Джеймс Баркли
Крадеца на зората (27)

ГЛАВА 26

Страдалческият и яростен вик на Стилиан се чу и на другия бряг на Тривернското езеро. Последният прилив на мана от умиращата Селин беше като кол, забит между очите му. Шестима мъже го укротиха с голяма борба, а чак второто заклинание го потопи в сън, но и тогава сълзите се стичаха по лицето му, а бузите му пламтяха в треска. Когато се събуди, погледът му бе помръкнал и той закрачи веднага към павилиона, решен да не губи нито час повече.

Креслата бяха върнати за малко в залата, подредени в плитък полумесец от едната страна на дъсчената маса, на която обаче имаше покривка, свещи, гозби и вино. Стилиан седна до Барас в средата, Вулдарок беше отляво, Херист — отдясно. А отсреща се настаниха Гарваните. На скамейката пред масата бяха Дензър, Илкар и Хирад. Незнайния стоеше зад тъмния маг. Зад тях седяха Уил, Троун, Джандир и Ериан, поканени по-скоро като наблюдатели.

Нямаше предварителна уговорка за какво ще говорят. Само допреди ден подобна среща щеше да е немислима. Но положението се влоши дотолкова, че Гарваните склониха да обсъдят с другите какво смятат да правят отсега нататък.

Стилиан, който неспирно сплиташе пръсти, бездушно ги осведоми за решението да получат помощ в минаването през Подкаменния проход, но засега не разкриваше с каква магия ще бъде превзет. Дензър се взираше в него и ненатрапчиво се опитваше да долови чувствата му. Господарят на хълма усети допира на съзнанието му и го погледна измъчено.

— Те ми отнеха Селин. Ще им го върна тъпкано.

— Съжалявам, господарю.

— Сега вие ми кажете какви са намеренията ви, след като минете през прохода.

— Не — отсече Хирад.

— Моля? — слиса се Вулдарок.

И другите представители на Школите се наежиха.

— Хирад, бъди по-тактичен, моля те — неловко промълви Илкар. — Той искаше да каже, че…

— Няма да ви кажем, защото не е и нужно да знаете, за да сме в по-голяма безопасност. А пък ние няма как да знаем какво ще решим, докато не видим отблизо срещу какво сме изправени. Известно ви е, че ще се отправим към храма на Повелителите на мрака. След това — към Раздраната пустош. — Хирад си наля вино. — Друго няма засега. Ще ви известяваме докъде сме стигнали.

Седящите около масата се смълчаха, някои от изумление, други от уплаха. Само варваринът беше невъзмутим.

— Е? — разпери ръце накрая. — Какво ви притеснява?

— Хирад — започна Стилиан, — притеснява ни това, че нямаш представа с какво се захващаш. Нехайно ни казваш, че ще отидете с най-могъщото заклинание, сътворявано някога в Балея, към вражеските земи, все едно сте тръгнали на разходка в гората. Не можем да си позволим провал — тропна той по масата.

— Да, ама ако погледнеш през моите очи, престарахте се да ни провалите, откакто ни наехте за тая задача. — Хирад се понадигна от скамейката и се наведе чак до лицето на Стилиан. — Знаем как да си свършим работата и ще успеем, ако ни оставите на мира. — Седна, но изпъна показалец към Господаря на хълма. — И повече не ми разправяй, че не разбирам какво става, щом още седя до Дензър, след като толкова много от приятелите ми са мъртви или се крият.

У Стилиан уважението надделя над силния гняв, но той старателно отбягваше погледите на другите старши магове.

— Не съм свикнал с такова пренебрежение към моя ранг — изрече той сдържано.

— Не съм се подигравал на ранга ти — отвърна варваринът. — Само обясних на всички ви кой е най-прекият път към победата.

— Време е да продължим нататък — обади се Херист. — Убеден съм, че всички вярваме в способността на Гарваните сами да се изберат най-доброто решение. Но според мен е Най-благоразумно ние, представителите на Школите, да съхраняваме двата катализатора, докато не бъде взет и третият.

— Знаех си — подхвърли Хирад.

— На какво се усмихваш?

— На това, че ме вземате за идиот.

— Хирад — намеси се веднага Илкар, — дано не си направил каквото подозирам…

Дензър обаче плесна варварина по гърба и се разсмя, колкото и да беше намусен досега.

— Чудесно, Хирад, браво на теб.

Стилиан се вторачи в Дензър, Барас — в Илкар.

— Обяснете ми — настоя Вулдарок, чиито бузи пак се зачервиха. — Мразя да ми се присмиват.

— Уверявам ви, че се смея само на дарбата му да ни удивлява непрекъснато. Хирад, кажи ни къде са катализаторите.

Варваринът вдигна рамене.

— На място по пътя оттук до стопанството, където бяхме отседнали. Не ми се ще да го описвам подробно. И преди да се развикате, искам да знаете, че ми дойде до гуша от хора, които все напират да ми дърпат конците. Просто се погрижих Гарваните да имат с какво да се пазарят, та никой да не ни преметне отново.

— Но нали знаеш, че ви нападна изменник от Ксетеск! — Вулдарок удари с юмрук по облегалката на креслото си. — И сега никой не охранява най-скъпоценните предмети в Балея…

— Но и никой няма да ги открие — натърти Хирад. — Все ми е едно кой ще реши да ни убие. Важното е, че се доверявам само на трима магове в целия свят — ето ги, седят сред Гарваните. Сега трябва да минем през прохода, без да протакаме повече. Ако сведенията ви са точни, западняците ще бъдат при нашите граници след най-много четири дни. Нямам желание да се блъскам в тях, докато се провирам под върховете на Чернотрън.

Дензър се подсмихваше, Незнайния го гледаше, Илкар зяпаше Хирад с увиснало чене, а старшите магове бяха онемели от ярост. Но не и Херист. Той пръв се надигна от креслото.

— Поздравявам те, Хирад. Ти надхитри всички ни. Засега… Жалко че не ни се доверяваш, защото всички искаме да опазим Балея. Надявам се и в идните дни да си толкова находчив. Започва жестока игра за нашите земи и Крадеца на зората е единствената карта в ръцете ни. Престъпно ще е да я изгубим.

— Абе ти съвсем ли изкуфя?! — избухна Илкар, когато само Гарваните останаха в павилиона.

— Получихме каквото искахме. Защо се сърдиш?

— Защо ли?… — заекна елфът. — Ти ще проумееш ли някога колко могъщ е Стилиан? Или другите представители на Школите? Кому беше нужно да им натриеш носовете? Не стига това, ами си зарязал катализаторите в някоя ливада. Да не мислиш, че ще цъфнат и ще вържат там?

Хирад се хилеше.

— Отпусни си душата, Илкар. Сега ще ти кажа… А ония дали подслушват?

— Друго не бих очаквал от тях — промърмори елфът. Хирад го погледна многозначително. Илкар въздъхна, промълви няколко думи и разпери ръце, сякаш обгръщаше всички в нещо невидимо. Звуците извън павилиона заглъхнаха.

— Хайде да чуем къде си зарязал катализаторите?

— Ей толкова далеч са от нас — показа варваринът с палец и показалец.

— Май не схващам — примигна елфът.

Хирад издърпа верижка изпод ризата си. На нея висяха значката и пръстенът.

— Щели да цъфнат и да вържат… Ти за какъв ме вземаш?

След пристигането на Дарик градчето до прохода стана неузнаваемо. Възстановиха отводнителните канавки и по главната улица имаше само един-два пръста кал, а вятърът я изсушаваше бързо. Около сградите бяха гъсто наредени палатки и заграждения за кавалеристите и конете им, а и за петте хиляди пехотинци — авангарда, пратен да брани източния вход от набези на западняците.

Войската строеше укрепления на повече от един изстрел с лък от входа. Нищо не нарушаваше тишината в прохода. Нито един от маговете, влезли там под прикриващи заклинания, не се завърна. Западняците като че чакаха нещо повече от подкрепления. Дарик се безпокоеше, а това означаваше, че надушва нещо, свързано с магия.

Два дни след тръгването от Тривернското езеро Гарваните се появиха при прохода. Съпровождаха ги тридесет магове от Ксетеск. Вечерта преди опита за превземане на прохода Дарик чу подробности за новата нападателна магия на Тъмната школа. По-късно използва шанса да се поупражнява с Хирад в бой с мечове, за да пропъди от въображението си виденията. Веднага се бе настроил дружелюбно към варварина и дори малко му завиждаше за ролята, която имаше, и за непреклонния инат.

На следващата сутрин новите отряди на западняците щяха да бъдат на един ден път от прохода и Дарик се ядосваше, че не биваше да чакат, докато всички врагове се напъхат в капана. Причината беше не само в необходимостта Гарваните по-скоро да минат отвъд планините. Трябвало и измеренията да са подходящо съчетани. Надяваше се някой да прояви любезност и да му обясни най-после какво означава това.

В Гиернатския залив духаше южен вятър. Следобед небето беше чисто, но после се струпаха тъмни облаци. Далеч навътре в океана вече валеше, водата и небето се сливаха в сива мътилка. През нощта дъждът щеше да стигне и до сушата.

Бароните Блекторн и Гресе стояха на полегатия източен бряг на залива, покрит с пясък, а не с чакъл. Вдясно от тях планините Чернотрън започваха със стръмни канари, за да се проточат на шестстотин мили чак до северния бряг на Балея при Тривернския залив. А зад тях, на някакви си два часа път, бяха укрепеният град Блекторн и неговият замък.

Средището на най-могъщия барон в Балея преграждаше пътя на север към Подкаменния проход, а донякъде и на югоизток към Гиернат. Повечето от седемте хиляди жители се занимаваха с миньорство и селско стопанство и бяха сериозно допълнение към постоянната войска на барона.

С доведените от Гресе четиристотин войници и наемници защитниците на южна Балея наброяваха хиляда редовни войници и две хиляди запасняци и нито един от тях не беше в повече. Според пратените от Подкаменния проход сведения поне шест хиляди западняци щяха да прекосят залива. Предстоеше тежка кървава битка.

Около бароните стояха магове и адютанти. Маговете подпомагаха очите си със заклинанието Орлов взор и съобщаваха какво откриват в другия край на залива. Там пясъкът бе почернял от лодки и воини.

— Изглежда са доста над шест хиляди — каза Гресе. Един маг се обърна към него.

— Няма как да ги преброим. Заемат поне пет километра от брега, но това е заради многото лодки, които носят. Прииждат още отряди от югозапад.

Блекторн се прокашля. На четиридесет и няколко години високият мъж още беше с черна брада, вежди и коса. Смееше се рядко, не понасяше глупаци и по припряната му походка със забит в земята поглед личеше колко е угрижен. Също като Гресе носеше дебело наметало върху бричовете, ризата и кожената туника.

— Товарят ли снаряжението си?

— Да, господарю — потвърди неговият старши маг.

— Значи ще отплават скоро. Подозирам, че чакат само да се стъмни.

— Вероятно.

— Хм… — Баронът приглади брадата си. — Искам да потопите колкото може повече от тези лодки, без да се изтощите докрай. Горещ дъжд, Огнени кълба, Ударни вълни, Леден вятър — каквото предпочитате. Отдели половината си магове за това, ще ви пазят сто войници. Искам и магически капани в пясъка, нека първите лодки, стигнали брега, да пламнат, за да пречат на врага. Не позволявайте да ви връхлетят. Щом повече западняци се доберат до сушата, отстъпете към замъка. Те не могат да превозят коне, значи ще им се изплъзнете. Всичко ли разбра? — Магът кимна. — Аз и Гресе се връщаме в града. Там ще им се опълчим по-сериозно.

Блекторн, закрачи към коня си и слугата му подаде юздите. Гресе не изостана. Усмихваше се — на западняците нямаше да им е лесно да продължат към Подкаменния проход и Гиернат.

— Какво правят останалите от Търговския съюз? — промърмори Блекторн.

— Твърде заети са в свади кой да завземе моите владения, за да ни помогнат, или прекалено твърдоглави, за да повярват в опасността. А и всички са свикнали да не се доверяват на Школите.

— Което доскоро беше благоразумно. — Блекторн го погледна. — Какво реши за твоите поданици?

— В Таранспайк ли? Още са в замъка, но им наредих да не оказват съпротива, ако някой се опита да ги обсади. Не си струва. Синовете ми са там, ще ги изведат на безопасно място, разполагат с моя печат и могат да настанят хората ни в Корина за моя сметка, ако се наложи. Той няма да се занимава с тях, ако се предадат.

— Той? За Понтоа ли говориш?

— Да.

— Хм… Гресе, никога няма да забравя това.

— Правя го за Балея, не само за теб.

— Но единствен ти имаш доблестта да застанеш до мен. С огромно удоволствие ще постъпя по същия начин, когато дойде времето да си върнеш Таранспайк. Тъкмо заради отрепки като Понтоа настъпи такъв упадък в Търговския съюз и нямаме силата да се браним. Алчността му е изяла ума, но скоро ще трябва да си плати за това. Лично ще се заема с него. — Изражението му стана по-благодушно и изненада Гресе. — Стига да оцелеем, разбира се. Но сега за двама ни е време да си сгреем краката пред голямото огнище, да опитаме най-доброто вино от моите изби и да чакаме сигнала.

Бароните пришпориха конете си към град Блекторн.