Джеймс Баркли
Крадеца на зората (17)

ГЛАВА 16

Илкар плачеше. Незнайно как Хирад още беше жив. Дълбоката рана в корема би трябвало да е смъртоносна, а той не умираше. Но сега Илкар нямаше какво да стори, освен да го гледа как полека потъва в небитието, защото Травърс му отне силите, с които можеше да го изцели.

Дори ако Илкар и Дензър можеха да си позволят половин денонощие непробуден сън, пак би било съмнително дали и с общи усилия ще го излекуват, защото и тримата бяха твърде зле.

Той бе коленичил до Хирад с длани над страшната рана, без да отделя време за собствените си болки, и вливаше мана направо в разпореното и за щастие потънало в несвяст тяло на своя приятел. Засега поддържаше живота му, но самият Илкар беше толкова слаб, че нямаше никаква надежда.

Усети ръка на рамото си.

— Споделям скръбта ти.

Не бе чул кога Дензър се е изправил. Очакваше вече да се е унесъл в сън, за да се възстановява.

— Не мога да го спася. — Прекъсван от хлипане, гласът му пресекваше и от непоносимото изтощение. — Той си отива, а не мога да го спася…

— Може би има изход.

И гласът на тъмния маг не беше същият. Схванатото и отекло от побоя лице му пречеше да изговаря ясно думите.

— Какво ще ни предложи магът от Ксетеск? Нямаме вълшебна пръчица, която да размахаме ей така!

След ядните думи Илкар се закашля и изхрачи кръв.

— Но в замъка има още един маг.

— Ериан — напомни Джандир.

— Кучката, която ни предаде.

— Не си прав — отсече Джандир. — Била е принудена. Травърс отвлече и децата й. Дойдохме да ги измъкнем оттук.

— Ериан Маланвей ли? — сети се Дензър. — Тя е от книжниците на Дордовер, нали?

— Да.

— Може и да имаме късмет. — Тъмният маг се смръщи. — Но за какво му е била, по дяволите? — Тръсна глава и пак се вгледа в Илкар. — Колко време ти остава? — Елфът само поклати глава. — Илкар, кажи ми.

— Три часа, може и да са малко повече.

Дензър изсумтя, веднага седна зад него и заповяда:

— Облегни се на мен.

Илкар се отпусна назад. Дензър се напъна, за да обърне и двамата към Хирад. Сега Илкар можеше да се протегне надясно, за да достигне раната му.

Джандир гледаше недоумяващо как Дензър хвана раменете на Илкар, облегнат на гърдите му, а ръцете на Илкар неспирно се движеха над корема на варварина.

— Какво става?

— После ще ти обясня — промърмори тъмният маг. — Донеси стол и го сложи така, че да ми подпира гърба. Илкар, сега ми кажи точно какво може да те погуби.

— Не е само едно нещо. Десният ми бял дроб е пробит и се пълни с кръв, бъбреците ми са прекалено натъртени, а доколкото усещам, черният ми дроб също кърви.

— Ясно…

Дензър промени положението на ръцете си — опря едната си длан в тила на елфа, другата застина вдясно от гръдния му кош.

— Остави ме аз да насочвам, а ти вливай мана в Хирад.

— Ами ти?

Колкото и благодарен да беше Илкар, имаше нова причина да се страхува — от състоянието на Дензър, който обаче успя да се подсмихне.

— Удряха ме навсякъде, но не ми счупиха почти нищо друго, освен пръстите на ръцете и краката. Не съм застрашен.

— Благодаря ти… Гласът на елфа трепна.

— Имаме работа.

— Това не пречи да ти благодаря.

Дензър премълча и се обърна към Джандир.

— Нуждаем се от магьосницата. Всеки миг е скъпоценен.

— Сигурно вече са я намерили. Ще ги доведа.

Понечи да тръгне към вратата, но тя се отвори и влезе Травърс с котарака на главата си. Капитана гледаше изцъклено, вървеше прегърбен, сякаш се бе състарил с двайсетина години през краткото време, когато не беше в залата.

Дензър се усмихна.

— Виждам, че си се натъкнал на моя любимец. Травърс малко се окопити, щом котаракът скочи на пода и дотича при господаря си. Огледа се към трупа на Исман и странната група ранени. Намръщи се.

— Мислех, че…

— Травърс, ти вече не представляваш нищо, но онова на шията ти е всичко за мен в момента.

Капитана опипа значката под ризата си още по-озадачен. Дензър срещна погледа на Джандир.

— По-добре да си отвън, няма защо да гледаш това. Елфът се поколеба, но излезе с готова стрела на лъка си.

— Моля те…

Травърс пристъпи към тъмния маг, който не го слушаше, а се взираше в очите на котарака си.

— Убий го.

Следникът се преобрази и молбите на Капитана се сляха в страхливо ломотене. Дензър го погледна за последен път.

— Ти реши да наложиш волята си на Гарваните. Също като мен. Това е невъзможно. Аз поне ще продължа да живея, за да изкупя грешката си. Слава на боговете, че ви победихме. Така Балея ще има някакъв шанс за спасение.

Демонът се стрелна към Травърс.

— Илкар, затвори си очите — помоли Дензър. Капитана изпищя.

Джандир потискаше желанието си да отвори вратата. Виковете на Травърс като че извираха от ужас, какъвто не би трябвало да сполети никого. Зарадва се, че скоро престана да ги чува, но се разнесе звук, напомнящ за сцепен в камък пъпеш. Сега пък едва се пребори с напъна за повръщане.

Завъртя се — някой слизаше припряно по отсрещната стълба. Щеше да вдигне лъка, но зърна жена, придружена от Троун и Уил. Тя беше Ериан.

— Махни се! — изръмжа и се помъчи да го избута. Джандир я хвана за ръцете.

— Още не можеш да влезеш там. Не я пускай, искам да проверя как е вътре — каза на Троун.

Великанът задържа Ериан, която опита да се отскубне.

— Няма да опазите Травърс още дълго — изрече дрезгаво, очите й пламтяха.

— Уверявам те, че изобщо не го пазим от никого — промълви елфът.

— Джан, какво става? — намеси се Уил.

— Вътре са трима от Гарваните. Там беше и Травърс, но мисля, че вече е труп.

— Само мислиш? — изсъска Ериан.

— Не ми позволиха да остана, за да гледам… Хирад е ранен. Умира. Маговете на Гарваните се надяват да помогнеш. Почакайте.

Надникна в залата. Всичко беше спокойно, но изпод одеялото, покрило главата и гърдите на Травърс, се разширяваше локва кръв.

Дензър и Илкар още бяха до Хирад, а котаракът лежеше на стола, подпиращ гърба на господаря му, и си облизваше лапите и мустаците.

Елфът влезе и остави вратата отворена. Всички спряха зад прага, стъписани от гледката. Само Ериан я осъзна веднага и тръгна бавно към Дензър. Накрая спря и се съсредоточи в потока от мана.

— Гледай ти… Магове от Джулаца и от Ксетеск заедно вливат мана в един умиращ. Явно няма какво повече да ме изненада на този свят.

Гласът й вледеняваше, но мокрите бузи показваха с какво се бори в душата си.

— Жалко че не се срещнахме при по-добри обстоятелства — каза й Дензър.

— По-добри, а?! — кресна жената. — Децата ми са мъртви, негоднико! Защо ли не затрия всички ви, както сте накуп…

Дензър потърси погледа на Троун, който кимна.

— Вярно е. Един от стражниците им прерязал гърлата.

— Само защото вашите приятелчета искали да ви спасят — изгъгна Ериан през риданията. — Отнехте им живота, а аз бях безсилна. — Троун я прихвана и я настани на стол. — Дори не бях при тях… Умряха сами.

— Ериан, не прибързвай — прошепна й великанът и я погали по косата.

— Моля те… — промълви Дензър. — Нямаме много време. Хирад умира.

Ериан отдръпна ръцете си от лицето, зачервените й очи се вторачиха в неговите.

— Въобразяваш си, че ще ме трогнеш? — Застана над тях и се взря надолу с погнуса. — Знаеш ли защо ме отвлякоха? Защото Ксетеск започна да търси Крадеца на зората, а Травърс искаше аз да му помогна да го присвои. Моите момчета умряха заради теб и твоята Школа. Чуй ме, Дензър, велики познавачо на Крадеца на зората — нищо не ми пречи да си седя и да чакам приятелят ти да издъхне. Имам този избор, след като нямах шанс да спася децата си.

Брадичката й затрепери отново и тя се извърна. Дензър отвори уста да се оправдае, но каквото и да кажеше, щеше да е жалко и неуместно.

— Ксетеск не иска Крадеца на зората за свои цели.

— Няма да ти повярвам.

Ериан се дръпна и пак седна на стола. Той си пое дъх.

— Длъжна си да ми повярваш. Върховните вещери са извън клетката от мана, върнали са се в Парве. Крадеца на зората е единственото средство да ги унищожим и да не позволим на осемдесет хиляди западняци да опустошат земите ни. — Тя го гледаше и между веждите й се врязаха бръчици. — Моля те, Ериан. Никой не може и да си представи страданията ти, но само ти си способна да спасиш Хирад. А за да победим Върховните вещери, той ни е необходим.

— Защо?

— Защото е водач на Гарваните, а те ще ни дадат заклинанието. Без Хирад няма да ни стигнат силите.

Дензър се задави и струйка кръв плъзна от ъгълчето на устата му. Ериан се засмя неприязнено.

— Прекрасна историйка. А ти какво ще кажеш, Илкар? Нали не греша — ти си Илкар, магът на Гарваните?

— Вярвам му — немощно отвърна елфът. Тя го изгледа придирчиво.

— Нима? Впечатляващо. — Стана и сковано тръгна към вратата, без да избърше сълзите си. — Знаете, че бях безсилна да спася децата си, но вашият живот зависи от мен. Или смъртта ви. Сега трябва да бъда при моите момчета.

— Размишлявай, Ериан — посъветва я Дензър. — И си почини. Върни си силата. Сега съдбата на цяла Балея зависи от теб.

Тя спря на прага и се озърна. Той успя да задържи погледа й.

— Говоря искрено — добави Дензър. Ериан излезе, Троун я последва.

— Дълго ще се точат тези часове… — смънка тъмният маг. Илкар се размърда и изохка. Отвори очи и се огледа замаян.

— Къде са останалите?

— Кои? — наведе се към него Уил.

— Талан и Ричмънд.

Уил стрелна с поглед Дензър и си прехапа устните. Тъмният маг почувства тежестта на нова горчивина.

— Видях как повалиха Талан. Не знам нищо за Ричмънд, но… не е тук. Съжалявам.

Илкар бавно поклати глава и пак се съсредоточи върху раните на Хирад. Дишането му беше накъсано, но засега състоянието му не се влошаваше. Илкар се надяваше, че има смисъл да продължава. Дензър щеше да поддържа неговия живот, а той на свой ред да крепи Хирад около половин денонощие. Друго не можеха да направят. Биячите на Травърс се бяха престарали. След около дванадесет часа и последните остатъци мана, които дори Травърс нямаше как да им отнеме, щяха да се изцедят. И това щеше да е последният пирон в ковчега на отряда.

Дензър стисна рамото му.

— Тя ще ни помогне. Дръж се.

— Какво друго да правя? Само той ми остана. — Взираше се в спокойното лице на безчувствения Хирад. — Сега сме двамата, приятелю. Не си и помисляй да умреш преди мен.

Щеше пак да потъне в полудрямката, която, позволяваше да усеща къде в разкъсаните вътрешности на Хирад ще има полза от немощното поточе мана, но вратата се отвори и го споходи радост… и още печал.

Колкото и да се олюляваше, Талан поне беше жив. Уил и Джандир отпуснаха оръжията към пода. Дребосъкът се усмихна, Илкар също… в първия миг. После забрави ликуването.

Талан носеше на ръце отпуснатото тяло на Ричмънд, чиято глава се клатушкаше безжизнено. Истината можеше да се прочете по навъсеното лице на Талан. Той сложи своя приятел върху най-близката маса.

— Прекалихме с Помените. Трябва да… — Погледът му, прикован в Илкар, изведнъж се премести към Хирад. — О, не… — изрече с глас като олово. — Не и това.

— Още е жив — рече му Дензър и Талан се тръшна премалял на стола до масата. — Засега поддържаме живота му.

— А после? — попита Талан, доловил неговото колебание.

— Дано Ериан помогне. Тя е единственият шанс на Хирад.

— „Дано“ ли?!

Талан опипа спечената кръв по цицината на тила си.

— Синовете й са мъртви, тя смята, че животът е свършил за нея, и обвинява за всичко Гарваните.

— И ако не помогне? — настоя Талан, макар че се досещаше за отговора.

Илкар потвърди опасенията му. И ги засили.

— Хирад ще умре. Аз също, колкото и да ми е неприятно. Елфът отново се откъсна от ставащото наоколо, за да крепи отчаяно изтичащия живот на Хирад.

Талан подръпна долната си устна, забравил за натежалата си глава заради непоносимата новина. Не искаше да повярва, но Илкар никога не преувеличаваше. Каза, че краят наближава. Може би. Значи Ериан беше разковничето. Тя трябваше да разбере заблудата си. Талан се надигна.

— Къде отиваш? — сепна се Дензър.

— А къде е Ериан? — отговори с въпрос Талан.

— Няма да ни помогнеш, ако се изпокарате — предупреди го тъмният маг.

— Ти ли ще ми кажеш бе? — изрева Талан. — Твоите приятели ли мрат пред очите ти? За пръв път се случва Гарваните да бъдат разгромени. Искам тя да проумее какво ще навлече на всички ни…

— Знае — отрони Илкар. — Нека се доверим на усета й на магьосница. Току-виж надмогне скръбта си преди да е станало късно. Ние направихме каквото можахме. — Вдиша и се сгърчи от болка. — Моля ви, не искам повече шум. И без това ни е трудно.

— На всички ще ни дойде добре да хапнем — отсъди Дензър. — Кухнята е в…

— Знам къде е.

Джандир отиде да потърси храна, за да изпълни молбата на Дензър, но по-скоро за да излезе от тази зала. Едва ли не с кожата си усещаше колко мъка и терзания са се струпали в нея. Щом затвори вратата, започна да диша по-леко. Прекрачи два трупа и тръгна към кухнята.

Илкар търсеше и със съзнанието, и с пръстите си, източваше мана от себе си в поддържащо живота пулсиране. Мечът на Исман се бе забил дълбоко и червата на Хирад бяха разрязани на десетина места. Върхът бе одраскал гръбнака, но нямаше по-сериозни увреждания на прешлените. Най-лошото щеше да настъпи заради разпорения стомах. Тези рани изискваха непрекъснато внимание, а Илкар очакваше и претоварените бъбреци на Хирад да се предадат рано или късно.

Тук един Топъл лек нямаше да стигне. Два или три, насочени много точно, може би щяха да закрепят някак варварина, но не му оставаше толкова време. Илкар не виждаше смисъл да се залъгва — приятелят му се нуждаеше от заклинанието Телесна цялост. Но елфът познаваше само трима магове, които биха могли да го извършат без риск. Никой от тях не беше в замъка.

Пак насочи вниманието към своето тяло. От дланта на Дензър върху ребрата му се вливаше мана и кръвотечението в белия му дроб спря, а пулсациите в шията му пренасяха мана по вените към най-пострадалите вътрешни органи.

Илкар беше предоволен, че поне в това Школите щяха да си останат неразделни — всеки маг умееше да използва мънички приливи от мана, за да поддържа болен или ранен в състоянието, в което го е намерил. И дори беше морално задължен да го прави. Въпреки това постъпката на Дензър го учуди. Може и да беше несправедлив.

Времето се влачеше. Илкар смътно съзнаваше, че между завесите проникват ярки слънчеви лъчи. Някой го нахрани със супа. С всеки час полагаше все по-тежки усилия за Хирад и светът наоколо избледняваше.

Знаеше, че се преуморява — болките в гърба, ръцете и краката го измъчваха. Дензър не би могъл да се справи с всичко. Насочваше своята мана там, където от нея зависеше животът на Илкар.

Щеше да настъпи миг, когато никой от двамата не би успял да издържи на болката в собственото си тяло, защото се лишаваше от мана. Краят щеше да дойде скоро след това. Ако Ериан не им помогне, Илкар и Хирад щяха да умрат.

Стилиан си почиваше усмихнат, докато се опомняше след мисловната връзка. Представяше си Селин, виждаше гънещото се в наслада тяло, почти усещаше ласкавото докосване на устните й и лекия допир на ръцете. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени. Стилиан искаше син.

Но сега тя проникваше в земите на западняците, устремена към Парве, за да потвърди опасенията, които четирите Школи таяха, откакто Върховните вещери бяха прогонени от този свят. Страха от завръщането им с още по-потресаваща мощ, на която трудно някой би се противопоставил. Нямаше да ги смажат без Крадеца на зората. Защото днес Школите нямаха предишната си сила, а и армиите им не бяха толкова многобройни. Без заклинанието всичко щеше да бъде загубено.

Селин се криеше денем и летеше със Сенчести криле през половината нощ. Напредваше бързо и незабележимо към границите на Раздраната пустош. След три дни щеше да я доближи, а след четири щеше да се добере до Парве. Той очакваше мисловна връзка с нея след пет дни. Селин още не се бе изправяла срещу такава опасност. Стилиан щеше да се погрижи това никога да не се случи отново.

Мислите му се отплеснаха и той зарея поглед през прозореца към очертанията на кулите, заемани от Найър и Ларион.

Избраникът на Найър бе проникнал в работилницата на Септерн, но оттогава не поддържаше мисловна връзка със своя Магистър. Вероятно… Стилиан се досещаше, че не всички сведения стигат до него, и това го вбесяваше.

Пак се усмихна. Всички се доверяваха на Ларион — трудолюбивия, гениалния, дружелюбния. Дали не беше време и той да разчита малко повече на новия член на кръга от приближени? Стилиан нито можеше да следи какво върши Найър, нито да го разпитва, без да събуди подозренията му. Но Ларион не би срещнал подобни затруднения. Стилиан протегна ръка и дръпна шнура на звънчето, увиснал до огнището. Имаше нужда от две чаши за вино.

Времето се превърна в безсмислица за Илкар дълго преди бъбреците на Хирад да отслабнат окончателно. Елфът бе принуден да се откаже от всякакви опити да потуши болките в собственото си тяло, защото борбата за спасяването на Хирад стигна до последните отчаяни минути.

— Дензър… — смотолеви той.

— Знам.

— Къде е тя?

— Ще дойде. Дръж се.

Дензър прати нов прилив от мана в натъртения гръб на Илкар, но колкото И да му олекна, елфът още по-ясно усещаше как се мъчи другият маг.

Ето че се стигна и до това — Хирад гаснеше бързо. Илкар събра цялата си изцедена жизненост, за да захрани умиращото тяло на своя приятел. По неволя се съсредоточи само върху единия бъбрек. И през цялото време собственото му пребито и изнемощяло тяло жадуваше облекчение.

Но не можеше да си го дари, без да прати Хирад в забравата. Не можеше и да иска повече от Дензър, който вече се напрягаше докрай, за да поддържа живота му. Как да не забележи учестеното задъхване на тъмния маг? Дензър май бе скрил немалко от истината за своите рани.

— Илкар, колко остава?

— За него или за мен питаш? — дрезгаво прошепна елфът.

— Не е ли все едно? — промълви Дензър с обезсърчаваща умора.

— Не съвсем. Той ще издържи не повече от час. Заради бъбреците.

Внезапно нова целителна вълна от топлина мина през него. Тя бе дошла. Топлата вълна се преля в приятеля му по струйките от мана, които той насочваше.

— Твърде щедър си — прозвуча женски глас до ухото му. — Остава му половин час, но ти дори не разбираш колко тежко е и твоето състояние.

Топлината изчезна отведнъж, както се бе появила, и болката пак погълна Илкар.

— Е? — подкани Дензър.

— Възможно е — отговори жената.

— И за двамата ли?

— Ако ти можеш да крепиш мага от Джулаца. Стига да го искаш.

— Искам.

— Но това си има цена…

— Разбирам.

— Дано.

Илкар поклати глава. Сделка между магьосница от Дордовер и маг от Ксетеск. Но… нали Дензър напомни, че имат задача? Топлината се появи отново и се разпростря по тялото на Хирад.

— Илкар, остави го на мен — нареди Ериан. — Аз…

— Трябва да го направиш, иначе Дензър не би могъл да те спаси.

Илкар знаеше, че е права. С последно вливане на мана отдръпна съзнанието си, свали ръцете си от корема на варварина и насочи цялото си внимание към своето съсипано тяло.

Потисна болката и усети как Дензър опира длан в челото му. Светът постепенно се отдалечи и Илкар намери покой.

Ериан огледа ранения Хирад и въздъхна. Редно беше да го зареже — пред нея лежеше един от виновниците за гибелта на синовете й. Водачът на Гарваните. Подобаваше и той да умре, за да има поне сянка на справедливост.

Дензър бе прозрял в душата й, когато я помоли за помощ. Знаеше, че и тя няма да устои на предизвикателството, което им отправяше Крадеца на зората, че няма да загърби дълга си. Но нравствените устои на лечителството не й пречеха да се пазари за живота на онези, които би трябвало да спаси. Този път сделката даваше и на нея шанс да открие пак смисъл в живота си. Същия смисъл, но по новому. И семето на Дензър подхождаше чудесно. Разбира се, всичко щеше да се провали, ако допуснеше Хирад и Илкар да умрат. Застави се да мисли само за най-неотложното. Единствено заклинанието Телесна цялост даваше надежда за варварина. Имаше нужда от поне двайсетина минути, за да се подготви. И когато започна, Ериан се помоли той да издържи дотогава.

Хирад се бореше да изплува от дълбоките води на страданието. Далеч горе го зовеше топлина. Не бе разбрал кога е потънал толкова и не вярваше, че може да се върне. „Опитай се, Хирад.“ Гласът стигна до мислите му. Женски глас. И той се опита.