Джеймс Баркли
Крадеца на зората (15)

ГЛАВА 14

— Гадничко заклинание. Подготвяхте малка изненада за някого, нали?

Травърс се наклони към порязаното кървящо лице на Дензър и разлюля амулета, който се блъсна в лявото му ухо. Лъхаше на алкохол.

Дензър се надяваше, че току-що преживеният потрес не се е изписал на лицето му. Тъкмо си въобразяваше, че не може да стане по-зле, и ето че се оказа предаден от друг маг. И то маг, който работеше за Травърс — Ловеца на вещери.

Откакто го плениха при скалния навес, Дензър се чудеше защо му запазиха живота — Травърс обикновено не постъпваше така, а пращаше наемни убийци. Не проумяваше защо след като онази жена бе опитала да го убие в „Гарваново гнездо“, нещо се бе променило. Чак толкова ли се нуждаеше Травърс от отговори на въпросите си?

В края на краищата нямаше значение. Поне докато още дишаше, имаше своя нищожен шанс. Можеше да се надява единствено, че ще се опитат да го спасят. Ако Хирад бе оцелял, той би направил и невъзможното, за да измъкне Илкар.

Засега Дензър си оставаше безпомощен, а веднага пролича, че Черните криле умеят да държат изкъсо заловени магове. От мига, в който спипаха Дензър и Илкар, ръцете им бяха вързани, а докато се доберат до замъка, четирима следяха зорко всяко тяхно движение. Вкараха ги направо в голямо помещение, където имаше само няколко стола, две ниски маси и отдавна изстинало огнище.

После се захванаха да ги бият — майсторски, но без никаква свирепост. Целта беше ясна. Ударите се сипеха по главата, гърдите, корема, ръцете и краката. Накрая изцедиха от тялото на Дензър и малкото жизненост, която бе запазил. Ако сега отвържеха ръцете му, не би смогнал да извърши заклинание дори за да спаси живота си и това им беше известно.

— Нищичко ли няма да кажеш? — Травърс се отдръпна. — Имаме време. И разбира се, ти не знаеш какво ние знаем.

В залата стояха още осмина. Тук беше и Илкар. Не продума нито веднъж, откакто го хванаха. Пребиха го по-невъздържано, а Травърс го поглеждаше разочарован и отвратен. Може би защото се бе опетнил с помощта си за Ксетеск?

Дензър неволно се питаше кой е разгадал амулета и го е предал. Издайникът принадлежеше или към Ксетеск, или към Дордовер. Мястото на пространственото разкъсване и намекът за света отвъд него бяха изписани с кода на Дордовер.

Още не му се вярваше, но усети непреодолима погнуса към отстъпника, предпочел да работи за Черните криле. Явно беше някой от Дордовер. Маг от Ксетеск би избрал самоубийството.

Мислите му кривнаха към Следника. Сигурно бе останал в бивака, но ако не намереше господаря си скоро, щеше да линее, докато не умре. А Дензър не беше сигурен, че мозъкът му би издържал на това страдание.

Силна плесница го върна към нерадостното настояще. Вдигна поглед към лицето на Травърс.

— Ще ти кажа малко от онова, което знам — заяви Капитана. — Моля те да внимаваш. Ще ми бъде неприятно, ако разсъдъкът започне да ти изменя.

Придърпа си стол и седна срещу него. Един от подчинените му донесе масичка, бутилка и чаша. Капитана си сипа щедро и наоколо се размириса на спирт. Облегна се и изпружи крака.

— Моите източници ме осведомиха, че е започнало нещо голямо и тревожно.

— Не оспорвам това.

След думите на Дензър се възцари пълна тишина. Злобният поглед на Травърс го прониза.

— Не ме прекъсвай втори път, иначе ще ти отрежа езика и ще ти го закова на челото, за да запомниш.

— Капитане, май така ще е най-добре — обади се висок жилав воин с неприятно изражение. — Няма да е никакъв маг, ако не говори, нали?

И Дензър, и Травърс извиха глави към него, но тъмният маг едва сдържа усмивката си. Що за смотаняк…

— Исман, я иди да сгрееш вода, че нашето приятелче може да е зажадняло за горещо питие. Тук е доста студено. — Когато Исман излезе, Капитана промърмори: — Идиот… Трудно му увира чутурата. Та докъде бяхме стигнали?

Опразни чашата, напълни я пак и завъртя питието в нея. Дензър го наблюдаваше, стиснал устни. На Травърс му личаха годините. Несъмнено би изпълнил заплахата си. Вярно, нямаше славата на любител на жестокостта, затова пък бе доказал, че спазва обещанията си.

— Да, голямо и тревожно. Доколкото знам, Крадеца на зората е най-могъщото заклинание, създадено досега, и това… — отново размаха амулета — …е първата стъпка към овладяването му. Знам и че имате нужда от три катализатора, за да го използвате. Оказа се, че те не са изброени в амулета. Сега искам ти да ми кажеш някои неща. Разрешавам ти да говориш. Всъщност настоявам да се възползваш от тази привилегия.

Исман се върна с голямо медно котле и няколко чаши.

— Има бульон.

— Чудесно — отвърна Капитана. — Сипи за Дензър и за неговия мълчалив приятел елф. Отвържете им по една ръка и се погрижете да държат чашите здраво, с всички пръсти. — Травърс пак се обърна към тъмния маг. — Да не се отклоняваме от работата си. Ще говориш ли?

— Не разчитай на това.

— Е, може и да не ти се развърже езикът веднага. Дензър се смръзна от усмивката му. Исман донесе две чаши, от които се вдигаше пара. Кимна и някой зад двамата пленници разхлаби въжетата, за да имат свободна ръка.

— Благодаря — каза Дензър и взе чашата.

Бульонът миришеше на лук и домати. Илкар не отвори уста, но също прие чашата.

— Добре, сега ще се чувстваме по-уютно — подхвърли Травърс. — Дали не би пожелал да ми обясниш какво се канеше да прави Ксетеск с Крадеца на зората?

— Няма да повярваш.

— Опитай де.

Дензър сви рамене. И да кажеше истината, трудно би загазил повече.

— Върховните вещери са се завърнали. И в момента по границите ни се трупат войски на западняците, а ако шаманите ги подкрепят с магия, Балея ще бъде прегазена. Значи Върховните вещери трябва да бъдат унищожени. И Крадеца на зората е единственото средство.

Травърс се разсмя толкова гръмогласно, че Илкар трепна. Погледна Дензър и пак наведе глава към чашата си.

— Превъзходно! Опасявам се обаче, че познавам историята твърде добре. Върховните вещери са погубени отдавна и никога няма да се завърнат.

— Нали ти казах, че няма да повярваш.

Дензър пак размърда рамене и Травърс прихна повторно.

— Да, как забравих, че вие в Ксетеск вярвате безогледно на своите Магистри. — Той продължаваше да се подхилва. — Лесно ми е да си представя, че точно това са ти втълпили. Подмамили са с величава цел човек, готов на всичко, за да им угоди.

Тъмният маг не отговори, само се взираше в Травърс над ръба на чашата. Знаеше, че се е намръщил.

— Дензър, имам въпрос към теб — наистина ли вярваш, че Върховните вещери не са били унищожени от мощта на собствената ти Школа?

— Травърс, явно не сме изучавали една и съща история.

Тогава не сме имали силата да унищожим окончателно Върховните вещери. А те избягаха от своя затвор.

— О, да… как беше… Някакъв затвор между измеренията или нещо подобно? — Капитана поклати глава. — Добре скалъпено. Признавам, че върши работа, за да държите юздите на другите Школи. Ти също вярваш в това, а?

Дензър мълчеше.

— Вярваш, как иначе. Но защо ли да очаквам, че ще загърбиш догмите, които са ти набивали в главата толкова години?

— Тълкуваш превратно подбудите на Ксетеск — увери го тъмният маг. — Макар обликът ни в чуждите очи да се променя бавно, нашите идеали и нрави вече не са същите.

Травърс запляска с ръце бавно и гневът на Дензър се отприщи. Овладя се с големи усилия.

— Откровено казано, боя се, че тънеш в печална заблуда. Сведенията ми за вашите проучвания рисуват коренно различна картина, а вероятно и ти би се съгласил, че Крадеца на зората не е особено „морално“ заклинание.

Дензър мълчаливо допи бульона и пак вързаха ръката му за другата.

— Открихте ли кои са катализаторите? — небрежно попита Травърс.

— Не.

— Аха. Така да бъде. Все тая. — Капитана се обърна към Исман. — Защо не заведеш Дензър в стаята му?

Исман кимна, отвърза ръцете на тъмния маг и го изправи. В дългурестото тяло на воина се криеше смайваща сила.

— Дензър, след малко ще усетиш — продължи Травърс, след като си наля още от бутилката, — че в твоя бульон имаше малко сънотворна отвара. За твое съжаление, Илкар от Гарваните, ти не си упоен.

Дъждът постепенно спря и мъглата се вдигна от хълмовете, над които останаха само тъмни облаци. Хирад не знаеше дали някога ще изсъхне, а и дали най-сетне главата му ще се избистри. Вървяха неспирно от три часа и влага — та се просмукваше във всяка пора на тялото му. А главоболието от брофана го мъчеше и се усилваше в туптяща тежест, обхванала целия му череп. Стигаше да погледне наляво и надясно, за да се увери, че Талан и Ричмънд не изглеждаха по-добре.

Преди да угасне последната светлина и разговорът да замре в мрачното, но непреклонно жвакане в калта, другите двама се съгласиха, че ще стигнат до замъка на Черните криле чак два часа преди зазоряване. Съчетанието от тяхната слабост, трудния терен и мрака, сгъстен от плътните облаци, ги принуждаваше да се мъкнат бавно. От двете им страни се издигаха стръмни канари, по тези унили места само недорасли дървета, обрулени храсталаци и жилава трева успяваха да се вкопчат в земята. Осеяните с камънаци планини се проточваха на изток и на запад, а полегатите ниски възвишения във владенията на барон Понтоа бяха само далечен спомен.

Хирад се тътреше с наведена глава няколко крачки зад съратниците си, обзет от безнадеждност и гняв. Преди броени дни Гарваните бяха седмина, привидно несломими, и стояха на крепостната стена, за да допринесат за поредната победа. А той преливаше от гордост и енергия, насърчаван всеки миг от всичко, което бяха постигнали през изминалите десет години.

Сега трима уморени бойци се влачеха посърнали към свърталище на врагове, където не очакваха нищо друго, освен смъртта си. Това ги сполетя заради един-единствен човек — Дензър. Кроежите на мага от Ксетеск вече отнеха Сирендор и Незнайния. По всичко личеше, че им отнеха и Илкар. За някакви си дни… Трудно му беше да приеме бедата.

Разтърси глава и се застави да мисли съсредоточено. Нищо друго нямаше значение, освен опита им да спасят Илкар. Дензър да пропада в ада, а в битката за спасението на Балея нека се намерят други пътища към победата. Не знаеха обаче какво ще правят и два часа по-късно спряха в закътана горичка да обсъдят нападението.

— Някой от вас виждал ли е замъка?

Откакто престанаха да се движат, Хирад трепереше. И Талан, и Ричмънд кимнаха.

— Там е било седалището на барон, преди да се разгорят междуособиците — обясни Ричмънд. — Не е точно замък, а имение с крепостни стени. Сигурен съм, че Травърс се е погрижил да бъде по-добре защитено, но едва ли ще е толкова трудно да се вмъкнем.

— Сещате ли се за някакъв начин? — попита Хирад, който нищо не бе измислил.

Колкото и да напрягаше ума си, спохождаха го само разнообразни видения как приятелите му и той загиват.

— Не знам кой ти е заръчал да си вървиш у дома, но подозирам, че Травърс ще очаква да направим нещо — каза Талан. — Той ще предвиди и колко дълго би трябвало да се тътрим дотук. Ние ще бъдем уморени, а неговите хора — не. Изобщо не знаем колко души са в замъка, къде държат Дензър и Илкар, а и колко са зле.

— Добри новини няма ли?

— Поне не ни заплашва атака или защита с магия — изкриви устни Талан.

Хирад се оживи от тази искрица надежда.

— Значи можем да се разбеснеем.

— Точно така — подкрепи го Ричмънд.

— За друго сещате ли се? Ричмънд сви рамене.

— Зависи дали ще проникнем незабелязано и в къщата, не само зад стените. Ако влезем с изненада, ще има полза да се развихрим. И двамата с Талан сме виждали замъка само отдалеч, а околността е открита. Но ако тези облаци не се разнесат, май ще се прокраднем до стените. Има… поне преди време отзад имаше голяма конюшня и зеленчукова градина.

— Ще го направим — натърти Талан и се разкърши. — Или поне ще затрием колкото може повече от онези мръсници.

Хирад закима.

— Така си е.

И той се изправи в прилив на неочаквана бодрост. Котаракът се размърда под наметалото му и го сепна. Съвсем бе забравил за животинчето. Почеса го зад ушите и се учуди, че то трепери и е студено на пипане. В очите му я нямаше предишната сила, започваше да го изтощава откъсването от неговия господар.

— Това създание не е добре — сподели варваринът. — Трябва по-скоро да го занесем при Дензър. Да не губим повече време.

През следващия час вървяха бързо. Тук мнозина, тръгнали по работа или търговия, отъпкваха пътища, а Ричмънд потвърди, че напредват горе-долу по права линия към прага на Травърс.

— Колко ни остава? — попита Хирад, когато позабавиха крачка, за да не се преуморят.

— Ако налучквам вярно — час и половина, най-много два — отвърна Талан. — До зазоряване има четири часа.

— Прекрасно.

Земята под краката им ставаше по-равна и твърда. Свикналите с нощния мрак очи им позволяваха да различават ниски хълмове, отделни горички и храсти, разделени от поляни с висока трева.

Котаракът не шаваше и макар че според Хирад още беше жив, отпадаше с всяка минута. Имаха още около час до замъка по широк път, който не се отклоняваше от целта им, когато Талан се закова на място. Облаците изтъняха малко и по-ярко петно в тях бележеше къде се крие луната.

— Какво става?

Хирад се огледа втренчено и разхлаби меча си в ножницата. И вятърът утихваше, неравномерния му напор охлаждаше още повече мокрите дрехи и броня.

— Нещо не е наред. Минете отстрани. На пътя има странни следи.

Хирад посочи на Ричмънд да застане вдясно, самият той зае позиция вляво от Талан, който приклекна, опипа земята и подуши ръката си.

— Май има…

— По-добре не приказвай излишно — обади се нов глас на поне двайсетина крачки вляво от тях.

Нисък, грубоват мъжки глас, като че свикнал да шепне през повечето време. Гарваните се смръзнаха, но котаракът изведнъж се наежи, скочи на земята и хукна нанякъде в тъмата.

— Моля ви да не мърдате — продължи гласът. — Имам един приятел до мен, който лесно се стряска и може да пусне стрелата, дето е на лъка му.

Да опитват с насилие беше безсмислено. Ако сред непознатите наистина имаше стрелец с лък, щеше да повали двама от тримата още преди да му налетят. Нямаха друг избор, освен спокойствието и опитите да се спогодят.

— Какво искате?

— Нещо наше е у вас и искаме да ни го върнете.

— Съмнявам се — отговори Хирад. — Ако си мислите, че ще вземете от нас пари, не сте…

— Не ви искаме парите — с отвращение изръмжа мъжът. — Отвлекли сте жената на мой добър приятел и ще я върнете. Веднага.

— Грешите… — започна Талан.

— Няма начин — прекъсна го онзи. — Вашият гнусник Травърс я разпитва, а може и нещо по-лошо да я е сполетяло. Тръгнете насам, но по-бавно.

Гарваните не се подчиниха.

— Хирад, тези ни помислиха за… — поклати глава Ричмънд.

— Не сме от Черните криле! — сопна се варваринът. Гърлен смях, сплел се с по-тънък кикот, потвърдиха, че пред тях има поне двама противници.

— Да бе, не сте! Всякакви хора бродят по този път преди да се е съмнало. Застанете един до друг и приберете мечовете.

Този път тримата го послушаха.

— Не сме от Черните криле — повтори Хирад.

— Чух вече…

— Ние сме Гарваните.

Краткото мълчание беше последвано от припрян шепот… някой се засмя.

— Брей, малцина сте останали.

— Вярно.

Хирад не си позволи да се ядоса.

— Елате по-наблизо. Тук има един, който ви е виждал. Гарваните се спогледаха и закрачиха напред.

— Спрете! — заповяда вторият глас, не толкова заядлив. Мигът се проточи. — Минаха немалко години, но явно виждам Хирад Хладнокръвния.

— Щом ме позна, стига сме се…

— Къде е Илкар?

— Познаваш ли го? — недружелюбно попита Талан.

— И аз съм от Джулаца. Къде е той?

— Травърс го спипа — отговори Хирад. — Илкар е в замъка на Черните криле, затова вървим натам. Пилеете ни времето и ми дойде до гуша!

Първият мъж се засмя с облекчение.

— Елате при нас. Имаме печка, а на вас не ви е излишно да пийнете нещо, за да се стоплите.

— Има ли друга причина да идваме? — запъна се Талан.

— Май ще си помогнем чудесно взаимно, като гледам. Няма да ви навреди, ако поприказваме за това.

Ериан още се тресеше цялата. Нямаше никакво съмнение, че предметът, който Капитана й показа, е амулетът на Септерн. С кодирани знания от три Школи. А кодът на Дордовер посочваше къде е работилницата на Септерн.

Страхът я скова — сега Капитана владееше амулета, а тя не направи нищо, освен да потвърди онова, което той вече знаеше. Наистина бе започнало търсене на Крадеца на зората, и то успешно досега, а той най-вероятно е заловил онзи маг от Ксетеск — Дензър.

Кожата й настръхна и тя за пръв път повярва, че Капитана не е просто човек, чиито фантазии могат да се мерят единствено с нейните кошмари. Според нея той имаше немалък шанс да събере трите катализатора и да се разпорежда със съдбата на заклинанието. Това означаваше, че Школите ще се съсипят взаимно в домогванията си до Крадеца на зората.

Предстоеше нова война и у нея нарастваше опасението, че победител от нея ще излезе Ксетеск.

— Виж, твърдо съм решен да науча всичко, което ти е известно за Крадеца на зората. Ако се наложи, ще пострадаш.

Илкар пак обърна наскоро окървавеното си лице към Травърс, но не каза нищо. След като изведоха Дензър, мъчителите на елфа го Оковаха за стената и започнаха да го налагат с плоската страна на лопата. Изниза се цял час, преди да го оставят увиснал на стената. Последва нов, макар и по-кратък побой и при несръчен замах му сцепиха носа и устните. Можеше да издържи дори тази силна болка. Боеше се от вътрешните разкъсвания в тялото си. Така го омаломощиха, че не вярваше да се справи с подобни рани. Особено ако го упояваха. Знаеше, че няма да спечели още време, като си мълчи.

— Стига, Илкар, това е безсмислено — увещаваше го Травърс завалено. — Името ти е Илкар, нали?

— Щом казваш — процеди елфът.

— Я, той говори! — плесна с ръце Травърс. — Браво на теб! Впрочем бяхме уверени кого сме хванали. В отряда на Гарваните елфите от Джулаца не са мнозина, нали?

— Не са — съгласи се Илкар. Травърс стисна рамото му.

— Иска ти се да поседнеш, а?

— Досетлив си.

Свалиха оковите от китките му и пак го сложиха на стола с вързани отзад ръце. Тази поза беше невероятно удобна след висенето на стената. Магът не се засмя на мисълта, че му е толкова добре, след като са го пребили и го държат вързан на стол. Не биваше да се заплесва.

Капитана също седна, напълни голямата чаша и отпи с наслада. Не можеше да не е пиян след толкова чаши, но това като че не се отразяваше на ума му. Единствените признаци бяха зачервеното му лице и лекото фъфлене.

— Най-после стигнахме донякъде, Илкар… Поздравявам те за твоята неотстъпчивост, но времето за инатене свърши. Моля те да отговориш на въпросите ми, след това ще си починеш. Ще ми бъде много неприятно да те накажа отново, но за твое добро е да повярваш, че не бих се поколебал.

Травърс се усмихна неприветливо. Илкар не отговори.

— Ще допусна, че вече се разбираме — продължи Капитана. Изгълта питието до дъно и изтръска последните капки от бутилката в чашата си.

Размаха празната бутилка към един войник, който веднага я отнесе.

— Мислиш си, че ей сега ще пльосна на пода, а? — Този път усмивката беше непресторена. — Уви, ще те разочаровам. Исман, какъв ми е рекордът?

— Четири бутилки, Капитане.

— Четири — повтори Травърс. — Бутилки.

Илкар не му направи удоволствието да реагира. Травърс зяпаше празната чаша, но тутакси се ухили, щом до нея бе поставена нова бутилка, която той отпуши на мига.

— Преди да се върнем към прелестното заклинанийце на Дензър, ще ти бъда адски благодарен, ако ми обясниш защо ти, маг от Джулаца, пътуваше заедно с маг от Ксетеск.

Илкар се вторачи в него изпитателно.

— Наистина ли не знаеш?

— Обясни ми де.

— Ти изпрати една от убийците си да погуби Дензър, нали? Травърс кимна.

— Да. Провалила се е. За мой късмет, като си помисля какво съм длъжен да направя.

— Но тя не се провали напълно…

— Нима?

Капитана не поднесе чашата към устата си, а изви глава към Исман, който вдигна рамене.

— Тя уби Сирендор Ларн.

— Охоо…

— Да, Исман, „охоо“! — озъби се елфът. — И затова Хирад иска да избие всички Черни криле. А каквото иска Хирад, искат го всички Гарвани.

— Благодаря, че ме предупреди. Ще трябва да се пазим денем и нощем, а?

Травърс потупа Илкар по коляното. Елфът се подсмихна криво.

— На ваше място щях да направя точно това — промълви спокойно.

— Хм… — Капитана си засмука горната устна и се облегна на стола. — Е… и за това ще си поговорим по-късно. Но макар че злощастният край на вашия приятел обяснява защо Гарваните пътуваха насам, изобщо не става ясно какво правеше Дензър с вас.

Илкар си позволи кисела усмивка.

— Капитан Травърс, за твърде малко неща мненията ни съвпадат, но поне в недоверието към Ксетеск сме единодушни.

— Хъм… — Травърс кимна. — Колко жалко, че си на негова страна. Склонен съм да търпя магове като теб, но… Продължавай.

— Той дължи пари на Гарваните — изтърси направо Илкар. Капитана го гледаше питащо. — Въпреки изричното ми несъгласие охранявахме Дензър по пътя до Корина. Имахме намерение да не го изпускаме от поглед, докато парите не бъдат внесени в нашата сметка. А когато вие убихте Сирендор, решихме, че трябва да водим Дензър с нас.

Травърс помълча. Жабуреше си устата с поредната глътка.

— Разочароваш ме. Имаше толкова време, но не измисли нищо по-свястно. Наистина ли ще ми разправяш, че не си знаел какво притежава Дензър?

— Не знаех — сдържано потвърди елфът. — Подозирах колко е ценно, защото Дензър ни предложи огромна сума да го пазим. Но нямах представа какъв е онзи амулет. Не мога да прочета надписите.

Травърс стисна гърлото на бутилката и я запрати към слепоочието му. Илкар нямаше как да избегне удара, освен да падне заедно със стола. Стовари се тежко на пода върху десния си хълбок и извитата назад ръка пламна от болка.

Виждаше пред себе си парчетата от бутилката, а по главата му плъзна нова топла струйка кръв. Подът вонеше на спирт.

— Не си позволявай да ме правиш на глупак! — изкрещя Травърс. — Сега аз ще ти кажа с какво сте се занимавали. — Той закрачи напред-назад, под ботушите му хрущеше стъкло. — Тръгнали сте да се сдобиете с катализаторите за Крадеца на зората, защото са ви известни. Писмената по амулета са с кодирани знания и на Джулаца, не само на Ксетеск и Дордовер. Двамата с Дензър сте си необходими, а вашият зловещ сговор застрашава цяла Балея.

Илкар мълчеше. Вече се бе уверил колко добре разбираше Капитана теорията на заклинанията, а сега чу потвърждението на онова, което подозираше. За Травърс работеше поне един маг.

Когато го вдигнаха от пода, той изпъшка от новото състояние на ръката си. Сега се радваше, че не може да я движи — натърти я зле при падането, а може би я счупи.

— Исман, донеси друга бутилка, моля те — отегчено нареди Травърс.

Седна и не продума, докато високият воин не му напълни наново чашата.

— Не можеш да ме лъжеш вечно — ухили се срещу елфа. „Вечно — не, но достатъчно дълго“ — рече си Илкар.

— Няма кой да те спаси — увери го Капитана. — Никой не знае, че си тук.

— Те знаят й ще дойдат.

— Кой бе? Гарваните ли? — ухили се Исман. Илкар го изгледа косо.

— Колко жалко, Исман… Навремето Хирад си мислеше дали не подхождаш за отряда. Не те поканихме само защото не те бяхме виждали с очите си как се биеш.

— Щях да откажа.

— Никой никога не ни е отказвал.

— Но аз съм още жив — подигра му се Исман.

— Да, как забравих да спомена — поклати глава Травърс. — Исман е бил принуден да убие твоите приятели. Не би допуснал да ни се изтърсят на главите и тук.

Илкар обаче го слушаше разсеяно. Капитана се бе навел и под разгърдената му риза висеше Значката на командващия стражата в Подкаменния проход. Травърс бе окачил на шията си един от трите ключа към невероятно могъщество, а дори не подозираше. Елфът се усмихна.

— Какво смешно намираш в думите ми?

— Травърс, във всичко можеш да откриеш смешна страна — отвърна Илкар. — Казваш ми нещо, на което не вярвам, за да измъкнеш от устата ми онова, което не знам. И понеже няма как да ти го кажа, ще се опитваш да го изтръгнеш насила.

Капитана също се засмя и напълни чашата.

— Пак стигнахме до пълното разминаване в целите. За мен твоите приятели са мъртви, а и ти наистина знаеш отговора на моя лесен въпрос. Ще ти го задам отново. Знаеш ли кои са катализаторите за Крадеца на зората?

— Не.

Травърс стана.

— Явно е време пак да ти напомним къде си попаднал. Исман, върни го на стената. Не го удряйте по главата. Ще се върна скоро.

Той излезе уверено от залата, походката му не издаваше колко е изпил през последните часове.

— Гадост… — процеди Илкар.

— Вярно — потвърди ухилен Исман. — Не се боричкай, ще стане по-зле за теб.

Илкар се остави да оковат. Подготвяше се да посрещне новите изтезания и си напомняше, че не бе доловил хаос в маната, предизвикан от шок у Дензър. Значи неговият Следник беше жив. Някой идваше на помощ.

Но когато първият удар с лопатата ниско в ребрата му изкара въздуха, той си спомни и че котаракът няма да издържи дълго, без да е до своя господар. Ако до изгрев никой не дойдеше да ги спаси, нямаше да дочакат помощ.

— И откога е пленница на Травърс? — недоверчиво попита Хирад.

Не виждаше смисъл в историята, която му разказаха. С удоволствие обаче топлеше дланите си около чашата кафе. Поне да има някаква полза от тази ненадейна среща.

— Само от няколко дни — отговори му Алун, който бе обяснявал досега.

Каза, че е съпруг на магьосницата от Дордовер — Ериан, която Травърс бе отвлякъл. Изглеждаше кротък човечец и макар да носеше дълъг меч, Хирад бе обзет от съмнения дали изобщо знае как да си служи с него. Този мъж нямаше лице на боец.

— И за какво му е?

— За какво му бяха и предишните? За да ги разпитва — приглушено, с лишен от надежда глас промълви Алун.

— Школите защо не се разправят най-после с този тип?! — вбеси се Талан.

— Защото твърде много от старшите магове признават, макар и неохотно, че може и да бъде донякъде полезен в усмиряването на тъмната магия — напомни огромният Троун.

— Но това е отвличане! — възрази Хирад. — Няма спор, че…

— Не е толкова просто — прекъсна го Алун. — Ериан е много своенравна. Не се подчинява на правилата, наложени от Школата, хората там пък са толкова опърничави, че ще позволят тя да си плати за непослушанието. Може би дори да умре заради това. — Вече говореше с омраза. — Но по-лошото е, че отвлякоха и нашите момчета.

Хирад се вгледа в очите му и го прониза съжаление към човека. Същото бе открил в погледа на Сана — още не искаше да повярва в загубата.

— Момчета ли? — не разбра Талан.

— Близнаците им са на четири години — обади се Джандир, стрелецът с лък от Джулаца.

Този елф твърдеше, че познава Илкар, поне бегло. Илкар обаче не бе споменавал нито веднъж името му.

— Значи вие тримата сте наети да ги спасите? — уточни Талан.

— Да не мислиш, че го правим от чиста обич?

— Ние пък отиваме заради приятеля си — озъби се Хирад на дребния грубиян Уил.

Виждаше, че макар и дребничък, жилавите му мускули изпъкваха, а очите му таяха лукавство. Носеше два къси меча в кръстосани на гърба ножници, брадичката и шията му бяха обрасли с твърди косми. Хирад се настрои неприязнено към него.

— Няма какво да се оправдавам пред вас — сопна се и Уил. — Всички тук сме наемници. Вие сте си избрали да се биете в свадите между барони, ние пък връщаме отнети вещи. Или хора.

Смълчаха се, печката съскаше и изпускаше рехав дим, само мъждукането на жаравата вътре напомняше, че седят около запален огън. Хирад незабелязано огледа Троун — такъв великан, че и Незнайния би се замислил преди да го предизвика. Двуръчният му меч лежеше на тревата до него, той се почесваше унесено по русата брада, зареял поглед в нощта.

Шумолене привлече вниманието на Хирад. Озърна се през рамо — котаракът се примъкваше към тях. Никак не беше добре. Залиташе като пияница, докато се дотътри при него. И козината му беше помътняла като очите.

— Богове… — промърмори Ричмънд. — Хирад, виж го само! Варваринът кимна, взе окаяното животинче и го пъхна под кожената си куртка. Трепна от студеното телце.

— Твой ли е? — попита Уил.

— На Дензър е и умира.

— Личи си.

Хирад опари с поглед Уил.

— Не бива да го позволим. Трябва веднага да се доберем до Дензър. — Обърна се към Талан и Ричмънд. — Време е да се разберем какво ще правим.

— Вие какво бяхте намислили? — попита Ричмънд новите, им познайници.

— Да влезем тихомълком — обясни Джандир. — Измислихме как да се промъкнем отзад и чакахме средата на нощта, но мина отрядът, заловил вашите приятели. Решихме да се, позабавим малко, а после се появихте вие.

— Хъм… Не знам дали има смисъл да сме тихи — завъртя глава Хирад. — Ще очакват ние да ги нападнем по един или друг начин.

— Чакат вас тримата — напомни Троун. — Няма как да знаят, че сме седмина.

— Интересно… — промърмори Талан и попита по-силно: — Какво е обучението на жена ти?

— Нали ви казах, че е от Дордовер… — учуди се Алун.

— Извинявай, исках да знам дали е майсторка на нападателната магия, или на защитната?

Алун се посмути.

— Нито едното, нито другото, честно казано. Тя се занимава с изследвания и е от книжниците на Школата… тоест предстоеше да стане.

— Не извършва ли заклинания? — настояваше за отговор Талан.

— Не и във вреда на околните — убедено заяви Алун.

— Прекрасно — отдъхна си Талан. — Значи дори да изпълнява заповедите на Травърс, ще имаме шанс за успех, ако се разбеснеем.

— Как тъй? — намръщи се Уил. Хирад се засмя.

— Дано ви хареса тактиката на бъркотията, която обичаме ние — Гарваните.

Счупиха му три ребра, най-долното се подви навътре и застрашаваше белия дроб. Ударите ставаха все по-безмилостни — от корема към гърдите и накрая по краката.

После го оставиха провиснал да кърви от десетина рани отвън и поне две вътрешни. Щом ги усети по-добре, прецени едната на черния дроб като твърде опасна. Опиташе ли се да намери опора, жестоко насинените му крака заливаха с болка гърба, отпуснеше ли се, ръката и счупените ребра го измъчваха.

Вече долавяше първите признаци на зазоряване през пролуките между завесите. Потъна в униние и съмнения дали има смисъл да поддържа живота си с последните остатъци от сила. По-добре да се откаже и да го отнесе смъртта.

Тогава му се прииска да намрази Дензър за безполезния обречен поход, в който подмами Гарваните. И за смъртта на приятелите. И за това, че е от Ксетеск, че още е безчувствен от опиата, без да знае какви изтезания е изтърпял Илкар.

Но не можеше. Колкото и да беше нагъл и самонадеян, Дензър казваше истината. Нямаше как да си затвори очите за доказателствата. Откриха пергамента с указания за Крадеца на зората, сражаваха се с дестрани, знаеха и от Гресе, че западняците събират войски. Всичко предвещаваше, че Върховните вещери ще се завърнат, а Ксетеск се стремеше да овладее единственото заклинание, което би могло да ги възпре.

Трепна. Поне в смъртта щеше да се отърве от битката за Балея. Не му се вярваше да има победители в нея. Вдиша насила и изкашля кръв. Вцепени се от болка — белият му дроб се притисна към счупената кост. Изпъна крака внимателно, за да облекчи малко изтръпналите си ръце.

Мъчителите му ги нямаше от няколко минути. Дали биха губили време пак да му задават въпроси? Богове, как се надяваше на това! Поне биха го върнали на стола. Къде ли се дянаха? Илкар се зачуди дали не тормозят Дензър, но нали той беше упоен. Може би закусваха или безделничеха…

Двукрилата врата отсреща се отвори широко и влезе Травърс с двама от подчинените си. Капитана най-сетне залиташе, стиснал бутилка и чаша.

— Четвъртата! — развика се и размаха бутилката към Илкар. — Може пък днес да надмина сам себе си.

— Или да пукнеш, ако сме късметлии — смънка елфът.

— Извинявай, каза ли нещо? Говори по-силно.

Травърс се заклатушка към своя стол, но Илкар не го гледаше. Исман и още един войник носеха Дензър — гол до кръста, бит зверски, с провесена глава. Краката му се влачеха по пода и по нищо не се познаваше дали е жив.

Стовариха го на стол и хванаха раменете му, за да не се свлече. Травърс се засмя и елфът изви глава — Капитана го зяпаше.

— Това му е лошото на нашия опиат. Прекалиш ли, човекът не ще да се буди. А ние искахме да питаме Дензър за много неща. Голямо убеждаване падна, за да отвори очи и да си говори с нас. Жалко че толкова дълго се противеше.

Илкар лесно си представи болките, които изпитваше Дензър. Виждаше на колко места е натъртен, тук-там имаше червени ивици от бич или кожен колан. Надяваше се, че все още е упоен и не страда чак толкова.

Травърс отпи от бутилката и се олюля, когато стана. Щеше да се спъне в стола, но вторият войник ловко го издърпа встрани. Лицето на Капитана беше алено, а колкото и да тежаха клепачите му, гледаше изпод тях безумно.

— Две възможности да избирате…

Говореше твърде завалено и скоро нищо нямаше да му се разбира. Застана между Илкар и Дензър и се престори, че не ги поглежда.

— Първата — изпъна пръст към тавана. — Ще отговаряте ли откровено на въпросите ми или пак да ви втълпявам по моя си начин, че няма какво друго да сторите? Накрая ще се покорите на волята ми.

Илкар не забеляза никаква реакция у Дензър. Все пак гръдният му кош се вдигаше и спускаше, но пресекливо заради болката.

— Упорит си, Травърс — изрече елфът. — Май се налага да продължиш по старому.

— Втората, значи! — излая Капитана и разгъна втори пръст. — Е, кой от вас иска да гледа как другият ще умре?

Илкар почувства сянка на облекчение. Край на мъките. Съжали, че повече няма да види Хирад, но най-сетне беше готов да повярва, че и варваринът е мъртъв. Сам би предложил да изберат него, знаеше обаче, че са домъкнали Дензър с една-единствена цел. Илкар се съмняваше, че би успял да прегради съзнанието си, за да не преживее страданията на тъмния маг накрая.

За пръв път го погледна с искрено съчувствие.

— Сбогом, Дензър…

Тялото на Дензър подскочи и той притисна лявата си длан към ребрата отдясно. Вдигна глава и Илкар се присви от гледката — тъмният маг беше неузнаваем. Навсякъде съсирена кръв, носът изкривен надясно, устните подути и сцепени, очите — цепки сред подпухналата плът. Вторачи се в елфа и устата му смайващо се изпъна в усмивка.

— Те са тук — изхърка Дензър.

А отвън някой кресна тревожно, разнесе се и по-кръвожаден звук. В замъка на Черните криле се възцари хаос.