Джеймс Баркли
Крадеца на зората (3)

ГЛАВА 2

— И кои все пак са тези Драконани? — прошепна Сирендор. Илкар се обърна към него.

— Всичките са магове. Те са… не знам как да го кажа… някак свързани с… с драконите, нали се сещаш?

— Изобщо не се сещам, по дяволите! Дракони не съществуват. Има ги само в мълвата и преданията — едва чуто се сопна Сирендор.

— Тъй ли било? Значи там вътре виждам една адски грамадна легенда.

Ушите на елфа настръхнаха сърдито.

— Че какво значение има? — Колкото и тихо да звучеше гласът на Незнайния, не губеше нищо от силата си. — Нуждаем се от отговор на един-единствен въпрос.

Тримата Гарвани и Дензър се бяха скупчили пред открехнатата порта към залата на Дракона, забравили за малко враждата си. Хирад седеше с гръб към тях, подпрял се на длани и свил краката си в коленете. Огромната глава беше на крачка от него, стъписващото туловище лежеше на пода с прибрани криле. Илкар не можеше да се начуди на размерите на съществото.

Макар да не вярваше особено на книгите и преданията, въображението му мислено рисуваше драконите. Представяше си ги големи. Но Хирад изглеждаше толкова дребничък пред това чудовище, че елфът се извърна и стисна клепачи за миг преди да реши, че Сирендор не е прав. Онова в залата не беше илюзия. И все пак не успяваше да повярва докрай.

— Би трябвало да е мъртъв — промърмори Незнайния. Пръстите му ту стискаха дръжката на меча, ту се разгъваха. — Защо не го е убил?

— Според нас те беседват — отвърна Дензър.

— Какво?!

Илкар не бе чул нито дума откъм залата. Ако разчиташе само на видяното, значи Хирад и Драконът просто се гледаха. Елфът обаче напрегна острото си зрение. Ето, Хирад поклати глава и премести тежестта си върху едната ръка, за да направи жест с другата. Посочи зад гърба си и каза нещо, но пак не се чуха думи. Драконът наклони глава встрани и в отворената уста се откроиха гъсто наредени зъби. На пода капна течност и Хирад трепна.

— Според вас ли? — обади се Сирендор. — За кого още говориш?

— Остави това за по-късно — възпря го Незнайния. — Трябва да измислим нещо, и то по-скоро. За какво, да му се не види, може да разговарят тези двамата?

Никой не знаеше отговора. Илкар пак се взря в смущаващата сцена и някакъв проблясък привлече погледа му. Отначало помисли, че е отражение от красивите лъскави люспи на Дракона, но цветът не беше златист, напомняше за сребро или стомана.

Напрегна зрението си докрай и го откри — малък диск, не по-широк от длан, закачен на верижка около нокът на едната задна лапа на Дракона. Побутна Дензър и махна с ръка натам.

— Къде е? — попита другият маг.

— На десния заден крак, третия нокът. Дензър завъртя глава.

— Ама че очи имаш… Ей сега.

Магът от Ксетеск смънка някакви думи и разтърка с палец клепачите си. Пак погледна и се смръзна.

— Какво е това? — попита Илкар. — Само не се опитвай да…

— Ти се моли Хирад да го разсейва с разговора — прекъсна го Дензър и замърмори под носа си.

— Какви ги дрънкаш? — изсъска елфът. — Какво видя?

— Довери ми се. Мога да го спася. А вие се пригответе да бягате оттук.

Направи крачка и изчезна.

— Слушай, доста ми е трудно да се опомня — призна си Хирад.

Драконът изви глава и изопна лапите си.

— Обясни ми.

Думите сякаш не минаваха през ушите на варварина, а направо разтърсваха главата му.

— Ами… разбери — и в най-щурите пиянски видения не съм си представял, че ще си бърборя с… с дракон. — Размаха ръка безпомощно и изви вежди. — Искам да кажа, че…

Гласът му притихна.

Ноздрите на Дракона се издуха и Хирад усети как горещият повей роши косата му. Трудно се удържа да не повърне от този дъх, гаден с миризмата си на кисела пепел.

— Сега какво мислиш? — попита съществото.

— Страх ме е до полуда.

На Хирад му беше студено. Все още потреперваше и му се струваше, че потта замръзва по тялото. А в залата беше горещо. Много горещо. Големи огньове пращяха и пукаха в десетте огнища по стените в отсрещната половина на залата, които заобикаляха Дракона от три страни. Самото чудовище май седеше на мека влажна пръст. Хирад пак се подпря на ръцете си.

— Страхът е полезен. Също и умението да познаеш кога си безсилен. Затова още си жив. — Драконът размърда лявото си крило. — Я ми кажи какво търсиш тук?

— Преследвахме един човек. Той дойде насам.

— Да, знаех, че не си сам. Кого преследвахте?

Варваринът се подсмихна преди да се усети. Умът му отказваше да възприеме това, което се случваше. Въпреки увереността, че говори с твар от преданията, все не можеше да отпъди и приумицата, че е някаква илюзия. Това обяснение изглеждаше по-смислено.

— Един маг. Неговите хора убиха мой приятел. Искаме да го хванем. А ти… видя ли някого? — Положението беше твърде нелепо… — Виж какво, да ме прощаваш, но дори не мога да повярвам, че те има.

Драконът се разсмя или поне Хирад изтълкува така звука. Бумтеше в главата му като прибой край скалист бряг. Варваринът се разтресе и стисна клепачи от болката, която заблъска мозъка му. А после чудовищните зъби се озоваха пред него, а ноздрите издухаха сгорещен въздух в очите му. Хирад се стресна до онемяване, но преди дори да се изуми от бързината на чудовището, то помръдна главата си нагоре и го бутна под брадичката. Хирад се плъзна назад по гладките камъни, накрая спря зашеметен. Подпря се да седне и опипа брадичката си — по дълбоката драскотина имаше кръв.

— А сега, дребно човече, трудно ли ти е да повярваш, че ме има?

— Ами… не бих казал…

— И не би трябвало. Серан вярва, но той не изпълни дълга си към мен. И твоите приятели зад портата… Убеден съм, че вярват.

Гласът на Дракона в главата му зазвуча по-гръмко. Хирад се изправи и прекрачи към звяра, като тръскаше глава в опит да я прочисти от мътилката.

— Е, извинявай. Не исках да те обидя.

Отново усещаше ударите на сърцето си чак в гърлото. Откъм дракона долетя друг звук, може и пак да беше смях, но някак пренебрежителен.

— Ти се усъмни в самото ми съществуване — напомни чудовището. — Бих казал, че си късметлия, защото не се обиждам лесно. Или защото не съм склонен да се усъмня в твоето съществуване.

Варваринът се насилваше да успокои дишането си и да измисли нещо, но не виждаше изход. Оставаше само да научи кога на дракона ще му дотегне тази игра и ще го затрие.

— Така си е. — Хирад сви рамене. — Но те моля да разбереш, че точно теб най-малко очаквах да заваря тук.

— Ааа… — Този път в главата на варварина отекна веселие. — Значи съм те разочаровал. Дали не подобава аз да ти се извиня?

Сега смехът беше по-кротък, някак замислен. Лекичко шумолене стигна до слуха на Хирад, после и едва доловим глас:

— Не реагирай, когато ме чуеш, не казвай нищо. Аз съм Дензър — човекът, когото ти преследваше. Опитвам се да ти помогна. — Кратко мълчание. — Затова кажа ли ти да бягаш, хуквай с все сила. Не спори и не поглеждай назад.

— А сега, дребно човече, задай ми въпрос.

— Какво?

Хирад примига и пак насочи цялото си внимание към дракона. Изуми се, че е могъл да го забрави дори за миг.

— Питай. Сигурно искаш да научиш нещо за мен. Чудовището отдръпна главата си и шията му се изви високо над подобното на хълм тяло.

— Ами добре. Защо не ме уби?

— Защото ти прибра меча и показа, че си различен от другите хора, които съм срещал. Това те прави интересен. Малцина сред хората са интересни.

— Щом казваш… И какво правиш тук?

— Почивам си. Възстановявам се. Тук съм в безопасност. Хирад сви вежди.

— В безопасност от какво?

Драконът се размърда. Леко разкрачи задните си лапи, отново положи глава на пода и впи поглед в очите на варварина, примигвайки мудно.

— Моят свят е във война. Ние опустошаваме земите си и на това не му се вижда краят. Когато искаме да възстановим силите си, възползваме се от сигурни убежища като това тук.

— Къде по-точно е „тук“?

Погледът на варварина се плъзна по високия таван.

— Поне си достатъчно разсъдлив да проумееш, че не се намираш в своето измерение.

— Хич не те разбирам, като ми говориш за измерения, да прощаваш. Само знам, че в замъка Таранспайк няма толкова голяма зала.

Драконът се засмя за кой ли път.

— Толкова е просто, но ако подозираше какви усилия са положени, за да можеш да стоиш пред мен… — Надигна главата си и я разлюля със затворени очи. Продължи, без да ги отваря: — Когато излезе от покоите на Серан, ти се озова в гардеробна, но тази стая не се намира в никое измерение. Същото важи и за тази пещера, както и за молитвената зала, която вече си видял. Ако това ще те улесни, смятай ги за коридор между твоето и моето измерение. Съществуването му зависи от съхраняването на целостта на твоето измерение. — Главата пак го доближи светкавично и крилете зашаваха, за да компенсират рязкото движение. — Всички от моето Люпило сме поели задължението да закриляме вашия свят, да го пазим от набези на всяко вражеско Люпило и да не даваме в ръцете ви онова, което не биваше да бъде сътворявано никога.

— Но защо си правите труда?

— Не се заблуждавай, че е от симпатия към вас, незначителните твари. Рядко се срещат хора, достойни за уважението ни. Лесно е да го проумееш — ако допуснем да имате средствата, с които да се самоунищожите, ще загубим завинаги убежището си. Това е причината порталът към вашия свят да остава затворен. Иначе някое друго Люпило би могло да реши, че иска да властва над вас.

Хирад се замисли.

— Значи казваш, че от вас зависи нашето бъдеще. Надочните дъги на Дракона се размърдаха като вежди.

— Да, и до този извод би могъл да стигнеш. Впрочем… как е името ти?

— Хирад Хладнокръвния.

— Аз съм Ша-Каан. Ти си силен, Хирад Хладнокръвния. Добре направих, че те пощадих, за да говоря с тебе. Ще достигна до тебе отново. Но сега трябва да си отдъхна. Върви си заедно с твоите спътници. Входът ще бъде запечатан зад вас. Ти повече няма да ме намериш, но аз може и да те намеря. А Серан… Налага се да намеря друг, който ще ми служи. Няма да търпя Драконани, които не са способни да опазят моето убежище.

Чак след няколко удара на сърцето си варваринът осмисли какво чу, но не смееше да повярва.

— Ти ме пускаш да си отида?

— Защо не?

— Бягай, Хирад, бягай веднага!

Главата на Дракона се издигна светкавично, очите му светнаха като жарава и затърсиха кой говори. Дензър обаче оставаше невидим. Хирад се поколеба.

— Бягай! — кресна вляво от него магът.

Варваринът се озърна към Ша-Каан, погледите им се срещнаха за мимолетен миг. Виждаше само необуздана ярост.

— О, не…

Драконът се вторачи в десния си заден крак. Хирад хукна.

— НЕ! — Сега гласът на чудовището беше гръмовен и отекваше от стените. — Върни онова, което взе от мен!

— Тук съм! — извика Дензър.

Хирад изви очи надясно — магът се мярна на трийсетина крачки от портата. Драконът също се обърна натам и блъвна огън, който обгори стената, пламъците се извисиха до тавана и погълнаха дърво и гоблени. Но Дензър бе изчезнал отново. Непоносима жега облъхна Хирад. Той се спъна, изохка, останал без дъх, а грохотът на огнения изблик го разтърси целия. Стори му се, че цялата зала е погълната от пожар. През дима и падащи подпалени парцали от гоблени видя Незнайния, който му бе отворил портата широко. Една сянка излетя през портата и тогава варваринът чу дракона да се надига. Незнайния пребледня.

— Тичай де, Хирад, тичай!

Драконът направи крачка напред, после още една и Хирад усещаше как подът се разтърсва под краката му.

— Донеси ми откраднатото! — затътна чудовището. Хирад се добра до портата.

— Затваряме! — кресна Незнайния и двамата със Сирендор натиснаха крилата. — По-бързо, по-бързо!

Хвърлиха се към вратата на предната зала. Илкар и Дензър я прекосяваха в лудешки бяг, Сирендор не изоставаше от тях. Ша-Каан пак блъвна огън, масивната двойна порта се разхвърча на парченца овъглено дърво и обжарен метал. От удара Хирад падна и се търкулна към стената с незапаленото огнище. Задушаваше се. Замря разтърсен, вторачен в пламъците наоколо, после погледът му се спря на Ша-Каан, който вдишваше отново, проврял глава през разбитата порта.

Варваринът стисна клепачи в очакване на края, но нечия ръка се протегна, сграбчи го за яката, издърпа го да стане и го тласна към железния навес над огнището. В същия миг две огнени копия пронизаха с рев входа и достигнаха отсрещната стена, където стопиха металната плоча с герба на Драконаните.

— Да вървим, Хирад! — Незнайния го бутна да последва другите, които бяха избягали.

— Върни амулета! — зарева Ша-Каан. — Хирад Хладнокръвния, върни амулета!

Варваринът пак се подвоуми, но Незнайния го натика в коридора преди пламъците да поразят за втори път залата, да издърпат въздуха от дробовете им и да опърлят косите им.

— По-бързо! — извика Сирендор. — Изходът се затваря и не можем да го задържим.

Двамата се втурнаха неистово по коридора и бяха вече в гардеробната, когато нова огнена вълна заля молитвената зала и проникна в коридора. Хирад усети как кожената броня по гърба му се сгърчва от топлината. Виждаше в късия тунел при входа Илкар, разперил ръце. Елфът се обливаше в пот от усилието да запази прохода отворен с някакво заклинание, но проходът се стесняваше по мъничко. Илкар въздъхна и затвори очи.

— Заклинанието му губи мощ! — отекна гласът на Дензър. — Побързайте!

Вратата се плъзгаше към отвора, спалнята на мага се скриваше от погледите им на всяка крачка. Воят на Ша-Каан кънтеше в ушите им. Двамата се провряха, помитайки Илкар на пода. Вратата се затвори с глух трясък и гласът на Дракона стихна.

Илкар, Хирад и Незнайния се надигнаха и изтупаха прахоляка от дрехите си. Варваринът кимна признателно на огромния си съратник, който пък вирна брадичка към запушения проход. Сега на стената нямаше никаква следа, че някога е съществувала врата.

— Бяхме в друго измерение. Знаех си, че пропорциите тук изобщо не съответстват.

— Не чак в друго измерение — поправи го Илкар. — По-точно е да се каже, че бяхме между измеренията. — Той приклекна до свлеклия се маг на замъка. — Брей, брей… Серан бил Драконан. — Опипа ръката му, но нямаше пулс. — Уви, мъртъв е.

— И няма да е единственият! — Хирад се хвърли към Дензър. — Да беше се изсулил, докато имаше шанс!

Мечът се появи в ръката му, но Дензър само сви рамене и продължи да гали котарака си.

— Хирад… — Кроткият глас на Незнайния го възпря със своята властност. — Битката свърши. Ако му отнемеш живота сега, ще бъде убийство.

— Неговите дребни лудории погубиха Рас. Можеше и аз да умра. Той…

— Хирад, помни кой си. Имаме кодекс. — Незнайния стоеше до него. — Ние сме Гарваните.

След миг-два варваринът кимна и прибра меча.

— Бездруго — вметна Илкар — ще му се наложи да ни обясни много неща.

— Аз те спасих — намръщи се Дензър.

Преди да се усети, Хирад го награби и го притисна до стената, опрял подлакътник под брадичката му. Котаракът засъска и тутакси се скри.

— Спасил си ме, а? — Варваринът почти навря нос в лицето на мага. — Така ли наричаш това, че за малко не бях препечен с коричка? Незнайния ми спаси живота, а ти го изложи на риск. Достатъчно е, за да те затрия.

— Ама как… — възмути се Дензър. — Отвлякох му вниманието, за да избягаш!

— Само дето нямаше нужда, нали? — Хирад изсумтя, щом видя недоумението в очите на мага. — Слушай, човече от Ксетеск, той беше готов да ме пусне. — Варваринът се отдръпна и Дензър предпазливо опипа шията си. — Ти рискува живота ми, за да откраднеш. Дано плячката си е струвала. — Обърна се към останалите Гарвани и натърти: — Не знам защо си губя времето с този мръсник. Очаква ни Помен.

Алун побутна бележката по масата с трепереща ръка. Друга длан се отпусна върху неговата, силна и успокояваща.

— Опитай да се овладееш, поне знаем, че са живи, значи имаме шанс.

Алун вдигна глава да погледне приятеля си Троун, който трудно се бе наместил на скамейката отсреща — огромно тяло, високо над шест стъпки, могъщи рамене и гръден кош. Резките му черти имаха младежка свежест, вързаната на опашка лъскава руса коса се спускаше по гърба. Зелените, обрамчени в жълто очи гледаха Алун сериозно и угрижено.

Троун завъртя глава и опашката му се показа над рамото за миг, докато оглеждаше кръчмата. По пладне се бе напълнила и гълчавата ту се надигаше, ту звучеше по-приглушено. Маси имаше навсякъде по дъсчения под, а по краищата бяха преградени и ниши, където хората можеха да поговорят в някакво подобие на уединение.

— Какво са написали, Уил? — Гласът на Троун, дълбок и ръмжащ, както се очакваше при такъв гръден кош, пак изтръгна Алун от тежкото униние.

Уил седеше до него — дребен, жилав мъж със светли очи и черна брада. Косата му оредяваше. Подръпна носа си с палец и показалец, веждите му се събраха, докато четеше на глас.

— Не много. „Твоята жена магьосница бе отведена за разпит относно делата на Школата Дордовер. Ще я освободим невредима, ако бъде сговорчива. Тогава ще пуснем и синовете ти. Повече няма да се свързваме с теб.“ — Значи знаем къде е тя — каза третият от групата, чиято помощ бе потърсил Алун.

Джандир беше елф, млад, с издължено лице, светлосини овални очи, рус, с късо подстригани коса и брада.

— Да, знаем — съгласи се Троун. — Както знаем дали можем да вярваме на словата в тази бележка.

Той облиза устните си и бодна с вилицата още едно парче месо.

— Трябва да ми помогнете!

Погледът на Алун шареше отчаяно по лицата на тримата. Троун се взря в Джандир, после и в Уил. Те кимнаха поред.

— Ще го направим — обеща Троун с пълна уста. — И без да протакаме. Почти няма надежда онзи да освободи жена ти и децата.

Алун кимна.

— Наистина ли го мислиш? — усъмни се Уил.

— Момчетата са близнаци с нейните заложби — напомни Троун. — Ще станат могъщи магове под грижите на Дордовер. И Алун е убеден, че щом се разправят с Ериан, най-вероятно ще убият и тях. Трябва да ги измъкнем оттам. — Пак се обърна към Алун. — Но няма да ти излезе евтино.

— Не ме е грижа колко ще струва.

— Разбира се, аз няма да взема пари — побърза да добави якият мъж.

— Не, приятелю, няма да откажеш. — По лицето на Алун плъзна сянка на усмивка, но в очите му блестяха сълзи. — Само искам да се върнат у дома.

— Ще се приберат. А сега — надигна се Троун — първо ще те отведа у вас. Ти си почини, ние ще умуваме. Ще дойда пак по-късно.

Помогна му да стане от скамейката и двамата бавно излязоха от кръчмата.

Ричмънд и Талан бяха преместили тялото на Рас в тиха стая, издълбана навътре в скалите на планинския склон, където бе врязан и целият замък. Около него горяха свещи — по една за всяка от четирите посоки на света. Лицето му беше измито и обръснато, бронята — закърпена и избърсана. Ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а мечът в ножницата бе положен на гърдите му.

Коленичилият Ричмънд не се огледа, когато влязоха Хирад, Сирендор, Незнайния и Илкар. Стоящият до вратата Талан им кимна безмълвно.

Гарваните се подредиха около масата в средата и склониха глави, за да отдадат почит на своя загинал приятел. Всеки си спомняше и скърбеше. Но само двама изрекоха словата си.

Когато свещите догаряха, Ричмънд се изправи и върна меча си в ножницата.

— Обричам душата си на твоята памет. Ще се подчинявам на всяко твое желание отвъд булото на смъртта. Когато ме повикаш, ще ти отвърна. Докато дишам, ще бъда верен на дадената дума. — Накрая гласът му спадна до горчив шепот. — Не стоях рамо до рамо с теб, когато бях длъжен. Съжалявам.

Обърна се към Незнайния, който кимна и тръгна около масата. Угаси първо свещта до главата на Рас, после останалите.

— На север, на изток, на юг, на запад. Макар че си отиде, ти оставаш вечно един от Гарваните и ние ще те помним винаги. Дано боговете се усмихнат на душата ти. Дано те съпровожда сполука във всичко, което ще срещнеш сега и във вечността.

В мрака отново настана мълчание.

Дензър остана в покоите на Серан. Мъртвият маг бе положен на леглото, покрит с чаршаф. Дензър още не проумяваше защо го пощадиха, но това не му пречеше да се радва. Цялата Балея имаше причина да се радва на това, но най-вече Ксетеск сред всички градове можеше да си отдъхне.

Котаракът навираше муцунка в краката му. Дензър плъзна гръб по стената и седна на пода.

— Питам се дали наистина е каквото търсехме — промърмори, докато оглеждаше амулета от всички страни. — Според мен го намерихме, но трябва да се уверя. — Животинчето го зяпаше, но нямаше да намери отговора в очите му. — Сега въпросът е ще ни стигнат ли силите да го направим?

Котаракът скочи под наметалото и се сгуши на топло. Започна да се облизва.

— Да, ще ни стигнат — отговори си сам.

Затвори очи и усети оформящата се около него мана. Този път щеше да му е трудно, но беше длъжен да провери. Свързването на умовете на такова разстояние изцеждаше и тялото, и съзнанието. Знанието и славата си имаха своята цена… ако изобщо му бе съдено да ги постигне.

Погребаха Рас извън стените на замъка и белязаха земята над гроба със знака на Гарваните — простички очертания на птичата глава с уголемено око и разперено над главата крило.

Всички си тръгнаха, уморени и гладни. Но не и Ричмънд. За самотния воин до гроба, коленичил във влагата на ветровитата безлунна нощ, Поменът щеше да продължи до зазоряване.

Щом седнаха около една маса в огромните кухни, Илкар разказа на Талан какво се случи, след като влязоха в прохода между измеренията. И чак тогава Хирад се разтресе.

Взе чашата с кафе, но се опули към своите подскачащи ръце. Течността се плискаше по пръстите му.

— Добре ли си? — разтревожи се Сирендор.

— Де да знам. Май не съм.

Варваринът доближи чашата до устните си, но не успяваше да отпие. Кафето потече по брадичката му. Сърцето блъскаше в гърдите му. По челото му изби пот. Паметта го заливаше с видения за Ша-Каан… и огъня. Пак усещаше жегата и дланите го засърбяха. Накрая стовари чашата на масата.

— В името на земните богове, Хирад, какво ти е?! — сепна се Сирендор.

Варваринът се усмихна. Сигурно му личеше как се е поддал на ужаса.

— Трябва да легнеш — настоя другият Гарван.

— Чакай да се окопитя малко. Не вярвам краката да ме носят точно сега. — Останалите го гледаха, забравили за храната. Той вдигна рамене. — Ами аз дори не вярвах, че те съществуват. Толкова голям… Толкова огромен. И ето го пред мен! — Вдигна трепереща длан към лицето си. — Прекалено могъщ. Не мога…

Млъкна и тръпката мина по цялото му тяло. На масата задрънчаха ножове и чинии. Едва преглъщаше.

— Какво ти каза? — попита Илкар.

— Гласът му гърмеше в главата ми. Говореше за измерения и портали, искаше да знае какво правя там. Ха! Смешна работа… толкова грамаден, а го засягаше с какво съм се захванал аз. Толкова съм дребен, а ми каза, че съм бил силен. — Разтресе се отново. — Щял да ме познае, ако ме намери отново. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Можеше да ме смачка като муха. Да ме помете. Защо не го направи? Ех, ще ми се да си спомня всичко.

— Хирад, започна да се отнасяш — прекъсна го Сирендор. — Мисля, че е по-добре да чуем тази история друг път.

— Извинявайте. Добре ще е да полегна, ако ме крепиш да се довлека дотам.

— Ей сега — усмихна се Сирендор и му помогна да стане на краката си.

— Богове, сякаш не съм бил на себе си цяла седмица…

— Ти не си на себе си от деня на раждането си.

— Ларн, я ми се разкарай от главата.

— Става, но тогава ще пльоснеш на пода.

— Накарай го да пие горещо сладко питие, и то много — обади се Незнайния, когато двамата се затътриха покрай него.

— Само да не е алкохол.

— Онзи маг от Ксетеск още ли е тук? — смънка Хирад и Незнайния кимна.

— В покоите на Серан — добави Илкар. — Спи. Не е чудно след заклинанията, които направи днес. Няма да си тръгне преди да съм говорил с него.

— Да ми беше позволил да го убия… Незнайния се усмихна.

— Не можех, сам знаеш.

— Ъхъ… Хайде, Ларн, иначе ще се свлека още тук.

Двамата мъже седяха в ниски кресла от двете страни на огнището с отдавна угаснал огън. Нощта бързо обгръщаше Ксетеск, града на една от Школите, посрещаха я запалени фенери, за да пропъдят мрака и да откроят натъпканите с книги рафтове, които покриваха всяка стена в малкия кабинет. На бюрото, подредено с видима прилежност, една-единствена свещ огряваше купчини книжа, разделени с лентички.

Далеч долу Школата притихваше. Късни лекции се провеждаха зад затворените врати, в укрепените помещения на катакомбите се усъвършенстваха и доизпипваха заклинания, но навън звуците замираха.

Извън стените на Школата още имаше движение по улиците на Ксетеск, но с настъпването на същинската нощ и то щеше да спре. Градът съществуваше, за да служи на Школата, която в миналото бе вземала от него тежка дан. Странноприемниците залостваха вратите си и посетителите оставаха в кръчмите до просветляването на хоризонта. Дюкянчетата и занаятчиите, обслужващи онези, които се прехранваха от Школата, спускаха кепенците. В закритите прозорци на къщите нямаше приветливи светлинки.

Закрилниците вече не излизаха от портите на Школата, за да отмъкват жертви за експерименти. Маговете от Ксетеск вече не жертваха свои съграждани в церемонии за поглъщане на мана. Но старите страхове се изкореняваха трудно, още много дълго щяха да пълзят слухове по пазарищата, из които денем цареше блъсканица, а нощем властваше мълчанието.

След свечеряване Школата сякаш пак излъчваше злонравна тишина, лепкав облак от безпокойство и тревога, досущ като мъгла, разстлала се по морския бряг. Безчетните години на кървави ритуали нямаше да бъдат забравени никога. В самите вени на Ксетеск страхът течеше смесен с кръвта и опасенията се разпръсваха чак с новото утро.

Това улесняваше градската стража, която по здрач залостваше портите на единствения град в Балея, защитен отвсякъде с крепостна стена. Стражите обикаляха по пусти улици. Но сега страхът бе само наследство от миналото, нищо не го оправдаваше.

Промяната се налагаше бавно, градът дремеше в застой. Малцина кореняци от Ксетеск заминаха другаде, за да се възползват от свободата, която им дари най-новият Господар на хълма. Това бе първата негова заповед, щом сложиха на плещите му мантията на старши маг в Школата. През дванадесетте години оттогава Стилиан срещаше единствено неохота при раздялата със старите порядки, сякаш хората в неговия град се отдаваха на извратена наслада от страха при срещата с когото и да било. Но ето че неуспехът да промени общата им нагласа и навици можеше да му послужи.

Стилиан вдъхваше трепет с външността си — висок много над шест стъпки, със здравото тяло на четирийсетгодишен мъж, макар че бе прехвърлил петдесетте. Косата му, отдръпнала се високо на челото, беше тъмна и дълга, стегната здраво в опашка, която се спускаше под раменете. Носеше тъмен панталон и риза в мрачен оттенък на синьото, а върху тях — официалната си черна мантия със златни кантове. Носът му беше дълъг и тънък, челюстите изпъкваха, а студените му зелени очи всяваха страх у всекиго.

— Да разбирам ли, че се е измъкнала невредима от Теренеца? — попита събеседникът му.

Стилиан примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си от размислите. Вгледа се за миг-два в Найър, негов старши помощник и Магистър в Школата. Припомни си старото правило къде трябва да държиш приятелите и враговете си. Каза си, че е поставил на подходящото място Найър, лукав политикан с остър като бръснач ум.

— Да, отървала се е на косъм. И сега е далеч оттам. Настръхна от спомена за последното си мислено общуване със Селин, тревожеше се за безопасността на магьосницата съгледвачка. Дори скрита под Було, тя се излагаше на риск, докато наблюдаваше враговете. Бягството й от Теренеца, малко селище недалеч на запад от планините Чернотрън, дълго щеше да смущава съня му.

Движението му беше донякъде неуверено, когато взе чашата с тежко червено вино, което не бе оправдало надеждите му при отлежаването си. Чувстваше се уморен. Мисловната връзка на толкова голямо разстояние изсмукваше силата и той знаеше, че ще се наложи да слезе в катакомбите за молитва по-късно вечерта.

— Нещо не ти дава мира, господарю.

— Хм… — Стилиан сви устни. Ако Найър останеше с впечатлението, че не иска да сподели с него, щеше да го приеме като лична обида. Не биваше да допуска това. Засега. — Видяла е всичко, от което се опасявахме. Западняците завладяват селата в близост до Чернотрън. Чула лично как един шаман предложил на селяните да пощади живота им срещу дял от реколтата и покорство. Събраните сведения са неоспорими. Те струпват армиите си, вече са обединени, а магията на шаманите е могъща.

Найър кимна и прокара пръсти през дългата си посивяваща коса.

— Ами в Парве?

— Помолих я да се запъти натам.

— Кой — Селин?!

— Да. Няма кой друг, а ние се нуждаем от отговори на въпросите си.

— Но, господарю…

— Найър, рисковете са ми добре известни! — сопна се Стилиан, но изражението му се смекчи незабавно. — Моля те да ми простиш.

— Няма за какво.

Найър го потупа по коляното.

— Отсега нататък трябва да сме извънредно внимателни — отбеляза Стилиан, щом пак отпи от виното. — Нашите Бдящи сигурни ли са, че Върховните вещери все още са оковани?

Въздишката на Найър се проточи.

— Според нас е така.

— Това не стига.

— Моля те, Стилиан, нека ти обясня. — Найър не биваше да се обръща към него по име, но Стилиан се престори, че не забеляза. Старият маг рядко се съобразяваше с обичаите. — Заклинанията, с които установяваме, че Върховните вещери все още са в клетката от мана, са твърде сложни и се изчерпват за това тримесечие. Забавихме се заради необикновеното оживление в пространството между измеренията, където се намира клетката.

— Кога ще имаме отговор?

Стилиан дръпна шнура, който висеше до огнището.

— През следващите няколко часа. Най-много след един ден. — Найър изви вежди вместо извинение.

— Знаеш, че е само въпрос на време, нали?

— Кое, господарю?

— Всички признаци са налице — въздъхна Стилиан. — Племената на западняците се обединяват, шаманите са начело на военни набези, на югозапад се събират армии…

— Задължително ли е да предполагаме и намесата на Върховните вещери?

— Моят отговор всъщност е излишен, а? — подсмихна се Стилиан.

Найър поклати глава, а някой потропа на вратата.

— Влез! — гръмко разреши Стилиан.

Появи се нисък младеж с къса рижа коса над изопнато в плахо очакване лице.

— Господарю?

— Запали огнището и донеси още една бутилка от това доста посредствено червено денебърско.

— Веднага, господарю.

Двамата магове помълчаха, замислени за бъдещето и обезсърчени от картините, които им рисуваше въображението.

— Можем ли да ги възпрем този път? — промълви Найър.

— Уви, това до голяма степен зависи от твоя човек. Както и от момента, когато Върховните вещери ще се измъкнат на свобода. Той изпрати съобщение, нали?

— Да. Вече притежаваме амулета.

— Превъзходно! — Стилиан плесна с длани по облегалките на креслото и се изправи. Застана пред прозореца. Не смееше да зададе следващия въпрос. — Е?

— Това е амулетът на Септерн. Вече е възможно да постигнем напредък, при условие че получим подходяща помощ.

Стилиан вдъхна дълбоко и се усмихна, зареял поглед от своята кула високо над Школата. Тя се извисяваше над всичко и от кръглия й балкон имаше неповторим изглед към града и околността. Нощта беше хладна, но суха. От югоизток напираха тънки облаци и заплашваха да скрият безбройните звезди, чиито бледи точици осейваха тъмата. Миризмата на маслени светилници и топлината на града лъхаха отдолу, без да са неприятни за сетивата. Извън стените на Школата всичко замираше.

Около кулата на Стилиан се извисяваха шестте значително по-ниски кули на неговите Магистри. Сведе поглед и видя светлини в прозорците на Ларион. Издигнат най-скоро за Магистър, той трябваше да бъде приет в кръга на посветените, за да скрепи връзката на седемте кули.

— Този амулет може да реши всичко — рече Стилиан.

— Ларион се потруди упорито. — Найър стоеше до него и забеляза накъде гледа. — Заслужи си почестите.

— А твоят човек… ще се погрижи ли да намери помощта, която ни е нужна?

— Напълно разчитам на него.

Стилиан кимна и се зазяпа към Ксетеск. Изобщо не се съмняваше, че неговите подчинени ще изпълнят безпрекословно всяка заповед. Първата крачка бе направена, но нататък пътят ставаше неравен. Не биваше да изпуска от поглед онези, които знаеха достатъчно.

— Найър, когато ни донесат виното, можем да си позволим скромно да отпразнуваме успеха.