Джеймс Баркли
Крадеца на зората (14)

ГЛАВА 13

Троун спря спътниците си встрани от пътя към портата на замъка. Разположиха бивака си на стотина крачки встрани, където ги прикриваха храсти и дървета. Вместо да си търсят белята с огън, Уил извади и сглоби своята походна бездимна печка. Макар че вършеше чудесна работа за готвене, тя не изпускаше издайническа светлина, но и не сгряваше седящите около нея. Мръзнеха, когато се спусна безоблачната ветровита нощ.

Стигнаха дотук от речната долина, почти без да нарушат сърдитото мълчание. На Троун неведнъж му се наложи да утешава стигналия до сълзи Алун, а тихото зъбене на Уил винаги таеше опасността да избухне. Джандир наблюдаваше всичко това отстрани и си блъскаше главата над загадката как ще се сплотят достатъчно, за да имат поне мъничък шанс да измъкнат Ериан и момчетата.

Когато сложиха на печката котле с вода и друго с овесена каша, Троун заговори:

— Остава ни само един час път пеша до замъка. Никой да не си отпуска гласа, нито пък да се запилее нанякъде, без да знам. Щом се заситим, аз и Уил ще обиколим замъка, ще се опитаме да намерим място за проникване, а и да видим горе-долу с колко противници ще се разправяме. През това време ти, Джандир, ще бъдеш на пост, а ти, Алун, се опитай да отдъхнеш, защото май си останал без сили. Някой да пита нещо?

— Кога ще се опитаме да ги спасим? — избълва Алун.

От тревога едва запазваше разсъдъка си, не можеше да мигне нощем.

— Не тази вечер. — Троун вдигна ръка да възпре очаквания изблик на възмущение. — Цял ден пътувахме, уморени сме, а след огледа не би останало време да обмислим плана и да го изпълним през нощта. Ако всичко потръгне добре, ще се вмъкнем вътре в ранното утро, когато стражите вече са задрямали. Съгласни ли сте? — Другите кимнаха. — Добре, сега да ядем.

Чак след пладне на другия ден Хирад сподели на глас опасенията, които го тормозеха, откакто Илкар прочете пергамента. Напредваха без произшествия, Талан бе открил доста удобна пътека и още преди слънцето да се издигне много в небето стигнаха до по-обичайна местност.

Щом влиянието на пространственото разкъсване остана далеч зад тях, Гарваните и Дензър се отпуснаха поне малко и спряха в подножието на хълма, по който слязоха. Ричмънд запали огън, вятърът подхващаше струйките дим и ги разпиляваше из небето, закрито наполовина от променящи очертанията си облаци. Когато се покажеше, светилото стопляше гърбовете им, но не разведряваше настроението — сега имаха време да умуват над загубите си и над немислимото, което им предстоеше.

— Нуждаем се от още хора — въздъхна Хирад.

Отново се смълчаха около пукащите съчки. Останалите се взираха в него и нямаха желание да продумат. Най-сетне Илкар се престраши.

— Радвам се, че чувам тези думи от теб. Другите промърмориха, че си мислят същото.

— Само че… — запъна се Талан.

— Знам — натърти Хирад. — Къде да намерим хора, дето хем ги бива, хем можем да им вярваме? Трябва да опазим тайната, значи ще си опичаме акъла, когато сме в град.

— Позволявам си да напомня — вметна Дензър, — че дори не бива да припарваме до по-голямо струпване на хора от някое селце. Има твърде много приказливи езици и алчни създания.

— Дори да е тъй, не рискуваме ли, доникъде няма да стигнем — възрази Талан. Прибра точилния камък, с който остреше меча си, и придвирчиво огледа оръжието. Накрая вдигна поглед към тъмния маг. — Няма да намериш в затънтено селце подходящи за нас хора да чакат кога самонадеяни спасители на Балея ще минат да им направят примамливо предложение.

Илкар се подсмихна.

— Добре го каза.

— И смешно — добави Хирад. — Кой пък ще помисли тъкмо теб за спасител на Балея?

Елфът тутакси му показа среден пръст и варваринът пак се настрои сериозно.

— Е, какъв е отговорът на гатанката? Не сме достатъчно на брой. Дори Сирендор и Незнайния да бяха с нас, пак щяхме да си насилваме късмета.

— Ами не е ли по-добре да се питаме сега ли ще търсим хора, или след като минем през замъка на Черните криле?

— След това — мигновено отсече Хирад. — Няма да забъркваме новаци, докато не очистим онези гадини.

Илкар го изгледа с присвити очи.

— Аз пък си въобразих, че се каниш да проявиш малко здрав разум. Значи ние петимата ще нападнем замък, а?

— Ако няма друг начин, ще го направя и сам — невъзмутимо го увери варваринът.

— Според мен е по-разумно първо да си свършим работата в замъка — намеси се Ричмънд.

— И ти влагаш чудноват смисъл в думата „разумно“ — изсумтя елфът.

— Просто си мисля, че и така можем да се справим. Доколкото знам, Травърс рядко напуска замъка, но повечето Черни криле пътуват насам-натам да вършат гнусотиите си. Не вярвам да заварим повече от двайсетина, колкото да поддържат замъка и да пазят. Не забравяйте, че никога не са били многолюдна шайка, прочуха се повече с настървението си.

— Ами ако бъркаш?

— Илкар, ако той бърка, всички ще измрем в една страхотна касапница.

Дензър въздъхна.

— Слушай, Хирад, ако сме така настроени, сполуката едва ли ще е с нас.

— Брей… Да ме порази слепота, ако започна да ти слушам приказките. Бях забравил, че най-правилно е да се мяткаш между измеренията, докато в джоба ти е пергаментът, дето тръгнахме да го търсим.

— Стига, Хирад — сгълча го Илкар. — Колкото и да спорим, остава си твърде голямата опасността да влизаме в замъка само петима.

— Ех, богове… — процеди варваринът и се изправи. — И ти подхвана същата песен. Откога сме толкова предпазливи? Явно затъпях и пропуснах мига да разбера. Особено когато ей тоя — махна с ръка към тъмния маг — скочи направо в проклетия свят на драконите!

Обърна им гръб и тръгна към конете, които пасяха безгрижно.

Дензър понечи да се надигне, но Талан го хвана за глезена и притисна крака му към земята.

— Остави го на мира.

— Талан е прав — съгласи се Илкар и топна чашата си в котлето с кафе, — няма да го разубедиш точно сега.

— Значи това решихте? Малцина сме, но се напъхваме в замъка при огромен риск, защото го гризе дребнавата жажда за мъст?

Още преди да довърши изречението, долови внезапната вълна от неприязън, а котаракът се размърда неспокойно под наметалото му. Погледите на Илкар, Талан и Ричмънд го увериха след миг, че е прекрачил далеч отвъд границата на търпимото. Изведнъж проумя отчасти какво означава някой да принадлежи към Гарваните. Думите на Илкар потвърдиха прозрението му.

— Ти си чужд в отряда, не разбираш — сдържано започна елфът. — Не можеш да вникнеш в това, което ни свързва. То не изчезва и в смъртта. Тъкмо заради неистовото желание на Хирад да източи кръвта на Травърс можем да му се доверим напълно. — Илкар спря да предъвче залък хляб, а Дензър следеше смяната на израженията му, докато обмисляше думите си. — За всички ни е така — каза накрая Илкар и посочи себе си и другите двама. — Не сме толкова словоохотливи, но не си позволявай повече да обвиняваш Гарваните в „дребнава жажда за мъст“, особено ако е свързано със смъртта на Сирендор. Дали вече си забравил, че той загина вместо теб, а Хирад загуби най-добрия си приятел? Добре че не те чу…

— Съжалявам — смънка Дензър.

— И като почнахме тази раздумка — сопнато, но не враждебно подхвана Ричмънд, — я да изясним още две неща. Първо, ако някому се пада да решава последен, щом вече го няма Незнайния, това е Хирад. Не си ти, Дензър. Второ, всички знаем какво се опитваме да направим, но по-важно е, че ние сме Гарваните, а не че ти си ни наел. И ако Хирад си е наумил да отидем в замъка, а другото да оставим за по-късно, така ще постъпим.

Дензър се смути тежко от противоречието, от което не намираше изход и му се искаше изобщо да не е възниквало. Унищожаването на Върховните вещери беше единствената, върховната цел, но тези мъже не желаеха да го признаят. Опознал живота на Гарваните, той започваше да подозира, че не си представят каква беда ще се стовари върху Балея, ако се провалят и Върховните вещери надделеят. Ксетеск щеше да бъде заличен, всякаква надежда щеше да си отиде заедно с Школата, а самите Гарвани щяха да бъдат пометени от света като плява от ураган.

Пое дъх и отвори уста, но беше безполезно, а Талан го изпревари.

— Всички искаме да успеем. Но те съветвам да помниш, че преди да те срещнем само трима от Гарваните намериха смъртта си за цели десет години. — Талан неволно се озърна към Ричмънд, който бе навел глава. — Разчитаме на усета си, защото рядко ни подвежда. Известно ти е, че нямаше да се заемем със задачата, ако от самото начало бе откровен с нас. Ти ни забърка и двама от нас умряха само за седмица. Опитай се да видиш това през нашите очи и не говори за неща, които не разбираш. Засега сме живи, защото умеем да оцеляваме, и ако престанеш да се намесваш, може да поживеем още.

— Според мен все ще се спогодим някак — увери го сдържано Дензър, макар че едва сега осъзнаваше какво си е навлякъл.

Погледът на Талан се смекчи, той се усмихна и тупна тъмния маг по рамото.

— Голямо конско ти дръпнахме, а? Може би и ти ще ни обясниш това-онова, когато решиш. Сега е време да си продължим по пътя. Хирад? — Той тръгна в посоката, накъдето отиде варваринът. — Хирад? Доведи конете, моля те, тръгваме!

Ериан сякаш се бе събудила след безкраен кошмар. Нейните момчета бяха уплашени и малко мърляви, но ги завари сити и на топло. От вниманието й не се изплъзна сприятеляването им с един от стражите. Този път не я посрещнаха със съмнение в очите. Стражът им бе пробутал някакво обяснение защо тя не можела да идва при тях и тя му беше благодарна.

Капитана й разреши да остане един час при синовете си, после дойде лично и най-учтиво я покани да вечеря с него. Пак седнаха до огнището и този път Ериан си позволи чаша вино.

Виждаше леката усмивка на Травърс, който обикновено се държеше делово, и още по-остро съзнаваше какво й предстои да стори. Надяваше се боговете… или по-скоро Магистрите на Дордовер да й простят. Но надеждата беше слабичка.

— Е, държа ли на думата си? — разпери ръце Капитана.

— Не очаквай да се хвърля в прегръдката ти само защото си ми позволил да видя собствените си деца.

— Стига, Ериан, не разваляй и този хубав момент.

— Много съм щастлива, защото те са живи и здрави, но крайно недоволна, че ни държиш тук против волята ни. Не виждам какво му е хубавото на момента — изрече студено тя. — Сега ми кажи точно по какъв начин искаш от мен да погазя принципите си.

— Жалко че се чувстваш така. Това, което аз…

— Запази историйките си за лековерните. Просто ми кажи какво искаш и ме остави да се върна при децата си.

Капитана я изгледа и бузите му хлътнаха за миг, след това кимна.

— Така да бъде. Просто е — искам да потвърдиш или да отхвърлиш истинността и значението на предмети или сведения, свързани с Крадеца на зората, с които аз бих се сдобил. Щом съм се зарекъл да бдя над това заклинание за доброто на Балея, трябва да имам само твърда опора под краката си.

— Дори не подозираш с какво си се захванал — предупреди го Ериан. — Умът ти не побира към каква мощ посягаш. Ако имаш злощастието да успееш дори в откриването на ключови сведения, ти и твоите послушни маймуни ще бъдете изтребени от онези, които няма да се спрат пред нищо, за да си присвоят заклинанието.

— Ериан, не си затварям очите за опасностите, но на мен се пада да се справя с тях. Някой е длъжен да го направи.

— Именно! — Тя толкова рязко се наведе към него, че за малко не разля чашата. — На Школите се пада да опазят това откритие… ако то наистина съществува, но само четирите заедно, а не една. Това е най-сигурният начин то никога да не бъде използвано.

Капитана се разсмя.

— Невероятно… Искаш да дам заклинанието точно на хората, които са способни да го употребят. Ако е в моите ръце, всички ще се отървем от тази заплаха.

— Ако всеки от трите катализатора бъде под контрола на отделна Школа, става още по-безопасно.

— Искаш от мен да разчитам, че вашето любопитство няма да ви подтикне към експерименти? — Травърс сви устни с пренебрежение. — Познавам маговете. И двамата знаем по какви отъпкани пътечки се движат мислите им. Само чужд на магията човек заслужава да му бъде поверено опазването на заклинанието. Този човек ще бъда аз и с твоята помощ, и без нея. Готова ли си да направиш каквото искам?

Тя кимна, загубила воля за съпротива. Поне можеше да се опита да му повлияе мъничко. Сведе глава. Какво ти влияние, помагаше му с една-единствена подбуда. Никакви принципи на маговете не можеха да се мерят с живота на нейните деца…

Пътят не отнемаше много сили. Стараеха се да заобикалят отдалеч селцата, пръснати нарядко из полята и горите. Гарваните почти не излизаха извън прикриващите ги гъсталаци, където напредваха по пътечки, прокарани от дивите животни и ловците. Понякога се промъкваха край горите, за да се ориентира Талан по слънцето, а Ричмънд да огледа местността.

Хирад откри, че умът му се стреми да остави зад себе си преживяното около разкъсването, а чистият въздух помагаше да се отърси от тежките спомени. Чак когато вдиша странния въздух на друг свят, оцени цялата свежест на въздуха в Балея. На Гарваните им олекваше под топлите лъчи на светилото и сред гъстата зеленина, разговорите около огъня в биваците все се въртяха около малко преувеличени хвалби с битки и победи. Но липсата на Незнайния често вгорчаваше историите и всички млъкваха за дълго.

Дори да не бързаха, на коне щяха да стигнат за три дни до замъка на Черните криле по ниските гористи хълмове във владенията на барон Понтоа. Гарваните познаваха добре тези земи и когато пред тях започнаха да се издигат ръбести канари и обкръжени от свлачища голи зъбери, където вирееха само жилави храсти, трънаци и мъхове, те се увериха, че са близо до целта.

В следобеда на третия ден познаха навреме, че ще завали, и решиха да спрат под голям скален навес в десния склон на долина, по която напредваха на север. За няма и час слънцето се скри зад тъмни буреносни облаци, а вятърът откъм северните морета носеше хапещ студ. Пътниците побързаха да се увият в плащовете си, а щом пороят заплющя се приютиха под каменната издатина.

— Това да не е за „добре дошли“ от Травърс? — подхвърли Талан.

— Да, не се съмнявам, че Хирад тайно ще го вини и за бурята — отвърна Илкар.

— Че защо не?

Заваля още по-силно, капките се пръскаха по камъните наоколо, дълбаеха спечената земя и притискаха бурените, които все се изправяха непокорно.

Талан се подаде навън и погледна на север.

— Още дълго ще е така, личи си.

— Само че не можем да киснем тук и да зяпаме дъжда — възрази Дензър.

— Прав си. — Ричмънд свали раницата от гърба си. — Ще премръзнем. Ей сега ще разпаля огън.

Взе кутия с огниво и прахан, после откачи от седлото голям вързоп, увит в намазана с восък кожа. Започна да вади от него нацепени дърва.

— Можеш да научиш нещо полезно — обърна се към тъмния маг. — Видиш ли облаците да тъмнеят, събери си сухи съчки.

Отпъди го с ръка от средата на площадката под навеса и се зае да накладе огън.

— Значи ще чакаме, докато отмине бурята? — намръщи се Дензър.

— Ами да, как иначе?

— Но замъкът…

Ричмънд сви рамене. Довърши малката пирамида от съчки и пъхна в основата малко прахан.

— Ако не се лъжа, дотам има половин ден. Ти как мислиш? — Талан кимна и Ричмънд продължи: — Тъй, да речем, че се извали към здрачаване. Ние ще сме отдъхнали, значи стигаме до замъка в късната вечер и нападаме през нощта. Поначало го бяхме намислили така, нали?

Дензър присви очи, но предпочете да си мълчи. Отвърза навитите си одеяла, свали седлото от коня си и сложи всичко до неравната стена на вдлъбнатината…

— Тесничко ще ни бъде тук…

— Аз не съм предлагал всички да захъркаме дружно. — Ричмънд изчатка искри с огнивото и полека раздуха тлеещата прахан. — Ей, Хирад, не бъди толкова безполезен, ами налей вода от потока и донеси още дърва да изсъхнат под навеса. За всеки случай.

— Добре, мамо — изтъни гласа си варваринът. — Може ли да взема това? — посочи непромокаемата кожа.

Откачи два мяха за вода от седлото на най-близкия кон и метна кожата на главата и раменете си, като я събра под брадичката с едната си ръка. Илкар прихна пръв, другите се разсмяха миг след него.

— Ако ти дам и бастунче, съвсем ще заприличаш на баба ми — изгъгна елфът и си избърса очите.

— Толкова ли е грозна баба ти? — опечали се Талан. Хирад не измисли остроумен отговор, не му хрумна и подходяща псувня, затова само се усмихна и излезе на открито.

Тръгна срещу течението на ручея, за да огледа какво има наблизо, но скоро проумя, че няма смисъл да се отдалечава много. Дъждът ставаше по-умерен, но се смесваше с лепкава мъгла — облаците се спускаха по склоновете и закриваха всичко. Поне в пътеката имаше достатъчно камъчета, за да не се разкаля веднага.

Оглеждаше се и накрая намери разклонен изсъхнал храст. Понакълца го с ножа и събра дърва за огъня. Връщаше се спокойно към навеса и по едно време кривна надясно да напълни меховете в потока, който набъбваше от дъжда. Приклекна на плосък камък и пъхна гърлото на първия мях под водата. Слушаше бълбукането на потока и трополенето на капките по кожата, с която се бе наметнал.

Не чуваше нищо друго, но когато се обърна да вземе другия мях, дръжка на меч се стовари под лявото му ухо.

Хирад се просна на камъка. Опитваше се да събере мислите си, но мъглата, реката, дъждът и бученето в главата му го понесоха към забравата. Надвисна някакъв силует — мъж с шлем на лицето и с ризница. Наведе се към него.

— Върви си у дома, Хирад. С Гарваните е свършено. Прибери се вкъщи.

Дръжката на меча се стовари още веднъж. В очите на Хирад блеснаха искри и всичко притихна.

В погледа на Алун накипяваше ярост. Чувстваше се предаден.

— Нали ми каза, че ще влезем тази нощ?

— Положението се промени — увещаваше го Троун. — Нещо се случи в замъка. И ти видя ездачите, които минаха неотдавна. Там започна голяма шетня. Няма как, ще почакаме.

Уил се бе промъкнал към замъка след групата конници. Върна се в късния следобед и съобщи, че вътре било твърде оживено. Май домъкнали пленници, и то важни. Троун реши само да наблюдават през нощта и чак сутринта да решат какво ще правят. Както и очакваше, това никак не допадна на Алун.

— С всеки миг протакане моето семейство е по-близо до смъртта, но ние ще си седим около печката и ще си пеем да минава времето, тъй ли?

Троун потърка носа си с палец и показалец.

— Не са го направили нарочно, за да ни забавят. — Постара се да укроти ръмженето в гласа си. — И аз горя от нетърпение да видя жена ти и синовете ти на свобода, но не бива всички да рискуваме напразно живота си, защото така на никого няма да помогнем.

— Трябва да направим нещо! — отчая се Алун. Уил изпухтя и Троун го спря с отсечен жест.

— Правим нещо! — напомни той. — Ето ни тук, чакаме сгоден случай. Длъжен си да разбереш, че не е това моментът. Ще държим замъка под око, докато там се успокоят малко. Знам колко ти е трудно, но те моля да се овладееш.

Алун се отдръпна, когато Троун понечи да го хване за рамото, но все пак кимна и се отдалечи по пътеката.

— Той ще се опомни — увери Троун озъбения Уил. — Не го закачай.

— Ще ни докара беля — предупреди го ниският мъж. Чуха тихо подсвирване откъм пътеката и Джандир при — тича в бивака.

— Някой идва насам. Троун се изправи пъргаво.

— Е, писна ми. Тук сякаш е пазарен ден в Дордовер. Хайде да спипаме поне тези.

— Да бе, имаме ли какво да губим? — озъби се несговорчиво Уил.

— Нямаме, честно казано — отвърна Троун и се озърна може ли да го чуе Алун. — Не отидем ли скоро в замъка, ще намерим там трупове.

Вода… Плискаше се и бълбукаше по камъни. Вятър, дъжд, вода, студ. И болка. Туптеше мощно в слепоочието му, надаваше вой в ухото му.

Хирад зашава и целият се сгърчи от пристъп на гадене. Стомахът му се сви на топка.

— Ох…

Отвори очи. Гъстата мъгла му пречеше да осъзнае къде е. Още ръмеше.

Седна предпазливо и опипа подутината под лявото си ухо. Бавно отвори уста и въпреки тъпата болка се успокои, че поне челюстта му не е счупена.

Имаше странен вкус в устата. Напомняше му за миризма, която не можеше да…

— Проклетници!

Бяха го упоили. Сви крака под себе си и стана, забравил за меховете и дървата. Олюля се, докато мозъкът и коремът му се укротят след раздвижването. Вдигна ръка към слепоочието си. И там се издуваше голяма цицина. Още беше като махмурлия, но без приятни спомени. Помнеше само надвисналия от мъглата шлем и силата на ударите. И гласа. Познат глас. В това нямаше съмнение.

Пътеката беше хлъзгава. Падна три пъти и накрая повърна след удар на главата в камъните.

Пред скалния навес имаше тела. Огънят едва мъждукаше.

— Не! — изстена Хирад през зъби.

Подметките му се пързаляха и спряха в купчината снаряжение. Отдъхна си, та чак му прималя. Двата трупа с мокрени от дъжда лица бяха чужди. Ричмънд и Талан се бяха облегнали на скалата зад огъня. Талан се кокореше, а макар че клепачите на Ричмънд бяха спуснати, той дишаше.

Талан успя да се усмихне вяло.

— Слава на боговете… Жив си. Мислех, че са те убили.

— Къде?… — започна Хирад, изпънал ръка към празните места край жаравата.

Талан вдигна ръка.

— Нападнаха ни Черните криле. Ей така изскочиха от мъглата. Дензър май се усети навреме, успя да опече ония двамата.

Помълча, защото се задъха. Кожата около очите му потъмняваше, струйка кръв засъхваше под носа му.

— Отведоха ги. И него, и Илкар.

— Живи ли бяха?

— Да, доколкото видях. О, богове, този брофан е силна помия… Уф, гадно ми е!

Талан отвори широко очи и раздвижи челюстите си. Тръсна глава и се оплака:

— Не помага. Сега какво да правим?

— Събуждаме и него, после тръгваме. Какво друго? Можеш ли да яздиш?

Талан се изсмя.

— Не пропусна ли нещо? Раменете на варварина се превиха.

— Отвели са и конете. Мамка му! Не беше ли по-просто да ни затрият, та да се свърши?

— Тяхната вражда не е с нас — изломоти Ричмънд, — а с Школите.

— Да, ама бъркат — настръхна Хирад.

— Голяма грешка направиха — потвърди Талан и се изправи.

— Колко път ни остава до замъка?

— Пеша е към шест часа. Нека са седем, защото притъмнява, а ние не преливаме от сили.

В здрача лицето на Талан белееше болнаво.

— Доста време ще се влачим — промърмори варваринът. — Сега ме чуйте. Имате десет минути да се стегнете и да се приготвите за тръгване. Разбрахме ли се?

— Какво ще правим? — смънка Ричмънд, който още беше зашеметен.

Подпираше се тежко на стената, за да стане.

— Измъкваме нашите, после изгаряме оная бърлога и всички вътре. — Умът на Хирад се проясняваше с всеки изминал миг, макар че мускулите му още бяха омекнали от опиата. — Щом не са ги убили, значи се нуждаят от тях. За сведения, няма за какво друго. А нали знаете маговете колко мразят да издават тайните си.

Ричмънд и Талан се вгледаха в него. Веднага разбраха какво означават думите му.

Слабо движение привлече вниманието на Хирад. Плащът на Ричмънд бе захвърлен до пепелта на огъня. Отдолу се подаде черна глава и подуши въздуха. Котаракът на Дензър се взря във варварина и с един скок се озова върху раменете му и надникна в очите му.

— Нов приятел ли си намери? — успя да се усмихне Талан.

— Не ми се вярва… — Котаракът измяука протяжно. — Добре де, добре, и без това отиваме там. Ще го намерим.

Котаракът се вторачи в долината. Мъглата се разнасяше полека, но заради дъждеца и сумрака не се виждаше надалеч.

— Дали те разбра? — усъмни се Ричмънд.

— Може и да е разбрал. Хайде да се махаме оттук.