Джеймс Баркли
Крадеца на зората (10)

ГЛАВА 9

Гарваните пътуваха три дни през земи, където гористите местности постепенно отстъпваха на треволяци и бурени и накрая стигнаха и до голи хълмове и долини. Ту беше слънчево, ту се мяркаха за малко облаци, разпилени от случаен бурен порив на вятъра, но си оставаше топло дори нощем и ездата не им дотягаше.

Наоколо не се мяркаше никой.

Доближаваха къщата на Септерн по едно високо бърдо и земята под копитата се промени от осеяна с ниски храсти твърда почва в безжизнен прахоляк. В далечината въздухът трепкаше и светлината се процеждаше през тънък слой, наподобяващ прашни вихрушки. Конете стъпваха с лекота по равната опора, а докъдето стигаха погледите, нямаше нищо, на което да се спрат, освен недорасло криво дръвче или плосък камък, щръкнал накриво от напуканата мъртва земя.

— Какво се е случило тук? — обади се Хирад.

Озърна се през рамо към последната ивица зеленина, която свършваше внезапно, сякаш някой бе престанал да я засажда по-нататък.

Тъмният маг изпухтя озадачено.

— Де да знам. Прилича ми на последствия от битка с магии. Донякъде наподобява Раздраната пустош, но пораженията не са чак толкова тежки.

— Дали не е свързано някак с работилницата на Септерн? — предположи Илкар, който се взираше упорито в запрашената далечина.

— Възможно е — вдигна рамене Дензър. — Кому е известно що за въздействие може да окаже неподдържано пространствено разкъсване върху местността?

— И що за адско чудо е „пространственото разкъсване“? — чу се гласът на Незнайния.

— Ами… общо взето, то е дупка в структурата на нашето измерение, която води към друго или свършва в пространството между измеренията. Естествено може да се говори още дълго за това явление.

— Естествено… — процеди Хирад.

Незнайния го стрелна с недоволен поглед и попита:

— Толкова близо ли сме до това пространствено нещо, че да пострадаме от въздействието му?

— Трудно ми е да предположа. Не съм вещ в теорията на измеренията — призна Дензър. — Как да се досетим какви ги е вършил Септерн? Хем е бил гений, хем не сме наследили всички негови записки.

— Гений, и още как! — промърмори Илкар.

Отново се вторачи в посоката, накъдето пътуваха. Присви очи и смуши коня си да продължи ходом. Хирад принуди кобилата си да върви по-бавно и се изравни с него.

— Виждаш ли нещо?

— За жалост онова трептене пречи много на зоркостта ми. Мога само да доловя някакви големи тъмни очертания малко по-наляво. Не мога и да пресметна разстоянието дотам.

— Очертания ли? — повтори Талан.

— Ако не се лъжа, това са сгради. Не приличат чак толкова на скали.

— Тогава да отидем там — предложи Хирад. — И без това няма нищо друго за гледане наоколо.

Когато скъсиха разстоянието, Илкар започна да добавя подробности. Яздеха към развалините на голяма къща, имаше и пристройка, вероятно нисък хамбар.

— Развалини? Сигурен ли си? — възкликна Дензър.

— Уви, да.

— Това лошо ли е? — веднага попита Хирад.

— Не се знае, но може и да съм налучкал с догадката, че е имало разрушителни заклинания. Не е толкова лесно да разнебитиш дома на един маг.

— Ако с това не се заеме друг маг — вметна Илкар. — Или Върховните вещери.

Веждите на Дензър подскочиха на челото му.

— Именно.

Под наметалото му котаракът изсъска, надникна за миг и побърза да се скрие.

— О, не… — скръцна със зъби тъмният маг.

— Какво става? — изви се на седлото Незнайния.

— Мисля, че… — Смразяващ вой прекъсна Дензър. — Ще си имаме компания.

— Кои са те, по дяволите?

Хирад въртеше глава, но не забелязваше нищо, макар че още гърла подхванаха воя.

— Вълци — промълви Илкар. — И то големи.

— Не, дестрани — поправи го Незнайния и стисна устни.

— Дестрани ли? Значи и западняци.

Талан побърза да разхлаби меча си в ножницата.

— Така е — кимна Незнайния. — Трябва да се скрием някъде. Откъде се чува този вой?

— Откъм пристройката — посочи Илкар.

Сега всички видяха през променливата мараня, че пред смаления в далечината тъмен хамбар щъкат едри туловища.

— Загазихме — изтъкна очевидното Ричмънд.

— Досетлив си — изхъмка Хирад.

Не можеше да измисли как да се измъкнат.

— Добре, слушайте — каза на останалите Незнайния. — Да свърнем на север, после на запад и да доближим отдругаде руините. Така може и да ги заблудим. — Долови погледа на Хирад и добави доста по-тихо: — Макар че е доста спорно ще има ли някаква полза.

Пришпори коня си в галоп и другите не го догониха веднага.

Отначало изглеждаше, че хитростта е помогнала. Хирад виждаше, че кучетата продължават настрани, а господарите им ги следват по-спокойно на коне. Смуши отново кобилата си, след малко се озърна и изведнъж страшните твари се бяха озовали много по-наблизо и ги настигаха със стряскаща бързина. Огромните кучета бяха високи четири стъпки, виеха и лаеха с такава сила, че ушите на хората звъняха.

— Незнаен! — извика Хирад. — Не можем да ги надбягаме. Погледни!

Огромният му съратник се обърна, незабавно завъртя коня си и спря.

— Всички на земята! Илкар, Дензър, хванете поводите на конете. Искам да ги натирите надалеч, ако кучетата се хвърлят към тях.

— Няма да се нахвърлят на конете — увери го Дензър. — Щом тук има западняци, изпаднахме в голяма беда. Ще се опитам да направя нещо. Не ме разсейвайте, ако не е крайно наложително.

— Какво… — понечи да попита Илкар.

— Не ми губи времето с въпроси — отсече тъмният маг, изви очи нагоре и разпери ръце.

— Трябва да го пазим — веднага се досети Хирад.

Четиримата бойци застанаха в широк полукръг около Дензър. Ритмичното почукване на меча в ръцете на Незнайния все едно отброяваше ударите на сърцето на варварина. Зад тях елфът плесна кон по хълбока и всичките им ездитни животни побягнаха. Илкар спря зад гърба на Дензър с меч в ръката. Първият от около дузината дестрани налетя върху отряда, а четиримата западняци се носеха в галоп към Гарваните.

С оголени зъби в запенената уста огромно куче скочи към главата на Хирад. Изненадан от силата и пъргавината на звяра, варваринът се отклони по инстинкт и прикри лицето си с ръка. Животното се блъсна в слепоочието му и двамата се търкулнаха на земята.

Незнайния насочи напред меча и зачака да му налети огромен черен дестран с провиснал език. В последния миг могъщият боец се наведе напред, предвидил скока, завъртя острието нагоре, заби го в долната челюст на звяра и прониза мозъка му. Извъртя се настрани и тръсна оръжието, за да се отърве от тежкия труп.

На Хирад му провървя, защото падна върху кучето. Незабавно стисна с лявата си предмишница гърлото му, докато то се мъчеше да намери опора. Варваринът пусна меча, измъкна кинжал от колана си и го заби няколко пъти в незащитения гръден кош на дестрана. Кръв опръска бронята му, а следващата твар се метна на гърба му.

Талан и Ричмънд се бранеха заедно от три звяра, които забавиха крачка преди да ги нападнат. Изглеждаше, че нито хората, нито кучетата са наясно как да нападат и да се защитават. И тогава заклинанието на Дензър достигна своя страховит завършек.

Тъмният маг рязко събра ръцете си и ги кръстоса със свити юмруци. Очите му се ококориха и видяха шест кучета, които дебнеха и кръжаха. Той изпъна левия си показалец към тях и невъзмутимо изрече: — Адски огън…

Илкар изпсува и се просна по лице на земята.

Огнени стълбове пронизаха с пищене въздуха и всеки се заби в главата на едно от шестте кучета. Вой на див животински ужас и болка проглуши всички, докато пламъците обгръщаха жертвите. Дестраните умираха още преди да рухнат на земята. Трите кучета пред Ричмънд и Талан забиха лапи в пръстта и побягнаха, но едно не се стресна, издебна Хирад в гръб и го повали в прахоляка.

Ножът изхвърча от ръката му и той остана беззащитен. Претърколи се по гръб и кресна, когато разръфаната рана на кръста му се отърка в земята. Кучето го цапардоса с лапа през гърдите, сцепи бронята и одра кожата. Хирад запълзя назад, но нямаше къде да избяга. Дестранът надвисваше и пръскаше слюнки в лицето му.

Варваринът сграбчи шепа пръст и я метна в очите на кучето, което за миг загуби интерес към него и разтръска глава. Тогава мечът на Незнайния изсвири, мина през шията му и върхът се заби в земята на два-три пръста от тялото на Хирад.

Отново настъпи тишина. Вятърът разнасяше прах и превиваше редките бурени. Дензър се бе свлякъл на колене пред Илкар и дишаше тежко, пот заливаше лицето му и ръцете му се тресяха. Талан и Ричмънд се втурнаха към Хирад, който не помръдваше. Незнайния изтри меча си, преди да прибере пръснатите оръжия на варварина.

Илкар се надигна, изтупа дрехите си и огледа горящите трупове на животните, поразени от магията на Дензър. Не знаеше дали да поздрави тъмния маг или да го укори. Адски огън… О, богове в небесата! Не беше за чудене, че Дензър не можеше да се изправи. Илкар си замълча и изтича при Хирад. Виждаше, че оцелелите кучета и западняците все още бягаха по-надалеч от Гарваните и хамбара.

Хирад седна с помощта на Ричмънд, беше пребледнял и зашеметен.

— Как е той? — обърна се елфът към Талан.

— Той е бил и по-добре — отговори му самият Хирад. — Някой ще ми помогне ли да смъкна ризата?

— Ще почакаш — възрази Незнайния. — Трябва да си намерим убежище. Имаш ли сили да яздиш?

Хирад кимна, протегна ръка и Ричмънд го издърпа да стане. Отидоха при Дензър, който тъй и не понечи да се изправи. Зад него върналите се коне пристъпяха от крак на крак.

— Ей, Дензър, добре ли си? — разтревожи се Ричмънд. Тъмният маг вдигна глава с кисела усмивка.

— Трябва да спрем онези западняци — изхриптя той. — Не бива да ги оставим да се свържат с Върховните вещери.

— Точно сега ще ни е трудничко да им попречим — натърти Ричмънд. — Хирад е ранен и всички трябва да се скрием в хамбара по-скоро.

— Откъде се взеха тези типове? — почуди се Талан.

— Сигурно са чакали наблизо. Явно са наблюдавали къщата по волята на Върховните вещери.

— Ти се изложи на голям риск — промълви Илкар, застанал до Дензър.

— Но беше оправдан, струва ми се. — Дензър махна с ръка към тлеещите трупове. — Скоро ще се науча да го контролирам напълно.

— Личи си. И все пак е опасно.

Нещо привлече погледа на Илкар и той се извърна.

— Освен това е изтощително — сподели Дензър. — Не знам дали ще мога да ходя.

— Опитай се — настоя елфът. — И то веднага. — Долови как всички се обърнаха към него, докато се взираше в далечината. — Кучетата се връщат.

— Ричмънд, конете! — заповяда Незнайния. — Илкар, погрижи се за Дензър. Хирад, дай ръка да те крепя.

Елфът вдигна тъмния маг, който се вкопчи в наметалото му, за да не падне. Всички се качиха на конете и ги пришпориха в галоп към хамбара.

За Хирад всичко се сля в мъглата на болката. Усещаше как се стича кръв от раната на кръста му, ризата и кожената броня подгизваха. С всяка крачка на коня силите му се изчерпваха, защото се друсаше на седлото, неспособен да поддържа нормалния ритъм на езда. Зрението му се размъти и не виждаше добре накъде се носи. Едва осъзна, че Незнайния е до него, за да го задържи на седлото. Дори не можеше да кимне, за да му благодари, успяваше само да задържа юздите.

Незнайния изстреля заповедите си — дестраните ги настигаха бързо. Вероятно щяха да се доберат до хамбара преди зверовете да им се нахвърлят, но не се знаеше. Ричмънд и Талан неистово пришпориха конете си към ниската продълговата пристройка. Хирад с мъка изви глава — Дензър се бе захлупил върху коня си, воден от Илкар. Не можа да познае веднага дали тъмният маг е още жив.

Събра остатъците от волята си и заби пети в хълбоците на кобилата, която се устреми бясно напред. Ричмънд и Талан скочиха в движение, отвориха широката врата и с юмруци принудиха конете си да влязат. След миг нахълтаха Хирад и Незнайния, който скочи и пое свличащия се варварин.

— Наглеждайте го! — изръмжа на първите двама и изтича към вратата.

На Дензър и Илкар им оставаха броени крачки, кучетата ги гонеха отблизо. Двамата профучаха на конете си покрай него, а Незнайния изскочи навън, бутна припряно вратата и я залости с дебелото дървено резе.

— Какво правиш, по дяволите?! — изрева Илкар отвътре и задърпа вратата, но резето не поддаде.

— В Корина за последен път не успях да помогна на приятел.

Дестраните щяха да му налетят след няколко удара на сърцето.

— Няма нужда да го правиш! — изкрещя и Талан. — Няма да останат тук цяла вечност.

И другите дърпаха и блъскаха вратата.

— Ще останат — чу се глухо отмалелият глас на Дензър. — Не разбирате що за гадини са дестраните. И вратата няма да им попречи.

— Ама той ще умре там бе, копеле тъпо! — чу Незнайния вика на Хирад, докато заемаше позиция срещу кучетата.

— Ще видим, Хирад. Ще видим.

Огромните песове връхлитаха. Единият, сребристосив, изпреварваше останалите — черен и мътносивкав. Незнайния вдиша дълбоко. Знаеше, че от първия удар ще зависи всичко. Когато на първото животно му оставаха две крачки, той пристъпи встрани и замахна диагонално нагоре от кръста си, насочил острието право в устата на дестрана.

Мечът разсече главата между челюстите, шията изпращя, но инерцията стовари трупа върху рамото на Незнайния. Двамата се удариха тежко във вратата, дъските изскърцаха, отвътре някой ритна яростно сред поток от свирепи ругатни.

Останал без дъх, огромният воин избута мъртвия товар от краката си, за да стане, но другите два дестрана бяха прекалено пъргави. Сивият впи зъби в нараменника на бронята му, другият го зашлеви по шлема с тежката си лапа.

Незнайния заръмжа, мушна напред с една ръка и сряза десния заден крак на сивия звяр. Кракът се подгъна, но устата стискаше здраво и зъбите мачкаха метала.

Невредимото куче отново го удари по главата и Незнайния се замая. Ремъкът се впи под брадичката му преди да се скъса и шлемът да отлети. Задушен за миг, той завъртя острието слепешком, но само дръжката и ръкавицата му се блъснаха в кучето. А нараменникът хлътваше все повече — осакатеният дестран мяташе глава наляво-надясно. Болката прониза Незнайния и черният дестран нададе вой, предусетил победата над своята жертва. От оглушителния звук на воина за миг му просветна и той намушка звяра дълбоко в гърлото, удавяйки тържествуващите звуци в кървав фонтан.

Металът се разкъса и огромните челюсти смазаха мускули и кости. Незнайния изрева, причерня му пред очите. Изтърва меча, когато кучето го повали на гръб. Забиваше със сетни сили юмрук в муцуната му, но зъбите не пускаха, а кръвта на воина попиваше в прахта.

Дестранът отметна глава назад и удари с лапа. Незнайния тупна на земята с разпрано гърло. Изпращя насилено дърво, вратата хлътна навътре и едно острие блесна пред гаснещия взор на Незнайния. До него се стовари нещо тежко.

Това му стигаше.

— Как смееш! — нахвърли се Ериан срещу Капитана още с влизането му в стаята. — Как смееш!

Той с лекота хвана ръцете й и я тласна назад към стола до бюрото.

— Овладей се.

— Три дни! — изхриптя тя, очите й святкаха безумно под оплетената коса. — Откъсна ме от тях за три дни. Как можа да им причиниш това?

Капитана изпълни заканата си. Тя не бе говорила с никого, освен с войника, който й носеше храна и вода. Отначало я поддържаше гневът заради увереността на мръсника, че тя ще рухне скоро. Улисваше се в преповтаряне на магическите знания, опресняваше в паметта си рядко използвани заклинания (с каква радост би насочила някои от тях към стените на замъка!) и се опитваше да открие слаби места в този затвор, за да си върне свободата.

Капитана бе заплашил да погуби децата й, ако тя си послужи с магия, значи трябваше да е до тях, за да се развихри, иначе би застрашила живота им. Нямаше как да не се замисли и за бъдещето — как щеше да постъпи нейният враг, след като стане безполезна за целите му? Някаква частица от съзнанието й се утешаваше, че не е хладнокръвен касапин, обаче беше наясно, че той няма никакво намерение да ги пусне. Очевидно бе научил какви заложби се крият в синовете й и това го плашеше. Тя беше длъжна да се бори за живота им с всички възможни средства и да се надява, че неговата бдителност ще отслабне за миг, за да й даде шанс.

С всеки час гневът избледняваше под напора на ужасяващ копнеж, над който Ериан нямаше никаква власт. Губеше способността си да се съсредоточава и забрави за желанието да поддържа знанията в паметта си. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, сълзите се лееха често и дълго, а щастливите й спомени за дните с нейните момчета отстъпваха пред кошмари наяве как се свиват сами и премръзнали в прашната стая, без никой да ги закриля.

А колко бързо можеше да намери избавление… За да ги види, достатъчно беше да повика стража пред вратата и да обещае, че ще помага на Капитана. Но това щеше да е гавра с всичко, в което тя вярваше. Имаше и друго — Ериан беше убедена, че той тъне в опасна заблуда. Подкрепата за него означаваше да застраши още повече цяла Балея.

Два дни по-късно тя не спеше, не докосваше храната, не се миеше. Имаше сили само да се тътри прегърбена из стаята и да се моли децата й отново да бъдат при нея невредими.

Поиска да говори с Капитана на третия ден, когато започна да се бои, че разсъдъкът й гасне, а и си внуши окончателно, че нейните момчета ще загубят желание за живот без майка си.

— Ти сама се лиши от тях — заяви Капитана. — Можеше да сложиш край на страданията си по всяко време.

От изтощение се въздържа да разменя хапливи реплики с него и се свлече на стола.

— Позволи ми да ги видя…

Той пусна молбата й покрай ушите си.

— Да смятам ли, че ще ми кажеш нещо ново?

— Какво искаш от мен? — едва изгъгна Ериан.

— Добре. Много добре. Знаех си, че ще се вразумиш. Ще ти кажа какво ще направим. Първо искам от теб да събереш сили и ще те улесня в това — обещавам ти, че ще отидеш при синовете си съвсем скоро. Както знаеш, аз никога не се отмятам от дадената дума. След това ще обсъдим твоята роля в спасяването на Балея от онова гнусно творение — Крадеца на зората.

— Трябва да ги видя сега…

Капитана приклекна до нея и побутна главата й нагоре. Усмивката смекчаваше чертите му в изражение на бащинска загриженост.

— Ериан, я се погледни. Ще се уплашат, ако те зърнат такава. Трябва да се наспиш и да се измиеш. Ела. — Подкрепи я да стане и я заведе до леглото. Когато тя легна покорно, той я зави. — Спи спокойно, ще видиш Арън и Том и ще се увериш, че са добре.

Умората мигновено я потопи в тежък унес. Капитана се обърна към Исман и се ухили до ушите.

— Видя ли? Отнемеш ли нещо скъпоценно, постигаш и онова, което насилието няма да ти донесе. Сега да обмислим следващата стъпка — да обсъдим как да се домогнем до най-важната плячка…

Илкар гледаше изцъклено и се опитваше да възвърне самообладанието си. Тишината звънеше в ушите му. Талан бе коленичил, за да склопи очите на Незнайния, и сега той, Ричмънд и елфът стояха около трупа. Вятърът рошеше окървавената му коса.

След като обезглави последния дестран, Хирад направи две крачки и се килна. Дензър се опитваше да му помогне.

Объркани мисли се гонеха из главата на Илкар, но една все изскачаше пред другите. Никога не му бе хрумвало, че ще види Незнайния мъртъв. Още му се струваше немислимо, че техният могъщ съратник няма да е наблизо, за да изрече най-нужните думи и да подскаже най-верния ход.

— Защо му беше да го прави?… Ричмънд поклати глава просълзен.

— Не знам. Можехме да го подкрепим в схватката. Ако не беше залостил вратата… Защо постъпи така?

На този въпрос Илкар нямаше отговор. Застави се да погледне към Хирад и видя колко мрачно е лицето на Дензър.

— Зле ли е? Тъмният маг кимна.

— Владееш ли Горещия лек?

— Чак толкова ли е зле?!

— Да. Загубил е много кръв. Е, познаваш ли заклинанието?

— Никога не съм го прилагал.

— Не искам това от теб. Нужно е само да насочваш потока мана към мен… не ми стигат силите.

— Искаш аз да те захранвам с мана?! — бавно процеди елфът. — Що за наглост?

Дензър се почеса по темето.

— Сега ли е моментът да обсъждаме нравствени проблеми и отношенията между Школите?

— А не е ли?

— Не! — озъби се тъмният маг и посочи проснатия на земята Хирад. — Ти май не искаш да разбереш. Ако не направим нещо веднага, той ще умре. Или ще опиташ сам, ще изчерпиш енергията си и вероятно ще се оплескаш, или ще оформиш маната, за да успея аз. Работя умело с това заклинание. — Дензър застана пред Илкар, който усети шаването на котарака под наметалото му. — Какво избираш?

Елфът се извърна, но срещна непреклонните погледи на Ричмънд и Талан. Той разпери ръце.

— И вие не разбирате…

— О, разбираме — възрази Ричмънд. — Ако стоиш бездейно, Хирад ще умре. Току-що загубихме един от нас, стига си дрънкал за морал, ами се захващай за работа.

Илкар пак се обърна към Дензър и склони глава.

— Да го направим.

Дензър свали кожената броня и ризата на Хирад — оголи се огромната рана на кръста, грозна, пълна със съсиреци. Тъмният маг опипа плътта около нея и изпадналият в несвяст варварин изохка.

— Замърсена е. Дестраните не си чистят зъбите. Готов ли си?

Елфът кимна, коленичи и сложи длани на раменете му, като опря показалците си в основата на шията му. Отвори съзнанието си и усети прилива на мана преди да започне оформянето на Горещия лек, за да го насочи през ръцете си. Целият се разтресе, когато Дензър пое потока. По тялото му плъзна подобие на болка от сблъсъка и веднага след това от сливането на различните начини, по които в Ксетеск и Джулаца използваха заклинанието. Илкар се стараеше да чувства само ръцете на тъмния маг, без да забелязва хамбара и растящия неприятен натиск в главата си. Наблюдаваше премерените движения на пръстите му, чуваше тихото редене на словата и следеше как маната все по-мощно се изцежда от собственото му тяло към края на подготовката.

Обземаше го слабост. Дензър буквално изсмукваше жизнеността му, докато неумолимо черпеше магическа енергия. И когато заклинанието бе извършено, потокът секна, връзката прекъсна, а около пръстите и дланите на Дензър грейна златисто сияние със слаб червеникав оттенък. Около ръцете на Илкар то щеше да бъде чисто зелено, меко и пулсиращо, но той не намираше особени разлики в усещането. Неспособен да помръдне, елфът гледаше как ръцете на Дензър се движат над раната, събират кожата и докосват разкъсаната плът. За миг прокапа кръв, тъмният маг вдъхна протяжно, а щом издиша, светлината замъждука и угасна.

Съзнанието на Илкар полека възприемаше околния свят. Сърцето му туптеше ускорено, а ръцете му трепереха, когато ги смъкна от раменете на Дензър. Тъмният маг огледа раната и се отпусна на пети. Изви глава усмихнат.

— Много интересно преживяване. Трябва да го проучим по-обстойно.

Елфът изтри запотеното си чело.

— Не се увличай. Направих го, за да спасим Хирад.

— И го спасихме, няма съмнение. Жалко че си настроен така. По-добре е да се учим един от друг, вместо да се джафкаме.

Илкар се изсмя.

— Какво чувам от човека, който охотно би присвоил Крадеца на зората само за себе си и своята Школа!

Двамата станаха едновременно и изтръскаха мръсотията от коленете си.

— Значи ти не би го сторил? — Дензър бръкна в джоба си и извади лулата. — Вие в Джулаца се поставяте на висок пиедестал и си просите някой да го изрита изпод краката ви.

Нямате никакъв шанс да извършите заклинанието успешно, обаче отблъсквате протегнатата ръка на приятелството и благоразумието.

Илкар дори спря да диша за миг. Ушите му се сгорещиха, лицето му също се наля с кръв.

— Благоразумие у Ксетеск?! Последния път, когато видях магьосница от Ксетеск, тя се сражаваше на страната на едрите търговци от Ерскан и поразяваше противниците със Заличителя на умове.

Дензър невъзмутимо натъпка тютюн в лулата си и го запали с искра от нокътя на палеца си.

— Разбира си, ти никога не си убивал през годините, откакто си с Гарваните.

— Това е друго.

— Тъй ли? Значи ти отнемаш живот по най-праведния начин и всичко е наред. — Тъмният маг го изгледа присмехулно. — И ти си маг наемник. Твоят морал опира до пари и спазваш единствено кодекса на Гарваните. Ако не ми натякваш на коя Школа съм верен, ще се окаже, че моите дела с нищо не са по-долни от твоите. В Джулаца се смятате за безупречните рицари на магията, но поне поотделно не сте по-извисени от хората в другите Школи.

— Чуй се какво говориш, макар че се захранвате с кръв и с хаоса в пространството между измеренията. Твоята Школа открай време си прави оглушки за призивите към умереност и тъкмо затова Черните криле ви подгониха. А сега и мен покрай вас…

— Дано боговете те накарат да млъкнеш. Опитвам се да си почина.

От този глас гневът на Илкар се изпари и той се засмя. Дензър също.

— Ааа, Хирад… Да знаеш само с какви тежки угризения бе свързано твоето избавление — подхвърли тъмният маг.

Илкар не можа да се сдържи и прихна, но щом погледна надолу, забрави доброто си настроение. Около хлътналите очи на варварина имаше тъмни кръгове, а лицето му носеше отпечатъка от току-що преживяната загуба.

— Чух какво си приказвахте — промърмори Хирад. — Трябва да погребем Незнайния. Доколкото знам, приливът на сили след Горещ лек не трае дълго.

Той се напъна и стана.

— След около час ще заспиш за дълго — потвърди Дензър. Талан извади къса лопата от раницата си.

— Аз ще изкопая гроба, Ричмънд нека приготви тялото за погребение. Ще проведем Помена сутринта.

Илкар му кимна признателно. Не му се искаше да признае колко е изцеден. Претоварването от Горещия лек тежеше и на съзнанието му, не само на тялото. За да спаси Хирад, бе извършил престъпление спрямо принципите на Джулаца, за което неговите събратя биха му обърнали гръб. Потръпна. Поне си позволяваше утехата, че те няма да научат никога.

Хирад коленичи пред хамбара до купчинката пръст, затрупала Незнайния. Пръстите му бяха сплетени около дръжката на меча, опрян в земята. Омаломощеното тяло не му позволяваше да вникне докрай в мрачното чувство, че отново е бил безполезен. Очите му залютяха и той обърна лице към тъмнеещото небе.

Всички други спяха. Ричмънд и Талан бяха бодърствали първи, а сега хъркаха на два гласа, изтегнали се по гръб до стените на хамбара. Илкар, останал без сили, лежеше върху разровена пръст, забил дълбоко пръстите си в нея, за да възстановява бавно запасите от мана, докато спи. Дензър се подсмихна. Ако елфът знаеше колко е лесно — имаш нужда от спокойствие и от жертва, или от молитва и сгоден случай…

Накрая погледът му се спря на Хирад, потънал в толкова дълбок сън, че дишането му трудно се забелязваше. Ама че късметлия! Колкото и самонадеян да се показа, Дензър отначало нямаше представа дали оформената по метода на Джулаца мана за Горещия лек ще му бъде достъпна и дали нежеланието на Илкар няма да намали потока. Гризеше го любопитството — ако не броеше някоя и друга чудата дреболия, двете Школи извършваха това заклинание еднакво. Пак започна да се подхилва. Питаше се дали очите на елфа ще се отворят някога за истината, която неговите Магистри се стараеха упорито да скрият.

Магията е една. Маговете са еднакви.

Дензър седеше до вратата и се заслушваше как проскубаните бурени се отъркват в стената, брулени от вятъра. Напълни лулата си и изкриви уста недоволно — кесията с тютюн се изпразваше.

Неговият Следник се размърда под наметалото. Навън в шума на вятъра се промъкна шепот. И Дензър, и Следникът познаваха добре звука. Котаракът подаде глава и го погледна в очите, мустаците му щръкнаха.

Шумоленето се засилваше и завърши с глухо плющене на криле и кратко драскане на нокти по земята. Крилете изплющяха отново, свистенето се отдалечи и заглъхна.

Дензър и котаракът се гледаха.

— Брей, брей — промълви тъмният маг. — Затова го е направил. Знаел е, че те идват. — Той поклати глава. — А аз изобщо не подозирах.