Джеймс Баркли
Крадеца на зората (22)

ГЛАВА 21

Джандир се взираше през портата в сградата, скрита отчасти от дървета и постройки. Наглед всичко беше спокойно в Школата на Дордовер. Улицата отпред не беше много оживена, а стражът до портата като че не се безпокоеше от зяпащия елф.

Джандир се почуди какво да прави. Знаеше, че в този час няма да го пуснат в Школата. Надяваше се нищо друго да не се е объркало след пленяването на Следника. Можеше само да чака.

Но далеч зад него около центъра на града се вдигна врява. Освен виковете скоро дочу и тропот на копита.

За миг болката се разгоря в главата на Ериан и тя се олюля. Падна на колене, защото за миг загуби чувство за равновесие. Чу как Уил скочи към нея.

— Добре ли си?

— Богове, призля ми… — изгъгна тя и поклати глава.

Наложи си хладнокръвие и съзнанието й проследи потоците от мана, кръстосващи Кулата надлъж и нашир. Имаше пробив на последния етаж и когато го откри, тя ахна.

— Тук има маг от Ксетеск — озъби се Ериан, слисана от тази дързост.

— Дензър ли?

— Кой друг! — Тя се изправи. — Сигурно е събудил всеки маг в зданието. — Вторачи се в Троун. — Каквото и да си намислил, побързай. Току-що времето ни изтече.

Тя посрещна признанието му с потрес, но без изненада. Как иначе би могъл да вижда като елф на тъмно? Как иначе би могъл да намира пътя и да се прокрадва като излязъл на лов звяр? Колебаеше се между страх, изумление и погнуса.

Той незабавно започна да смъква дрехите от себе си.

— Ериан, чуй ме. Преобразяването е бързо, но е ужасяващо за някои хора. Ако предпочиташ, обърни се. Уил, не оставяй нещата ми тук, ще имам шанс да се преобразя отново чак когато се отдалечим от града.

Приятелят му кимна.

— Дано знаеш какво вършиш. Късмет!

Голият Троун легна на хълбок на студените камъни, свил крака и изпънал ръце. Затвори очи и забави дишането си, преди да потърси онази част от съзнанието си, която обичаше, мразеше и жадуваше.

За един удар на сърцето ходът на мислите му се преобърна. У него нахлуха видения за глутницата, радостта от гонитбата и опиянението от повалянето на жертвата. Ноздрите му надушваха кръв и безбройните миризми на гората. Мечтаеше си за бързина и мускулите се издуха по крайниците му, костите се разместиха, появиха се лапи. Мечтаеше си за сила и челюстите му се издължиха, зъбите се изостриха. Мечтаеше си да чува всички звуци на света и ушите му щръкнаха над главата. Мечтаеше си за мощ и гръдният му кош се закръгли, белите дробове се уголемиха, а ударите на сърцето се ускориха.

Но някъде дълбоко глас повтаряше една и съща дума: „Помни!“ Изправи се пъргаво и заръмжа от прилива на жизненост в преобразените си мускули. Видя жената приятелка да отстъпва заднешком, а мъжа брат да дава знак с ръка, че нищо не я заплашва. После той се взря в капака на саркофага.

Ериан открай време се гордееше, че е способна да погледне безстрастно на всичко. Колкото и да бе закоравяла от страшните случки по време на обучението си, опитът не я бе подготвил за преобразяването на Троун. Той й бе казал истината — макар и мигновено, то щеше да остане завинаги в паметта й. А сега вместо човека пред нея стоеше вълк, висок четири стъпки, леко разтворил могъщите си челюсти. Само обрамчените в жълто зеници оставаха същите. В бледокафявата козина се виждаха и сиви косми, а по врата му се спускаше бяла ивица. Уил безмълвно я помоли да не се плаши, а в този миг Троун скочи върху гроба на Артече, мина през защитното заклинание и отнесе пръстена на езика си. После пусна пръстена в краката й и изви глава към Уил.

Ериан отмаля от облекчение. Ако Троун бе задействал заклинанието, от тримата нямаше да е останал и помен. Уил беше напълно спокоен до грамадния звяр и това уталожи опасенията й. Протегна ръка и вълкът я подуши.

— По-добре отмести заклинанието на вратата, за да излезем — помоли Уил. — Оставих моя ключ там, само го завърти. — Подсвирна, за да привлече вниманието на Троун. — Излезем ли, ще бягаме. Ще си върнеш човешкия облик в гората. Навън ще бъде опасно. Върви до мен. — Наведе се и протегна ръка към пръстена, но вълкът изръмжа и го покри с лапа. — Добре, ти го носи.

— Какво ли е разбрал от думите ти? — усъмни се Ериан, която вече бе отворила вратата.

— Трудно е да се каже. Горе-долу схваща смисъла, ако не греша. Сигурен съм, че разбира някои думи.

Троун отдръпна лапата си от пръстена и пак го налапа. Мъжът брат по глутница каза, че има опасност. Щеше да бяга. Щеше да се върне в гората.

— Ще ни следва ли?

— Да, но не забравяй, че е съвсем самостоятелен. Не винаги ще слуша когото и да било, дори мен, а това го прави опасен.

— За нас ли?

— Не, за него сме приятели. Но той преди всичко е диво животно и тъкмо така ще реагира на заплаха.

— Ясно.

Ериан тръгна напред, кълбото й осветяваше пътя.

— Троун, да вървим — повика Уил.

Демонът се стрелна към поваления маг и заби ноктите на краката си в раменете му. Мъжът от Дордовер забрави своята напереност и захленчи. Ръцете и краката му се мятаха по пода, но беше безсилен да удари изчадието, което точеше лиги над него.

— Убий го — заповяда Дензър.

— Не, моля те… — изскимтя магът.

Демонът му запуши устата.

— Душата ти е моя.

Изви гръб назад, разпери ръце, сви юмруци и ги стовари по слепоочията му. Черепът се раздроби като смачкано от камъни гърне и парченца мозък полепнаха по радостната муцуна на Следника. Поглъщаше алчно мозък и кръв, а Дензър наблюдаваше безчувствено, доволен от отмъщението.

Долови, че към стаята доближават други хора.

— Стига толкова. — Следникът го погледна разочарован. — Имаме си компания.

Дензър пак приготви Сенчести криле за себе си, макар че запасите му от мана се изчерпваха.

— Разпръсни ги и намери Ериан. Доведи нашите при портата и се погрижи тя да е невредима. Аз ще те наглеждам.

Демонът се усмихна, от брадичката му капеше кръв.

— Винаги ли ще ме наглеждаш?

— До деня, в който душата ми напусне този свят.

Дензър се обърна и излетя през разбития прозорец в тъмното небе. Засили зрението си, за да вижда отчетливо сградата и околността й.

Заситеният Следник не доближи вратата. Нека онези отворят. Рееше се над трупа със скръстени крака, като размахваше крилете си.

Вратата се блъсна в стената и нахълтаха десетина души — стражи с лъскави оръжия и магове с празни ръце, на готови за заклинание. Спряха слисани, щом зърнаха мъртвеца със смазаната глава. Миг по-късно видяха и демона. До ушите им стигна вледеняващ смях на радост от смъртта и паниката, която всяваше. После им налетя с извадени нокти, биеше ги с криле по главите, пляскаше ги с опашка и се заливаше от кикот, докато те се разбягваха с писъци на тревога и ужас.

Поспря да огледа окървавените смаяни лица, направи последен лупинг и профуча надолу над централната стълба.

Джандир излезе на средата на улицата, когато конят на Сол разблъска възмутените жители на Дордовер. Закрилникът не ги слушаше, а спря до елфа и скочи на земята.

— Иди в странноприемницата. Доведи другите коне. — Сол изричаше всяка дума старателно, сякаш не бе свикнал да използва гласните си струни. — Моля те — добави, преди да хукне към портата.

Не посегна към оръжията на гърба си.

— Какво става? — извика Джандир след него.

— Неприятности.

Елфът сви рамене и се устреми към конюшнята на странноприемницата.

Ериан препускаше нагоре по стъпалата. Тя почувства как разпиляната жизнена енергия на маг разтресе маната и се досети какво е сторил Дензър. Така се разгневи, че забрави всякаква предпазливост.

— Ериан, заклинанието! — кресна Уил.

Маната отново го притискаше и той пухтеше няколко крачки зад нея.

— Вече няма защо да се тревожим и за него. Онзи идиот ни услужи.

— Кой?

— Знаеш кой!

Светлинното кълбо задейства заклинанието и в цялата Кула заехтя тръбен сигнал. Ушите на Уил заглъхнаха. Зад него Троун изджафка и го подмина тичешком, за да догони Ериан, преди да е отворила вратата.

Завариха преддверието безлюдно, но щом звуците стихнаха, навсякъде започнаха да отекват ядосани гласове и забързани стъпки. Троун се метна към входната врата и непохватно задраска с лапа по дръжката. Ериан изтича да помогне и двамата не видяха спускащия се Следник. Само Уил, излязъл последен от криптата, се натъкна на гледка, далеч надминаваща и най-непоносимия му кошмар.

Тъкмо се озърташе за врагове и видя как Ериан отвори едното крило на вратата, когато пред погледа му се изпречи окървавената муцуна на демона. По черепа му се плъзгаха тръпки и той се разсмя диво, докато замахваше. Позна навреме Уил и се наведе към него.

— Побързай де. Навън, навън — към портата! Уил отвори уста и се разпищя.

Дензър виждаше всичко отгоре. Джандир препускаше на кон към центъра на града, а Сол се втурна към стража пред портата и го просна на земята с един-единствен удар, после влезе на бегом в Школата, където настана страхотна олелия.

Ериан се появи пред Кулата, следвана от огромен вълк. Преди Дензър дори да помисли, че трябва да му попречи да я убие, животното се врътна и хлътна обратно във входа.

Тичащата към портата Ериан също се поколеба и се спъна.

— Недей! — изсъска Дензър и полетя надолу.

Отвсякъде изскачаха магове, стражници и ученици, бъркотията даваше отсрочка на Ериан. Някой дори й подаде ръка да се изправи.

Дензър прелетя над Сол.

— Изведи я оттук! — извика му в надигащата се глъчка. — И намери моя демон. Аз ще помогна на Джандир.

Закрилникът кимна и Дензър отново се издигна в небето, за да последва елфа, който яздеше коня на Сол.

Ериан се усмихна на любезния маг и хукна обратно към Школата.

— Какво става? — попита я той задъхан, докато се мъчеше да не изостане.

— В Школата е проникнал някой от Ксетеск.

Тя влетя в сградата и се смръзна от сцената, разиграваща се пред очите й.

Троун и Следникът на Дензър в истинския си вид се дебнеха в кръг, а наоколо стояха четирима втрещени магове. Крилатото чудовище сякаш се мяташе едновременно във всички посоки, а Троун напразно удряше с лапи и щракаше с челюсти. Вече имаше дълбока драскотина на муцуната си. Уил не се виждаше наблизо.

Ериан успя само да си рече, че може да пострада лошо, но им извика да престанат. Нямаше време да мисли. Изтича пред Троун, който изръмжа сърдито, че му пречи да вижда противника.

— Недей, Троун! Това е приятел.

Искаше той да чуе дума, която да разбере, но избра твърде неуместна.

— И ти престани веднага! — скастри демона. — Това е Троун.

Следникът отскочи изненадан.

— Върколак… — застърга гласът му.

— Да, а сега излитай след господаря си и повече не омърсявай с присъствието си тази Школа.

— Добре, господарке — отвърна демонът и изхвърча през отворената врата.

Ериан се обърна към четиримата магове, които се опомняха от вцепенилото ги недоумение.

— Познаваш ли тези… твари? — изрече единият.

По потоците от мана бяха установили веднага, че и тя е от Дордовер.

— По неволя — отговори тя неприветливо. — Скоро ще се отървете от всякакви осквернители на Школата, аз лично ще се погрижа за това. Моля да ме извините, но бързам. — Уил се бе присвил до вратата на криптата и тя попита: — Какво…

Някой я хвана за ръката.

— Според мен трябва да дойдеш с нас. Този Следник от Ксетеск те нарече „господарке“.

Оплешивяващият мъж на средна възраст имаше плашеща сила в тъмните си очи. Ериан не го познаваше.

— Да, но както сами се убедихте, аз му заповядах да напусне Школата. А сега искам да помогна на своя приятел.

Пулсът й отново се ускори. Тя искаше да спечели колкото може повече време.

— Външен човек, влязъл в Кулата след смрачаване — натърти магът и презрително, и враждебно.

— Все едно, той е пострадал. Вижте го!

И самата Ериан се озърна към неподвижния Уил. Какво ли му се бе случило? Магът обаче не се интересуваше от него.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно.

— Пусни ми ръката.

— Няма.

Пръстите му се впиха, а другите магове също пристъпиха към нея. Ериан прокле упорството на Дензър да върши глупости — защо му е щукнало да прати Следника да се грижи за нея? Троун изръмжа гърлено и запристъпя към хората. Маговете тутакси се обърнаха натам.

— Пуснете ме, моля ви. Не мога да го укротя.

— Ще се разправим и с двамата — предложи някой от маговете. — Знаете какво да правите.

Ериан се досети по инстинкт с кое заклинание ще си послужат.

— Троун, бягай!

Не я чуваше. Мъжът брат бе паднал, а жената приятелка беше застрашена. И той премахна заплахата.

Стреснатият вик пресекна. Челюстите на Троун стиснаха шията на мага, тежестта на тялото му стовари мъжа на пода.

Ериан залитна, щом се освободи от стискащите ръката й пръсти. В преддверието отново настана бъркотия.

Тя крещеше на Троун да не убива мага, а Сол се втурна през вратата. Маговете побягнаха, но той събори последния с юмрук в тила. Останалите се шмугнаха в библиотеката и затръшнаха вратата.

— Троун, остави го на мира! — нададе вопъл Ериан, която очакваше да види локва кръв.

Но по шията на омръзналия се мъж имаше само белези от зъби, иначе си беше жив. Сол го цапардоса и Ериан изтича към Уил.

Дребосъкът се свиваше на кълбо и се клатушкаше напред-назад.

Мълчеше, докато цялото му тяло се разтърсваше. Дишаше тежко през стиснатите си зъби.

— Уил? — Тя докосна ръката му и той подскочи. — Трябва да се махнем оттук.

Троун се промуши към него и облиза лицето му. В този миг Ериан долови движение в маната и се изправи мигновено.

— Подготвят заклинание! — Дръпна силно ръкава на Уил. — Хайде, стани!

Не помръдваше. Сол се наведе и го грабна.

— Бягайте!

И те побягнаха.

Джандир се добра в галоп до двора на странноприемницата. Питаше се как ще оседлае и отведе четири коня до Школата за толкова малко време, но в конюшнята завари Дензър, който бълваше заповеди към стъписаното момче. Тъмният маг като че имаше прибрани на гърба му криле.

— Доста се забави — подхвърли Дензър.

Джандир не отвори уста, а скочи от коня и се хвърли към момчето.

— Кой остана?

Хлапакът посочи коня на Троун.

— Хамутът и юздата са на куката отляво. — Елфът му обърна гръб, но чуваше ломотенето му: — Ама той долетя отгоре! Как тъй…

— Не се стряскай, синко. — Джандир изнесе седлото, оглавника и юздата. — Няма да ти стори зло.

Изгледа Дензър за миг — гнусният му котарак подаде глава изпод наметалото и елфът беше готов да се закълне, че тази твар му се присмиваше.

Тъмният маг затегна още малко ремъка на седлото.

— Ти води конете, аз ще бъда над теб. Ще имам грижата те да следват, не се съмнявай.

— Както кажеш.

— И побързай.

— Я млъквай!

Този път Ериан не можа да усети какво заклинание ще ги връхлети откъм библиотеката, но си знаеше, че ще ги хване в клопка. И когато прескочи стъпалата пред входа, чу как вратата се затвори с грохот и пращене. Значи приложиха Магически ключ. Ама че й провървя…

Сол трополеше устремно по пътеката, нарамил Уил като чувал. Троун подтичваше до нея. Тя се надяваше, че в суматохата ще се изплъзнат през портата, но посърна, когато някой извика:

— Спрете ги!

Джандир припряно пусна няколко монети в ръката на момчето, метна се на коня си, смуши го с пети и се понесе по улиците на Дордовер. Дензър летеше над него и подкарваше с волята си другите четири коня.

По вечерните улици гъмжеше от каруци, конници и минувачи. Джандир крещеше до прегракване, колкото и неприятно да му беше, че всички се вторачват в конете, безумно препускащи към Школата. Повечето пешеходци се отдръпваха навреме от пътя му, но той знаеше, че все някой ще бъде изритан или стъпкан.

Навлязоха в квартал с къщи и градини, когато Дензър ненадейно пикира към него.

— Отпред се задава беда! — извика той сред чаткането на копита по калдъръма. — Завий наляво по първата пресечка, продължавай до големия склад, а оттам — надясно. Аз ще те догоня.

Магът отново изчезна в нощното небе. Джандир нямаше желание да се натъкне на неприятели и послушно насочи коня си наляво. Другите го последваха, макар и не веднага. Явно влиянието на Дензър върху тях отслабваше с разстоянието.

Две бяха причините Ериан да достигне сравнително по-безопасните улици пред Школата. Никой маг не искаше да извърши заклинание, което би поразило и мнозина невинни в двора, освен наглите нарушители, а Сол и Троун вдъхваха страх. Закрилникът измъкна с една ръка брадвата от калъфа на гърба си и с гръмовен рев разчисти пътя към портата. Виещата и зъбеща се муцуна на Троун пък беше достатъчна никой да не се промъкне в гръб.

Така изтичаха през портата в безпорядъка, който обземаше улиците на Дордовер.

Дензър полетя стремително към Школата. Знаеше, че между бегълците и конете им се строява отряд на градската стража. Натам се събираха още стражници. А стражниците на Школата също се опомняха и някои вече възсядаха конете си. По главната улица тичаха слепешком Ериан, Сол и вълкът, преследвани от поне десетима магове. След миг Дензър различи и Уил, провиснал върху лявото рамо на Закрилника. Скоро щяха да попаднат в капана.

Джандир продължи в галоп край стената на склада. Погледът му лесно проникваше в тъмата и откриваше пътя, но конете зад него ставаха непокорни. Елфът спря и се зае да връзва поводите им за седлото на своя жребец. Не му беше лесно, а когато понечи да се върне на седлото, спря го нечий глас.

— Не искаш ли да ни продадеш тези коне? Виждат ми се множко за един човек… о, да ме прощаваш, за един елф.

Дензър се сниши до рамото на Сол.

— Ще налетите на стражата. Тръгнете надясно след мен. Магът ги поведе встрани от главната улица. Издигна се да провери докъде е стигнал Джандир и го видя да отстъпва към конете. Срещу него имаше запалени факли.

— По дяволите! — Проникна в ума на своя Следник и му заръча: — Гледай с очите ми и доведи Сол при мен.

Демонът литна изпод наметалото му.

Бяха петима — тъкмо за всеки щеше да има кон, каза си кисело Джандир. Трима носеха факли, всички държаха оръжие. Той грабна лъка си, окачен до седлото, и ловко метна през рамо ремъка на колчана. Сложи стрела на тетивата и се дръпна назад. Не знаеше колко трябва да протака.

— Махни се от конете — повтори онзи, който го заговори. Трепкащите светлини очертаваха сурови лица.

— Не мога.

— Значи ни принуждаваш да те убием.

— Ще взема и някого от вас със себе си. Кой да бъде? — Завъртя лъка в дъга и избра един, в чиито очи се мярна колебание. — Ти. На следващата крачка си мъртъв.

Набелязаната жертва се закова, но другите ускориха крачка.

— Така няма да спреш всички ни.

Джандир се озърна към небето над Школата и видя Дензър, спускащ се като орел към заек. Елфът се засмя.

— Не е и нужно.

Присвил колене, Дензър се заби подобно на камък от катапулт в главата на един от мъжете, запрати го в съседния и двамата се преметнаха на земята. Джандир заби стрелата в гърдите на нерешителния бандит, след миг отново опъна тетивата и се прицели в последните двама.

— Ако ще бягате, не се бавете.

Не се наложи да ги подканя повече. Дензър отвърза конете и яхна един. Сенчестите криле вече ги нямаше зад гърба му.

— Да тръгваме.

Подкара коня и другите го последваха. Джандир също яхна жребеца си и препусна.

Дробовете на Ериан сякаш щяха да се пръснат. Сърцето блъскаше болезнено в гърдите й, усещаше краката си като дънери, главата й туптеше. Съзнаваше, че бави останалите, а преследвачите ги догонваха. Стрела изсвири на една педя от нея и се заби в улицата, като пропусна за малко и невинен минувач. Наоколо се развикаха сърдито и бягащите се отърваха поне от тази опасност.

До нея Троун все още тичаше пъргаво, а пет-шест крачки пред нея Сол разчистваше пътя само с вида си. Следникът бе кацнал на рамото му и сочеше накъде да продължи.

Тичаха по широка улица право към центъра на Дордовер, където беше пазарният площад. Щяха да минат край някогашния склад за зърно, където сега се намираше щабът на градската стража. Макар че улиците около Школата притихваха вечер, градът кипеше от живот и нощем. Затова стражата беше многобройна, усмиряваше тълпите, събиращи се около уличните артисти и сергиите с храна, обикаляше и по тъмните задни улички, където проститутки предлагаха телата си и кинжали се вадеха не по-рядко от парите за потайна сделка.

Тъкмо щеше да извика на Сол да го предупреди и той побягна надясно. Навлязоха в мрачния район на манифактури и складове. И тук дебнеха обирджии, всеки ъгъл можеше да се превърне в клопка за непредпазливите. Нямаше фенери. Ериан се спъна, но се задържа на крака. Зад нея воят на Троун огласи улицата. Звукът се мяташе между стените като зов от ада. Тя се чудеше кои ли ги гонят и дали ще се уплашат от този звук. Тя поне би се отказала на тяхно място.

Крясъците на тълпата зад гърба й се смесиха с тропот на препускащи коне. Различи ги в мрака отпред. Сол обаче тичаше решително към конете, а Следникът отново се преобрази в котарак. Значи бяха дошли Дензър и Джандир.

Тя залитна към тях.

— Ранена ли си? — попита Дензър.

— Не ми говори — изграчи Ериан. — Те са зад нас. Трябва да бързаме.

Думите й се потвърдиха след миг — двайсетина мъже нахълтаха в края на уличката. От стените отскочиха стрели и преследвачите нападнаха. Сол метна Уил на седлото на своя кон, подхвърли Ериан върху нейния, яхна жребеца си, завъртя го и препусна в галоп от място. Другите се устремиха след него сред оглушително цвилене и чаткане на подкови.

Троун обаче се обърна и скочи към враговете. Заби се в тълпата, събори един мъж и захапа гърлото на втори. С едно движение на главата си му разкъса шията и писъкът на жертвата се задави в кръв. За десетина секунди лапите и зъбите на вълка разпиляха слисаната групичка. Някои избягаха, други само отстъпиха, но неколцина останаха да лежат. Един или двама от тях нямаше да се надигнат.

Щом си свърши работата, Троун се отскубна от преследвачите и напрегна крака за дългия бяг към гората. Този път виеше от щастие.