Джеймс Баркли
Крадеца на зората (24)

ГЛАВА 23

Докато напредваха, Илкар си повтаряше, че това е единственият път към намиране на някакво решение. Естествено Дензър изглеждаше умиротворен и щастлив. Да се върнеш в своята Школа беше все едно да те посрещне собственото ти семейство. И все пак начесто поглеждаше към тъмния маг, увлечен в разговор с Ериан, и се питаше дали доброто му настроение не се дължи на нещо повече.

Пътят до Ксетеск не беше дълъг — градовете на Школите се намираха сравнително близо един до друг. Оставаше им не повече от половин ден до затворения град, а тепърва имаха да обсъждат какво ли не.

Поне от Дордовер се отказаха да ги преследват. Дензър още един път влезе в мисловна връзка и потвърди, че пак е свикана среща на четирите Школи при Тривернското езеро. Тайната около Крадеца на зората щеше да бъде разгласена скоро.

Но и пред портите на Ксетеск ги чакаха немалко затруднения.

Уил непреклонно отказа да влезе в града, дори не желаеше да язди близо до Дензър и неговия Следник. Още трепереше едва забележимо. Досега бе разчитал на железните си нерви, но не можеше да се опомни.

А Хирад… Той не искаше двата катализатора да попаднат в града, но засега не споделяше това с Дензър. Предпочиташе да имат нещо, с което да се пазарят, и Илкар беше склонен да го подкрепи. Дензър пък не желаеше да сподели нещо, което бе научил с мисловна връзка.

Самият Илкар се боеше и си го признаваше. Малцина от Джулаца бяха влизали в Ксетеск, а той идваше за пръв път. Нямаше избор. Както и Ериан. Чудеше се какво би могло да безпокои Джандир и Троун, който си бе възвърнал човешкия облик, но още изглеждаше уморен. Дали не се чувстваха объркани, дали не съжаляваха, че са срещнали Гарваните? Ериан пък се усмихваше все по-често напоследък и незнайно защо това също тревожеше Илкар.

Пред него Хирад, който повечето време се озърташе към Незнайния и впиваше свиреп поглед в гърба на Дензър, най-сетне говореше с тъмния маг. Илкар смуши коня си, за да ги доближи и да не пропусне нито дума. — …не съм те отписал, Дензър. Само искам да знам на чия страна си.

— Аз пък не знам дали те разбирам.

— Питам на кого си верен — на Гарваните или на господарите си в Ксетеск?

Дензър се замисли.

— Ако ме бе попитал преди седмица, щях да отговоря веднага, че съм предан на Ксетеск. Днес нямам отговор… Почакай да ти обясня, моля те, преди да кажеш нещо. Убеден съм, че Балея е обречена, ако не се сдобием с Крадеца на зората и не унищожим Върховните вещери. Затова съм съгласен с моя Магистър, че помощта на Гарваните е единствената надежда да успеем. Но с изпращането на Сол те държаха в неведение и мен, погавриха се с вашето доверие, с което пък едва не ни отнеха всякакъв шанс. Това не мога да приема — че са решили нарочно да пратят тъкмо него. И не знам дали да вярвам на историйката, че само са направили експеримент с нас.

— Тоест? — намръщи се варваринът.

— Тоест някой несъмнено прави каквото може, за да провали и мен, и всички ни.

— Но… — Хирад онемя. — Ако се провалим…

— Не всички в Ксетеск вярват, че заплахата от Върховните вещери може да бъде премахната с извършването на това заклинание, обаче и те искат то да бъде овладяно. На Хълма се води борба за власт и който контролира Крадеца на зората, ще я придобие за себе си.

— Тъй ли било… — Хирад се мъчеше да подреди наученото в ума си. — А кой те изпрати всъщност?

— Найър — Магистърът, на когото съм подчинен. С него влизам в мисловна връзка и той ме предупреди, че в града може би ни дебнат опасности.

— Какво толкова? Няма ли да те защити?

— Вероятно. Но точно той ни изпрати Сол. Слушай, я да спрем и да обсъдим всичко преди да продължим нататък.

Хирад кимна. Свърнаха от пътя, отдалечиха се и спряха на поляна, където Уил запали печката.

— Ксетеск се различава много от Дордовер — подхвана Дензър, щом взе пълна чаша с кафе. — Не само че моето присъствие не ни осигурява пълна безопасност, а дори може да предизвика враждебност у някои. Заради Крадеца на зората и Върховните вещери се стигна до разцепление. Нуждаем се от сериозно предимство в пазарлъците и ето какво ви предлагам. Налага се аз да отида на Хълма със Сол, а за да е по-голям шансът да се отнесат честно с нас, трябва да дойдат и Илкар, и Ериан. Вие двамата как мислите?

— Не искам да бъда другаде, докато си там — усмихна се Ериан.

— И аз съм съгласен — смънка Илкар, но далеч не беше очарован да се потвърдят опасенията му.

— А за останалите имам добра новина — според мен не бива да доближавате Ксетеск.

— Лошата новина пък е, че според теб трябва да пазим катализаторите, докато стоим настрана — подхвърли Хирад и тъмният маг кимна. — Добре. Аз се чудех дали ще проявиш здрав разум в това.

— И аз — промърмори Илкар.

— Е, имаме още недоразумения за разчистване помежду си — намръщи се Дензър.

— Щом искаш да ги наричаш така…

— Знаеш ли, надявах се, че постигаме някакво разбирателство — въздъхна тъмният маг.

Елфът грижливо подбра думите си.

— Когато се налага да работим заедно, намираме решение. Дензър клатеше глава, стиснал устни.

— Обидно е, след като преживяхме толкова неща. Нищо ли не означават онези часове при Черните криле? Или общите усилия да съхраним живота на Хирад? Още какво да сторя, за да ти докажа, че се заблуждаваш спрямо мен?

— Изведи Незнайния от града жив. Истински жив. И тогава ще ти повярвам. Иначе не мога да забравя къде са те обучавали и какво е означавало това векове наред.

— Такива сте си в Джулаца! — Дензър скочи и неволно разля остатъците от кафето си. — Гледате напред, но си стоите и с двата крака в миналото. Ще ти кажа нещо — от седящите около тази печка тъкмо теб смятат за студенокръвен и непоклатим в предразсъдъците. Аз пък не крия, че те уважавам, макар да знам от коя Школа произхождаш. И мисля, че заслужавам същото отношение. Да попитаме ли останалите за мнението им? Искаш ли?

Илкар мълчеше безстрастно.

— Много увлекателен спор — намеси се Троун. — Но ми се ще да чуя от вас дали и до Тривернското езеро ще си приказват в същия дух. Ако е така, направо да се прободем със собствените си мечове, защото още ще се заяждате, когато Върховните вещери дойдат преспокойно да пометат вашите Школи.

Дензър и Илкар го зяпнаха, сякаш се бе изплюл в паниците с вечерята им.

— Да, споровете доста ще приличат на този, уверявам те — обади се Ериан, преди някой от двамата да отвори уста. — Така доникъде няма да стигнем, а има още нещо, което всички бихме искали да знаем — каква ще е ползата от новата среща при езерото?

— Не е ли очевидно? — сви вежди Дензър.

— Напротив — сопна му се тя. — Ако в Ксетеск сте разединени, както чух от теб, значи още повече ще объркате останалите и раздорите между Школите ще се задълбочат.

— Не, няма да ги объркаме — завъртя глава той, — защото Господарят на хълма лично ще направи изявление на срещата. А представителите на всички Школи са единодушни, че заплахата съществува и Крадеца на зората е единственият начин да я премахнем.

— Надявам се да си прав.

— И аз. Не бива да губим това единство, иначе ще си останем толкова слаби, че западняците направо ще ни изтикат в източните морета.

— Много те бива да ни разведряваш — вметна Хирад.

— Да се върнем на причината да се отбием от пътя — настоя Джандир. — Опасно ли е за нас, които оставаме извън Ксетеск?

— Откровено казано, не знам — отговори Дензър. — От доста време не съм бил в града и не знам какво влияние имат онези, които искат да присвоят заклинанието. Дори да са малко, може да ви застрашат, ако открият къде сте.

— А вие ни оставяте без никаква магическа защита — напомни Хирад.

— Но няма да сте неосведомени — увери го Дензър. — През повечето време Следникът ще бъде при вас.

— Ти шегуваш ли се? — изтърси Джандир, седнал до Уил, който само се опули безмълвно.

— Но аз… — Тъмният маг се запъна, щом погледна Уил. — Няма друг начин да се свързваме.

— Знаеш какво ми стори той, но ни го пробутваш?! — изрече Уил първите си думи през този ден.

— Съжалявам за случката, но той всъщност не ти е направил нищо.

— Това ли е нищо? — кресна Уил и посочи прошарената си коса. — И това? — Изпъна ръка с дланта надолу. Пръстите му трепереха. — Ето ти го твоето „нищо“. Да де, аз наистина нищо не струвам без хладнокръвието си. Твоята гадина ме съсипа.

Дензър се загледа в него.

— Разбирам страховете ти, но те ще се уталожат. Поговори с Ериан, ще разбереш какво представлява Следникът. Той няма да ти стори зло.

— Когато си тук, аз знам, че няма да се развилнее. Но когато те няма наблизо… видях какво става.

Уил присви колене към брадичката си.

— Няма да ти стори зло — повтори тъмният маг.

— Дори да е вярно — каза накрая Джандир, — знаем, че винаги е свързан с теб, но как ще се разбира с нас?

— Някой трябва да се съгласи да го вижда в истинския му вид — призна Дензър. — Не знам защо, но той като че няма нищо против да си общува с Хирад.

Илкар се изсмя, а Хирад изръмжа:

— Чувствата не са взаимни.

— Е, съгласен ли си? Варваринът вдигна рамене.

— Недей — помоли Уил.

— А имам ли избор?

— Добре. — На Дензър му олекна. — Ела настрана да се уговорим с него.

— Има още нещо — спря ги Троун. — Къде ще се крием?

— Знам едно място — отговори тъмният маг.

Мракът беше удобен за нея, силното зрение откриваше навреме ямите и издатините пред краката й. Селин се промъкваше към доскоро мъртвия, но отново върнал се към живот град на Върховните вещери.

Нощта над Раздраната пустош скриваше каква огромна територия е заел лагерът на западняците, но нагъсто разпалените огньове, смехът, разговорите, крясъците и свиванията, лаят на кучета и плющенето на платнища непрекъснато й напомняха колко е лесно да сбърка.

Те очевидно се готвеха за поход. Преди да угасне последната светлина на деня Селин бе пресметнала на око палатките, които виждаше, добави останалите от другата страна на Парве, после и онези войници, които бяха потеглили преди два дни. Поне двадесет хиляди. По-вероятно двадесет и пет хиляди. Тя изтръпна. Значи войската надхвърляше осемдесет хиляди, а западняците очевидно служеха отново на Върховните вещери…

Оставаше единствено въпросът кога самите Върховни вещери ще бъдат способни да се намесят по-решително в хода на войната. Твърде скоро според нея. Налагаше се обаче да узнае по-точно, и то веднага.

Селин приклекна зад голям, обрасъл с лишеи камък. Беше преполовила разстоянието до крайните постройки в Парве, но вече долавяше тежката атмосфера на страх.

Ниските облаци се стелеха над равнината, огрени мътно от безброй светлини, но никоя не пламтеше по-ярко от шестте ритуални огъня, разпалени върху пирамидата с останките на Върховните вещери.

Селин осъзнаваше колко безразсъдни са били нейните предшественици. Изградена и запечатана с магия от Ксетеск, тази пирамида също трябваше да е предупреждение към всеки, дръзнал да предизвика тъмните магове. Но след като клетката от мана не ги бе удържала, Върховните вещери разполагаха с нея като място за събиране на сила, около което да се трупат техните служители и воини. Тя поклати глава. Каква самонадеяност! Поне не беше чак толкова присъща за сегашния Господар на хълма, който обаче щеше да плати за предишните грешки.

Тя надникна и от двете страни на камъка. На не повече от триста крачки Пред нея имаше седем палатки около голям огън, западняци седяха, стърчаха или се излежаваха наоколо, пламъците очертаваха широки рамене, яки тела и топчести глави на бичи вратове.

По-наляво имаше подобен бивак, където се бе настанил и шаман. Селин не би рискувала да събуди психическия му усет. Вдясно палатките продължаваха докъдето погледът й стигаше, шумът от хиляди мъже изпълваше въздуха с нетърпелива жизненост.

Загледа се към Парве. Този път не можеше да избира. Ако се прикриеше с магия на такова разстояние, щеше да изчерпи маната си за мисловна връзка след това. Но нямаше как да не го направи.

Отърси се от колебанията, създаде простичката форма от мана, поизнесе единствената дума и затича към града.

Хирад зяпаше котарака, заспал на кълбо в скута му. Когато очите и устата му бяха затворени, черният цвят изглеждаше бездънно дълбок и човек сякаш можеше да пропадне в него. Варваринът сгуши глава в раменете си, щом си спомни какъв звяр се крие под този измамен облик. Макар че беше подготвен за гледката, трудно се сдържа да не извърне глава, когато очите на демона го пронизаха от пулсиращия череп. И все пак трепна от допира на лапата му.

Тогава разбра що за ужас е преживял Уил. Едва си е запазвал разсъдъка след премеждията в криптата на Дордовер, а когато изчадието му се разкрило в цялата си грозота… Почти никой не би го понесъл.

Но видът на демона не беше най-неприятното у него. Дори с това се свикваше по принуда. Но от Следника лъхаше на презрение, все едно мирува по прищявка и би могъл да се развихри всеки миг.

Хирад се опомни от отварянето на вратата. Джандир влезе в стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Хирад.

— За това място ли?

— Да.

Дензър ги бе довел в стопанство на три часа път от Ксетеск, после веднага препусна към града с Илкар, Ериан и Сол. Стопанството заемаше голяма площ и снабдяваше с месо и зърно околните села.

Къщата бе разположена отделно от хамбарите, оборите и другите постройки. Навсякъде имаха добър обзор на поне шестстотин крачки до най-близките дървета или хълмче.

Личеше, че Дензър и фермерът Евансън се погаждат добре. Отначало Хирад искаше да останат в някоя плевня, но Евансън ги убеди да се настанят в къщата.

— Там ще ви е по-удобно, пък и няма да се мяркате пред очите на ратаите. Всички са от близките села и няма да си държат езика зад зъбите, ако ви видят.

Този мъж на средна възраст имаше кафяво набръчкано лице, загоряло и обветрено, огромни длани и могъщи рамене, опъващи дрехите му. Очите му искряха под веждите, усмивката беше искрена. Напомняше на Хирад за Томас от „Гарваново гнездо“.

В двуетажната къща наистина беше уютно. Имаше легла за всички, на печката в кухнята винаги се грееше вода и храна. Когато си отдъхнаха и позабравиха напрежението от последните дни, Гарваните усетиха колко са уморени. Отначало само похъркваха или играеха карти.

— Какво да кажа… — проточи елфът. — Тук е лесно да се браним, виждаме надалеч и отрано ще забележим враговете. А леглата все едно са ни изпратени от рая.

Хирад се облегна усмихнат и подложи ръце под главата си.

— И аз си мислех същото. Къде са другите?

— Уил спи, Троун чете книга, която му даде Евансън. Има голяма библиотека за обикновен фермер.

— Я ми разкажи за Троун — помоли варваринът.

Допреди ден смяташе, че върколаци има само в легендите. Но ето че видя един от тях с очите си и още не знаеше дали повече е уплашен, отвратен или изумен.

— Той много внимава да не се издаде — промърмори Джандир.

— Как е станал такъв?

— Нежелано последствие от някогашни проучвания на магиите в Дордовер. Произхожда от род на магове, които опитали да подобрят силата, пъргавината, зрението и слуха си, като слеят човешката същност с животинска. Наблягали на мощта и бързината, затова и Троун е наследил вълчата форма.

— Но…

— Досещам се какво ти е на езика — кимна елфът. — Лошото е, че те не разбирали какво правят. Вместо да усъвършенстват онова, което вече имали, само го заменили с друго. Някои завършили живота си като зверовете, които наподобявали. Други открили, че могат да наложат контрол над преобразяването… и го предали на следващите поколения.

— Но защо той не иска да говори за това? — учуди се Хирад, който бе видял огромното предимство на вълка в битка,

— Заради отношението на хората — обясни Джандир. — Мнозина смятат, че върколаците са изроди и заслужават единствено смърт, за да не оставят потомство. Има от какво да се бои. — Елфът стана. — Виж, Троун е като нас, но има у себе си още нещо, което не е искал. Не бива да се страхуваш, по-скоро трябва да му съчувстваме. Дръж се с него като с всеки друг човек. Към това се стреми и той.

— Разбирам…

— Никой от нас не може да го разбере докрай — завъртя глава Джандир.

След тихото тропане по вратата Дензър стана да отвори, без да мисли за опасност. Сол пазеше коридора към техните стаи. А и Дензър знаеше кой идва.

Тя стоеше пред прага и първо му хрумна, че без мръсотията от дългия път в пущинака, облечена в дълга мека роба, беше много привлекателна. Но той бе забелязал хубостта й още при първата им среща.

Тялото му също реагира с напрежение в слабините и Дензър не си позволи усмивка. Питаше се дали тя лесно разгадава изражението му. Каза си, че предстоящото ще му хареса, и отвори широко вратата.

Ериан влезе царствено и ведро.

— Тази нощ ще зачена — изрече тя с равен глас, без да го погледне.

Дензър все пак се засмя.

— Само това ли означава за теб?

— Сключихме сделка и е време да изпълниш своята част. Какво друго?

Но усмивката я издаде, че го дразни. Дензър затвори вратата и я доближи, погледът му се плъзгаше по очертанията на тялото й под тънкия плат на дрехата.

— Но може би ще намериш и удоволствие, докато спазвам нашата уговорка — промълви той и очите му блеснаха.

— Не затова се договорих с теб — рече тя припряно. — Но… по-късно ме споходиха и други мисли.

Дензър забеляза, че бузите й порозовяха. Доближи я още малко и тя не се отдръпна.

— Постъпих така, защото те уважавам като изкусен маг — каза Ериан.

— И силен — не пропусна да добави той. Най-сетне тя го погледна в очите.

— Ето защо предпочетох теб, а не Илкар.

— Но Илкар е… — …несъмнено по-красив — отново се засмя Ериан.

— Но той е елф! — натърти Дензър.

— Освен това принадлежи към Джулаца. Още две причини да предпочета твоето семе.

Усмивката смекчи лицето й и му придаде сияйна красота.

— Е, трябва да съм поласкан, че моята Школа те привлича повече — промърмори Дензър.

— По-скоро трябва да се радваш на късмета, че си от Ксетеск, иначе сега може би щях да стоя пред Илкар.

— Не ти липсва самочувствие…

Той докосна бузата й и тя притисна лице към дланта му.

— Така прикривам пустотата — прошепна Ериан и плъзна пръсти през косата му.

— Още ли те мъчи загубата?

— Сякаш някой върти нож в сърцето ми.

— Иска ми се тази нощ да те избавя от болката — промълви Дензър до ухото й. — Заедно можем да прогоним тази пустота от душата ти.

Тя хвана лицето му и се взря пронизващо в очите му. Не откри неискреност и очите й овлажняха.

— Какво има?

— Нищо…

Целуна го нежно и езикът му се плъзна по устните й. Дланите й обгърнаха главата му, неговите ръце се увиха около кръста й и телата им се притиснаха силно.

Целувката се разгорещи и те се задъхаха. Ръцете им шареха, нейните пръсти се впиха в раменете му, преди да напипат копчетата на ризата му.

Робата й бе прихваната със закопчалка на едното рамо, Дензър я дръпна, без да гледа. Ериан затаи дъх за миг, когато дрехата се свлече безшумно на пода. Не носеше нищо друго. Дензър усещаше как се разпалва възбудата му. Сложи Ериан на леглото и се наведе над нея, загледан в лицето и гърдите й, които се повдигаха учестено.

Покри с длан едната, зърното щръкна под пръстите му.

— Не си искала да губиш време, тъй ли?

— И сега не искам.

Тя вече разкопчаваше колана му и смъкваше панталона. През това време той изхлузи ризата си през главата.

Ериан хвана пениса му и го насочи към себе си, разтворила бедра. Когато проникна в нея, устните му вече докосваха гърдите й. С първото движение потъна в преплетените потоци мана.

Колони от синя светлина се пръскаха пред очите му, следите им се разпростираха като примигващо ветрило, преди да угаснат, погълнати от топлия оранжев облак, пулсиращ около Ериан.

Усещаше я влажна и гладка, но едва забелязваше, докато с всеки отмерен тласък маната се сипеше около него в притъмняващи ивици и се смесваше с цвета на магията от Дордовер. От тази красота дъхът му спря и той дори замря.

— Не спирай — прошепна Ериан.

И за нея това сливане на мана беше като чудо. Усещаше ръката му на гърдата си, устните му на шията си и движенията му вътре в нея, уверени и чувствени. Тя обаче се владееше, не си позволяваше да стигне до оргазъм, докато чакаше потоците от мана да се смесят неразличимо в плътна бледо-морава обвивка.

Всичко се съчета безупречно. Тласъците на Дензър станаха по-напрегнати, по бедрата и кръста й плъзнаха тръпките на изострена наслада. И тя притискаше таза си към тялото му в същия ритъм.

Над нея Дензър изохка и двамата достигнаха връхната точка в един и същи миг, озарен от беззвучно избухване на светлина. Обвивката се разпадна на дъгоцветни капки. Ериан извика от удоволствие и ликуване. Дензър застина, без да се отделя от нея.

Тя допря длан до корема си и насочи маната навътре, за да придаде жизненост на семето му и да вложи наченките на силата, която нейното дете щеше да притежава.

Той я погледна и Ериан му се усмихна, преди да го целуне.

— Сега е най-добре да се наспим. Следващия път можем да се отдадем на чистото удоволствие.