Джеймс Баркли
Крадеца на зората (25)

ГЛАВА 24

Докато се промъкваше на бегом към Парве, Селин благодареше на боговете, че западняците разполагат биваците си в толкова особена подредба. Отдалеч изглеждаше, че са навсякъде из равнината, но се оказа, че палатките винаги образуват полукръг около голям огън. Така тя имаше пролуки, през които да отбягва светлината, хората и кучетата.

Макар че заклинанието я правеше напълно невидима, не заглушаваше шума и не скриваше миризмата. Затова най — много се опасяваше от дестраните — чистокръвните бойни кучета на западняците.

Позволяваше си да поспре само в най-тъмните сенки, иначе тичаше, вървеше или пълзеше според обстоятелствата и всеки миг поглеждаше надолу за съчки или хлабави камъни. Обземаше я възторг — ето за какво се бе подготвяла толкова години. Проникване насред врага, нищожен шанс за успех, смъртна опасност… но тя се промушваше като ветрец през шубраци.

Обикновено имаше от шест до десет големи палатки за войници около огньовете, но тук-там се виждаха и по-малки за техните предводители или за шаманите. Заобикаляше биваците отдалеч. Случваше се да чуе и писъци или стонове на жени — понякога от удоволствие, друг път не…

Но нямаше стража, патрули или съгледвачи около лагера. Уверени до безгрижие, западняците се опиваха от възобновената мощ на Парве. Наистина нищо не ги заплашваше.

Покрайнините на същинския град бяха притихнали — поклонниците на Върховните вещери още не се бяха заели и с тях. Тук още се виждаше наследството от миналото, натрошените камъни и гниещата дървения напомняха за безмилостни битки.

А за Селин те само засилваха плашещия контраст с възстановеното градско средище. Най-после тя стигна до ниски складове, дълги плоски постройки с каменни зидове. Нито един от комините им не пушеше. По-близо до централния площад се издигаха високи здания — свидетелство за усърдието на войниците и жреците, посветили се на Върховните вещери. Всичко това бе съградено за броени месеци.

Тя се покатери върху един склад и легна да си почине, премахнала прикриващото заклинание. Ударите на сърцето й не се забавяха. Сега трябваше да се добере до пирамидата, но с изчерпаните запаси от мана можеше да разчита само на тъмнината.

По здрач. Хълмът се обгърна в сенки. Мъждивата светлина от прозорците ставаше по-ярка, а дневният шум — по-приглушен. Дензър, Ериан и Илкар седяха около масата с Ларион, един от приближените на Стилиан. Той ги пресрещна пред вратата на Найър, наставника на Дензър, и ги отведе в своите покои, за да им разкаже за неотдавнашните разногласия между Найър и Стилиан. Тази вечер Найър се усамотил с групичка недоволни и задачата за освобождаването на Незнайния се паднала на Ларион.

И Сол беше тук, застанал на пост до входа. Дензър се помъчи да отложи безпокойството от кроежите на своя Магистър — по-важно беше да върне Гарваните в издирването на Крадеца на зората.

— Рискът е огромен — промълви Ларион и се облегна на стола.

В светлината от фенерите се виждаше колко е прошарена късо подстриганата му коса, месестият му нос и тънките устни се набиваха на очи.

— И все пак е осъществимо, нали? — попита Илкар.

— Така смятаме — предпазливо потвърди Ларион. — Но първо трябва да разбереш по какъв начин създаваме Закрилниците.

— Уви, разбирам твърде добре — неприветливо изрече елфът.

— Напротив — завъртя глава Дензър. — И те моля да не се впускаме в спорове дали е морално. Това, което ще чуеш, не е приятно, но помни, че всички тук се опитваме да помогнем на Сол.

— Нима? — усмихна се Илкар само с устните. — Бих искал да повярвам, но май по-скоро всички се опитваме да не допуснем Хирад да отпраши нанякъде с катализаторите за заклинанието.

— Не би стигнал далеч — увери го Ларион надменно.

— Да се обзаложим ли? — тутакси се наежи елфът.

— Хайде да пропуснем това, бива ли? — поизчерпи се и търпението на Дензър. — Илкар, няма полза от разпри. Магистър Ларион, на ваше място не бих се обзаложил. Не можете да си представите на какво са способни Гарваните.

Ларион понечи да възрази, но само издиша шумно през носа.

— Закрилникът — подхвана той — е устойчиво възкресение, чието тяло бива възстановено по спомените на душата. Най-важното им свойство е, че са несравнимо по-пълни и точни от спомените на мозъка. Ако душата бъде задържана до половин денонощие след смъртта, всички способности на съзнанието и тялото ще бъдат пресъздадени напълно.

— Долавям някакво прикрито „но“… — вметна Илкар, който се озърна към Незнайния и поклати глава.

— Прав си. Душата не се връща в тялото.

— Какво?! — подскочи Ериан на стола си.

— Но тогава как… — запъна се елфът.

— В началото е имало само един начин да се постигне връзка, но той се е превърнал в средство за поробване — призна Ларион. — Докато заклинанието не било разработено в сегашния си вид, за съживяването свързвали душата и тялото чрез Демонична верига — тя поробва масовото съзнание на призовани многобройни демони. И действа безупречно. Демоните са под наша власт, затова можем да им даваме каквито си искаме заповеди. Обикновено ги използваме именно за свързване на душата и тялото.

— Обикновено… — повтори намръщен Илкар.

— Да, Магистрите могат да заповядат на демоните да сторят каквото и да било с душата и с тялото. Могат дори да ги оставят в тяхна власт и тогава започват вечните мъчения. Сега знаеш защо не ми беше по силите да изпълня сам молбата ви — напомни Дензър.

— Ама че варварство…

— По-лошо е от варварство — кимна Ларион.

— И къде са душите? — сети се Ериан.

— В покой. Тук, в Хълма. Слети са помежду си и от това Закрилниците черпят общото си могъщество. Взаимодействието им се опира на мигновено разбирателство. Цяла армия от Закрилници би била непобедима.

— И по какъв начин може да бъде освободен Незнайния? — посочи Илкар към неподвижната фигура на Сол.

— Илкар — започна нерадостно Магистърът, — обясних ти как ги създаваме, за да вникнеш в рисковете… доколкото можем да си ги представим. Помни, че никой досега не е опитвал това, което ще направим аз и Дензър. И не съм съвсем сигурен, че ще съхраним живота на Сол.

— Смъртта му ще бъде твърде удобна, не мислиш ли?

— Всъщност не. Какво бих спечелил?

— Ще имате своите Закрилници и занапред — отсече елфът. — Ще навирате в очите на другите Школи неуспеха си и ще упорствате с прастария довод „подобие на живот е по-добро от липсата му“. Лично аз обаче вече се съмнявам, че съществуването на Закрилника може да се нарече дори „подобие на живот“.

— Разбирам защо си настроен толкова цинично — отвърна Ларион. — На едно мнение сме, дори да не ти се вярва. Мнозина от нас желаят да ускорим промените и да се откажем от някои прастари нетърпими традиции. И Дензър е за промени също като мен. Стремя се искрено да успеем и заради бъдещето на Ксетеск, и като маг изследовател. Затова Дензър ще ми помага. На него се доверяваш, нали?

— Доколкото се доверявам на някого в Ксетеск.

— Само това мога да предложа — усмихна се Магистърът.

— Стига ми, но искам да ви предупредя — ако Незнайния умре и не обясните причината на Хирад така, че да се примири, все едно не сте се опитали да помогнете.

— Благодаря, Илкар — въздъхна Дензър. — Някой иска ли още вино?

— Обяснете ми колко голям е рискът — помоли Ериан.

— Не знам, но ще ти изброя опасностите — каза Ларион. — Знаем само от теорията, че е възможно да прехвърлим душата, и то единствено по Демоничната верига. Не ни е известно доколко това ще й навреди. Не сме наясно и дали душата ще поиска да се върне в тялото и колко може да е пострадала от потискането на съзнанието. Имаме смътни догадки какво сътресение ще е за възстановения човек, когато Демоничната верига бъде прекъсната и той отново трябва да се справя самостоятелно. Не забравяйте, че е минал през смъртта…

Илкар пак се взря в Незнайния, който ги наблюдаваше. А може би чрез него гледаше и слушаше цялата Демонична верига?

— Дори връщането в смъртта е по-добро от това — каза елфът.

— Склонен съм да се съглася — отвърна Ларион. — Дензър, трябва да се подготвим, но първо да видим какво ще правим със замислите на нашия приятел Найър. Свържи се със своя Следник, моля те.

Дензър затвори очи.

Изведнъж котаракът се размърда в скута на Хирад и го събуди от дрямката. В късния следобед слънцето не напичаше толкова и ветрецът охлаждаше въздуха над полята.

Хирад погледна надолу към котарака и срещна стряскащия поглед на демона.

— Не прави това! — озъби му се.

Демонът се ухили, но в стържещия му смях нямаше веселие.

— Те идват. Трябва да сме готови за тръгване.

— Дензър ли идва?

— Онези, които искат да присвоят Крадеца на зората. Трябва да сме готови.

Стилиан подреди мислите си, докато срещаше враждебните погледи от другите маси. Западняците вече бяха недалеч от Гиернатския залив и Подкаменния проход, не би си позволил да загуби подкрепата на останалите Школи. Макар че го вбесяваше постъпката на подчинения на Найър — Дензър, изпадаше в ярост, щом се сетеше за мага от Дордовер, заради когото бе започнало всичко.

— Това злощастно произшествие… — Вулдарок изпръхтя и Стилиан го скастри с тежък поглед преди да продължи. — …в Дордовер преди няколко дни ни принуди да разкрием нещо, което искахме да остане в тайна още известно време.

— Не бяхте готови да ни се доверите ли? — попита Херист, без да се заяжда.

— Очаквах някои да реагират така, че да застрашат бъдещето на Балея.

— А сега очакваш от мен да се примиря, че оскверняването на нашата крипта е било оправдано?

Гласът на Вулдарок беше тих, но преливаше от отрова. Стилиан си разтърка челото и се взря в очите му.

— Налага се да отговоря с „да“, но ще ти обясня защо, ако ми позволиш. При всякакви други обстоятелства не бихме избрали това решение. И преди да одобрим проникването в криптата, обмислихме възможните последствия. Съжаляваме искрено, че трябваше да научите точно по този начин какво сме направили. Смятахме обаче, че ако ви уведомим, разногласията ни само ще се задълбочат.

Вулдарок кимна бавно, макар че стискаше зъби. Облегна се на креслото и страничната облегалка скри лицето му.

— Обмислили сте… И съжалявате… Един от моите магове умря.

Думата сякаш увисна в залата.

— Хъм… — Стилиан погледна бележките, подготвени от неговите помощници. — Вулдарок, защо не ни кажеш как е умрял?

— Опитал се е да спре оскверняването на криптата.

— Това ли е правил? Версията, която аз чух, не е съвсем същата. Дали не би ни обяснил как пленяването на един Следник, за да послужи като примамка в капана за неговия господар, е щяло да помогне в този благороден стремеж?

— Не съм палаво дете, което сте сварили да върши бели! — сопна се Вулдарок. — Да не забравяме, че нашият маг е бил убит от вашето изчадие, така наречения Следник.

— Не отричам, че точно това се е случило накрая. Мисля обаче, че дължим на Херист и Барас изчерпателно обяснение. Ще ми бъде неприятно те да оттеглят подкрепата си за общите ни усилия заради недоразумение.

— Какви недоразумения може да има около едно явно убийство? — презрително изрече Вулдарок.

Очите на Стилиан блеснаха и той понечи да се надигне, но седящият до него помощник го хвана за ръката.

— Опасявам се — започна Господарят на хълма сдържано, — че нашите колеги не знаят как Следникът е бил пленен извън територията на вашата Школа…

— Но е бил в града — изсумтя Вулдарок.

— Това престъпление ли е?

— Появата му е била част от…

— Това престъпление ли е? — повтори Стилиан по-настойчиво.

Вулдарок се намръщи още по-грозно.

— Не.

— Благодаря ти, че изяснихме този въпрос. Няма да съм спокоен, ако не кажа още, че Следникът е бил изпратен само като наблюдател, а Дензър е останал в гора извън Дордовер. Нямало е да влезе в града, но след отвличането е променил намерението си. Не искам от никого да оправдае извършената от нас кражба. Очаквам обаче от всички да разберат защо е била необходима и да признаят, че бяхме намислили да вземем пръстена тихо, мирно и без участието на магове от други Школи, освен Дордовер. Имало е насилие единствено заради прищявката на друг маг.

Мнозина от седящите в залата пишеха трескаво, представителите на Школите се навеждаха един към друг и си шепнеха.

— Оспорваш ли обясненията на Стилиан? — попита Барас накрая.

— Да, Следникът е бил хванат извън територията на Школата — потвърди Вулдарок. — Не забравяйте обаче, че по това време при нас вече са били влезли двама души, които не би трябвало да си го позволят.

— Уви, малко объркваш последователността на случките — с намек за пренебрежение възрази Стилиан. — Двамата Гарвани, за които говориш, са видели пленяването на Следника извън стените на Школата.

— Докато са се подготвяли да влязат в нея незаконно.

— Сега не обсъждаме техните действия. — Невъзмутимият глас на Херист разсея напрежението. — Говорим за човек от вашата Школа.

— Ние сме жертвите на това злодеяние! — удари с юмрук по масата Вулдарок.

— Да, от вас бе откраднат пръстенът — вдигна рамене Херист.

— Но най-силно ви възмущава смъртта на мага, който е отвлякъл Следник извън територията на Школата, — Той се приведе напред и светлината открои леката му усмивка. — Първото злодеяние през онази вечер е извършено от Дордовер.

— Какво се опитваш да кажеш?

Вулдарок си избърса челото и раменете му се отпуснаха.

— Той подчертава — намеси се Барас, — че е имало две отделни произшествия, които ти се опита да смесиш. Стилиан призна подбудите си за първото. Другото, колкото и да е печално, е предизвикано от ваш маг. Той е причината във вашата Школа да влязат Следник и маг от Ксетеск, иначе са щели да стоят настрана. А последствията са били неизбежни.

— Неизбежни ли?!

— Достатъчно! — изправи се пак Стилиан. — Много добре знаеш каква е връзката между наш маг и неговия Следник. Знаел е и онзи глупак. В друг случай може би е щял да успее в пленяването и на двамата, макар че недоумявам защо е искал да направи това. За негова зла участ е предизвикал изключително надарен човек. Наистина е било неизбежно Дензър да освободи Следника, значи и с вашия човек е било свършено. Не мога да го съжаля. Аз вече обясних защо откраднахме пръстена, а Вулдарок току-що ме убеди, че сме били прави да пазим тайната. Ако не сме единни, ще ни застигне бедствие. Искам да получа вашата подкрепа и да сте убедени, че Крадеца на зората е единственото средство да успеем.

— Съгласен съм с теб — каза Барас, — но се чувствам лично обиден, че си скрил такива сведения от мен.

— Разбирам… — Стилиан се почеса по ухото. — Нека го кажа така — да допуснем за миг, че бях говорил за Крадеца на зората още на предишната ни среща. И после ние, представителите на Школите, се бяхме явили пред Съвета на Дордовер, за да помолим да ни дадат пръстена на Артече. Е, Вулдарок, какъв щеше да бъде техният отговор?

— Сам знаеш какъв щеше да бъде — промърмори Вулдарок.

— Знам. Отначало щяха да откажат. — Стилиан разпери ръце. — След това под нашия натиск може би щяха да размислят, но и да настояват старши маг от техните да присъства при опита да използваме заклинанието, както и да се намесва в процеса на овладяването му. Колко време щеше да мине, докато се съгласят? Месец, два? Аз бях убеден, че не разполагаме с това време, и западняците потвърдиха правотата ми, като ускориха нашествието. Моля да ми простите, че ви заблудих, но вече имаме напредък и някаква надежда да победим. Знаете, че сред Гарваните в сегашния им състав има магове от три Школи. Ако Херист не възразява, нека смятаме, че всички сме представени в отряда. — Херист кимна сговорчиво. — Чудесно. Остава само да улесним проникването на Гарваните в западните земи.

— Как да го постигнем? — попита Херист.

— Като превземем Подкаменния проход. Вулдарок прихна.

— Стилиан, там има осем хиляди западняци. Що за чудо искаш да направим?

Стилиан се усмихна.

Щом предаде съобщението, Дензър се обърна към Илкар и Ериан.

— Направих всичко по силите си. Той ще ги поведе от стопанството към Тривернското езеро и ще се върне при мен.

— Дали ще стигнат невредими?

Илкар се тревожеше, че съратниците му ще пътуват без магическа защита.

— Ще стигнат, вие също, ако потеглите веднага. Един от Закрилниците на Ларион ще ви придружи до градските порти. Ако яздите цяла нощ, ще бъдете при езерото сутринта. Ще дойда колкото може по-скоро.

— А къде е Найър в момента?

Илкар не би се учудил, ако Магистърът надвисне над тях ненадейно и ги нападне.

— На път към стопанството — отвърна Дензър. — Не мога да повярвам, че ме предаде…

Ларион го повика от камерата за извършване на заклинания.

— Трябва да вляза. — Дензър целуна Ериан и не я пусна веднага. — Пази се.

— Ще запомня съвета — усмихна се тя и погали лицето му.

— Не се проваляй — помоли Илкар.

— Ако изобщо е възможно, ще пристигна преди вас и ще ви чакам там заедно с Незнайния.

Дензър протегна ръка, елфът се поколеба, но я стисна. После Дензър влезе в камерата и затвори вратата. Илкар и Ериан чуха чегъртането на тежки резета.

— Да вървим — подкани Илкар.

Двамата побързаха да се измъкнат от катакомбите, където се задушаваха от плътната мана на Ксетеск.

В укрепената камера дълбоко под Хълма Сол — или Незнайния — примигваше към запалените свещи, а Ларион и Дензър разговаряха пред каменната плоча, на която бе легнал, облечен в традиционната тъмна туника и бричове.

— Искам от теб насочен поток мана, за да държим под контрол Демоничната верига до завръщането на душата в тялото. — Ларион размърда пръсти. — Ще се съпротивляват, а когато душата се пренесе, ще опитат да се отскубнат. Разбрали?

— Да започваме — каза Дензър. — Безпокоя се за Гарваните. Ларион застана до главата на Сол, положи длани върху очите му и произнесе кратка молитва. Тялото на Закрилника се отпусна, главата му се люшна настрани. Той не дишаше.

— Имаме малко време. Дензър, подготви канала от мана, а когато се появи Демоничната верига, усетът ще ти подскаже какво да направиш.

Дензър вдиша с усилие и започна да оформя канала. Виждаше Сол обгърнат в тъмносиньо сияние — статичната мана, насочвана от Демоничната верига.

Формата беше проста, приличаше на тръба, която се отдалечаваше по спирала. По-трудно беше да задържи и двата й края отворени, за да поеме в себе си Демоничната верига.

Отляво маната се размести и потъмня. Ларион бе започнал заклинанието.

Почти незабавно сиянието около Сол се люшна към формата, сътворена от Ларион. Трепкаше и искреше, превръщаше се в нещо, което Дензър не различи в първите мигове. Преливаше се в конус, чийто връх се опря в гърдите на Сол, другият потъна в пода под каменната плоча. По дължината на конуса се проточиха енергийни линии и внезапно се показа Демоничната верига. Лица, крайници, тела, усти, пръсти, коса. Съскаха отделни гласове, но цялото си оставаше преплетено.

Всички бяха еднакви и ужасно разгневени.

По средата на веригата един се вторачи в Дензър и нададе вой на ненавист. Магът го гледаше, без да трепне.

Виждаше твар с телце колкото новородено, но с дълги и жилави ръце, разкривени крачка и лице, въплътило в себе си злото. От устата без устни се точеха синкави лиги, огромните очи със зеници като цепки бълваха злоба, а високо над гънещата се кожа по главата острите краища на ушите се допираха.

— Време е — с отслабнал от умора глас изрече Ларион.

— Обгърни — заповяда Дензър.

Неговият канал от мана се стрелна към Демоничната верига и заглуши яростното врещене, когато се уви около нея по цялата й дължина.

— Великолепно! — похвали го Ларион.

Дензър усети как той отпусна контрола си над Демоничната верига. Тварите заблъскаха по стисналата ги мана с крака, ръце и воля.

— Не могат да се изтръгнат. Не се разсейвай. Не им стигат силите. Сега идва най-трудното. Премахни канала само ако ти кажа.

Лариан си пое дъх и подготви пътя за душата на Незнайния.