха студена разкъсана плът.

— Джандир, не ги оставяй да ме накълцат… Ръката на елфа го хвана за рамото.

— Тук съм, Уил, тук съм. Живи сме, няма да ни доближат. Хайде, не бива да спираме.

Незнайния пое отката от първото блъскане по дървения капак, дори неговите широки рамене се раздрусаха. Но макар и защитено с магия, дървото поддаде на напора.

— Още веднъж — нареди Троун. — Готов ли си?

— Бутай!

Кепенецът се напука, но не го пробиха.

— Малко остава — изръмжа Троун. — Още веднъж.

— Бутай!

Мраморният пиедестал разби плътните дъски, Троун отскочи встрани и Незнайния тласна колоната към пътеката около храма. През назъбената дупка задуха свеж полъх, а маговете усетиха нещо несравнимо по-хубаво — поток от мана. Целостта на Студената камера бе нарушена.

— Достатъчно е! — извика Дензър.

След две-три секунди меко сияние обля залата — Ериан не засили прекалено яркостта на светлинното кълбо, за да не заслепи всички след пълния мрак. Щом то светна, Джандир и Уил хукнаха към вратата, но елфът куцаше немощно.

— Вижте й сметката на вратата! — каза тутакси Хирад.

— Ей сега.

Силовият конус, насочен от Илкар, изтръгна двете крила с пантите и ги завъртя нагоре в топлата нощ.

— Махаме се! — Хирад ги поведе в лудешки бяг, не можеше да се насити на въздуха, неосквернен от вонята на разложението. — Ако ни последват, ще им избягаме. По-пъргаво, де!

Гарваните изскочиха от храма, Джандир и Уил се дотътриха последни и се свлякоха на пръстта пред стъпалата. Статуите спряха на прага, докъдето се простираха границите на заклинанието.

А между дърветата се показа фигура с маска, после още една. Свикналите с тъмата очи виждаха всичко като по пладне. За секунди деветдесет Закрилници се изпречиха на пътя им, водени от конник.

Гарваните се наредиха за бой с Незнайния в средата. Той не откъсваше поглед от редиците зад ездача. През цялото време бе усещал смътно, че са тук…

Уил обаче остана при Джандир, който кървеше от рамото до хълбока.

— Той има нужда от помощ!

— Ние също — процеди Ериан.

Уил се озърна чак когато чу гласа на Дензър:

— Стилиан, малко закъсня да ни спасиш.

— Забележително! — клатеше глава Господарят на хълма. — Важно беше да оцелеете. На Балея не й остава много време.