Джеймс Баркли
Крадеца на зората (20)

ГЛАВА 19

В късния следобед Уил запали печката и на нея вече кипеше котле. Нямаше издайническа светлина.

— Откровено казано, изумен съм — призна Дензър. — Не срещнахме никого по пътя.

Той, Илкар и Хирад се бяха дръпнали няколко крачки встрани. Джандир и Троун се грижеха за конете, а Ериан вече бе легнала да спи.

— Умел следотърсач, вярно си е — потвърди Хирад.

— Само умел ли?! Тук не е безлюдна пустош. А дори не чухме хора наоколо. Той е необикновен.

— А през половината време не чувахме и него, докато щъкаше насам-натам — съгласи се Илкар.

— Добре де. Срещата на кръжеца за възхвала на Троун завърши — натърти Хирад. — Какво ще правим в Дордовер?

Дензър покани с жест Илкар да говори.

— Това е най-големият от градовете на Школите. Има по-близки връзки с Ксетеск, за разлика от Джулаца, но сега почти са замрели. Бездруго нямаше да улеснят задачата ни. Трябва да помниш, че Школите пазят знанията си по-ревниво от всичко останало. А това, което се каним да откраднем, е част от традицията на Дордовер.

— Значи го пазят…

— Да, но не хора, а заклинания за тревога и отблъскване, а и капани. Ако нежелан гост влезе в обсега им, ще се задействат.

— И как ще се справим?

— За жалост само Ериан може да успее — отвърна Дензър.

— Защо да е „за жалост“?

— Защото не е редно да я намесваме толкова пряко в тази кражба. Тя е съкрушена от смъртта на синовете си. Питам се дали това няма да я довърши…

— Има такова нещо — рече Хирад, — но ако я помолим само да ни обясни какво да направим…

— Не схващаш — поклати глава Дензър. — Тя трябва да влезе там.

— Значи си приказваме как ще пратим вътре Уил и Троун заедно с жена, дето не е на себе си от мъка и се е учила на магия на същото място… за да откраднат пръстен, който е една от най-почитаните реликви за нея.

— Съвсем точно го обобщи — въздъхна тъмният маг.

— Те знаят ли, че Ериан си идва? — сети се Хирад.

— Да, разбира се. Няма да убиваме никого. Тя не би го допуснала.

— Не искаш ли и да отсека ръцете на Уил и Троун до китките?

— Съжалявам.

— Дано не съжаляваме и утре. А какво бяхте намислили, преди да срещнем Ериан?

Илкар и Дензър размениха многозначителни погледи, котаракът също вдигна глава.

— Възможно е по-слаби съзнания да бъдат подчинени, ако имаш достатъчно време — промълви Дензър.

— Подробностите няма да ти харесат, повярвай ми — добави Илкар.

Хирад кимна и се върна при печката.

Чашата изтрака по масата, когато Стилиан я остави. Погледът му изгаряше, дори в светлината на фенерите се виждаше как лицето му почервеня.

— Закрилниците са под моята пряка власт. Никой не може да изпрати Закрилник, без аз да разреша.

— Господарю, положението… — подхвана Найър. — …трябваше да бъде обсъдено с мен. Не ми харесва, когато някой не се съобразява с мен. И никак не ми допада твоят избор на Закрилник.

— Сол има изключителни способности.

— Твърде добре знаеш за какво говоря! — сопна се Стилиан. — Ще го върнеш незабавно.

Найър сведе глава.

— Разбира се, господарю, щом такава е волята ви.

— По дяволите, не очаквах това от теб… — Стилиан напълни чашата на събеседника си. — Какво те прихвана? Винаги си обсъждал такива решения с мен.

— Вие бяхте на срещата при Тривернското езеро. А не биваше да се бавим.

Стилиан помисли и кимна.

— Така да бъде. Нека Закрилникът остане, поне докато не си свършат работата в Дордовер. Искам пълен отчет за всяка мисловна връзка. Ще ми бъде крайно неприятно да проверя със заклинание за правдивост дали ме осведомяваш за всичко.

Найър трепна като зашлевен, но се овладя с усмивка.

— Сам си го навлякох… Селин добре ли е?

— Да, ако не броим разминаването й на косъм с войска на западняците, която е на път към Подкаменния проход.

Стилиан си прехапа устните.

— Тя ще успее, не се съмнявайте.

— Благодаря ти, че искаш да ме успокоиш. — Господарят на хълма дръпна шнура на звънчето. — Имам нужда от отдих. Моля те да не правиш нищо повече зад гърба ми — завърши навъсен.

Вратата се отвори и Найър стана и излезе. Стилиан въздъхна. Найър наистина му поднесе неприятна изненада.

Ериан размени няколко думи с Дензър, стисна ръката му и тръгна от бивака с Троун и Уил далеч преди слънцето да залезе. За разлика от Ксетеск Дордовер не беше закрит град и два часа по-късно тримата минаха през западната порта под равнодушните погледи на стражата.

— Не мога да се приближа до къщата — отрони Ериан, когато седнаха около маса в кръчмата.

Тримата бяха наели стаи на горния етаж в закътана странноприемница недалеч от Школата.

— Разбирам — увери я Троун. — Когато всичко това свърши, ще я продадем от твое име.

Тя му благодари с поглед. Сълзите пак напираха в хлътналите й очи, обрамчени с тъмни кръгове.

— Толкова щастливи спомени, а сега… Тръсна глава и се загледа в масата.

— Ще ти помогнем да издържиш — зарече се Уил. — Винаги ще те подкрепяме.

Ериан стисна ръката му, вдиша дълбоко и си възвърна самообладанието.

— Сега ме слушайте. Дордовер може и да е по-гостоприемен от Ксетеск, но в Школата има строги правила за посетителите. Свечери ли се, не можете да останете в пределите й. Затова внимавайте какви знаци ви давам и се старайте да не говорите излишно.

Донесоха им поръчаните гозби и напитки.

— Да се нахраним и да отиваме. Няма да ни пуснат, ако е притъмняло.

Школата представляваше десетина здания, подредени в подобие на кръг около „Кулата“, която обаче изобщо не оправдаваше названието си и Уил веднага попита за тази чудатост.

Тримата вървяха към единствената порта на оградената със стена Школа. Така наречената Кула, а всъщност голяма четириетажна сграда с две крила, се намираше точно пред тях.

— Имало е Кула преди Школата да бъде обявена официално като средище за усъвършенстване в магията — обясни Ериан.

— Преди около четири столетия било едва ли не задължително, но се оказало прекалено непрактично. Когато Школата се разраснала около Кулата, накрая решили да я съборят и да построят това, което виждате. Само в Ксетеск са запазили кулите си. Имат си цели седем, но там много държат на ранговете си. — В гласа й прозвуча нескрита насмешка. — Другите са се постарали да не живеят в миналото.

— Но какъв е бил смисълът изобщо да строят кули? — учуди се Троун.

— Виждали са в тях символ на могъществото и властта. — Ериан вдигна рамене. — Всъщност са били фалически символи за онези мъже, чиято способност да управляват маната не се е равнявала на самочувствието им. Жалка история.

Пред портата ги спря единственият страж, който порови в паметта си и разпозна магьосницата.

— Ериан — промълви благо. — Не си влизала от години.

— Геран, всички понякога се връщаме в гнездото. Радвам се да те видя. — Той се усмихна, но погледна втренчено Уил и Троун. — Те са приятели на съпруга ми. За съжаление преживях тежки времена.

— И си дошла да потърсиш помощ?

— В известен смисъл.

Геран се отдръпна, но напомни:

— Знаеш какви са правилата за посетители. Тя кимна и подхвърли през рамо:

— Ще се погрижа да не ги нарушат.

— Впрочем как е Алун? — попита стражът.

Тя се смръзна и продължи напред, без да се обърне. Троун спря до рамото на Геран.

— Това е най-лошото — Алун е мъртъв. Синовете им също. Лицето на стража се изопна.

— Аз само…

— Знам. По-добре не говори с нея за това.

От портата до Кулата имаше към двеста крачки. Вляво се извиваха в дъга ниски дървени постройки — там провеждали обучението, — а отдясно се виждаше дълго закрито здание, черните му стени лъщяха като метал.

— Там упражняват заклинанията с голям обсег, изпробват и новите заклинания. Налага се да е здраво. — Ериан беше спряла за миг. — Знаете ли, че един от всеки петдесет магове умира в изпитателните камери и това се случва във всички Школи? Откъде ще знаете… Представяхте си, че ние се събуждаме някоя сутрин и вече сме готови да извършваме заклинания. Никой не признава напълно какви опасности крият обучението и изследванията. Смятате го за дарба, а за нас е призвание, на което не можем да не се отдадем. Не идваме тук по прищявка, намират ни и ни довеждат тук.

— Ериан, по-кротко — помоли Троун, стъписан от неочаквания изблик на гняв, и докосна рамото й.

Тя се отмести и закрачи към Кулата.

— Отзад има още едно страшно място — Залата за мана. Там маговете се учат да поемат, да натрупват и да владеят маната. До нея пък е приютът за онези, които са избързали в отварянето на съзнанието си за маната. Лежат там, бръщолевят несвързано и се лигавят, докато смъртта не ги отнесе. Тя е милостива и обикновено не се бави.

Ериан изкачи няколкото стъпала и потропа на яката дъбова врата. Лявото крило се отвори и излезе старец. Уил и Троун нито бяха срещали досега човек на такава възраст, нито си бяха представяли, че е възможно. Макар че се подпираше на два бастуна, превит от годините, имаше зорки сини очи на толкова набръчканото си лице, че сякаш времето се подиграваше на някогашния му облик. Тези очи таяха сила и Ериан му се поклони.

— Магистре на Кулата, аз съм Ериан. Идвам да търся знания в библиотеката.

Той я огледа, преди да отговори.

— Тъй ли… — изрече с тих слаб глас. — А твоите спътници?

— Те ме охраняват.

— Могат да влязат само в преддверието.

— Знам.

Ериан неволно стисна силно ръцете си.

— Нетърпелива си, Ериан Маланвей. Имаш този недостатък открай време. — Старецът се засмя. — Върви да търсиш знанията. Твърде дълго не си се мяркала в библиотеката.

Той прекрачи към Троун и Уил, очите му се присвиха в мъждивата светлина на следобеда. Не отдели повече от миг за крадеца, но погледът му се задържа върху Троун и бръчките се вдълбаха още повече в лицето му.

— Хм… Не отивайте там, където ви е забранено. Наказанието ще ви сполети бързо, а то е сурово.

Затътри се обратно в Кулата и остави вратата отворена, за да влязат.

— Какво беше това? — Ериан се върна при двамата мъже.

— Може би лицето ми е страшничко — подсмихна се неуверено Троун.

— И ние можем да ти зададем същия въпрос — обади се Уил.

— За Магистъра на кулата ли? Послушайте го. Той управлява тук от името на Магистрите на знанията. Никой не му противоречи и не съм спокойна, защото той не ви хареса.

Троун сви рамене.

— Какво следва?

— Ще вляза в библиотеката да проверя как е защитен пръстенът на Артече. Дебелата врата, която ще видите вдясно, води към криптата. Разгледайте внимателно ключалката, но не ви съветвам да пипате дръжката.

Тя влезе, свърна наляво и отвори дървена врата, но се озърна.

— Недейте да… Ей, вие двамата добре ли сте?

Троун и Уил бяха направили само по една крачка към вътрешността на Кулата. Пребледняха и се ококориха от уплаха.

Уил усещаше тежест, притиснала тялото му отвсякъде като метален покров. Изсмукваше въздуха от дробовете, вливаше студ в сърцето и свиваше гърлото. Въпреки това огледа преддверието. Пред него каменни стъпала се издигаха към сумрак, вдясно имаше затворена врата, обкована с желязо.

Високо по стените мъждукаха фенери. Уил беше стъпил на тъмен килим. Отвсякъде лъхаше на неизмерима мощ.

— Ако искате, чакайте отвън. Троун завъртя глава вяло.

— Ще изтърпим. — Уил беше по-бодър и го стрелна с недоверчив поглед. — Какво има тук?…

— Мана — кратко отговори Ериан. — Наследство от отминалите векове. От магистри и магове. Живите в стаите над главите ви и мъртвите под краката ви. Никога няма да разберете, но я усещате, нали? За вас е тежко бреме, а за мен е най-чистата жизнена енергия. Ще черпя сили от нея, а вие трябва да се напрягате, за да я понесете. — Тя едва сдържа усмивката си. — Няма да се бавя.

Вратата на библиотеката се затвори с глух удар зад нея.

Светлината гаснеше бързо и фенерите по стените засияха по-силно. Уил се отпусна в кресло до библиотеката, а Троун затвори входната врата.

— Колко ли време ще остане вътре, щом няма да се бави? — промърмори Уил.

— Хм… — Троун се облегна на стената. — Де да знам. Колкото ще да е, ще ми се стори цяла вечност.

— Ами да не прахосваме времето тогава. Хайде да я видим тази ключалка.

Дензър дремеше неспокойно. Във виденията му Следникът опитваше да се изтръгне на свобода от клетка, която не му беше по силите. От котарак се преобрази в истинската си форма, ноктите му драскаха, зъбите гризяха, накрая нададе вой… Дензър се събуди, обзет от опасения. Потърси мислено и си отдъхна, щом долови безметежния поток от сила. Заръча му да внимава.

На улицата пред Школата в Дордовер един черен котарак се отдръпна по-навътре в сенките, но очите му се взираха неотклонно в портата и единствения страж, който седеше и пушеше.

— Трябва да ви видят, че излизате.

Ериан наистина не се заседя в библиотеката, но за Уил и Троун чакането беше нескончаемо. Не чуха нито звук в Кулата, докато тя се върна.

— А после? — попита Уил.

— Нека притъмнее напълно, тогава елате. Аз ще остана да прочета още нещо.

— Портата охранява ли се добре по тъмно?

— Както през деня. Все пак ви предлагам да прескочите оградата зад изпитателната зала.

— Стената не е ли предпазена със заклинания?

Троун не можеше да си намери място, нещо не беше наред.

— Не — вдигна рамене тя. — На кого ще му щукне да се промъква в Школата?

— Да, на кого ли? — подсмихна се унило Уил.

— Проблемите ни ще започнат чак когато отново дойдете тук.

Уил излезе пръв и побърза да си поеме дъх — усещането за тежест изчезна щом прекрачи прага. Вратата се затвори зад двамата, те скоро минаха покрай стража и излязоха на улицата.

Ериан застина с ръка, протегната към вратата на библиотеката.

— Ех, Ериан — изрече зад нея Магистърът на Кулата, — ти поне знаеше, че тук и стените имат уши.

В сенките недалеч от портата котаракът наостри слух и настръхна. Огледа се, но не видя опасност. Ненадейно се появи ръка, която го сграбчи за шията и притисна тялото му в прахта. Усещаше маната, оформена в подобие на пръсти и длан. Страхът размъти сетивата му.

— Дребосък, не си и помисляй за преобразяване. Костите ти са крехки за моите пръсти.

Котаракът се озова пред мургаво лице, чиято дълга черна коса бе вързана на опашка. Тесните кафяви очи сякаш проникваха и в черепа на демона.

— Надуших те още извън града — каза нехайно мъжът и стегна още малко хватката. — Сега да видим ще измъкнем ли и твоя господар от скривалището.

Торба, просмукана от мана, покри главата на котарака и заглуши безмълвния му вопъл.

С крясък от болка Дензър разпръсна покоя в горското им скривалище. Хирад се изтръгна стреснат от дрямката и скочи, а ръката му напипа дръжката на меча. Притича към мъчещия се маг и видя Сол, застанал наблизо с привидно равнодушие, ако изобщо можеше да се различи нещо в очите му зад маската. Дензър се бе превил на колене, притискаше длани към слепоочията си, а носът му се отъркваше в сухите листа по земята. От едната му ноздра се стичаше тъмна струйка.

Хирад не забелязваше рана и недоумяваше какво е накарало Дензър да изпищи така. Усети как Илкар и Джандир го доближиха отзад. Илкар се наведе към тъмния маг и го прихвана за раменете.

— Можеш ли да говориш?

От гърлото на Дензър излезе клокочещ стон, по цялото му тяло плъзна гърч. Отвори уста задъхан и се остави Илкар да го вдигне на крака. Дори в сумрака пролича колко кръвясали са очите му, а щом понечи да заговори, мускулите на челюстите му се сковаха. И от устата му потече кръв.

— Хванаха го… — смотолеви накрая, задавен от слуз. — Хванаха го, за да се доберат до мен.

— Какво?! — смути се Хирад. — Кого са хванали?

— Следника — обясни Илкар. — Сигурно го е намерил някой маг от Дордовер.

— Защо непременно маг?

— Защото никой друг не би имал силата да го задържи в плен. — Елфът се почеса по брадичката. — Лоша работа.

— Трябва да отида там — опита да се отскубне Дензър.

— Няма да го бъде — възпротиви се Илкар. — Ще те затрият.

Маговете се вторачиха един в друг.

— Ще го държат в плен, докато умре. И какво ще стане тогава?

Дензър се блещеше отчаяно и трепереше от последствията на удара.

Илкар поклати глава.

— Не знам… О, не!

— Сега пък какво?

Ръката на Хирад замря преди да е прибрала меча докрай.

— Троун, Уил, Ериан… В Школата ще очакват нещо да се случи. А те са вътре. Според теб какъв шанс имат?

— Може да не ги свържат с появата на котарака? — обнадежди се Джандир.

— Все едно. Всички в Школата ще бъдат нащрек след вестта, че е хванат Следник. Ще си мислят, че наоколо дебнат магове от Ксетеск. Никой не би могъл нито да влезе, нито да излезе, повярвайте ми.

Хирад свирепо натика меча в ножницата.

— Страхотно! Не стига че мозъкът на Дензър ще прегори, ако котето му пукне, ами ще загубим и половината отряд, без дори да вземем пръстена. — Отдръпна се и изрита от яд близкото дърво, като нижеше псувни под носа си. — Някой знае ли какво да сторим, или направо ще вдигаме лапички пред Върховните вещери?

— Ще го измъкна — заяви Дензър. — Не мога да го зарежа там. Не разбирате какво означава това.

— Само един от нас може да огледа какво става там. Това съм аз — натърти Джандир. — Ей сега ще оседлая коня и тръгвам.

— Благодаря ти — каза му Илкар и се взря в Дензър. — Спомни си защо сме тук, без да забравяш и онези, които вече умряха. Ако нахълташ безогледно в Дордовер, все едно си се самоубил, а всичко постигнато досега ще бъде пропиляно.

Вдигна глава и погледна Сол. Мракът скриваше очите на Закрилника, но Илкар знаеше, че той не ги изпуска от поглед.

— И ти разбираш всичко. Твоя грижа е Дензър да мирува. — Стисна рамото на тъмния маг. — Съжалявам. Знам колко здрава е връзката. Съчувствам ти за болката, която понесе и която ти предстои. Но Крадеца на зората е по-важен от всички ни, както ти каза неведнъж. Чуваш ме, нали?

Дензър кимна и немощно се подпря на него. Очите му се пълнеха със сълзи.