Джеймс Баркли
Крадеца на зората (29)

ГЛАВА 28

Укрепеният глад Блекторн бе построен в плитка долина недалеч от планинското подножие. Онези, които го бяха изградили, знаеха какво тактическо значение има, тъй като контролираше пътищата на север към Подкаменния проход и на югоизток към Гиернат. Блекторн беше убеден, че западняците ще се стремят да превземат града, за да нападнат силите на Дарик и донякъде да улеснят похода си срещу голямото пристанище.

Отрядът, пресрещнал нашествениците на брега, се върна в замъка към средата на облачното ветровито утро. Останаха само скрити съгледвачи, които да следят придвижването на западняците навътре в сушата.

Отбраната на замъка изглеждаше сравнително лесна задача. Онези жители на града, които не можеха да участват в сраженията, вече бяха преполовили пътя към по-добре защитения Гиернат. Някои тръгнаха направо към Корина Блекторн бе решил да изгради двуслойна защита.

Стените на самия град бяха яки, но нямаше да устоят на неспирните атаки на многохилядна войска. Там той разположи три четвърти от стрелците си с лък и петдесет познавачи на нападателната магия. Имаше и достатъчно магове, които да ги пазят от вражески обстрел. Защитниците трябваше да отстъпят към замъка веднага след първия пробив в отбраната. Блекторн се надяваше, че дотогава под стените ще се е натрупала камара от трупове на западняци.

Замъкът беше сърцевината на плановете му. Отвесните стени около централната твърдина се издигаха седемдесет стъпки над града. На шест места имаше и издадени навън кули за наблюдение и по-удобен обстрел.

Северната порта бе цялата обкована с желязо, кулите от двете й страни почти не позволяваха врагът да доближи с таран, за да си пробие път в крепостта. А пред портата чакаше конница, която да отблъсне обратно към южната страна всеки вражески отряд. По стените се бяха наредили стрелци, мечоносци и магове. В твърдината — кръгла кула с наредени в квадрат бойници на върха още петдесет стъпки над стените, бяха бароните и охраната им, лечителите, готвачите и мнозина от наемниците, които бе довел Гресе.

Имаха запаси от храна за три месеца, а Блекторн смяташе, че ако дотогава всичко не е приключило, Дарик ще е отблъснат извън Подкаменния проход, Балея ще е безпомощна пред грабителите, а поражението — неминуемо. Сега оставаше само да чакат.

Западняците не ги накараха да чакат дълго.

Стилиан, чийто ум още беше обгърнат в мъглата на яростта и неутолимата жажда за мъст, спря в ранния следобед пред източния вход на прохода, придружен от сто Закрилници. Стражата го гледаше уплашено, но тези войници си знаеха задълженията. Не го пускаха да влезе.

— Моля ви да обясните по каква работа дойдохте — каза един от тях почтително.

— Да изтребвам западняци — бездушно отвърна Господарят на хълма и лицето му показваше, че няма да търпи възражения.

— Заповядано ми е да задържа тук всекиго, докато генерал Дарик не разреши преминаването му.

— А знаеш ли кой съм аз? — рязко попита Стилиан.

— Да, господарю.

— Следователно знаеш и че тъкмо аз дадох заповедите, които изпълнява вашият командир. И имам правото да разреша на самия себе си преминаване през прохода. Отдръпнете се.

Вторачиха се в него неспокойно и колебливо. Той изви вежди.

— Къде е Дарик?

— В другия край, ръководи изграждането на укрепленията.

— Вие изпълнихте най-похвално своите задължения. Нека той лично ми каже дали е съгласен да продължа на запад, когато изляза от прохода.

Те най-сетне се усмихнаха с облекчение и се дръпнаха.

— Желая ви късмет, господарю — каза първият войник. Стилиан се взря в него от седлото.

— Никога не разчитам на късмет.

Препусна към входа и маскираните Закрилници го последваха безмълвно. Бързо минаха през прохода с конете си, подбрани според издръжливостта им. Стилиан почти не обърна внимание на опустошението, което бе причинила новата магия на Ксетеск, а и не беше настроен да се възхищава на успеха. Стигна до другия край привечер и спря пред Дарик.

Генералът разгада изражението му — Стилиан изгаряше от желание да се разправи с онези, които погубиха Селин. Без да каже нито дума, даде знак с ръка. Стилиан и Закрилниците устремно продължиха в земите на западняците. Нямаше да спират за почивка през нощта. Стилиан искаше по-скоро да се добере до някои места и на свой ред да натрие носа на наглия варварин.

Хирад се събуди доволен, че послушаха Троун и разпънаха кожените навеси вечерта — сега дъждът барабанеше по тях. Седна и се почеса по темето. Надушваше дим. Уил бе клекнал до печката, покрил раменете си с кожено наметало. В котлето кипеше вода.

Илкар се обърна на другата страна и сънливо погледна дъжда.

— Събудете ме когато не вали.

Бивакът се оживи полека. Четирите навеса образуваха полукръг, в чийто център беше печката. Бяха спрели за нощувка в рядка горичка до поток, доста далеч от Подкаменния проход.

Хирад отново се поддаде на смътните опасения. Макар че около него бяха най-близките му приятели, а и на другите можеше да повери живота си, той не забравяше колко рядко е стъпвал в земите западно от Чернотрън. Представяше си накъде отиват само по карти и слухове, затова не беше спокоен.

— Колко път има от тук до храма на Повелителите на мрака? — попита той.

Троун седеше с Уил в другия край на бивака, до тях бяха Ериан и Дензър, а най-близо до Хирад — Незнайния и Джандир.

— Не повече от един ден — отвърна Троун, щом сдъвка залъка. — Ако не се наложи да заобикаляме твърде много западняшки отряди.

— Отдалечаваме се от пътищата, по които вървят войските им, и не вярвам, че те са опасни за нас — каза Незнайния. — А и както чух, бива те да оставаш незабелязан.

— Да, това го умея…

— Тежък удар е, нали… да откриеш, че си такъв, какъвто не ти се иска… — промълви с безмерна печал Незнайния.

Двамата с Троун се спогледаха, другите чакаха какво ще последва. Но Троун просто кимна.

— Само човек като теб може да разбере болката и страха. Бих дал всичко на този свят, за да не съм такъв.

— Но в криптата… — запъна се Ериан.

— Правя го, когато няма друг изход, когато са застрашени скъпи за мен хора. — Троун се надигна. — Отивам да оседлая конете.

Незнайния също стана и тръгна с него. Другите помълчаха смутени.

— Това не е някакъв дар от съдбата — обади се накрая Уил, докато гасеше печката и чакаше да се охлади под дъжда. — Страх го е, че някой ден ще изчезне, вместо да си върне човешкия облик, и ще остане само вълкът.

Гарваните потеглиха след двайсетина минути. Дъждът трополеше по наметалата, потокът зад тях прииждаше. Троун избираше откъде да минат, без да продумва.

Хирад и Илкар изостанаха зад Дензър и Ериан, за да яздят с Незнайния.

— Защо Троун каза, че само ти можеш да го разбереш? — започна направо варваринът.

— Ама и ти си недодялан, та няма накъде… — не скри досадата си елфът.

— Поне си знаем, че винаги е един и същ — завъртя глава Незнайния. — Слушай, Хирад, сложно е да се обясни, пък и не е приятно. Поне за мен. — Взря се в гърба на Дензър, който се преструваше, че не ги чува. — И Троун, и аз сме израснали с мисълта, че се различаваме от останалите. Питайте него как е научил. Важното е, че и двамата сме имали в себе си нещо, което е било неизбежно, макар да не сме го искали. Е, аз си въобразих по едно време, че ще се изплъзна…

— Ако не искаш, не говори за това… — промърмори Илкар.

— Защо да не кажа тъкмо на вас? Дензър го знае. Няма нищо случайно в избора на Закрилници. Аз съм от Ксетеск. Ние… тоест те, онези в Школата, си подбират момчета от родове, известни със силата, пъргавината и издръжливостта на своите мъже. Отрано започнаха да ме подготвят за воин, а на тринадесет научих причината. Опитваха се да скрият истината от мен. Ясно ви е защо. Дотогава си мислех, че ще служа в стражата на Школата. Никак не ми допадна, че вече са обрекли душата ми на Хълма в Ксетеск, и избягах. По-късно узнах, че се случвало често, но в Школата нямали нищо против. Какво ги засяга, щом не можеш да се отървеш дори в смъртта?

— Знаел си от малък… — Хирад се натъжи, но и малко се подразни, че Незнайния е крил тайната си от тях десет години. — Затова ли си избра такова име?

— Да. Не можех да се изплъзна от натрапената ми участ, но отказвах да го призная и на себе си. Опитах с измислени имена, но не пасваха, накрая реших да не казвам никому нищо. И когато Илкар изтърси онзи майтап за Незнайния воин, аз си казах, че ми подхожда. Името, което изобщо не е име. — Подъвка си устните и добави прегракнало: — Да де, рекох си и че ако съм с Гарваните, може да не умра скоро. Но и така нямаше да им избягам.

— Извинявай, това не ми е ясно… — смънка Илкар.

— И на мен — поклати глава Хирад. — Щом толкова си искал да не умираш, защо излезе сам срещу кучетата?

— Защото накрая проумях, че рано или късно онези ще ме докопат. И реших поне да спася вас със смъртта си. Надявах се, че ако тя ме застигне толкова далеч от Ксетеск на място, където маната е неустойчива, може би… Надявах се да не ме намерят.

— Чакай малко, да се върнем на нещо… — запъна се Илкар. — Ти каза, че рано или късно щели да те докопат.

Елфът се надяваше да е сбъркал в догадките си. Незнайния обаче само тръсна глава и отново се вторачи в гърба на Дензър.

Само миг по-късно тъмният маг дръпна юздата на коня си и се изравни с тях.

— Всъщност искаше да каже, че демоните са щели рано или късно да му вземат душата, без да ги е еня дали е жив или мъртъв. Знаел е, че времето му изтича. Кому е притрябвал Закрилник на четиридесет години? — Дензър изричаше всяка дума с отвращение. — Ето защо е предпочел смъртта. Надявал се е да спаси не само нас, но и себе си. Но те го намериха. Отнеха му смъртта. — Смуши коня си, за да се върне до Ериан. — Сега знаете защо горкият Ларион и аз искахме да освободим всички. Колко ли от тях не са били мъртви, когато са ги превърнали в Закрилници…

Хирад прехвърляше какви ли не думи в ума си, но още дълго не издаде нито звук. Зяпаше ту Дензър, ту приятеля си, смаян от онова, което Незнайния не бе споделил нито веднъж толкова години. Никога не бе имал нито бъдеще, нито избор, а не се издаде.

Незнайния го погледна сякаш бе прочел мислите му.

— Толкова исках животът ми в отряда да е истина, че повечето време си вярвах. И как ще окача меча на стената и ще стана кръчмар в „Гарваново гнездо“…

— Но сега можеш! — ободри го Хирад, обзет от неочаквана радост. — Щом войната свърши, можеш да направиш и това!

Но Незнайния попари надеждата.

— Не биваше да ме освобождават. Загубих твърде много. — Задави се, а Дензър се озърна с откровен ужас. Незнайния му кимна. — Също като теб, Дензър.

— Какви ги говориш?! — уплаши се и Илкар.

— Душите на Закрилниците се сливат под Хълма. Ние сме едно цяло. И когато моята се върна и отново стана част от мен, изгубих завинаги всичко, което ми даваше братството на Закрилниците. Живея, дишам, смея се, плача, но вътре е празно. Боговете да ви пазят, за да не научите някой ден как се чувствам.

Войската на западняците, по-малобройна, но настървена за мъст, настъпи към Блекторн на следващата сутрин. Баронът гледаше от твърдината на замъка как ливадите се покриват с вражески редици. Гресе пак беше до него и нервно свиваше и отпускаше пръсти. Повече от три часа западняците заемаха позиции на равнината под неуморния ритъм на тъпаните. Знамената им се развяваха, каруците на обоза се струпваха отзад, крясъците на предводителите се смесваха с лая и квиченето на кучетата.

Мъжете в рошави кожи се събираха като море от омраза и могъщество, готово да залее стените на града. Блекторн клатеше глава — не му се вярваше, че толкова много са оцелели от изтреблението в залива. Но вече над сто знамена бяха забити на хълм, до който имаше около миля. Западняците изобщо не се опитаха да обсадят града, а се струпаха пред южната порта.

Блекторн тъкмо пресмяташе, че враговете няма как да са по-малко от седем хиляди, и от средата на предните редици невъзмутимо излязоха шестима шамани. Придружаваха ги само десет воини, чиито сурови очи оглеждаха градските стени, а мечовете в ръцете им бяха тежки и остри. Маговете по стените веднага започнаха да се подготвят за Леден вятър, Смъртна градушка и Щиторез. Шаманите обаче крачеха, без да трепнат, и когато до портата оставаха двеста крачки, Блекторн се заблуди, че искат да преговарят. А когато доближиха на сто и петдесет крачки, той даде заповед за атака.

Заклинанията се стоварваха с трясък и пукот по невидимия щит над шаманите, но ги отблъскваше по-голяма мощ, проявила се в бели проблясъци. И гъсто изсипалите се стрели срещнаха непреодолим щит. Шаманите спряха едва на петдесет крачки от стените и на свой ред подготвиха заклинанието си.

— Само с щурмови отряд можеш да стигнеш до тях — обади се Гресе, но Блекторн го бе изпреварил и ординарецът до него размаха сигналния флаг.

Портата се отвори със скрибуцане.

Двама шамани поддържаха двата вида щит, четирима започнаха да напяват словата. През открехнатата порта изскачаха войници и се втурваха лудешки към шаманите и малкото бойци с мечове край тях. Закъсняха.

Застанали рамо до рамо, шаманите изпънаха ръце нагоре с отворени длани. Бял пламък запращя между пръстите им и нишките му се усукаха над техните глави в четири виещи се лъча, които сякаш търсеха опора във въздуха подобно на стрелкащи се змийски езици. Накрая и те се събраха в колона от трептящо бяло сияние, което се простря разклонено към стените. В първия миг само се посипаха прах и лишеи, после светлината проникна в зидовете като искрящи вени. Шаманите прекъснаха заклинанието и се похлупиха по очи, без да ги е грижа за охраната им. Широка поне двеста стъпки част от стената се разхвърча навън, огромни парчета раздраха въздуха с немислима скорост. Щурмовата група на барона нямаше никаква надежда за спасение толкова близо до взрива.

И неговите планове рухнаха заедно със стената, от която изпопадаха стрелци и магове. От двете страни на внезапно зейналата пролука защитниците на града се опомниха и отново опънаха лъковете. За секунди надупчиха лишените от щит шамани, но злото вече бе сторено. Седем хиляди западняци тичаха с гръмовен рев към пробива, който хората на Блекторн не можеха да бранят.

— Богове… — смотолеви баронът и се обърна пребледнял към Гресе. — Ще има схватки по улиците. Аз…

Небето се освети — Огнени кълба се понесоха към скупчените нагъсто западняци, избухваха при първо докосване и ги обгръщаха в пламъци. Писъците на лишените от магическа защита жертви заглушаваха дори бойните викове на останалите.

И белите светкавици блеснаха отново, кулите на южната порта рухнаха. Насред редиците на нашествениците се сипеше Остър дъжд, във фланга им се заби Леден вятър, още петима шамани бяха унищожени от колони Адски огън. Нищо не можеше да попречи на западняците.

От замъка тичаха войници и наемници към позициите, определени като резервни.

— Оседлайте всеки кон в замъка — заповяда Блекторн на един адютант. — Когато ни изтласкат от града, ще продължим да ги ръфаме в подножията и по горските пътеки. Не бива да им позволим да сторят същото и при Подкаменния проход.

Западняците нахлуха през пробивите, прегазвайки всички по пътя си. По все още здравите остатъци от стените магове и стрелци ги засипваха с огън, лед и стомана, но шаманите се бяха подредили при воините си и твърде често заклинанията и стрелите отскачаха. А на мястото на всеки убит западняк нахлуваха нови десет. Превземаха улица след улица и посичаха защитниците на града, които ги пресрещаха на всеки ъгъл.

Градът гореше.

— Този път ни победиха! — опита се Гресе да надвика воплите на западняците, бученето на пожарите и грохота от магията на шаманите.

Другият барон кимна, стиснал зъби. Само десетина минути бяха минали, откакто шаманите събориха стените. Той заповяда незабавно отстъпление. С флагове и рогове оповестиха на своите, че са загубили града и замъка, защитниците се изтегляха към планините.

Оттам можеха да тормозят западняците по целия път до прохода. Но Блекторн знаеше, че ако на шаманите не им се отнеме магията на Върховните вещери, с източна Балея е свършено.