Джеймс Баркли
Крадеца на зората (4)

ГЛАВА 3

Тя пак се отпусна на постелята. Туптящата болка в главата й предизвикваше вълни на гадене. Потръпна с надеждата, че е повърнала за последен път, но не й се вярваше.

Всеки мускул се сгърчваше мъчително, всяко сухожилие се напрягаше до скъсване. Кожата на гърдите й се бе опънала така, че би се сцепила, ако посмееше да вдиша по-силно. От плиткото задъхване изтерзаните й дробове свиреха. Скоро щеше да й олекне. Тя обаче нямаше представа колко дълго е била в несвяст, затова не знаеше кога ще отминат симптомите.

Но телесната болка беше нищо в сравнение с бездната, отворила се в душата й заради раздялата с нейните синове. Те придаваха смисъл на живота й. За тях трепереше и се присвиваше тялото й. Опитваше се да ги достигне с ума си, но някак знаеше, че няма да успее. Прокле се, че толкова отлагаше да ги научи на мисловната връзка.

Къде ли са сега? Дали са заедно? Примоли се на всички богове да е така. Но дали са живи? Опиатът отпусна още малко безмилостната си хватка и сълзите бликнаха. Раздрусаха я ридания, воплите й отекнаха в нейния затвор. Когато се изтощи, тя заспа отново.

Зората и второто събуждане не я избавиха от страданията. Бледа светлина проникна през прозорчето, врязано в стената под тавана на кръглата стая. Тя знаеше, че е в някаква кула. В стаята имаше малък нар, бюро и стол, също и килим, чиито червено-златни шарки бяха избледнели, но поне дебелината му я спасяваше от студа на каменните плочи. Беше с нощницата, с която я бяха отвлекли. Нямаше нито чорапи, нито чехли на краката си, а стаята беше мразовита. Прах покриваше всяка равна повърхност и се сгъстяваше във въздуха, щом тя се размърдаше от една неудобна поза в друга. Придърпа одеялото, за да завие и раменете си.

Единствената врата непрекъснато привличаше вниманието й — заключена и залостена с резе, дебелите дъски наравно с каменната рамка в стената. Сълзите отново замъглиха погледа й, но този път имаше сили да ги спре. Пришпорваше ума си да търси мана, да намери път за бягство от кулата. Да, имаше я, пулсираше в самата нея, течеше наоколо, неспирна и вечно променлива, меняща посоките си случайно и хаотично. Само едно заклинание я делеше от избавлението. Вратата не би устояла на нейното Огнено кълбо.

Но докато се готвеше да направи магията, спомни си думите „… твоите момчета ще умрат“. Разумът й си върна властта и тя откри, че е станала от нара. Свлече се на стола.

„Търпение. Само търпение…“ Гневът у един маг беше опустошителен, а докато не се увери каква е участта на синовете й, не би си позволила да отприщи прословутата избухливост на рода Маланвей.

Копнежът в душата и болката във вътрешностите се засилваха, затова пък разсъдъкът й се избистри. Знаели са, че е магьосница, и са дошли да я отвлекат от Дордовер с предварително обмислена цел. Искаха да господстват над нея. Не е лесно да наложиш волята си над маг, който е в съзнание, без да го вържеш и пребиеш. Намерили са начин да я направят покорна — чрез синовете й. Затова тя се надяваше, че са живи. И би трябвало да са наблизо. Който и да е заповядал отвличането й, сигурно не очакваше тя да се подчини, без да види своите момчета. Имаше надежда, да, но радостта от скорошната среща с тях угасна бързо при вида на заключената врата.

Сърцето й се късаше, щом си представяше децата — толкова малки, а сами и уплашени. Отмъкнати посред нощ, заключени в непознато и неразбираемо за тях място. Как ли се чувстваха? Предадени и изоставени от онези, които уж ги обичаха най-всеотдайно. Ужасени от самотата и своята безпомощност. Зашеметени от раздялата със своята майка. Под скръбта закипя ярост.

— Търпение — промърмори си повторно. — Търпение… Онези щяха да дойдат скоро. В стаята имаше кана с вода, но не и храна.

Вторачи се във вратата, а омразата към похитителите вреше във вените й, брофанът изцеждаше силата й, тялото й звънеше от мана и обич към децата.

Само че когато най-после завъртяха ключа и мъжът, от когото се страхуваше, застана пред нея, тя можа единствено да изхлипа благодарността си, щом чу думите му:

— Добре дошла в моя замък, Ериан Маланвей. Предполагам, че се възстановяваш. Според мен сега е по-добре да те заведем при твоите прекрасни момченца.

Мръзнеше и седеше сам на напукана земя насред безмерен и безлик простор. Въпреки безветрието нещо рошеше косата му и когато погледна напред, там беше драконът. Едрата му глава закриваше тялото. Дъхът на чудовището го обгърна и той можеше само да седи, докато кожата на лицето му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Отвори уста да изпищи, обаче не се чу нито звук. После летеше над почерняла и пушеща земя. Небето над него гъмжеше от дракони, само че долу нищо не помръдваше. Потърси с поглед ръцете си и не ги намери, опита се да усети лицето си — плътта я нямаше. Жега. Той тичаше. Размахваше ръце трескаво, но краката му бяха толкова мудни… Звярът го догонваше, нямаше къде да се скрие от него. Падна, чудовището пак му се изпречи и го обля с огън. И пак можеше само да седи, докато кожата му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие и пламъците изпариха очите му, той беше безсилен да ги затвори. Отвори уста да изпищи…

Ръце опряха в лицето му. Опомни се седнал, без никакъв дракон и никаква почерняла земя наоколо. В огнището боботеха пламъци. Илкар остави ръжена, с който ръчкаше дървата за да се разгорят. Хирад си рече, че сигурно е студено в стаята, а той се бе сгорещил. До премала. Талан и Незнайния също бяха седнали в леглата си, а Сирендор притискаше лицето му с длани.

— Успокой се, Хирад. Всичко свърши. Било е сън. Хирад още веднъж огледа стаята задъхан, но пулсът му се укротяваше.

— Извинявайте…

Сирендор го потупа по бузите и се изправи.

— Уплаши ме до полуда. Помислих, че умираш.

— И аз — промърмори варваринът.

— И ти, и всички останали в замъка — подхвърли Илкар с прозявка и се протегна.

— Силно ли крещях? — успя да се усмихне Хирад. Елфът кимна.

— И още как. Помниш ли сънищата си?

— Май няма да ги забравя никога. Дракони. Хиляди дракони.

И Ша-Каан. Но не бях тук. Онова незнайно място беше мъртво. Техният свят, тъй си мисля. Ша-Каан ми каза, че сами го унищожават. Всичко чернееше изгорено. И Ша-Каан ме изгори, но не умрях. Седях и врещях, ама без звук. Не разбирам. Как е възможно да има друг свят? Къде е той?

Хирад потрепери.

— Не знам — отвърна Сирендор. — Знам само, че по-уплашен не съм бил през живота си. Тези твари не съществуват.

— О, съществуват, по това вече няма спор.

— Знаеш какво исках да кажа. Най-добре поговори с Илкар, но малко по-късно. Може би всички трябва да говорим с него. Тези приказки за измерения и дракони… Обърках се.

Сирендор млъкна, защото Хирад не го слушаше и попита:

— Кое време е сега?

— Остава час до зазоряване — отговори Незнайния, след като дръпна пердето и погледна през прозореца.

— Стига ми толкова сън — реши варваринът, надигна се и облече брича и ризата. — Отивам в кухнята да пийна кафе. — Сирендор и останалите се спогледаха, което го накара да се замисли. — Не сте против, нали?

— Не сме — увери го Сирендор. — Идвам с тебе.

— Благодаря — усмихна се Хирад.

И Сирендор го направи, но малко против волята си.

Работата в кухните на замъка никога не спираше, тук винаги беше задушно заради шестте огромни огнища. Повечето място бе запълнено с маси за работа и хранене, на куки и рафтове по стените висяха тенджери, котли, тигани и всевъзможни прибори, някои от които озадачаваха варварина. Димът излизаше през комините, изпаренията — през отворените прозорци високо под тавана. Топлината тук беше приятна, резкият заповеден говор се смесваше със смях, навсякъде се просмукваха миризма на печено месо и приятен аромат на току-що опечен хляб, които напомняха за отдавна останалия в миналото дом.

В едно от огнищата вреше огромен котел с вода. По подноси наблизо бяха наредени чаши, имаше достатъчно смляно кафе. Двамата мъже се усамотиха на маса в ъгъла, за да говорят по-спокойно, докато се ободряваха с горещото питие.

— Сирендор, доста си намусен.

Погледите им се срещнаха. Очите на Сирендор бяха натъжени, мръщеше се и цялото му лице бе някак свито от тревога. Хирад не бе свикнал да го вижда такъв.

— Обсъдихме това-онова…

— Кои?

— Ами всички, докато ти спеше.

— Нещо не ми харесва как подхващаш приказката… Вече разбираше, че затруднението е сериозно.

— Никой от нас не се подмладява с годините.

— Какво?!

— Добре ме чу.

— Ларн, аз съм на трийсет и една! Ти си на трийсет, нашият грамадан е само на трийсет и три, а е най-старият сред нас! Що за щуротии ми дрънкаш?

— Ти колцина наемници над трийсет познаваш, които още могат да оцелеят всред сражение?

Хирад вдъхна през зъби.

— Е, не са много, ама… ние сме различни. Ние сме Гарваните.

— Да, ние сме Гарваните. И ние също ставаме прекалено стари за битки.

— Майтапиш ли се! Вчера направо разгромихме онази сган.

— Така ли? — Сирендор се подсмихна, щом Хирад кимна убедено. — Точно това очаквах от тебе. А според мен вече нямахме надмощие.

— Защото дълго стояхме и гледахме отстрани. Нали ви казах — ако не си вършим работата, отвикваме от нея.

— Богове!… Хирад, голям инат си, щом не искаш да видиш истината. Как мислиш, случайност ли е, че лека-полека намаляха договорите за участието ни на предна линия в сраженията, а се наемаме като съветници или резервен отряд? — Варваринът си замълча. — Онова наше надмощие вече го няма. И вчера, когато трябваше да се намесим, за малко не се провалихме.

— Стига бе, Ларн…

— Рас умря! — Сирендор се озърна и заговори по-тихо. — И ти можеше да умреш. Ричмънд допусна немислима грешка, Илкар не можа да задържи щита. Ако не беше Незнайния, май щяха да ни пометат. Нас — Гарваните!

— Да, но онзи взрив…

— Знаеш не по-зле от мен, че допреди две години щяхме да ги размятаме и да докопаме мага преди изобщо да е направил заклинанието. Трябва да се нагодим някак…

Сирендор се запъна и си помогна с голяма глътка от кафето. Варваринът не откъсваше поглед от него.

— Хирад, искам след десет години да си спомняме доброто старо време. Ако упорстваме в напъните да поддържаме отряда какъвто беше досега, няма да издържим десет години.

— Една схватка завърши лошо за нас и ти си готов да се откажеш…

— Не говорим само за една схватка. Вчера видяхме какво може да ни сполети по всяко време. Виждахме го от две години. Всички ние. Ти обаче предпочиташе да си затваряш очите.

— Значи всички — освен мен — искате да разпуснем отряда?

Хирад не се учуди много, че погледът му се замъгли от влага. Неговият свят се разпадаше пред очите му, а той не намираше изход. Поне в този миг.

— Не е задължително. Може би ще си починем, за да го обмислим. — Сирендор разпери ръце. — Боговете са ми свидетели, че никой от нас вече не се нуждае от парите, които ни носят новите договори. Понякога се чудя дали ако си преброим имотите, няма да излезе, че притежаваме половината Корина. — Усмивката му посърна бързо. — Чуй ме — казах ти това, защото решихме да седнем и да си поговорим, когато се върнем в града. Нека решаваме след като сме имали време да отсъдим.

Хирад се вторачи в кафето си, парата сгряваше лицето му. Пак не отвори уста.

— Ако и занапред се преструваме, че всичко е както преди няколко години, някой ден ще се окаже, че сме станали много бавни. Хирад?… — Варваринът вдигна глава. — Не искам да те загубим като Рас. Не искам да видя как загиваш.

— Това няма да го видиш — доста троснато отвърна Хирад. Доизгълта кафето на един дъх, стана рязко и стисна устни, за да не треперят.

— Отивам да се погрижа за конете — каза след малко. — Нищо не пречи да си тръгнем по-скоро оттук.

Излезе на двора и поспря, загледан в мястото, където Гарваните може би се бяха сражавали за последен път. Избърса очите си ядосан и тръгна към конюшните.

Илкар също се отказа да си доспи и отиде в покоите на Серан. Тялото на мага от Листерн, най-малката Школа, бе преместено върху ниска маса в кабинета и покрито с чаршаф. Илкар отдръпна края, за да погледне лицето, и се намръщи.

Кожата на мъртвеца се бе опънала върху костите на черепа, цялата му коса белееше. Не изглеждаше така предишната вечер. А почистената рана на челото като че бе причинена от малък нокът.

Долови движение зад гърба си и се обърна. Дензър, магът от Ксетеск, стоеше на прага на спалнята. Лулата димеше полека в устата му, котаракът се гушеше под наметалото. Тази лула не му подхождаше, въпреки, че изтощението го състаряваше привидно далеч над неговите трийсет и няколко години.

— Достойно за съжаление, но неизбежно последствие — рече Дензър.

Наистина изглеждаше ужасно изнурен — лицето му сивееше, тъмните му очи бяха хлътнали. Облегна се на рамката на вратата.

— Какво го е сполетяло? Магът от Ксетеск сви рамене.

— Не беше млад. Предвиждахме, че може и да умре. — Пак същия жест. — Нямаше друг начин. Той се опита да ни попречи.

— Кои сте вие? — Илкар се досети внезапно. — Ааа, котаракът…

— Да, той е Следник.

Елфът пак покри главата на Серан с чаршафа и застана срещу Дензър.

— Я по-добре седни, преди да си се свлякъл. Искам да чуя отговори на някои въпроси.

— Не съм се заблуждавал, че идваш от учтивост — усмихна се Дензър.

— Така е — кимна сериозно елфът.

Илкар се настани на стол и щом видя как другият маг се просна на леглото на Серан, не се наложи да задава първия въпрос. Дензър не би имал сили да се измъкне от замъка през нощта.

— Вчера се престара, нали?

— Имах още работа, след като взех това. — Магът измъкна изпод наметалото амулета, който носеше на шията си. — Сигурно искаш да ме питаш за него.

— Що за работа си вършил? — изгледа го косо елфът.

— Трябваше да се уверя, че това е предметът, който търсим.

— Увери ли се?

— Да.

— От Ксетеск ли те изпратиха?

— То се знае.

— Ами битката?

— Да речем, че беше твърде лесно да ме включат в щурмовите отряди, но нападението не започна заради мен, ако това е същината на въпроса ти.

— Не беше ли по-просто да се присъединиш към защитниците на замъка?

— Замък, в който има маг от Драконаните? Шегуваш се — каза Дензър ухилен. — Уви, Серан не понасяше Ксетеск.

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори елфът.

— Илкар, увличаш се — никой от нас не е чак толкова различен от останалите.

— Дявол да те вземе! Нима заблудите в Ксетеск са стигнали дотам, че за вашите Магистри всички магове са едни и същи? Това е оскърбление към самата магия и голям пропуск в обучението ви. — Илкар почувства как гневът му се разгаря. Бузите му се зачервиха, очите се присвиха в цепки. Заслепението в Ксетеск понякога беше смайващо. — Знаеш откъде идва силата, за да оформиш маната за вчерашните си заклинания. Но по моите ръце няма кръв.

Дензър остана безмълвен. Запали отново лулата си, измъкна котарака и го пусна на леглото. Животинчето впи поглед в Илкар, а тъмният маг започна да го чеше по врата. Илкар се наежи още повече, но този път си наложи сдържаност.

— Струва ми се — започна Дензър най-сетне, след като прати към тавана няколко пръстенчета от дим, — че не е редно да обвиняваш нашите магистри за пропуски в обучението ни, докато не осъзнаеш недостатъците на своето.

— За какво говориш?

Дензър разпери пръсти срещу него.

— Виждаш ли кръв някъде?

— Знаеш какво исках да кажа! — озъби се Илкар.

— Да, знам. А ти би трябвало да си наясно, че маговете от Ксетеск имат не само един източник на мана. Както и вие, без съмнение.

Тишината тегнеше в стаята, макар че по коридорите на замъка започнаха на ехтят шумовете на новия ден.

— Дензър, няма да обсъждам с тебе етиката на Школите…

— Жалко. — …защото е безсмислено.

— Да не е заради пропуск в твоето обучение? Илкар не се поддаде на заяждането.

— Искам да ми обясниш как научихте за Серан и амулета, а също и какво представлява този амулет.

Дензър обмисли отговора си.

— Е, няма да разгласявам тайните на своята Школа, но за разлика от вас, както личи, в Ксетеск винаги сме се отнасяли сериозно към преданията за Драконаните, колкото и да са откъслечни. Нашите усилия в изследването на измеренията ни позволиха да разработим заклинание. То засича смущенията от отварянето на проход между измеренията като онзи, през който минахме вчера. Заподозряхме Серан… няма да споделя с тебе причината… съсредоточихме се върху покоите му и получихме каквото искахме. Изпратиха ме да взема каквито творения на Драконаните намеря и аз се сдобих с това.

Той свали амулета от верижката и го подхвърли на Илкар. Елфът го огледа от двете страни и го върна на Дензър, който пак го сложи на верижката.

— Съдържа предания на Драконаните, обединяващи ученията на всичките четири Школи. — Дензър се засмя. — Ще бъде безценен за нашите проучвания, а когато си свършим работата с него, ще му определим каквато си поискаме цена. Нямаш представа колко са готови да платят някои колекционери за такъв рядък екземпляр.

— Това ли било? — изрече Илкар безстрастно. Тъмният маг кимна.

— Всички се нуждаем от пари. Ти знаеш твърде добре колко скъпи са изследванията.

Илкар наклони глава встрани.

— И сега какво ще стане?

— Длъжен съм по-скоро да предам амулета на подходящите хора.

— В Ксетеск?

— Много е далеч оттук, не мога да рискувам. В Корина. Там ще го опазим. И вие тръгвате към града, нали?

— Да.

— Искам да наема Гарваните като телохранители. Ще ви платя щедро.

Илкар се опули и в първия миг се усъмни, че е чул добре.

— Дензър, ти си бил голям шегаджия. Не ти мига окото след онова, което се случи вчера, а? Доколкото знам, Хирад още жадува да те убие. И дори другите да не са против, нима си въобразяваш, че ще падна дотам да работя за Ксетеск?

— Жалко че си настроен така.

— Не вярвам да си очаквал друго. — Илкар се изправи. — Мнозина тук биха се зарадвали да им платят, за да се върнат в града.

— Предпочитам Гарваните. Поне с това мога да ви се отплатя.

— Не ти искаме парите — отсече елфът. — И щом се върнем в Корина, ще изпратя съобщение в Джулаца. Можеш да се досетиш, че трите Школи ще поискат сметка от Ксетеск за цялата тази история.

— Ще очакваме това с удоволствие.

— Бих се обзаложил. — Илкар прекрачи към вратата, но погледна през рамо. — Гладен ли си? Мога да те заведа в кухните.

— Благодаря ти, братко.

И зачатъкът на усмивка изчезна от лицето на Илкар.

— Не съм ти брат.