Джеймс Баркли
Крадеца на зората (13)

ГЛАВА 12

Щом стъпи на пода в подземието на Септерн, Хирад срещна погледа на Илкар. Елфът се усмихваше. Вляво Талан застина, както наместваше раницата на гърба си. Хирад се опита да мисли трезво, докато пулсът му се връщаше към обичайното.

— Казах ви да не припарвате повече там. Талан вдигна рамене.

— Ти си един от нас.

Варваринът си подъвка долната устна и кимна благодарно.

— Намерихте ли нещо? — попита Илкар. Хирад пак кимна.

— А къде е Дензър? — намръщи се Ричмънд.

— Размишлява усилено, надявам се.

— За какво?

— За задълженията си. И за отношението си към Гарваните… и живите, и мъртвите.

— Това пък що за приказки са?

Хирад не отговори, а изтупа праха от дрехите си и погледна към разкъсването. По повърхността му плъзнаха вълнички.

— Най-добре да питаш великия пътешественик. Дензър се появи през разкъсването, незабавно последван от котарака си. Подчертано отбягваше суровия поглед на Хирад, докато стъпи по-уверено на пода. Щом се изправи, котаракът се шмугна под плаща му. Дензър си разтърка брадичката, извади пергамента от джоба си и го подаде на Илкар. Елфът се взря в червеното петно на челюстта му, стисна устни и се озърна към Хирад, който свиваше и изпъваше пръстите на дясната си ръка.

— Това ли търсехме? — пожела да се увери Илкар.

— Част от писмената са с кода на Джулаца, както на амулета. Трябва да ми помогнеш, за да го разберем.

— Аха…

Двамата се отделиха при бюрото на Септерн, където фенерът пръскаше достатъчно светлина.

Хирад седна, а Талан и Ричмънд приклекнаха срещу него, нетърпеливи да зададат въпросите си. Описа им набързо премеждията в селото, без да изпуска от поглед двамата магове. Позите и напрегнатите гласове предвещаваха нови затруднения. Хирад също имаше въпроси, но му стигаше да види колко са изморени Талан и Ричмънд и колко са затъпени остриетата на мечовете им.

Скоро Дензър и Илкар се върнаха при тях. Елфът угрижено стискаше пергамента. Тъмният маг се вторачи безстрастно във варварина, който не му обърна внимание, а попита Илкар:

— Какви са плановете ни, друже?

— Ами… има една добра новина и една толкова лоша, че направо е страшна. Добре е, че знаем какво трябва да направим. Лошото е, че шансът да го направим е нищожен.

— Открай време знае как да ни насърчи, нали? — вметна Талан.

— Майстор е в това — суховато потвърди Ричмънд.

— Хайде, изплюй камъчето — настоя Хирад.

— Тъй, значи… — Илкар се запъна и Дензър го подкани с жест. — Неведнъж повтаряхме, че Септерн е бил твърде хитроумен. Когато създал заклинанието и се убедил в мощта му, вписал три катализатора в кода му, без които то няма да подейства. Магът може да подбере каквито поиска и колкото поиска катализатори за ново заклинание. Септерн би могъл да се спре и на халба бира, ако го е споходил такъв каприз. Важното е, че щом кодът бъде написан, става невъзможно да го промениш. Септерн е избрал три катализатора, които според него никой не би успял да събере на едно място. Този пергамент съдържа цялото заклинание и макар че няма обяснение как катализаторите отключват Крадеца на зората, те са посочени заедно с местонахождението им по онова време.

— Илкар млъкна и никой не пожела да се обади. — Готови ли сте?

— Съмнявам се — процеди Ричмънд.

— И аз — призна елфът. — Първият катализатор е Пръстен на силата от Дордовер. Има ги във всяка Школа. Носят ги Магистрите, овладели знанието, като символ на своето старшинство. Всеки Пръстен на силата се изработва поотделно, за да го носи един-единствен Магистър. След смъртта му погребват покойника с неговия пръстен. Избраният от Септерн пръстен е принадлежал на Магистъра Артече, следователно сега е в гробниците на Дордовер.

Талан се размърда.

— Значи трябва да проникнем в града на една от Школите, да се прокраднем в мавзолея на мъртвите им Магистри и да приберем пръстена?

— Горе-долу това е задачата. — Илкар не скри колко е гузен.

— Защо не ги помолим да ни го дадат? — възрази Ричмънд.

— Помисли малко де! — скара му се Дензър. — Ще помолим Школата да оскверни гробниците, без да им разкриваме причината, за да не поискат да се разпореждат със заклинанието. Налага се да го откраднем и не бива да научат още дълго след това.

— Но по-късно ще им върнеш пръстена, тъй ли? — засмя се Талан недоверчиво.

— Да, Талан, май ще бъда принуден да го направя.

— Ще бъдеш, и още как! — обеща Хирад през зъби.

— Нека обсъждаме връщането на пръстена по-късно, ако не сте против. — Илкар размаха пергамента пред лицата им.

— По-нататък не става по-приятно.

— Тръпна от нетърпение — подхвърли Талан и си протегна краката.

— Вторият катализатор е Окото на смъртта.

— Ха, чувал съм за този камък… — колебливо промълви Ричмънд и погледна Дензър.

— Би трябвало — потвърди тъмният маг. — Той е най-съкровената реликва за Повелителите на мрака.

— Ами да! Те се кланят на смъртта, нали? — Ричмънд сбърчи чело. — Не владеят ли и някакви магии?

— Ха, разбира се, „петата Школа“. — Дензър бегло погледна Илкар, чието лице също се изкриви гнусливо. — Нямат нито знания, нито история, безсилни са да работят с маната. Наглостта им да се оприличават на четирите Школи е възмутителна, а и опетнява самата магия.

— Но иначе си прав — обърна се Илкар към Ричмънд. — Прекланят се пред смъртта, защото вярват, че тя ги избавя от вечно проклятие или нещо подобно. Все пак владеят своеобразна магия, която обаче едва ли разбират. Затова са опасни.

— От мен да знаете, ще се влюбят в нас — троснато каза Хирад, — като им откраднем най-ценната реликва.

Елфът сви рамене.

— Дензър не е казвал, че ще си купим тези гадории от градския пазар, нали?

— Не е казвал, да — още по-натъртено изрече варваринът. — Защото си мълчеше за всичко. Не съм си мечтал да ме забърка и да ми обърне живота надолу с главата. Тъй че ако реша да мрънкам, че трябва да върша неща, дето не знам дали са ми по силите, или че ей тоя… — посочи той нелюбезно към тъмния маг — …е виновен за гибелта на моите приятели, ще си мрънкам колкото ми душа иска.

Дензър въздъхна и Хирад се наежи, но не помръдна от мястото си.

— Нещо против ли имаш, човече от Ксетеск?

— Няма — припряно се намеси Илкар. — Стигнахме и до третия катализатор… — Огледа останалите, сякаш ги предизвикваше да си отворят устите. — С този пък ще се измъчим, докато го намерим, защото е Значката на командващия стражата в Подкаменния проход.

— Но нали Търговският съюз на Корина загуби власт над прохода преди девет години? Там вече няма тяхна стража, значи няма и командир — промърмори накрая Талан.

— Именно! — отсече елфът. — И къде ли може да е тази значка?

Докато другите мълчаха, Хирад се мъчеше да сдържи усмивката си, но не се стърпя. Изкикоти се и стана.

— И вие, скапаняци, ще ми разправяте, че не познавам историята!

Илкар го изгледа недоволно.

— Обясни де.

— Когато прокарали прохода, Значката била дадена на Баранк, първия командир. Връчил му я Съветът на бароните. Всеизвестно е, дори за такива като вас, че този съвет е предшественик на Търговския съюз. Оттогава сигурно са минали над пет века, било е още преди Върховните вещери да ни застрашат първия път. Та тая значка не била нищо повече от церемониална дрънкулка, но според устава на стражата не бивало да я изнасят от прохода, докато оттам не ги изтласка враг. Загубилият сражението командир бил длъжен да я вземе и да я пази, за да тръгнат с нея към победа войските, които ще превземат наново прохода. — Хирад се взря поред в недоумяващите им очи. — Е, всичко ли аз да ви казвам?

— Да, така ще е по-добре — смънка Илкар.

— О, богове в небесата! Илкар, говорихме си онзи ден за същия човек.

— Нима?

— Да. И като гледам, желанието ми ще се сбъдне по-скоро, отколкото се надявах. — Зъбите на Хирад лъснаха. — Последният командир на стражата в прохода е капитан Травърс.

Обикновено загубата на дестрани се наказваше много строго, понякога и със смърт, но тези западняци си купиха живота със сведенията, които донесоха. Само на един ден езда от схватката с Гарваните пред хамбара съгледвачите стояха на поляна в гъста гора и разказваха всичко на своя шаман. Той седеше под платнен навес и укрепваше духа си с прозрачно, лъхащо на спирт питие.

— Случи се както предвидиха Владетелите — завърши предводителят на отряда. — Хората от изток дойдоха да ровят в старата къща.

Шаманът кимна и остави чашата на земята.

— Трябва да предам веднага тази вест. Подгответе се за тръгване. Мисля, че войната може да започне съвсем скоро.

Нямаше спорове. Не защото замъкът на Черните криле беше най-близкото от трите места, където щяха да търсят катализаторите. Дори не обсъждаха това. Хирад не искаше и да чуе да потеглят в друга посока, преди Травърс и останалите Ловци на вещери да бъдат избити.

Малко след пладне Гарваните хапнаха спокойно сред развалините, преди да отведат конете в хамбара. Хирад склони да тръгнат сутринта на другия ден. Илкар упорстваше, че трябва да пътуват цял ден, за да се отдалечат до вечерта от земите, където влияеше пространственото разкъсване. А и варваринът не отричаше, че ще се наслади на една нощ в напълно недостъпната за врагове работилница на Септерн, където никой нямаше да бди, да поддържа огъня и да се ослушва за всеки нежелан шум.

Димът се виеше в мързелива спирала към небето, докато следобедът отминаваше. Ричмънд строши още един сух клон на три и го добави, за да подкладе слабия огън. Дензър, който загуби при хвърлянето на монета малко по-рано, уж беше на пост, но се облягаше на остатък от стена, увлечен в дневника на Септерн, след като Илкар го прочете. Както винаги лулата стърчеше между устните му, той изобщо не поглеждаше встрани, погълнат от всичко ново, което научаваше.

По приглушените звуци отдолу личеше, че Следникът на тъмния маг още тършува в другите книжа и принадлежности на Септерн. Дензър ги бе предупредил да не слизат, докато той не привърши. Талан обикаляше местността, за да избере по-удобен път за сутринта. Само Илкар и Хирад седяха бездейно под бледото светило.

— Тоя Следник… — подхвана варваринът — какъв е, когато не е коте, дето обича да се гушка?

Елфът го изгледа присмехулно.

— Не е чак такъв любител на гушкането. Добре че не си му опитал ноктите в селото. Слушай, исках да си поприказваме за вашето спречкване…

— Ох, богове, пак се почва! — Хирад остави чашата си на близкия камък и скръсти ръце. — Добре, да не увъртаме повече. Не искаш да се дърлям с него, защото е прекалено силен за мен, нали?

Илкар се огледа към Дензър, който четеше съсредоточено. Елфът обаче сниши гласа си почти до шепот.

— Общо взето, позна. Чуй и останалото… и не ми въздишай, важно е. Не само е твърде силен, макар че си го надвил последния път, но и ролята му е особено важна, затова престани да търсиш поводи за караници.

— Не съм си търсил повод! — сопна се Хирад.

— Остави ме да довърша! — Ушите на елфа зашаваха раздразнено. — След като се сдобихме с всички знания… — сещаш се, цялото заклинание, описанието на катализаторите и къде да ги търсим, бихме могли да зарежем Дензър и да опитаме сами. Но вече ви обяснявах, че единствен той се е обучавал да използва Крадеца на зората и има поне някакъв шанс. Втълпи ли си го най-после?

— Ти как мислиш?

Сега и Илкар въздъхна. За миг прикри очите си с длан.

— Добре… Когато се упражняваш с меча сам, повтаряш движенията срещу някое чучело, нали?

— Може да окача чувал със слама или да застана пред огледало — вдигна рамене Хирад.

— Но не знаеш дали тези похвати ще ти послужат в боя, докато не опиташ?

— Естествено.

— А ако не си се упражнявал, изобщо няма да владееш тези похвати, нали?

— Ти да не проверяваш колко съм тъп?

— Отговори на въпроса, моля те. Искам да ти стане ясно.

— Щом е тъй… — Хирад се намести на камъните и отпи от виното. — Прав си, Илкар, изобщо няма да ги владея и за нищо на света няма да ги използвам в истински бой. Доволен ли си?

— Да. Същото е при извършването на заклинания. — Илкар се премести, за да гледа Хирад в очите. — Опитам ли се да извърша заклинание, с което не съм се занимавал преди, твърде вероятно е да се проваля, може и да постигна неочакван резултат, а той най-често е гибелен. Дензър цял живот се е подготвял да използва Крадеца на зората, затова поне на теория знае как да изрече словата, да оформи маната и така нататък. Не е предрешено, че ще успее, но също като при теб и упражненията ти с меча той ще е уверен, че знае какво върши, а накрая ще си проличи имало ли е полза от обучението му. Този път разбра ли?

— Да, знам, няма да го убия. — Хирад се наклони към Илкар. — Но няма и да търпя той да си рискува живота като тъпанар, щом е адски важен. И няма да му позволя да се гаври с паметта на приятелите ми!

Гласът му се разнесе навсякъде из развалините. Шумът в работилницата секна, Дензър вдигна глава, а Ричмънд поспря, преди да окачи котлето с вода над отново разпаления огън.

Дензър стрелна Илкар с поглед и се подсмихна не особено весело, после пак наведе глава над книгата.

— Та какво щеше да ми разправяш за неговия Следник? — напомни варваринът.

— Ами трябва да е някакъв вид полуразумен крилат демон, доколкото знам. Не се сещам за друга причина Дензър толкова упорито да крие от нас другия му облик. — Хирад продължи да гледа питащо. — Слушай, ти може и да си добре осведомен за Травърс, но за толкова години не си направи труда да чуеш и думичка от всичко, което съм ти казвал, нали?

— Че ти дърдореше през повечето време за магии и други подобни глупости — ухили му се варваринът.

— Защо ли сега взе да разпитваш с такова желание? — промърмори елфът.

— Защото сега стана важно.

— И преди си беше важно! — не се стърпя Илкар.

— Няма ли да оставите препирните за по-късно? — укроти ги Ричмънд и се приближи. — И аз искам да науча повече за онази твар на Дензър.

— Е, добре… — Илкар метна поглед към тъмния маг, който привидно не се заслушваше в разговора. — Най-просто казано, неговият Следник е магическо творение също като момичето, на което сте се натъкнали отвъд разкъсването. Разликата е в способностите му и в начина, по който поддържа живота си. Щом бъде сътворен, трябва да се влее в съзнанието на своя господар.

— Какво да направи?!

Хирад си сипа още вино и предложи кожения мях на Илкар и Ричмънд.

— За подробностите питай Дензър, макар че се съмнявам дали ще бъде откровен с теб. Следниците са присъщи на Ксетеск заради тяхното бърникане в измерението на демоните. Както и да е… Съзнанията на господаря и Следника частично се сливат. Тази връзка може да бъде разкъсана само при смърт на единия или другия. Следникът разсъждава и действа самостоятелно, но винаги е готов да изпълни заповедите на своя господар и нищо не би го накарало да му се опълчи. Това всеотдайно покорство е единствено по рода си.

— И какъв е смисълът да си завъждат такова другарче? — подхвърли Ричмънд.

Илкар изсумтя.

— Зависи от мага, който го сътвори. Спътникът на Дензър явно е негов телохранител, съгледвач, вестоносец и — ако не се лъжа — доста мощно оръжие при нужда. — Елфът махна с ръка към входа на работилницата. — А в момента търси всичко, което може да послужи, и несъмнено ще осведоми подробно господаря си за всяка находка.

— Те приказват ли си? — намръщи се Ричмънд.

— Не, ако съм разбрал правилно. Могат да общуват с нещо като зачатъчно четене на мисли. Успяват да се свържат и на по-голямо разстояние, но с цената на тежка преумора.

— И какъв е истинският му вид все пак?

Хирад врътна глава към дупката в пода, от която в момента не долиташе нито звук.

— Няма как да отгатна, тези твари обаче имат излъчване, от което човек може да се вцепени… почти в буквалния смисъл. Представи си демон, какъвто ти го рисува твоето въображение — грозен, крилат, опашат, — и едва ли ще си много далеч от истината.

— Какво ще стане с него, ако Дензър умре? — сети се Ричмънд и посегна към меха с виното.

— Следникът също ще умре. Не може да живее без господаря си.

— Но защо?

— Някак зависи от поддържането на неговото съществуване и от обвързването на съзнанията им, но не знам подробности.

— А Дензър какво го чака, ако Следникът умре? — попита и Хирад.

— Чака го болка — намеси се Дензър, който се изправяше, оставил книгата до себе си. — Все едно някой ми е бръкнал в главата и мачка мозъка ми. — Дойде при тях и за по-нагледно сви пръсти. — За щастие никак не е лесно да убиеш Следник.

В този миг котаракът излезе от работилницата.

— Дали знае, че говорихме за него? — загледа се натам Ричмънд.

— О, да — потвърди тъмният маг сериозно, дори намусено. — Знаеше през цялото време.

Котаракът побърза да се пъхне под наметалото му. Котлето над огъня бълваше пара.

— Някой иска ли топла напитка? — попита Ричмънд.

— Да, благодаря — отвърна Илкар. — Дензър, имам въпрос към теб. Какво мислиш за онова измерение? Не те питам какво движеше скелетите, интересно ми е какво ги е погубило преди време.

— Аз ще ти кажа — намеси се Хирад. — Сам видя как е обгорено всичко там. Драконите са се промъкнали в онова измерение и са го овладели.

— Ако си прав — промълви Дензър, — представете си какво ни чака, ако се промъкнат и при нас.

— Предупредих те още тогава — тихо натърти Хирад, — но ти не поиска да ме чуеш.

— Няма да се стигне дотам — успокои го Дензър.

— Когато приключим с тази работа, амулетът се връща при Ша-Каан — заяви варваринът. — Все някак трябва да го намерим.

— Твърде късно е — възрази Илкар. — Вече разполагаме със знанието, което носи амулетът. Но поне можем да докажем, че ще се възползваме мъдро от това знание. — Той опари с поглед Дензър. — Ако пък злоупотребим или го дадем комуто не бива, какво друго да очакваме, освен Ша-Каан да ни лиши от закрилата си.

— Дано този път слушаш, човече от Ксетеск — тежко изрече Хирад.

— Да, чух добре. И съм съгласен с всяка негова дума. А сега може ли да пийна нещо? Прежаднях.