Джеймс Баркли
Крадеца на зората (28)

ГЛАВА 27

Съдбовното за Подкаменния проход утро започна без дъжд, но над планината отново се събираха тъмни облаци. По зазоряване кавалерията на Дарик се подготви за атака и потегли към прохода. Пред бавно напредващата колона вървяха тридесет магове от Ксетеск, млади и стари. Всички носеха емблемата на Господаря на хълма — кула над корона, извезани със злато на черен фон.

Гълчавата притихна, щом конниците се подредиха зад маговете. Гарваните яздеха най-отзад. Чуваха се само чаткане на копита, неспокойно цвилене на коне и плющене на стотици наметала, подмятани от вятъра.

Дарик яздеше с гордо изправени рамене. Първият генерал на сборна войска от четирите Школи след толкова столетия — чест, за която дори не мечтаеше доскоро.

Но сега пред него маговете очакваха заповед, а зад гърба му петстотин конници щяха да се втурнат в прохода, когато им даде знак. Всяка стотна имаше свои защитни магове, които да я пазят от вражески стрели и копия, както и от магия, а и да осветяват прохода.

Хирад, Илкар, Ериан и Незнайния бяха около все още бледия, но по-приказливо настроен Дензър. Джандир, Троун и Уил — с още повече бели косми по главата — говореха помежду си. Хирад се подсмихна тъжно, защото си спомни първите дни на Ричмънд, Талан и Рас в отряда. И новаците скоро щяха да се почувстват наравно с останалите… ако доживееха.

— Какво ще направят сега? — попита варваринът. — Ще бъде нещо страховито, щом са се събрали тридесетима…

Дензър вдигна рамене.

— Гледката ще си струва чакането.

— Стига де, сигурно вече се досещаш — укори го Илкар. — Щом ще ни покажат плодовете на двайсетгодишни изследвания, все трябва да си дочул нещо в Ксетеск.

— Ха… Ти май си мислиш, че нашите изследователи са откровени като вашите. Не забравяй, че в Ксетеск сътворяването и овладяването на ново заклинание е най-прекият път към званието Магистър.

— Ако няма да споделиш никакви слухове с нас, дръпни си ръката от кръста ми — усмихна се Ериан.

Дензър не помръдна.

— Не искам да развалям изненадата, а ако не се лъжа, ще бъде нещо невиждано досега.

— Поясни, моля те — обади се Незнайния, който рядко отваряше уста и не се отдалечаваше от тъмния маг.

Дензър се подвоуми.

— Добре… Ще кажа само, че това е пространствена магия, неимоверно трудно е да задържиш заклинанието под контрол и ако не ме лъже усетът, свързано е с вода.

— Вода… — повтори Хирад.

— Просто гледайте — поклати глава Дензър. Дарик каза на маговете да започват.

Двадесет и един от тях пристъпиха напред и се подредиха като три страни от квадрат. Старшият заповяда оформяне на маната и в следващия миг всички наведоха глави, а ръцете им се изопнаха, сякаш задържаха огромна тежест. Стискаха клепачи и се отметнаха назад. В миговете на измамен покой Дензър изпъшка, щом усети формата на маната.

— Ама че е мощно…

Маговете закрачиха към входа на прохода. Все още не се виждаше никой навътре.

— Готови за Въздушна защита!

Трима магове от Джулаца започнаха заклинанието, с което щяха да пазят беззащитните срещу обикновена атака магове от Ксетеск.

Когато до тъмната паст на прохода оставаха двайсетина крачки, оттам полетяха първите стрели, но отскочиха от непробиваемата, макар и невидима защита, която отдавна бе усъвършенствана в Джулаца.

Тъмните магове спряха, но продължаваха да се трудят над формата на маната. Дензър бе пренастроил зрението си и се слиса от вида на заклинанието. Структурата му хем изглеждаше хаотична, хем притежаваше чудат ритъм и симетрия. Формата беше грамадна, обемът й бе по-голям от входа на прохода.

— Никога не съм…

— Невероятно е — потвърди Илкар.

— И неустойчиво — добави Ериан. — Дано го задържат.

— Как го виждате? — попита Уил.

Описаха му пулсираща тъмна синева с променливи краища, чийто оттенък напомняше за могъществото на океан. Пронизваха го оранжеви ивици, преливащи се неспирно, които ту се увиваха в спирали, ту се разделяха. За всеки маг това беше въплъщение на красотата, за другите — нещо, което умовете им отказваха да възприемат.

Напред изтичаха стрелци с лък и двайсетина западняци с мечове изскочиха от прохода, дебелите мъхнати кожи на дрехите се гънеха по телата им, плитките подскачаха на гърбовете, очите им святкаха диво под масивните чела.

Стрелците опънаха лъковете си и крясъците секнаха. Оцелелите избягаха в прохода.

— Пускайте! — нареди веднага след това старшият маг от Ксетеск.

Успоредно на земята светна червена линия, увиснала десетина крачки над входа. След един удар на сърцето се появиха още три и във въздуха възникна съвършен квадрат със страни по петдесет стъпки. Линиите съскаха и пращяха, но не помръдваха. Зад квадрата маговете се наклониха още повече назад, изпънали ръце и стиснали празното пространство. Изглеждаше неизбежно да паднат по гръб, но се държаха за оформената мана.

— Свържете и отворете! — заповяда старшият маг. Въздухът забръмча, линиите на квадрата се оцветиха в цялата пъстрота на видимия спектър. Двама магове отлетяха встрани и застинаха в калта, над дрехите, кожата и косите им се виеха струйки дим. Ушите на околните звъннаха от кратката тишина. След това страшният грохот на вода заглуши всичко останало.

Рукна поток от морска вода с обхвата на квадрата. Изригна бясно от пространството между измеренията и се блъсна в твърда повърхност далеч навътре в прохода. Бушуваше неспирно и несъмнено помиташе всичко по пътя си.

Маговете се бореха да закрепят квадрата, който се гънеше над земята. Водата изтръгваше от корен бурените, прораснали около входа, остъргваше и пръстта до гола скала, навсякъде потичаха нови разпенени ручеи. А ехото носеше от прохода бучене, равняващо се на тътена от небето. Чуваше се грохот на откъртени камъни, пукане на греди, нацепени като съчки. И съвсем слабо, може би само във въображението на свидетелите, писъци на пометени хора. През тази мощ можеха само да немеят.

Илкар изруга под носа си.

— Черпят вода направо от океан. От проклет океан в друг свят…

И да бе извикал, никой нямаше да го чуе.

Маговете сякаш удържаха стихията цяла вечност, макар че се изтощаваха пред очите на останалите. Успяха да свържат измеренията за повече от две минути. Накрая магическият водопад изчезна с внезапността на появата си.

Стряскащата тишина беше нарушена от възклицания. Но изцедените докрай магове нямаха сили дори да се поздравят един друг. Просто се свлякоха на земята.

Другите се развикаха възторжено вместо тях, но Дарик ги прекъсна гръмогласно:

— Отдръпнете се!

Конниците хванаха юздите по-здраво, а други магове от Ксетеск и Джулаца изтичаха да изнесат изтощените, за да разчистят пътя на кавалерията.

Дарик вдигна меча си нагоре и Гарваните също яхнаха конете си.

— Щитове и светлина! — заповяда генералът.

Маговете на конницата извършиха заклинанията си бързо и безпогрешно, над колоната се появиха две дузини светлинни кълба.

— Напред!

Дарик рязко махна с ръка и смуши коня си в хълбоците. Изпод копитата се разхвърча пръст, отсечените заповеди на стотниците се смесваха с шума от подкови и хамути.

От пукнатините над входа още се стичаше вода, когато кавалерията на Школите нахлу в Подкаменния проход.

Гресе и Блекторн решиха да гледат началото на втората война със западняците от хълмче само на триста крачки от брега, където нашествениците щяха да стъпят на сушата.

Щом се развидели, бароните видяха, че западняците са навлезли в залива с надеждата мракът да ги скрие. Блекторн очакваше точно това и авангардът му на брега бе готов три часа преди изгрев.

Той плъзна поглед по съдовете, на които се бяха натоварили западняците — от малки гребни лодки с по десетина души до търговски кораби, които можеха да натоварят стотици. Странна гледка, още по-тревожна заради пълното мълчание.

Чуваха само шумът на вятъра в платната и плискането на вода по веслата.

През нощта в залива вилня буря и Блекторн се досети, че е забавила нашествениците. Явно се бяха надявали дневната светлина да не ги свари далеч от брега.

На сушата ги чакаха четиридесет магове. Тридесет от тях щяха да пречат на десанта, другите десет щяха да пазят тях и стотната от мечоносци, на които бе възложено да отблъснат първите слезли на сушата врагове.

А в пясъка бяха скрити невидими защитни заклинания, всяко способно да погуби с взрив поне десетина от враговете. Маговете щяха да ги задействат при отстъплението.

Блекторн каза на хората си, че е доволен.

— Ще им дадем добър урок.

Корабите и лодките доближаваха, по носовете им се бяха накачулили западняци, които безмълвно се взираха в брега. Гресе не бе очаквал това мълчание.

— Това са поне четиристотин съда…

— Няма да са толкова още дълго — напомни Блекторн.

Вражеският флот настъпваше към източна Балея в необичаен покой, но скоро съвсем различна буря от снощната щеше да забушува в Гиернатския залив.

До брега оставаха около двеста разтега, когато маговете се разделиха на три групи и застанаха на дюните над него. Старшият сред тях каза:

— Виждате добре целите си. Ако объркате заклинанието, не стойте тук в опит да го повторите. Ако го извършите успешно, също не се размотавайте на брега. Искам да видя всички ви в замъка и след половин денонощие да сте бодри и възстановени. Започнете, щом сте готови.

Гресе чуваше тихите напевни гласове, докато маговете насочваха маната. И след две минути избухнаха пламъците.

На стотици крачки пред тях големи огнени капки се посипаха нагъсто от ясното небе върху корабите. Впиваха се с пушеци в дървото, прогаряха платната, подпалваха кожи и коси. Не причиниха вреда на големите кораби, където имаше шамани, но в лодките тутакси започна паника.

Стотици малки пожари се разпалваха по всяко открито парче дърво, платната се изпепеляваха за секунди, овъгляваха се ръце и глави. Страхът лиши ордата западняци дори от подобие на дисциплина. Насред гъсто наредена група кораби един капитан завъртя руля с все сила, за да не попадне точно под Горещия дъжд, и направо премаза изпречила се пред кораба лодка с гребци. С мнозина се случи същото, корабите се накланяха и десетки войници се премятаха зад борда. Водата сякаш кипна от размахващите ръце оцелели сред вълните, от бясно потапящите се весла и съскащите огнени капки.

Вой от болка, писъци на умиращи, пукот на пламъци, трясък на разбити корпуси… А останалата част от флота нито можеше да забави ход, нито да обърне в гъмжилото. Още кораби и лодки навлизаха под Горещия дъжд, врязваха се в опустели догарящи съдове и доубиваха удавници.

Заклинанието се изчерпа, но западняците нямаха време да си отдъхнат. Повечето големи кораби се измъкнаха от гъстите пушеци и натъпканите по палубите хора крещяха свирепи закани.

Но след миг Огнени кълба озариха небето. В тях се съчетаваше мана от трима или повече магове, заклинанието придобиваше огромна сила. Десетки жълти и оранжеви топки колкото човешки ръст се стовариха като падащи канари върху защитените с магия платноходи. Само някои се изплъзнаха в морето. Гресе видя как точно пред него едно кълбо се разпръсна по палубата и за миг превърна кораба, натоварен с поне триста души, в пламтяща изтърбушена черупка.

Той се извърна. Откакто воюваше, наблюдаваше какво причинява съчетанието между бойната магия и настървението на войниците, но за пръв път присъстваше на такава касапница. Виковете на поразените от огъня щяха да звучат в спомените му до последния миг от неговия живот. Не бе виждал досега и враг, който да е толкова неподготвен за мощта на хвърлените срещу него заклинания. А тук имаха само четиридесет магове. В замъка чакаха още два пъти по толкова.

Блекторн гледаше със сдържано задоволство.

— Не забравяй, че дойдоха да ни изтребят, да ни отнемат земите и да заличат от Балея дори нашите следи. Ако магията на техните шамани е слабовата, няма да ги жаля.

— Но защо не предпочете да ги направиш на пух и прах, докато още са в морето? — учуди се Гресе.

— Не смеех да се надявам, че ще им навредим толкова — призна Блекторн и си прехапа устните. — И не биваше да оставям града без защитата на магове. Ами ако ни подгонят дотам, без да спират?

Западняците напредваха към брега, а противниците им бяха подготвили още неприятности. Горящите останки от кораби и лодки се бяха разпръснали на половин миля, но стотици не бяха засегнати и се провираха между тях. Първите западняци стъпиха на сушата, но там хората на Блекторн ги посрещнаха с огън и меч.

Войниците на барона имаха огромното предимство на по-високата позиция, а откъм дюните ги подкрепяха стрелци с лъкове.

Изпълниха желанието на Блекторн и подпалиха първите лодки, за да пречат още повече на следващите. Маговете нямаха мана за повече заклинания и се втурнаха към конете си. Баронът виждаше, че западняците могат да прегазят малкия му отряд за минути, и заповяда отстъпление.

Почти без загуби спечелиха в първия сблъсък от войната. Онези, които ги подгониха, умряха в огнените капани, заложени в пясъка. Високи ивици от оранжев, жълт и син пламък плъзнаха по брега и погълнаха всичко по пътя си.

И въпреки всичко на източния бряг на Гиернатския залив стъпиха хиляди западняци. Блекторн се изви на седлото да ги погледне и се усмихна.

— Никой няма да превземе моя замък — каза си тихо. — Никой.

Гресе го чу, обзет от съмнения. Да, победиха, но димът се разпръсваше и прииждаха още лодки. Явно бяха подценили нападателите. А следващия път нямаха с какво да изненадат техните шамани.

Всичко щеше да се реши под стените на замъка Блекторн.

Подкаменният проход бе резултат от неимоверен труд по разширяването на естествен процеп, криволичещ в планинските недра. Много години и десет пъти повече хора бяха изгубени в прокопаването му, започнато от група барони — предшествениците на Търговския съюз на Корина. Но накрая имаха безопасен пряк път през почти непроходимата планинска верига, разделяща Балея.

Близо до входа височината се снишаваше, колкото да мине каруца с чергило, и започваше да се издига чак триста крачки по-навътре. Но ширината навсякъде беше най-малко две каруци. Проходът минаваше през невероятни естествени кухини и прекосяваше по мостове пропасти, чието дъно бе осеяно с костите на окаяници без късмет или жертви на убийства. Дори в галоп конник можеше да стигне до другия край за четири часа.

Още с влизането в прохода Дарик се стъписа от опустошението, което бе причинила магията на Ксетеск, свързала измеренията. Светлинните кълба прогонваха мрака около кавалерията, която напредваше покрай останките от укрепленията на западняците. Всъщност нямаше почти никакви следи, че някой е градил тук защитни позиции.

Тук-там стърчаха късове дърво от пукнатини, виждаха се и разхвърляни камъни до стените. От западняците нямаше и помен.

Нататък проходът се разширяваше и нагоре, и от двете страни. Дарик накара коня си да забави ход, щом зърна ужасяващо очевидните последствия от заклинанието. Знаеше, че тук западняците са подготвяли най-силен отпор — стрелкови позиции за големи арбалети и катапулти, улеи за изливане на горящо масло. В скалите бяха издълбани казарми за няколко хиляди войници, същински лабиринт от стаи и коридори се простираше на поне половин миля отляво и отдясно.

Но тишината, в която бълбукаше течаща вода, стигаше като доказателство колко точно бяха пресметнали всичко маговете от Ксетеск. Могъщият поток океанска вода, прехвърлен с огромна скорост между измеренията, бе придобил неумолима сила в тясното каменно гърло след входа, преди да залее неподготвените за стихията западняци.

Не би ги спасило нищо друго, освен навременно изтегляне от прохода. Водата бе нахлула във всяка кухина, за да заличи тяхното присъствие. От някои по-високи позиции още се стичаха ручейчета. Дарик чуваше зад себе си приглушените възклицания и слисаното мърморене на хората си.

— Нямало е къде да избягат — прошепна си той и се учуди на мимолетното съжаление към обречените.

— Да претърсим ли казармите? — попита един от заместниците му.

Дарик завъртя глава.

— Едва ли ще ви хареса онова, което ще заварите там. — Подкара коня в тръс, но още се озърташе. — Докъде ли е стигнала водата?

— Маговете от Ксетеск казаха, че се е процедила в пропастите чак когато е заляла една трета от прохода.

— Питам се докъде трябва да им бъде позволено да стигнат в тези техни проучвания… — промърмори генералът.

Подобни съмнения тормозеха и ума на Илкар, откакто светлинното кълбо на Ериан показа на Гарваните как потопът е помел западняците.

— Не знаем достатъчно как това прехвърляне на материя влияе и на двете измерения.

— Зависи колко често ще бъде използвано заклинанието — отвърна Дензър. — Количеството вода, което видяхме днес, е нищожно за мащабите и на двата свята.

— Не можеш да отречеш, че равновесието бе нарушено, макар и в твърде малка степен.

— Да, но ако преместиш песъчинка от едното блюдо на везните върху другото, разликата няма да се забележи.

— Само че някой ден поредната песъчинка ще наклони везните, ако местиш само от едното блюдо в другото. Какво ще стане тогава?

— Колко жалко — промълви Незнайния, — че всички мислят само как да използват такива заклинания във войната. А биха могли да прехвърлят вода от голямо езеро в измъчени от засуха земи…

Преди сборната кавалерия на четирите Школи да доближи западния край на прохода, навън се бе здрачило. Чак там се натъкнаха на първия жалък опит за отпор. Личеше, че вестта за водното заклинание на Ксетеск е стигнала дотук и страхът от повторението му е надделял. Опустелите стражеви постове бяха красноречиво свидетелство.

В края на прохода обаче видяха набързо стъкмено укрепление, което препречваше пътя. Двайсетина западняци си бяха наумили да не допуснат нападателите в западните земи. Всички имаха лъкове или арбалети, но Дарик спря недалеч от тях, уверен в защитата, която му осигуряваха маговете.

Един от западняците се развика:

— Вашите магии няма да ни възпрат. Зад мен се събират войски, които ще ви изхвърлят от Балея, и Повелителите на пустошта ще си възвърнат величието. Нашата магия пък ще ви направи безпомощни. Върнете се да изкопаете гробовете си.

— Махнете се или умрете — кратко заповяда Дарик.

— Не можете да ни сторите нищо.

Генералът се усмихна зло и се обърна към своите магове.

— Нямам време за празни приказки. — Вдигна три пръста и предложи: — Адски огън?

Те кимнаха и се подготвиха за заклинание. Дарик пак се вгледа в западняците.

— Помолете се за последен път на боговете си, които и да са те.

Обърна коня си и се върна при конницата. След минута укреплението и защитниците му бяха пометени от пламъците. Половин час по-късно магът, излязъл на оглед под прикриващо заклинание, се върна да съобщи, че пътят на запад е свободен. Кавалерията излезе от прохода.

— Разпердушинихме ги — промълви Дарик, докато сподели питие на прощаване с Гарваните до западния вход.

— Жалко че се разкарахте чак дотук — ухили се Хирад. — Ние сами можехме да превземем укреплението.

Дарик се разсмя.

— Не се съмнявам.

— Какво ще правите сега? — попита Троун.

— Ще браним прохода, докато не се укрепим от тази страна. Най-добрият начин да спрем западняците е да не ги допуснем отново в Подкаменния проход.

— Няма да ви е лесно — обади се Джандир.

— Няма — кимна генералът. — Но скоро тук ще дойдат пет хиляди пехотинци, а ако тази нощ успеем да си починем, утре маговете ще ни помогнат да задържим позицията. Но вие… Пада ви се най-трудната задача.

— Така си е — каза Хирад, — още един добър боец нямаше да ни е излишен. Няма ли пак да помислиш за поканата ми да дойдеш при Гарваните?

— Засега ще си остана кавалерист.

Варваринът вдигна глава. Облаците от тази страна на планините се бяха разнесли, но на запад тъмнееха.

— Илкар, твоите очи откриха ли нещо пред нас?

— Нищо, освен хълмове, дървета и хубави плодородни земи. Много ще ми бъде приятно, ако и занапред не се мяркат западняци.

— Време е да тръгваме, за да намерим закътано място, където ще прекараме нощта — настоя Незнайния. — Вредно е за здравето да се помайваме тук. Троун, уверен ли си, че знаеш откъде да минем?

Троун кимна и яхна коня си.

— Разгледах подробно картите. Хирад стисна ръката на Дарик.

— Опитайте се да удържите прохода. Може да имаме потеря по петите си, когато опитаме да се върнем оттук.

— Гледай да останеш жив. Искам пак да се пробвам в бой с дървени мечове срещу теб.

— Четири на две за мен ли бяха?

— Четири на три. Късмет!

Гарваните потеглиха и скоро се изгубиха от поглед.