Джеймс Баркли
Крадеца на зората (21)

ГЛАВА 20

Уил и Троун знаеха, че котаракът, който мъжът грабна, не беше бездомно животинче, но не можеха да предвидят какво ще се случи. Приклекнали в плътните сенки до стената, зад която беше изпитателната зала, те бързо взеха решение.

— Казахме, че ще се върнем — напомни Троун. — Тя може да си има разправии.

— Знам, че е така, но ще помогнем ли с нещо вътре? — махна с ръка Уил.

— Да се надяваме, иначе… Имаме и едно скрито предимство.

— Хъ… — Уил се взря невесело в него. — И това е вярно, но не ми хареса как оня старец те оглеждаше, сякаш усети нещо. Е, никой няма да си помисли, че котаракът е свързан някак с Ериан, защото си е твар от Ксетеск, но…

— Знам, но е по-добре да се промъкнем вътре — настоя Троун и погледна небето. — Хич не ми се ще да закъснеем.

Макар и гладка, стената не беше препятствие за тях. Уил се покатери за миг, а Троун просто подскочи и пръстите му се вкопчиха в ръба. Скоро се скриха зад изпитателната зала.

Това ниско мрачно здание им вдъхваше страх. Краищата на покрива почти допираха земята. Заради стените от желязо сигурно беше невероятно яко и тежко. Уил докосна стената и трепна — усети не само топлина, но и излъчване като онова в библиотеката. Само че тук беше някак неовладяно. И опасно.

— Хайде да се отместим, а?

Металът проскърца и само засили безпокойството му.

— С голямо удоволствие.

Троун се прокрадна покрай сградата от страната, която не се виждаше от Кулата. Очите му откриваха всяка съчка и сухо листо по земята. По навик, вкоренен с годините, Уил внимаваше да стъпва точно там, където преди малко са били неговите ботуши.

Двамата доближиха Кулата като призраци — ако някой стоеше с гръб към тях, не би ги чул и от две крачки. Спряха до ъгъла на изпитателната зала и се вторачиха в Кулата. Три прозореца бяха осветени, а от двете страни на входа имаше запалени фенери. Първият етаж тъмнееше, но до желаната сянка имаше трийсетина крачки на открито.

— Сещаш ли се какво да правим?

— Хрумна ми само едно нещо — отвърна Троун.

Ериан настани по-удобно безчувственото тяло на Магистъра в далечен ъгъл на огромната библиотека.

Тя бе реагирала светкавично и безпогрешно — юмрукът й се стовари в челюстта му. Старецът се свлече в ръцете й и Ериан го замъкна в библиотеката. Дишаше тежко от усилието. Щом затвори вратата, направи леко приспивно заклинание, което щеше да го унася до сутринта.

Привърши и бремето на невъобразимо позорната й постъпка я притисна като паднала скала. Придърпа стол, тръшна се на него и закри лицето си с длани. Сълзите напираха в очите й.

Беше лошо, че Магистърът на кулата чу разговора й с Троун и Уил. Неговите подозрения стигаха, за да я прогонят завинаги от Школата. Но да го удари и да го направи безпомощен с магия… Сигурно щяха да заличат съзнанието й за това. Единствената й надежда беше да им се изплъзне и да се моли горещо, че неотложната нужда да постъпи така ще смекчи бъдещото наказание. Не си представяше, че е възможно някога отново да припари до Дордовер, камо ли до Школата.

След малко се съвзе, коленичи до Магистъра и отмести от лицето му паднал кичур.

— Съжалявам. Въпреки властта и могъществото си ти си един твърде стар човек. Моля те да ми простиш. — Ериан се надигна. — Не съм изменница, опитвам се да спася всички ни.

Отдръпна мъничко една плътна завеса и се намръщи от изненада. Навън се бе спуснал мрак. Дори не подозираше, че толкова се е забавила в библиотеката, а имаше един въпрос, чийто отговор не знаеше. Отиде припряно при рафт, от който свали тежък том и трескаво запрелиства страниците.

Дензър неспирно премяташе между пръстите си значката, която отне от Травърс. Не различаваше почти нищо в здрача, затова засили остротата на зрението си.

Самата значка беше съвсем обикновена, но значението й за съдбата на Балея си оставаше неоценимо. Изработена бе от стомана и злато, беше по-малка от дланта му и по краищата бе украсена с преплетени листа. По средата бе гравиран в детайли източният вход на прохода. На обратната страна бяха изписани имената на предишните командири на стражата.

Това занимание не го отвличаше от мислите за участта на неговия Следник. Лишен от допира на съзнанието му, Дензър можеше само да си представя каква адска мъка ще преживее с неговата смърт. Във въображението си споделяше страха, гнева и самотата на демона, а и отчаяните му писъци преди края. Не би допуснал това.

Сол стоеше до него като статуя от сдържана мощ. Както винаги очите му не пропускаха нищо наоколо в търсене на заплаха. Но не можеха да проникнат в ума на Дензър.

— Сол… — тихо го повика тъмният маг и Закрилникът изви глава да го погледне. — Дръж това. — Значката и верижката й легнаха върху облечената в ръкавица длан на Сол. — Пази го.

Закрилникът погледна какво държи и зениците му се разшириха, но Дензър вече бе изрекъл словата на заклинанието.

— Знаеш, че съм длъжен да го направя.

Криле, изтъкани от тъма, изникнаха на гърба на мага, който ги размаха леко и полетя в нощта към Дордовер.

— Не!

Викът на Сол събуди грубо Хирад за втори път тази вечер. За миг се озадачи — това беше първата дума, която излизаше от устата на Закрилника. Изтича към него и щом видя накъде се е загледал, успя да различи смаляващия се силует в небето.

— Що за чудо…

— Сенчести криле — обясни Илкар, появил се безшумно до рамото му.

— Това Дензър ли е?! — Хирад посочи тъмното петънце под звездите.

— Уви, той е.

— Е, от това по-хубаво, здраве му кажи! — Варваринът запрати меча си на земята, лицето му пламна от ярост, а юмруците му се свиваха безпомощно. — Заплашва да убие Талан, защото бил някаква измислена опасност за скъпоценната му задача, а сега изпърха да си търси смъртта в Дордовер само защото някой спипал скапаното му любимо котенце! — Изпръхтя шумно и промърмори: — И какво очаква да направим ние сега?

— Нищо. — Сол подхвърли значката на Илкар, който я улови ловко. — Стойте тук.

— Маскирания, да не съм ти вързан на двора пес? — изрепчи му се Хирад, без да посегне към лежащия на земята меч.

— Хирад… — поклати глава елфът.

Сол обмисли за миг положението и на варварина му се привидя, че се е смръщил.

— Стойте тук, моля ви — поправи се Закрилникът, завъртя се и хукна към своя кон.

Хирад се наведе да прибере оръжието си и понечи да тръгне подире му.

— Недей!

— Какво?!

— Според мен е прав. Трябва да останем тук.

— Съгласяваш се с тази твар от Ксетеск ли? Илкар се ухили.

— Не ми е присъщо, знам, но този път…

— Защо? Това не вдъхва доверие.

И пак посочи натам, където отлетя Дензър.

— Защото ако всички те бъдат избити, трябва все пак да остане някой, който знае цялата история.

— Но без оня щурак с крилете няма кой да извърши заклинанието, нали?

Хирад сърдито пъхна меча в ножницата.

— В момента той е единствената ни надежда, признавам, обаче ако няма кой да съобщи в Ксетеск за провала, нямаме никакъв шанс — сви рамене елфът.

— Значи си седим и чакаме?

Варваринът не бе свикнал да се чувства ненужен в предстояща битка.

— Не. Събираме си нещата и се приготвяме за спешно бягство. Каквото и да стане, не ми се вярва да се задържим тук дълго.

— И как ще научим, ако той си докара белята?

— Ще научим, повярвай ми.

Отварянето на вратата така стресна Ериан, че тя изтърва книгата като гузно дете. Сърцето й заблъска в гърдите, но след миг влязоха Троун и Уил, които затвориха вратата.

— Богове… Уплашихте ме! Как успяхте…

— Ами престорихме се, че сме си на мястото тук — отговори Уил. — Няма да повярваш колко често това нахалство върши работа.

— И тук ли? — смаяна промълви Ериан.

— Школата прекалява с безгрижието — кимна засмян Троун, — в което току-що се убедихме. Имахме нужда и от мъничко късмет — разминахме се с твоето приятелче Магистъра на кулата. Боях се, че ще бъдем принудени да го халосаме.

— Аз ви изпреварих.

Ериан им разказа какво се случи през последния час.

— Има още нещо — сети се Уил. — Някой спипа котарака на Дензър.

— Глупак! — Тя плесна с длан по масата. — Казах му, че ще надушат Следника. Неговата самонадеяност край няма. — Тя вдиша дълбоко и очите й издадоха колко е угрижена всъщност. — Каква болка ще трябва да понесе! Горкият… Да се заемаме, не можем да пилеем време в безсмислени тревоги. Общо взето, досега ни провървя повече, отколкото смеех да се надявам. Вече загубих доброто отношение на хората заради това безумно начинание, не ми се ще да загубя и живота си.

— Според теб ще успеем ли да вземем пръстена? — попита Уил.

— Не съм сигурна — призна Ериан. — Долу има защитно заклинание, което не познавам.

— И какво?

— Докато не проследя формата на маната, няма да знам как действа и дали ще ми бъде по силите да го премахна. Но това мога да направя само отблизо.

Тя тръгна към вратата. Троун се увери, че навън е безлюдно, и те се промъкнаха безшумно към входа на криптата.

— Уил, ще се справиш ли? — на свой ред попита Ериан.

— Обикновена брава, която движи резе от другата страна. Тежка и здрава, но грубовата — прошепна той. — Искам да знам дали я пази заклинание или има друг капан.

— Нито едното, нито другото.

— Добре. — Той пъхна в ключалката метален щифт колкото кутрето му и го размърда полека. — Много е грубовата даже…

Извади щифта, бръкна в чантичката на колана си и взе плоско парче метал, запоено към кухо цилиндърче. Нагласи щифта в него и той щракна. Намести своя шперц в ключалката, наклони го малко и започна да го побутва и изтегля. Накрая се ухили, завъртя приспособения ключ и тримата чуха как резето се дръпна от другата страна.

— Първа ли ще влезеш? — обърна се той към Ериан.

— Така е най-добре.

Тя го подмина, докато той прибираше инструментите си. Вътре маната я обгърна с непривична тежест и спря дъха й за миг. Тук цареше непрогледен мрак.

— Има огромно натрупване на статична мана, за да не отслабват защитните заклинания. Ще се ориентирам по оставените в маната следи. А вие?

— Аз ще вървя след него, не се притеснявай — каза Уил.

— Не бива ли да осветяваме? — попита Троун.

— Не бива, докато не слезем по-надолу. По средата на стълбата има чувствително към светлина заклинание, което се задейства по здрач. Ще вдигне всички на крак.

Ериан стъпи предпазливо на стълбата, Троун и Уил я последваха, след като залостиха отново вратата.

Уил не виждаше нищо, маната го безпокоеше, а въздухът беше застоял и неподвижен. Пъхна пръстите на дясната си ръка под колана на Троун, а лявата плъзгаше по стената. Разчиташе на своя приятел да го води.

Напрягаше се и чу смътно как Ериан каза, че са минали покрай първото заклинание, но усети — маната стана по-плътна и това му вдъхна страх. Спъна се.

— По-леко — помоли Троун с приглушен от струпаната наоколо мощ глас. — Има още десетина стъпала и сме долу.

— Не ми харесва тук.

— И на мен. Само внимавай.

След всичките тридесет стъпала тесният проход завиваше надясно и стигаше до врата, през която Ериан ги подкани да минат. Затвори я и се зае със заклинание. Уил се облегна на вратата, дървото и желязото зад гърба му го успокояваха.

— Светлина — промърмори Ериан и се появи сияние. Излъчваше го кълбо, което се разшири до размерите на човешка глава. Уил не беше виждал нещо по-прекрасно в живота си.

Побърза да огледа подземната камера — дълга, тясна и студена. Продължаваше и в мрака, където кълбото не разпростираше яркия си кръг. Отляво и отдясно бяха наредени саркофази, по три един над друг върху лавици. Тук маната притискаше неимоверно. Уил забрави мимолетното си облекчение и прилепи гръб към вратата. Напразно потърси с поглед насърчение от Троун, който също се мъчеше. Достатъчно беше да види превитите му рамене.

— Ериан… — смънка Уил.

Краката му трепереха от усилието да задържат тялото изправено. Тя кимна.

— Съжалявам, изобщо не си представях колко е силна. Почакайте малко и ще ви олекне, колкото да продължите нататък. Не сме стигнали до целта.

Уил направи гримаса, отблъсна се от вратата и насила насочи вниманието си към мрака отпред.

— Измислям си всичко… — опита да се ободри той.

— Не е така — възрази Ериан. — Маната е сила, която контролира и оформя природата. Тя е действителна и материална, а както и вие открихте, може да бъде доловена от съсредоточено съзнание. Някои хора я привличат, а онези, които я понасят добре и успяват да я насочват, стават магове като мен.

— Много ти благодаря за помощта и подкрепата — промърмори Уил.

— Не забравяйте, че в това състояние маната е безвредна. Тъкмо маговете я оформят и я правят неустойчива и опасна. Да не се размотаваме.

Тя закрачи покрай редиците от саркофази с Магистри, мнозина намерили покой тук преди векове. Светлинното кълбо я следваше плавно вдясно от главата й.

Уил и Троун тръгнаха подире й, навели глави и прегърбени, сякаш носеха тежки раници.

Джандир пристигна вихрено в конюшнята на странноприемницата. Размени припряно няколко думи с конярчето и пусна в ръката му монети. Научи от момчето каквото искаше и му заръча да даде зоб на коня.

Измъкна закрепените за седлото лък и колчан и изтича във вечерната тъма. Вървеше накъдето го упъти конярчето, без да знае какво ще прави, като стигне на мястото. Все нещо щеше да измисли. Както обикновено.

Дензър възприемаше маната около Школата в Дордовер като насочващо го оранжево сияние, пред което светлините на града бледнееха. Сенчестите криле се размахваха бавно на гърба му, но го носеха доста бързо към целта. С едната ръка притискаше към главата си кръглата черна шапчица, която най-често носеше, с другата придържаше меча да не се удря в крака му.

Всякакви мисли за Крадеца на зората и спасението на Балея се изпариха от ума му. Някъде в Школата беше Следникът, неразделна част от съзнанието на тъмния маг. Излъчи успокояваща мисъл, че идва да го избави, с надеждата тя някак да проникне през клетката от мана.

Спусна се към Школата и нейната така наречена Кула — грозна, някак приплесната постройка, която не заслужаваше гордото название, дадено на най-величавия градеж на маговете. Но в Дордовер бездруго не проумяваха каква натрупана сила дава на обитателя си кулата. Това беше само една от многобройните им заблуди. Както и какво би сторил господарят на един откраднат Следник от Ксетеск.

Дензър знаеше, че онзи, който го е пленил, ще долови и неговата поява, но нямаше да е наясно точно къде се намира. Опитът го бе убедил, че хората рядко поглеждат нагоре в търсене на други хора. Значи имаше предимство.

Сниши се беззвучно и се плъзна на няколко стъпки от покрива на Кулата, през цялото време излъчваше едно и също търсещо послание. Стигаше поред до всеки ъгъл на сградата с надеждата да улови някаква следа или посока. Колкото и уверен да беше, че е близо до Следника, всяка грешка оттук нататък щеше да му навлече само непоправима беда.

В клетката от мана Следникът изведнъж спря усилията си да изскочи на свобода и наклони глава. Стисна невеществените пръти и широка усмивка разкриви лишената от косми муцуна.

Магът неволно се сепна от гледката, но също успя да се усмихне въпреки отвращението си.

— Превъзходно! Да смятам ли, че е дошъл?

— Да — потвърди демонът с глас като стъпки по мокър чакъл. — Сега ти си мой.

— Не бих казал — отвърна магът и обърна креслото си към вратата.

Самодоволното изражение прикриваше колко му е трудно да пренебрегва подигравките на това изчадие в клетката.

— Стойте зад ъгъла. Стигнах до следващото защитно заклинание.

Гласът на Ериан принуди Уил да се опомни. Надникна иззад гърба на Троун — тя стоеше в пресечната точка на два коридора, кълбото светеше над главата й. Проходът нататък водеше в тъма, а от двете страни на Уил вече нямаше саркофази и гладките стени се стесняваха.

— Къде сме?

— При гробницата на Артече — посочи надясно Ериан. — Онази врата е входът. И тя е защитена. Тук не може да влиза никой, освен членовете на Съвета на магистрите. Заклинанието пуска само тях.

— Можеш ли да го надхитриш?

— Донякъде. По-точно казано, мога да го преместя.

— Но защо…

— Предвидено е да възпира другите магове от Дордовер и не е безопасно да се занимавам с него дори ако познавам структурата му. А обикновени хора като вас просто нямат шанс срещу тази защита. Всичко, което остане от вас, ще се побере на дланта ми.

— Много мило — изсумтя Троун. — Какво представлява?

— Общо взето, то е мехур от мана, обхванал вратата, а в него има и заклинание капан. Ако внимавам, може би ще плъзна мехура настрани, ако не, ще се пръсне… Ще ви повикам, когато съм готова.

— Късмет — пожела й Троун.

— Благодаря.

Тя пренастрои зрението си изцяло към спектъра на маната. Заклинанието беше точно каквото им го описа — мехур, изпъкнал метър и половина от вратата и обхванал точно четирите й ъгъла. Имаше мек оранжев оттенък, защото поддържащата го статична мана не притежаваше рязката яркост на фокусираната. А вътре пулсираше в синьо заклинанието капан, студено и смъртоносно.

Тя протегна ръце към мехура и натисна съвсем леко. Повърхността поддаваше като пълен с вода мях. Значи и мъничка грешка нямаше да е фатална. Явно никой не бе подновявал заклинанието много отдавна.

Отпусна ръце покрай тялото си и се съсредоточи в изграждането на форма, която напълно да изолира защитното заклинание. Не й се налагаше да черпи много от енергията на тялото си, защото получаваше почти всичко необходимо от натрупването в криптата. Обвивката се разширяваше и променяше очертанията си. Отначало изглеждаше като кръг, но скоро наподоби напълно очертанията на мехура, само че притежаваше неподатлива твърдост.

Ериан премести обвивката над мехура, наложи я върху него и със задоволство усети психическото сътресение, когато защитното заклинание допусна и се съедини с нейното творение. Провери за слаби точки, но не откри нито една. Чак сега премахна твърдостта на обвивката и със съзнанието си натисна цялата лява страна. Затвореният мехур бавно се отдръпна назад и освободи първо дръжката, после и половината врата. Ериан отстъпи назад и повика Уил и Троун.

— Ето ти я ключалката, трябва да отвориш — каза на Уил. — Каквото ще да става, не минавайте зад мен. Разбрахте ли?

— Да — в един глас потвърдиха те.

Уил се справи толкова лесно с ключалката, че дори се почувства леко обиден. Ериан кимна и той натисна дръжката, за да открехне вратата.

— Влезте и стойте отляво. Облегнете се на стената, там е безопасно. Хайде, Троун, трябва да върна защитата на мястото й.

В слабата светлина от кълбото двамата мъже различиха дълъг нисък силует в помещението. Щом Ериан влезе и затвори вратата, сиянието на кълбото се засили. До тавана над каменните стени имаше около три метра.

Саркофагът в средата беше съвсем обикновен наглед. Само в единия край се виждаше гравиран надпис. Отгоре бяха поставени меч, синьо-оранжева роба в стъклена кутия и богато украсен пръстен. Тук се дишаше по-леко и Уил си отдъхна. Пак се огледа — нищо по стените.

— Това ли било? — изрази разочарованието си.

— Ти какво очакваше?

Ериан стоеше пред саркофага и намусено се взираше в пръстена.

— Нещо по-величаво, да си призная.

— Магистърът книжник може и да държи на показността приживе, но в смъртта не се нуждае от нищо и маната е предостатъчен покров. Олеле… — въздъхна тя, след като обиколи саркофага.

— Какво?! — настръхна Уил.

— Защитното заклинание около пръстена.

Тя вдиша с пълни гърди и се взря в необичайната форма от мана. Не беше по-голяма от човешка глава и се отличаваше с две чудатости. Имаше три въртящи се цветни обръча — оранжев, син и тъмнозелен, — а самата форма завършваше навсякъде с остри шипове като глава на огромен боздуган.

Ериан нито бе чувала, нито бе чела за нещо подобно. Щом протегна обгърнатите си в мана ръце към формата, обръчите се размърдаха и потъмняха, всеки миг можеха да се изтръгнат навън. Тя отстъпи, усещаше боцкане в пръстите.

— Ще се позабавим тук.

— Какво те затруднява? — попита Троун. Тя му се усмихна със съжаление.

— Не мисля, че би могъл да разбереш.

— Нищо, опитай.

— Е, добре. И формата, и структурата на заклинанието не са само с елементи, присъщи за Дордовер. Има и кодирани знания от друга Школа, не успявам да ги разчета. Сега по-ясно ли ти е?

— Не много. Досещаш ли се какво ще го задейства?

— Нещо, което ще наруши формата му, струва ми се — малко по-свадливо отвърна Ериан.

— Бъди по-точна — настоя Троун. — Какво е това нещо?

— Не те разбирам.

— Припомни ми как действа защитното заклинание.

— Защо?

— Угоди ми на прищявката, моля те.

— То е форма от статична мана, разположена като защитна обвивка около предмет. Основните кодирани знания дават възможност на изграждащия заклинанието да добави или да изключи някакъв вид вещи или същества. Е, и? — троснато завърши тя.

— Ще ти бъде ли по силите да повториш формата, за да го обезсилиш?

Тя си подъвка устните и вдигна рамене.

— Не и без да се изложим на твърде голям риск.

— Щом е така, предлагам да откриеш какво е изключено в заклинанието — невъзмутимо рече Троун.

Тя се облещи, сякаш й бе ударил шамар.

— Предлагаш?! — Бузите й се зачервиха. — Ти да не стана изведнъж познавач на защитните заклинания? Аз ще ти кажа какъв си — ходеща планина от мускули, която не бива да си отваря устата за онова, в което е невежа. Как смееш да поучаваш мен?

— И едно „не“ щеше да стигне.

Гласът му остана спокоен, но в стойката му се мярна заплахата от див звяр. Досега Уил не се намесваше, но пристъпи към тях, за да ги укроти по-скоро. Имаха си предостатъчно други грижи.

— Ако не можеш да наподобиш формата, имаш ли друга идея?

— Защо да не бръкна в сферата например, та да приключим отведнъж? — изсъска тя я вдигна ръка.

— Питам за разумно решение. Няма смисъл да проваляме всичко.

— Тогава ето отговора на твоя въпрос, Троун — по-сдържано каза Ериан. — Подобно на останалите защитни заклинания, сътворявани в Дордовер, то изключва хора, защото го задейства излъчването на техните умове, както и предмети и същества без душа, които нарушават сферата. Знаем това, но каква полза?

— Напротив, работата ще бъде свършена — увери я Троун.

— Значи остава да намерим и да дресираме животно, което ще вземе пръстена. — Очите й отново блеснаха от яд. — Защото не си водим тази вечер, ако не си забелязал.

— Не е точно така — промърмори Троун. Уил му се изпречи.

— У теб се запазват наченките на разум. Не бива да казваш, че се превръщаш в животно.

— Все едно, нямаме време за друго решение — хладнокръвно му каза Троун. — Ериан не може да отмести заклинанието.

— Ще престанете ли да си говорите с гатанки? — прекъсна ги тя. — Какво предлагаш?

Троун си пое дъх.

— Просто е. Аз съм върколак.

Следникът врещеше гръмко като маймунка в клетката. Подскачаше от крак на крак, разперваше криле, докато не опрат в прътите, съскаше, плюеше и предизвикваше мага.

— Малко ти остава до смъртта, малко!

Магът се владееше, колкото можеше, без да отклонява и за миг вниманието си от вратата. Избраната форма от мана бе приготвена и беше способен да я довърши за миг.

Изчадието млъкна, само изсъска:

— Сега…

Обърна гръб и закри главата си с криле. Магът не видя това. Иначе щеше да е нащрек. Може би.

Прозорецът зад него се пръсна, нацепено дърво и стъклени парченца се разпиляха по пода. Свил своите Сенчести криле, Дензър се стовари насред стаята.

Местният маг, объркан от трясъка, тепърва се надигаше, когато юмрукът на Дензър се заби в челюстта му. Той залитна назад, загубил нишката на заклинанието. Не успя да се предпази нито от втория удар, нито от ритника в корема. Свлече се до вратата, през която трябваше да е влязъл Дензър.

Тъмният маг застана над него, вдигна го и впи в очите му поглед, пламтящ от омраза.

— Тук ще дотичат и други, няма да се разправиш с всички… Смехът на Дензър изразяваше само презрение.

— Но за теб ще е твърде късно.

Заби чело в лицето му и го повлече към клетката от мана.

— Никога няма да я отвориш — изрепчи му се магът от Дордовер. — А аз ще избера смъртта, но няма да освободя тази твоя твар.

— Какъв си глупак… — Гласът на Дензър внезапно охладня, той придърпа жертвата към себе си. — И слепец. Магията е една, маговете са еднакви.

Захвърли зашеметения мъж на пода и просто побутна неосезаемата ключалка. Клетката изчезна и демонът се хвърли яростно напред.