Джеймс Баркли
Крадеца на зората (16)

ГЛАВА 15

Хирад беше склонен да признае пред себе си, че от Уил има полза. И то такава, че не беше зле да остане с Гарваните, след като си разчистят сметките с Черните криле. Ама че чудати шеги пробутваше съдбата! Още не се бе замислял сериозно кого иска да привлече в отряда, а се натъкна на цели трима. Е, ако всичките оцелеят след нападението. И ако ги убеди да се присъединят към Гарваните. Нямаше да е лесно, както бе доскоро.

Сега не можеше да им предложи сигурно наемане на служба срещу добро заплащане, нито страховита слава, която да ги изпреварва навсякъде. Този път съгласието би означавало почти сигурна смърт в името на цел, в която май само половината им сънародници вярваха, а другата половина се опитваше да ги провали. Или да избие онези, които се стремяха към тази цел.

Алун нямаше място в отряда, а и Хирад не очакваше, че би поискал да пътува с тях. Но Троун, напращял от мускули, и елфът стрелец Джандир бяха желани допълнения към силата на Гарваните. Той неволно си представяше как щеше да изглежда отрядът с тях преди — в подобрите времена.

Тялото на Дензър подскочи и той притисна лявата си длан към ребрата отдясно. Вдигна глава и Илкар се присви от гледката — тъмният маг беше неузнаваем. Навсякъде съсирена кръв, носът изкривен надясно, устните подути и сцепени, очите — цепки сред подпухналата плът. Вторачи се в елфа и устата му смайващо се изпъна в усмивка.

— Те са тук — изхърка Дензър.

А отвън някой кресна тревожно, разнесе се и по-кръвожаден звук. В замъка на Черните криле се възцари хаос.

Уил беше вкиснат заядливец, но не можеше да му отрече дарбите. Хирад хареса не само бързия и точен оглед около замъка, но и катеренето му по стената, все едно се качи по стълба. Единият край на въжето, което жилавият дребосък носеше, падна в краката на варварина. Троун се усмихна.

— Бива си го, нали?

Хирад опъна въжето и се покатери. След по-малко от две минути всички преодоляха крепостната стена.

— Слушайте — зашепна Уил, — единствените стражи са при портата. Не видях да обикаля патрул, но не бъдете нехайни. Голямата сграда е на трийсетина крачки, както виждате. Тук сме в плътна сянка и не ни виждат отвътре. По дължина замъкът е поне сто и петдесет стъпки, а отстрани — към деветдесет. — Той се взря в Хирад. — Сега ти кажи какво ще правим.

— Не е сложно — отвърна варваринът. — Ще реша накъде да тръгнем, когато влезем… през най-близкия прозорец.

Той се промъкна към ъгъла на зданието и надникна към късата страна преди да долепи нос до тъмния прозорец. Сви рамене и отвори уста, но Джандир застана до него. Елфът също се наведе към стъклото и кимна.

— Празно е — прошепна на варварина. — Кабинет или нещо подобно, но е малка стая.

— Колко хубаво — промърмори Хирад и замахна.

— Какво правиш бе?! — изсъска в ухото му Уил.

— Влизам.

— Аз знам по-добър начин.

Уил откачи тънко парче метал от колана си и го пъхна между двете крила на прозореца. Намери резето, бутна го нагоре и отвори.

— След теб — посочи на Хирад.

Варваринът го изгледа сърдито, преди да се покатери през перваза и да пристъпи към единствената врата. Ослуша се, докато и останалите влизаха, но не чу нищо. Обърна се към тях.

— Тъй… Талан, Ричмънд, щом намерите откъде да се качите на втория етаж, отивате горе с Уил и Алун. Аз и останалите ще шетаме долу.

Открехна вратата — зад нея също беше тъмно. Махна на Джандир да доближи. Елфът се взря през пролуката и затвори вратата.

— И това е малка стая. Пред нас и малко вдясно има проход с перде, а в лявата стена — врата.

Хирад свали наметалото си, котаракът се смъкна на пода и огледа помещението, ушите му стърчаха.

— Добре — каза варваринът. — Оттук се разделяме. Талан, тръгнете наляво. Който не знае накъде да върви, да следва някого от Гарваните. Готови ли сте? — Другите потвърдиха тихо и той извади меча си от ножницата. Ухили се на Ричмънд и Талан. — Гарваните! — изрева с все сила. — Гарваните идват!

Устреми се към прохода и съдра пердето. Нададе вой и другите двама от отряда подхванаха същия звук. Удряше с дръжката на меча по каменната стена, а Уил и спътниците му подхванаха дивашките вопли.

Около него отекваха крясъци, дрънчене на метал по камък, тежък тропот на ботуши. Усещаше как кръвта му се забърза във вените, силата изпълваше мускулите му, а очите му се ококориха. Втурна се към мъждукаща светлинка и едва забеляза, че котаракът тича пред него.

Завари двамина. Хирад се разкикоти озъбен и ги връхлетя. Първият се вцепени и варваринът почти не забави устрема си, когато го съсече, отби вдигнатото оръжие на втория и го повали. Изрева гърлено и се огледа.

Намираше се в кухня до двукрила врата. Напред имаше още врати. Джандир и Троун стояха пред третата.

— Видяхте ли как става? Оттук се разделяме — по един във всяка посока. Крещете и не спирайте, иначе ще избият всички ни.

Хирад се завъртя, изби с ритник най-близката врата и влетя в стаята, от гърлото му напираше вой. Котаракът не изоставаше.

Талан изби вратата, видя следваща врата пред себе си и остъклена стена отдясно. Посочи натам, без да спира, и извика на Уил да го следва. Нахълтаха в голямо помещение с огнища, прозорците бяха на отсрещната стена. Втурна се към двукрилата врата в десния ъгъл, разхвърляше с ритници кресла и масички. Уил забрави смущението си от крясъците и му подражаваше разпалено.

Ричмънд скочи надясно и разпиля парчета стъкло и дърво във вътрешен двор. Газеше декоративни храстчета и цветя, погледна само за миг тъмното небе, докато тичаше към вратата вляво, която откри. Алун не изоставаше. Преди да доближат вратата се отвори и изскочи мъж с меч в ръка. Ричмънд извика дрезгаво и му налетя. Противникът само се усмихна, без да трепне. Остриетата им се сблъскаха с оглушителен звън и пръснаха искри.

Джандир и Троун се спогледаха смаяни, когато Хирад мина през двойната врата, все едно я нямаше. Елфът сви рамене, вдиша мощно и от него изригна звук, сякаш започващ още в корема. Троун кимна, врътна се на пети и хукна към далечната врата, а неговият рев, неразличим от животински, ехтеше между стените.

Джандир сложи стрела на тетивата, отвори с крак и погледна стълбата, водеща надолу. Инстинктите му на ловец надделяха и той заслиза безшумно. Острото му зрение различаваше всичко в сумрака, а ноздрите му се разшириха от миризмата на спарена пот, примесена с дъх на пикня и кръв.

Изпод закрита със завеса ниша проникваше слаба светлина. Елфът слизаше, без да се чуе дори шумолене. Зад плата имаше поне един човек — издаде го приглушената кашлица. Джандир се долепи до стената вдясно от нишата. Увери се, че човекът не е до самата завеса, и отметна плата с лакът, готов да пусне стрелата. Едва не прихна от гледката.

Троун блъсна вратата с длан и се плъзна нататък с пъргавината на звяр. Вдясно пред широка двукрила врата стоеше само един страж. Когато окървавеният му труп се строполи на пода, Троун се огледа. Наляво имаше още врати, до тях стълба към горния етаж. За миг се озърна надясно, откъдето се чуваше шумът на схватка, после препусна през три стъпала нагоре.

Виковете на Хирад секнаха. Озова се в просторна студена зала, чиито прозорци бяха закрити. Китките на Илкар бяха оковани за отсрещната стена. Елфът вдигна немощно глава.

— Хирад… Слава на боговете…

Варваринът пъхна меча в ножницата и изтича при него.

— Поне си жив.

Припряно бутна встрани желязото, притиснало дясната ръка на елфа, който изохка.

— Внимавай. Ребрата ми са зле.

— Още къде си пострадал?

Илкар успя да помръдне ъгълчетата на устните си.

— Краката, корема, ръцете…

— Облегни се на мен — помоли Хирад.

Обърна се с гръб и усети как елфът опря глава на дясното му рамо. Освободи и лявата му ръка, с която Илкар се вкопчи в него, за да не падне.

— Така добре ли е?

— Не. Ще се държа за теб с лявата ръка, а ти ми помогни да стигна до някой стол.

Хирад изви глава към Дензър. Лежеше по гръб пред столовете, котаракът се бе сврял под мишницата му. Тъмният маг дишаше на пресекулки. Варваринът и елфът бавно се добраха до стола, Хирад много грижливо сложи Илкар да седне и прекрачи към Дензър.

Ричмънд отстъпи задъхан и за миг докосна раната на ръката, с която държеше меча. После отпъди с жест Алун и той се дръпна назад.

— Нещо не ти върви, а, Гарванче? Ричмънд не отговори.

— Да се беше прибрал вкъщи. Тук само ще си намериш края.

Ричмънд прехвърли меча в другата си ръка и зае позиция. Противникът му изви вежди с неволно уважение.

Ричмънд пристъпи надясно и чу зад себе си съскането на изваден от ножницата меч.

— Стой настрана, Алун, това не е твоя работа.

— Как да не е? Отвлякоха моето семейство, забрави ли?

— О, любящият баща! Ти пък защо си се домъкнал? — ухили се войникът от Черните криле. — Дойде да откараш труповете ли?

— Мръсник! — изграчи Алун.

Хвърли се напред от лявата страна на Ричмънд, който реагира мигновено, за да го предпази. Само че противникът лесно предвиди как ще постъпи, извъртя се в обратната посока и заби меча си в гърдите му.

Ричмънд изхърка и се свлече на колене, металът между ребрата му беше като нажежен. Врагът измъкна рязко меча си и Ричмънд тупна по лице, кръвта тутакси напои дрехите и косата му. Чу кратък тържествуващ смях, глух тропот на бягащи крака, после светът притихна.

Талан нахлу в коридора, Уил на крачка зад него. Срещу тях пред двукрила врата лежеше труп, отдясно имаше стълба нагоре. Талан се ослуша — Троун явно се бе качил. Намръщи се. Шумотевицата не беше каквато очакваше, не чуваше нито Ричмънд, нито Хирад.

— Да вървим! — кресна той и се устреми нагоре по стъпалата.

Уил тичаше подире му.

Алун видя Ричмънд да пада, обърна се и избяга натам, откъдето бяха дошли. Сърцето му се свиваше в гърдите, по цялото му тяло изби пот. Остана сам в замък, пълен със стомана и смърт. Но преди да изтича в тъмата навън, се опомни. Върна се навътре в огромната къща — непременно трябваше да намери Уил.

Травърс се клатушкаше из горния етаж, блъскаше с юмрук по вратите и крещеше всички да се събудят. Олелията, вдигната от Гарваните, кънтеше навсякъде, а той ускоряваше крачка, гонен от пиянски страх. Нямаше време да проверява отзовал ли се е някой на виковете му. Ако враговете го изпревареха, щяха да измъкнат момчетата и да донесат опустошение в Балея. Близнаци, родени от магьосница — трудно би измислил по-голяма заплаха от тази. Щом се погрижеше за смъртта им, щеше да се отърве и от тяхната майка.

Дензър лежеше неподвижно, докато котаракът вреше муцуна в него. Усещаше как собствените му сили се изцеждат още повече, докато Следникът се възстановява. Но както винаги не само единият даваше и не само единият вземаше. Едва долавяше гласове наоколо, някой му говореше, но той не беше в състояние да отвърне. Засега. Дясната му ръка погали главата, която смучеше от кръвта му. Щеше да вземе Значката. Травърс беше обречен. Дензър се усмихна.

Котаракът престана да черпи енергия от него и отново го погледна със светнали очи. Умовете им се докоснаха и тъмният маг извика образа на Капитана в общото им съзнание. „Потърси го и се върни при мен. Доведи ми го. Знаеш какво да правиш.“ Котаракът примигна бавно.

„Ще остана жив, докато те няма. Върви.“ Животното като че се успокои, а мъркането му повече приличаше на ръмжене. Отдръпна се и огледа откъде да излезе, но всички врати бяха затворени.

— Какво става тук?! — смути се Хирад. — Тази твар си похапваше от него, видях с очите си!

— Хирад, зарежи това… — задавено помоли Илкар.

Не му беше леко да остане буден. Болката в гърдите и краката се изостри, отново имаше вътрешен кръвоизлив и се нуждаеше от покой, за да се изцери.

— Има неща, които не знаеш, но ще ги отложим за друг път. Не ми е добре.

— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.

— Охранявай ни, запази спокойствие и почакай с въпросите. Къде са останалите?

— Срещнахме други, които дойдоха тук да спасят някаква жена. Разбесняхме се и скоро замъкът ще бъде наш. Илкар се смъкна мъчително на пода и легна до Дензър.

— Ами добре…

Затваряше очи, но вратата отсреща се отвори отново. Котаракът се възползва от шанса и изчезна навън. Хирад се напрегна и отстъпи встрани, където Илкар не го виждаше.

— Исман…

— Оо, Хирад.

Джандир би се разсмял, но гледката беше твърде противна. Човекът се бе проснал с отворена уста насред изцапания с кръв под и не шаваше. Стискаше оръжие в едната си замряла ръка, а виното, което бе дошъл да пие, се разтичаше в локвичка от съборената чаша.

— Мъж, който няма смелост да се изправи лице в лице със смъртта, е нищожество — изрече Джандир. Онзи не мърдаше. — Мъртъвците не кашлят, драги. Забрави тези жалки преструвки. Поне ме погледни. — Никакво движение. — Нямам време…

Елфът опъна тетивата.

— Моля те! — Мъжът седна като ужилен. — Аз не съм…

— Казах ти, нямам време.

Джандир пусна стрелата, сложи друга на тетивата и се върна нагоре по стълбата.

Травърс се подпираше на стената в тесния коридор към кулата и се чумереше. Гарваните още върлуваха из неговия замък. От време на време отекваха викове. Безпокоеше се, че несъмнено ги бяха нападнали повече от трима бойци. Вдигна рамене и продължи към стаята на стражата. Двамата мъже вътре изопнаха рамене, държаха оръжията си готови за бой.

— Браво — изломоти той. — Не бива да разчитаме на случайността. Тези проклети изчадия няма да напуснат живи замъка. Убийте ги.

Двамата се спогледаха нерешително.

— Те не са обикновени момчета. Ако онази кучка си ги върне, ще станат толкова могъщи, че никога няма да ги усмирим. Изпълнете заповедта.

Единият страж кимна и се качи тичешком по спиралната стълба в ъгъла на стаята. За миг се чуха детски гласове, после се захлопна врата.

Троун тичаше лудешки по коридор на последния етаж. През прозорците отдясно виждаше вътрешен двор, в който вече проникваше мъждива светлина. До ушите му стигаше шум от схватка в отсрещната част на сградата. Подмина малка ниша и свърна под прав ъгъл надясно. Озова се срещу поредната двукрила врата. Сигурно зад нея имаше нещо, което си струваше да нападне. Изрева, ритна яростно и нахълта.

Талан и Уил се разделиха на площадката над стъпалата. Вдясно имаше проход, по-нататък — две врати. Уил се шмугна в прохода, Талан изби първата врата и попадна в голямо помещение с колони, препълнено с нарове. Повечето бяха заети. Май щеше да си има предостатъчно работа тук.

Зае позиция и кресна озъбен:

— Я да видим кой тук се мисли за голям майстор, та да ми се опълчи?

Уил го чу, докато влизаше, и измъкна късите си мечове от ножниците. Ококори се, сърцето му пропусна един удар — привидя му се, че тук е пълно с войници. Знаеше само, че никой от тях не поглежда към него. Всички пристъпваха към Талан.

— Жалко — промълви Хирад. — По-добре да бе дошъл при Гарваните.

Исман изпръхтя.

— Млад воин сред неколцина старци. По-добре да съм онзи, който ще ви види сметката.

— Тъй ли? — Кръвта на Хирад кипна отново. Мускулите на ръцете му се издуха. — Ти умря в един и същ миг със Сирендор Ларн, а Гарваните ще превърнат този замък в пепелище.

Скочи напред, вдигнал меча пред себе си — искаше да промуши Исман в корема. Дългучът отби удара, рязко се отмести вдясно и пак зае защитна стойка. Хирад потърси страх в очите му, но не намери. Двамата кръжаха, Хирад се мъчеше да открие слабост в позицията на противника, но стъписан се убеди, че няма никакви пролуки. И двамата си служеха с дълги тежки мечове, но само единият бе натрупал огромен боен опит и умения в безброй двубои. Тъкмо по-опитният пръв нападна свирепо.

Замахна нагоре, възползва се от инерцията, която му даде очакваното защитно движение на Исман и завъртя острието мощно от рамото към хълбока. Противникът за нищо на света не би успял да се подготви за повторната атака, но го спаси мълниеносната пъргавина, с която отскочи назад. Върхът на меча избръмча на един пръст от кожената му броня.

Варваринът възстанови равновесието си навреме, за да посрещне контраатаката на Исман, и опита разсичащ удар успоредно на пода. Този път по-младият боец избягна удара му с лекота.

Хирад се върна в начална позиция, неочаквано скован от умора. Наложи си да не се поддаде. Исман се нахвърли усмихнат с четири диагонални удара в недоловима за окото последователност и изтласка Хирад към двамата магове, които наблюдаваха безпомощно. Варваринът изпухтя тежко и мушна с меча толкова силно, че въпреки пресрещналото го острие разпори бронята.

Исман присви очи и отново застана в защита, настроен по-предпазливо. Хирад два пъти прехвърли меча от едната ръка в другата. При следващото нападение усещаше оловна тежест в краката си и едва не пое с гърди отбиващия удар на Исман. Нещо се объркваше зле. Силите го напускаха с всеки миг, а не можеше да си позволи немощ в схватка с Исман.

По-младият умело прикри посоката на своя замах и мечът му разкъса левия нараменник на Хирад, който трудно спря до шията си обратния удар. Варваринът се обля в пот, стомахът му се сви от гадене.

Ухилен до ушите, Исман дебнеше зорко. Стовари удар над глава и направо събори Хирад, макар че той отклони острието. Варваринът успя да приклекне, отби втория опит на Исман да му разцепи главата и дори се изправи, но не му стигна секунда да поеме удара отдолу, който изтръгна меча от пръстите му. Оръжието издрънча на каменните плочи, а Хирад, разтреперан от изтощение, вдигна поглед към лицето на Исман.

— Казах ти да си вървиш у дома, а ти не ме послуша — укори го дългучът и заби меча си в корема му.

Краката на Хирад се подгънаха и той падна, не разбра кога Исман е издърпал меча. Нито усещаше, нито виждаше нещо, само пропадаше нанякъде.

Троун влетя в широка, по-разкошно обзаведена стая, едва различима с жаравата в огнището и два пращящи факела. Нямаше нужда от повече светлина. Пред вратата в дъното пазеха двама войници с мечове. Нападна ги с такъв разтърсващ рев, че единият се присви видимо. Троун мина над маса и диван с дълъг скок, стъпи, прекрачи и отсече дясната ръка на първия войник.

Фонтанът от кръв опръска всичко наоколо. Прекалено зашеметен дори да извика, раненият се облещи към раната с очи, в които избиха сълзи на неописуемо страдание. Другият се втрещи за миг и Троун разпори гръдния му кош, като отблъсна с почти презрителна лекота опита му да се отбранява. Останалият с една ръка мъж скимтеше на пода. Троун измъкна кинжала от колана си и му преряза гърлото.

Изрита труповете, за да отвори вратата, и тръгна нагоре по стълбата. На площадката имаше втора врата, залостена отвън. Той дръпна резетата, но се подвоуми преди да натисне дръжката.

— Ериан? — Чу как някой пристъпи отвътре. — Ериан? Аз съм — Троун. Чуваш ли ме? Не прави заклинание. Дойдох да ти помогна.

Пое си дъх и чак тогава бутна вратата.

Талан пак се плъзна ловко по залетия с кръв под, за да се отдалечи от трите трупа в краката си. Още трима го доближаваха, но не толкова настървено, защото видяха колко бързо се разправи със съратниците им.

Но и Талан бе пострадал. Порязаният десен крак кървеше обилно, болката се засилваше, а дълбоката драскотина по ребрата го принуждаваше да усеща всяко вдишване и издишване. Повече го притесняваше тежестта в ръцете и краката като след продължила цял ден битка. Не знаеше дали ще устои на общата атака. Имаше обаче и скрито предимство. Все още никой от тримата не бе забелязал Уил, който пристъпяше зад гърбовете им. Талан не вярваше, че дребосъкът би ги помолил да се обърнат към него преди да ги очисти.

Тримата настъпваха. Талан тръсна глава; направи лъжливо движение надясно и удари наляво. Набелязаната жертва отблъсна атаката, но залитна назад. Нямаше да се справи с втори удар, Талан обаче не посмя да се оголи отдясно. Завъртя се на пета, наведе се да избегне непохватен замах отгоре и прониза шията на нападателя. Един по-малко.

Отстъпи сковано, за да посрещне нападението, което щеше да последва неминуемо. Мускулите на гърба му се схващаха, не можеше да поеме достатъчно въздух. За миг зрението му се размъти и се подхлъзна при следващата крачка. Щом видяха, че губи равновесие, двамата срещу него му налетяха. Талан намери опора, напрегна очи и извика гърлено, за да се опомни.

Замахна диагонално надясно и спря мушкащия удар отляво. Но макар че острието на меча му мина отдясно пред лицето, не блокира напълно удара на втория войник, чийто юмрук в корава ръкавица се вряза в челюстта му. Талан се спъна, залитна настрани и тилът му срещна с пукот грапавия камък на колона…

Уил заби късия си меч в бъбрека на по-близкия противник. Дори да не го бе убил, нямаше да се пречка повече. Видя само как Талан се стовари отпуснат на пода, несъмнено мъртъв. Убиецът му обаче сбърка, като се наведе да провери свършената работа. Фатално пропиляната секунда, от която Уил се възползва.

Уил изтри остриетата в дрехите на втория и се ослуша. Май долавяше гласове, но не ги разпозна. Реши поне за малко да не си търси белята, докато не разбере какво става. Нямаше смисъл всички да измрат тук.

Редно беше да се увери, че Талан е мъртъв, макар че той не мърдаше. Уил го доближи, но зад него се отвори врата. Обърна се рязко, вдигнал късите мечове, и зениците му се разшириха. Отстъпи заднешком, докато трескаво измисляше оправдание.

Алун се дотътри в тъмна и студена зала, видя на средата строшен стол. Отсрещната врата зееше, чуваше шум от сражение и крясъци. Звуците долитаха отвсякъде. Мечът висеше в ръката му. Изобщо не знаеше какво да прави. Сега поне разбра погледа на Хирад, когато воинът от Гарваните говореше как ще се разбеснеят — не пренебрежение, а тревога. Не му се доверяваше. Алун се тръшна на меко кресло и се разтресе.

Травърс не остана да чака, а се заклатушка обратно по тесния проход и отвори вратата към централния коридор на горния етаж. Успя да я затвори преди да бъде нападнат. Блъсна го със силата на стрела, но плющяха покрити с кожа криле. В него се забиха опашка с шипове и остри зъби. Ноктите се оплетоха в косата му, опашката се стегна около лявата му ръка, а муцуната се появи обърната пред очите му. Тази твар не беше по-едра от маймунка на панаир.

Травърс залитна назад, но муцуната не се отдалечи. Готов беше да се закълне, че тя му се усмихва, макар да нямаше нищо общо с човешко лице. От вонящия дъх гръбнакът му се вледени, а не можеше да откъсне поглед от страшилището.

По него нямаше нито косъмче, изопнатата кожа на главата лъщеше, а мозъкът пулсираше в черепа и раздвижваше вените по муцуната. То поизви глава и наистина се засмя, остри зъби блеснаха и отгоре, и отдолу, а после се събраха, но не и преди дългият език да близне Капитана по устата.

Щеше да повърне, но тези очи изсмукваха волята му — черни и хлътнали в овали от кост. И дълбоки. Толкова бездънни, че Травърс можеше да падне в тях и да се удави в бездната на собствения си ужас. Той усещаше бесните удари на сърцето си, докато зяпаше съществото, чиито плоски тесни ноздри съскаха, а ушичките настръхваха и при най-лекия шум.

После лапите впиха ноктите си в бузите му, избиха капки кръв. Главата се доближи още малко и лъхна смрад в очите на Травърс, който само мигаше.

— Да вървим — подкани страшилището с чегъртащ глас, тих като на старец, но преливащ от злоба. Капитана потръпна и малко оставаше да напълни гащите. — Ела с мен.

— Накъде? — успя да попита Травърс.

То пак му се ухили грозно. Травърс затвори очи, образът обаче беше запечатан в съзнанието му.

— Моят господар желае да се явиш пред него. Не е далеч оттук. Тръгвай.

Муцуната се вдигна, ноктите обаче сграбчиха косата му. Опашката се усука здраво около дясната му ръка, вдигаше я по-далеч от меча в ножницата.

Травърс се подчини с абсолютна увереност, че прави последните крачки в живота си.

Алун изплува от унеса толкова неочаквано, че всичко се завъртя пред очите му. Някъде над него се сражаваха мъже и умираха. Някои от тях се биеха заради него. Неговите синове бяха тук. И жена му.

Скочи, обзет от нов, неизпитан до тази минута гняв. Искаше някой да плати за скръбта и терзанията му. За дните, проточили се като месеци. Днес щеше да настъпи краят на това, а мечът му щеше да пролее кръв за пръв път.

Знаеше, че са ги затворили някъде горе. Устреми се към отворената врата и изкачи стъпалата тичешком, после спря — някой вървеше по коридора към него, а на главата му стърчеше незнайна твар. Алун се втурна натам, мъжът обаче не го погледна. Вдигна меча да удари, но срещна погледа на неузнаваемо преобразения котарак, който Хирад бе носил. Нещо в тези очи го възпря и го накара да се взре във вратата, с която свършваше коридорът.

Алун кимна и затича отново. Не обръщаше внимание на схватката отдясно и на пляскащите криле зад гърба си. Наградата за смелостта му беше близо. Усещаше, че са тук. Щеше да спаси своите момчета.

Пробяга вихрено тесния проход и нахълта толкова стремително в стаята на стражата, че едва не събори от стола единствения войник, останал там. Преди онзи да се надигне Алун му сряза гърлото с яростен удар. Не смееше да помисли какво стори току-що, докато трополеше нагоре по спиралната стълба.

Тя се втурна към него с разпиляна руса коса, в оръфана и прокъсана тъмна нощница. Протегнатите й ръце сграбчиха болезнено раменете му.

— Момчетата ми?! — кресна, а погледът й шареше питащо. — Измъкнахте ли момчетата ми?

Троун завъртя глава.

— Не…

Тя вече го подминаваше с писък.

— Глупаци! Ще ги убият. Казаха, че ще ги убият!

Спусна се със скокове по стълбата, мигновено прекоси стаята и побягна по коридора. Троун не изоставаше. Ериан се метна наляво и затича по тесен коридор. Пред тях някой извика, сблъскаха се остриета. Тя се устреми лудешки натам.

— Стига де, Селик, каква полза ще имаш да ме убиеш? Още съм ти длъжник.

Уил отстъпваше, защото знаеше, че няколко крачки зад него има врата. Молеше се да не е заключена.

— Прав си. Преди ми дължеше пари, но сега ще ти взема живота.

Уил преглъщаше тежко, докато плъзгаше подметките си назад. Селик беше най-голямата грешка в живота му. Сметна го за селянче, което ще оскубе безнаказано, но се заблуди. И оттогава беше длъжник на един твърде способен боец.

— Селик, скоро ще взема цял куп пари. Дай ми мъничко време.

— И тогава не можа да ме излъжеш, просяче, няма да успееш и сега, защото не ти остана никакво време. — Селик го доближаваше, хванал уверено меча. — Поне опитай да се биеш, а?

— Няма да стане — промърмори Уил.

Обърна се, скочи към вратата, отметна я към стената и хукна към стълбата, но се закова слисан, когато Селик му се изпречи — мина през вратата, откъдето бе влязъл Талан преди малко. Клатеше глава. Уил препусна в обратната посока и се шмугна в първата врата, която зърна. Тук беше тясно, отпред се разнасяха гласове, единият женски. Той тичаше бясно. Късно беше да се върне, а и единствената му надежда беше някой да му помогне.

Алун се хвърли през вратата над спиралната стълба, за да сбъдне мечтата си, но се озова в кошмар наяве.

Един мъж се навеждаше с гръб към него над широко легло, където лежаха две деца. Кръвта и мъртвешката им неподвижност бяха достатъчни. Гърлото на Алун се сви, краката му омекнаха и върхът на меча застърга в пода.

Не си бе представял друго, освен синовете му да се хвърлят в неговата прегръдка с грейнали лица, като бърборят милите си щуротии. Но те бяха замлъкнали завинаги. Нямаше сили да шавне, докато мъжът не се обърна.

— Само проверих още веднъж дали са мърт…

Алун изръмжа и го нападна с меча, краката, ръцете, зъбите си в необуздана свирепост. Стражът отстъпваше и поемаше удар след удар с почервенялото острие на кинжала си и ръкава на ризницата си, но цялото му тяло се покриваше с рани и синини. Озверелият Алун обаче не съзнаваше какво върши и несръчно движение откри безнадеждно тялото му. Стражът просто се наведе напред и го прободе в сърцето.

В гаснещото съзнание на Алун настана покой, децата му го зовяха, а мъжът над него май казваше, че съжалява.

Лицето на Исман надвисна и на Илкар отново му се прииска всичко да свърши по-скоро. Далечните звуци на схватки дразнеха ушите му, копнееше да се отърве от тях.

— Твой ред е, Илкар от Гарваните.

Елфът го изгледа, но не дочака удара. Исман изпъшка смаяно, рухна на колене и се просна по гръб с щръкнала от дясното му око стрела.

Нечии стъпки доближиха Илкар, обиколиха го и спряха. Илкар видя ново, непознато лице. Друг елф.

— Кой си ти?

— Джандир. Няма време за празни приказки. Хирад се нуждае от помощ. Ти си маг, нали?

— Хирад е мъртъв — промълви Илкар и студените пръсти на ужаса стиснаха сърцето му, щом произнесе думите.

— Не, още е жив.

Надигна се стремително, но непоносимата болка му напомни, че счупените ребра са пробили белия дроб. Не се знаеше кой от двамата ще умре пръв.

Троун избута Ериан, когато влязоха в стаята на стражата, и се качи пръв по спиралната стълба. Горе видя трупа на Алун и някакъв мъж, който гледаше объркано и мърмореше:

— О, не…

— О, да! — рече Троун и разцепи ребрата му с меча си, който спря чак в гръбнака.

Още кръв се проля върху телата на момчетата. Издърпа оръжието си и огледа касапницата в мига преди Ериан да зърне изкланото си семейство.

— Аз… — понечи да каже той, но очите й го накараха да млъкне със силата на плесница.

Тя прекрачи Алун, без изобщо да го погледне, а Троун застана да пази на вратата.

Ериан не продумваше. Протегна нетрепващите си ръце към своите деца, приглади падналите на лицата им коси, погали ги по бузите и плъзна пръсти по устните им.

Троун я гледаше и не знаеше дали да я съжалява, или да се възхити на самообладанието й. Тогава тя го погледна и ако яростта беше светлина, той щеше да ослепее. Стори му се, че и въздухът около нея се нагорещи. Изтънелите й устни се сковаха, но кожата на бузите й играеше, докато стискаше челюсти отново и отново.

Троун се опомни — някой тичаше презглава към тях. Той застана срещу вратата с вдигнат меч.

— Отдръпни се.

Гробовният й глас не допускаше възражения. Троун отстъпи, видя как дланите й се събраха пред лицето и надуши скреж в стаята.

Трупащата се мощ го стъписа. Застави се да погледне пак към вратата. Стъпалата отпред задрънчаха, после още някой изтича нагоре, мярна се сянка, която се превърна в дребен, жилав, много уплашен мъж. Сърцето на Троун щеше да спре.

— Ериан, чакай!

Но тя изпъна китки, готова за заклинанието. Очите й зейнаха, устата й изрече заповедното слово и в стаята стана мразовито.

— Уил, на пода! Залегни!

Троун се търкулна в краката му и двамата се оплетоха в кълбо от крайници. Леденият вятър, сътворен от Ериан, изфуча над главите им и се заби в гърдите на Селик, който прекрачваше прага. Войникът залитна назад, изтърва оръжието и падна с посинели устни, замръзнали очи, побелели ръце. Натроши се на хиляди парченца, когато тялото му се стовари на пода.

Троун стана и изправи Уил. Ериан мина покрай тях и тръгна надолу.

— Ериан, чакай — пак помоли Троун, но тя само завъртя глава.

— Сега ще намеря Травърс.