Джеймс Баркли
Крадеца на зората (12)

ГЛАВА 11

Стилиан си топлеше краката пред огнището и отпиваше от чашата чай, оставена на масата. Някой почука на вратата.

— Влез.

Покани с жест Найър и Дистран да се настанят на другите кресла и им наля чай. Найър се отпусна в креслото нехайно като човек, свикнал с такава компания. А Дистран, сравнително неотдавна навършил четиридесет, не прикриваше добре смущението си и остана наведен напред, силно стиснал чашата.

— Ларион ще дойде ли скоро?

— Не, за жалост — отвърна Найър. — Има затруднения с някои от подчинените си.

— Разбирам… — Очите на Стилиан се присвиха. Никой не биваше с лека ръка да пренебрегва поканата му. Напомни си, че трябва да поприказва за това с отсъстващия Магистър. — И така, Дистран, предполагам, че има напредък в изследването на връзките между измеренията?

По-младият Магистър се озърна към Найър, който безмълвно го насърчи да отговори.

— Да, господарю. Провеждаме изпитания в катакомбите. Не можа да сдържи усмивката си.

— Какво те развеселява?

— Моля да ми простите, господарю. — Бузите на Дистран поаленяха в миг. — Само че се наложи да оправяме спешно канализацията след първото напълно успешно изпитание.

Стилиан присви вежди.

— По-делово, моля — намеси се Найър.

— Три пъти постигнахме успех със заклинанието за свързване на измеренията. Потвърди се точността на нашите изчисления и ние можахме да насочим потока вода между двете измерения. Уви, наводнихме една от изпитателните камери.

— Великолепно! — одобри Стилиан. — Кога ще бъдем готови за реално изпитание?

— Когато решите — увери го Дистран. — Не сме изяснили само един въпрос, но предполагаме, че колкото повече магове се свържат, толкова по-широк портал ще поддържат. Има и някои рискове… — Дистран се запъна. — Накрая трябва да напомня, че измеренията не винаги са разположени подходящо. Макар че можем да изчислим кога ще стане това, не е в наша власт да избираме само момента за извършване на заклинанието.

Стилиан се намръщи.

— А колко дълго остават разположени добре за нас?

— От няколко часа до няколко дни. Все още търсим закономерността.

Господарят на хълма кимна.

— И толкова ни стига. Дистран, искам да подготвиш по-скоро своите магове за истинско изпитание с пълна мощ. Колко са те?

— Тридесет.

— А твоето мнение, стари друже? — обърна се Стилиан към Найър.

— Това е най-доброто нападателно оръжие, което можем да използваме в прохода.

— Естествено.

Стилиан се усмихна. За пореден път бе отворил широко вратата към победата.

По-късно установи мисловна връзка с Ларион и наученото изтри усмивката от лицето му. Колко е тъжно старите приятели да подхванат борба за надмощие с теб… Гневът му се събуди.

Плътта се отлепяше от костите. Кръвта напираше в кожата на лицето. Усещаше как бузите му се сгорещяват до болка, а после се издуват още повече. Пръстите му се свиха конвулсивно, дясната ръка сякаш щеше да смаже дръжката на меча. Не можеше да затвори очи, но виждаше само чернилка, осеяна със сиви точици. Дори да обърнеше глава, не очакваше да открие останалите наблизо. Дали изобщо бяха до него?

Не чуваше друг звук, освен мъчителното бушуване на кръвта си във вените. Мозъкът му се бореше неистово да открие някакъв смисъл. Ходеше ли в момента? Не му се вярваше, но знаеше, че се движи. Все едно беше в коя посока отива. Просто искаше това да свърши, преди тялото му да бъде разкъсано, а кръвта му да се разпръсне из пустотата. Някакво туптене започна от средата на корема му и светкавично го обхвана. И то беше горещо. Твърде горещо. Още малко и кръвта му щеше да кипне.

Светлина.

Краят на вечността.

Падане. Твърда земя. Помътняване на светлината.

Хирад седеше на открито и му се струваше, че е на доста високо място. Незнайно защо. Озърна се наляво и надясно, за да преброи Гарваните. Всички седяха и се споглеждаха. Зад тях разкъсването висеше няколко стъпки над земята. Част от въжето провисваше през него, а сандъкът се бе търкулнал настрани недалеч от Илкар. Зад разкъсването земята свършваше и нататък нямаше нищо.

Хирад стъпи на своите тресящи се крака и вече по-спокойно огледа за пръв път другото измерение. Кръвта течеше нормално във вените му, но щом вдиша, всяко косъмче по тялото му настръхна. Не знаеше какво да очаква, но в никакъв случай не беше това. Въздухът беше различен, сух и с метален привкус, малко дразнеше кожата и очите.

Виждаше над себе си тъмно небе, запълнено с неспокойни облаци, макар да усещаше само слаб повей по лицето си. Не забелязваше никаква пролука в тях, обаче бледа светлина се пръскаше откъм хоризонта, където чернилката на облаците се сливаше с чернилката на земята.

И наистина стояха нависоко — увери се, като погледна назад и вдясно. Разкъсването висеше над ръба на плато, което пропадаше отвесно. Червени назъбени мълнии проблясваха и се раздвояваха, без да осветят нищо, по-скоро подчертаваха непрогледната тъма. Без да продумат, Гарваните се отдалечиха от края на бездната. Всеки от тях веднага прецени, че не бива да допускат никаква грешка при завръщането в собственото си измерение.

Сети се какво липсва. Звуци. Освен пресекливите въздишки на ветреца не чуваше нищо друго. До ушите му не стигаха шумове от хора, животни, птици. Никакъв признак на живот. Дори светкавиците зад тях бяха безшумни. Хирад се наежи. Май бе попаднал в мъртъв свят.

Погледът му се спря на нещо като постройка отляво. После се взря напред над равната земя — наистина беше земя с пръст и растения, поклащани от вятъра — и видя порутени сгради. Нацепени греди, раздробени зидове и спукани плочи от покривите бяха разпилени около тях. Опустошението се простираше около петстотин крачки нататък и свършваше изведнъж, може би при отсрещния ръб на платото.

А зад него във въздуха имаше още едно пространствено разкъсване. Очите му свикваха с оскъдната светлина и Хирад откриваше навсякъде пръснати в далечината груби скални стълбове, разширяващи се горе в още плата с формата на дискове или овали. Той се смути за миг, щом осъзна, че очевидно са попаднали на подобна стърчаща скала. Привиждаха му се още постройки върху другите дискове, някои се извисяваха като дворци. И там нищо не светеше. Нищо не помръдваше, освен трънаците.

— Ама че приятно местенце! — промърмори Талан и гласът му прозвуча твърде силно.

Хирад се сепна.

— Земни богове, какво е това?!

Отчаяно му се прииска Незнайния да е с тях, щеше да се чувства поне малко по-уверен.

— И за мен е пълна безсмислица — призна си Дензър. — Как е било възможно да живеят върху скалите, как са се прехвърляли от една площадка на друга, как са построили всичко?…

Махна безпомощно с ръка към останките от къщи, ако наистина представляваха това.

— И кои са били те? — зададе още по-важния въпрос Илкар.

— Говорите сякаш никой не е останал наоколо — вметна Талан.

— Всички си мислите, че са измрели, нали? — допълни Хирад. — Мен ако питате, направо си скачам обратно в нашия свят. Тази щуротия тук ме плаши.

Усещаше как ударите на сърцето му се ускоряват отново.

— Не ви ли е интересно? — укори ги Дензър. — Сега сме в друго измерение. Помислете какво означава това.

— Какво ли… — проточи варваринът. — Всичко е различно, не ми допада и започвам да вярвам, че не ни е мястото тук.

— Различно, но в същото време подобно — възрази Илкар. Наведе се и загреба шепа пръст. — Погледни. Почва, трева, сгради… въздух.

— И нито звук. Как мислите, дали всички са мъртви, каквито и да са били?

Дензър тръгна към развалините на селището. Хирад го последва неохотно заедно с останалите Гарвани. Дъвчеше си устните и никак не го утешаваше фактът, че държи меч. Колкото и разреден да беше въздухът, все му се струваше, че отвсякъде го притиска тежест. Заради тишината неволно човъркаше с показалец ушите си.

— Дензър, какво търсим? — попита Ричмънд.

На всяка стъпка бучките суха пръст се разпадаха под подметките им.

— Честно казано, нямам представа. Нуждаем се от информация, значи няма да е парченце от това или онова, ако схващаш накъде бия.

— Тогава няма ли да е някакъв пергамент? — опита се да подскаже Ричмънд.

— Може би — сви рамене тъмният маг. — Или друг амулет. Или дори накит с гравиран надпис. Каквото и да е, би трябвало да се набива на очи сред тези боклуци. Сигурно ще личи, че е направено в Балея.

Той пак посочи селището. Въпреки че беше разрушено, къщите почти по нищо не приличаха на която и да е постройка в тяхното измерение. Тук-там имаше останали отвори, вероятно използвани като входове, но бяха овални и вдигнати над земята. И в запазените покриви се виждаше същият отвор близо до най-горната част от купола.

Според Хирад приличаха на пещи, но бяха съградени от дърво и неодялани камъни. Пресметна, че са били високи поне двайсетина стъпки — множко за едноетажни къщи. Но може и да бъркаше.

— Не ми харесва това…

— Чухме го вече, но съм съгласен с теб — обади се Илкар. — Нищо не е наред. Всеки миг се чудя дали няма да падна.

— Най-добре ще е да не се размотаваме тук. — Варваринът разкърши раменете си, за да ги освободи от внезапното напрежение. — Що за адска приумица е подтикнала Септерн да дойде насам?

Разклонена мълния озари нощта в бледомораво, сенките се откроиха още по-рязко, а пред погледа на Хирад още няколко мига останаха ярки криви линии. Чак след това долови движението. Гарваните едновременно стиснаха оръжията си, готови за бой.

От постройките и около тях се събираха обитателите на селището, като влачеха крака. Съвсем скоро запълниха площадката и се затътриха сковано към Гарваните. Хирад опита да ги преброи, но като стигна до петдесет, очите започнаха да го подвеждат. Знаеше, че са много пъти по толкова.

Отдалеч изглеждаха хилави и бледи, но след още няколко крачки нямаше съмнение какво представляват.

— Земни богове, това не е за вярване! — прошепна варваринът.

Гарваните спряха — отново в един и същи миг.

— „Ако ще смъртта да изтръгне дъха от телата им и да съдере плътта от костите им“ — смънка тревожно Дензър.

Имаше нещо объркано в начина, по който запазваха равновесие… или по-скоро в това, че не се и опитваха. Но какъв ли може да е най-подобаващият начин да ходи една мъртва твар, зачуди се Хирад. Не беше уверен, но с мъчително бавното настъпление на местните жители като че виждаше гърбовете им да се гърчат на всяка крачка.

Един от първите се спъна в камък и по инстинкт разпери криле, за да не падне. Само че от тях бяха останали кости с малко разкъсана ципа и той тупна на земята. Другите продължиха, оставаха им към седемдесет крачки.

Умът отказваше да се примири с гледката. Орда от мъртви крилати хора, по чиито кости висяха парцали, овални глави с огромни очни кухини в средата. Мъкнеха се с непреклонна мудност. Редицата се разтегляше и щеше да запълни платото от единия ръб до другия.

— Някакви идеи? — рече варваринът, а хладната ръка на паниката се свиваше около сърцето му.

Мъртвите щяха да ги тласнат назад след две-три минути.

— Нямат оръжия. Какво ще ни направят? — ободри го Талан.

— Ами ще продължат напред, какво друго — сопна се Дензър. — Ние пък няма накъде да отстъпим, освен обратно през разкъсването. Безнадеждно е да се съпротивляваме на такова сборище. Ще напират и накрая няма да ви остане свободно място да размахвате мечовете си. Ако не внимаваме, ще ни избутат през ръба.

— Но защо се движат?! — избухна Хирад. — Те са купчинки кости. Мъртви са!

— Да не е някакво заклинание? — усъмни се Ричмънд.

— Нещо, което ги е обвързало и в живота, и в смъртта с обещанието, дадено пред Септерн — предположи Илкар.

— Я да умуваме по-късно — опомни се Хирад. — Трябва да се промъкнем зад тях. Онова което ние търсим, а те пазят, непременно е в селото им.

— Сетих се! — възкликна Дензър. — Искате ли да чуете? — Хирад кимна и той продължи: — Илкар ще прати срещу тях Силов конус и ще пробие тълпата. Аз и ти ще се втурнем през пролуката, за да претърсим селото. Другите ще ги залъгват, докато могат, после ще скочат през разкъсването, преди да бъдат бутнати в пропастта.

— Защо не минем всички през тях? — предложи Ричмънд.

— Защото ще се обърнат и пак ще тръгнат към нас. Най-вероятно. Надявам се, че ако някой остане пред тях, ще продължат да настъпват и това ще ги забави, а ние ще имаме време. Поне можем да опитаме, нали?

В няколкото мига тишина се чу съвсем сухото шумолене на мъртвешката орда, която се събираше все по-плътно към стесняващия се край на платото.

— Ще има полза — отсъди Илкар.

— Направи го добре — прошепна му Дензър.

— Само така ги правя — студено отвърна елфът. Хирад се промуши между тях.

— Талан, Ричмънд — щом Илкар направи заклинанието, застанете точно пред разкъсването. Когато ви избутат, поне ще имате най-добрия шанс да паднете в Балея, а не долу…

— Ами вие?

Варваринът сви рамене.

— Де да знам. Просто ми стискайте палци.

— То се знае.

— Още нещо — каза Илкар и Хирад се обърна към него. — Ще вложа и цвят в Конуса, за да го виждате. Щом извърша заклинанието, изтичайте там, където съм го забил. Видя ли, че сте пред мъртъвците, ще го премахна. После всичко ще зависи от вас.

Елфът затвори очи и започна да оформя маната. В първия миг се уплаши, че не усеща нищо, но веднага му олекна — приливът раздруса тялото му, когато основата на всяка магия в Балея нахлу през портала между измеренията, привлечена от устойчивата сила, която го поддържаше.

Илкар се олюля, но остана прав и създаде Силовия конус. Добави ускорение и — както се надяваше — зелени вихри в него. Произнесе напевно думите, отвори очи и избра място недалеч от левия край на скалната площадка.

Каза заповедното слово, протегна ръце напред и Конусът се заби в напиращите крилати трупове. Ударът разпръсна костите на трима, а в тълпата се вряза клин и разбута мъртъвците. Скелети падаха отляво и отдясно, окъсани криле пляскаха безполезно, а при ръба неколцина се катурнаха в пустотата.

Конусът издържа, макар че тълпата се събра и пак настъпи. Хирад се обърна към Талан и Ричмънд.

— Не рискувайте и не му позволявайте да върши глупости — посочи към Илкар.

Те само кимнаха, стиснали устни. Варваринът тупна Дензър по рамото.

— Да вървим. Стой зад мен.

Вдигна меча си и се затича през Конуса, който личеше ясно от двете му страни. По-отблизо някогашните обитатели на селището бяха смразяваща гледка. Едва крепящи се кости продължаваха неумолимото си настъпление, на някои липсваха китките, други бяха със счупени ребра или рамене. Черни ивици изпъкваха по белотата на костите. Но Хирад трепваше най-силно при всеки поглед към чернеещите очни кухини на безжизнените глави, които не помръдваха.

В тях нямаше нищо. Никаква следа от живот. Но мъртъвците продължаваха напред неотклонно. И един да бе издал звук, варваринът щеше да си плюе на петите.

Щом се озоваха на пет крачки от предната редица, Илкар премахна Силовия конус, за да има пролука, през която да пробягат. Хирад вдигна меча пред лицето си и се втурна лудешки. Чуваше, че Дензър не изостава. Котаракът се шмугна между краката на Хирад, промуши се край скелетите и изчезна някъде в селото. Отначало мъртъвците не се разместиха, сякаш Конусът си беше на мястото, но скоро пролуката се стесни. Варваринът настръхна и кресна — костеливи пръсти се закачиха в кожената му броня. Замахна, щом му се изпречи череп, и го видя да отхвръква от раменете. Скелетът се свлече.

Трудно щеше да е промъкването. Шумното дишане на Дензър отекваше в ушите му. Хирад замърмори ругатни и отново развъртя меча с две ръце пред гърдите си. Пукаха кости, разкъсваха се ципи, пращяха глави и рамене. И нито веднъж мъртъвците не посегнаха да ги ударят.

Изтръгнаха се от гъмжилото, притичаха още десетина крачки и се озърнаха назад. Вече нямаше пролука. Скелетите се тътреха към пространственото разкъсване, без да се обръщат. Другите трима стояха с оръжия в ръце пред неспокойната тъма, свързваща измеренията. Илкар успя да им махне, Хирад отговори на поздрава и извърна препотеното си лице към Дензър.

— Да побързаме — каза тъмният маг. — Щом принудят останалите да избягат в Балея, ще се върнат при нас, но ние няма къде да се денем, освен да паднем или да се хвърлим през другото разкъсване.

Хирад кимна изнервен!

Навлязоха в селото и спряха да огледат разпадащите се следи от погубена цивилизация. Обгорени до черно постройки продължаваха да се ронят, по земята бяха разхвърляни големи грънци, кани и котли. В развалините имаше парчета от маси, столове и поставки. Изгнили парцали, счупени съдове, овъглени трески — навсякъде хаос.

— Как са живели на тази канара? — промълви Хирад и се наведе да вземе дръжка на стомна. — Каква теснотия…

Загледа се повторно в късчето земя, което прекосиха. Откъм селото личаха квадрати черна пръст, разделени с по-светли ивици. Ниви и пътеки. „О, богове, наистина са били селяни! Крилати селяни…“ — Какво ли има долу?

— Нищо, доколкото се досещам — отвърна Дензър. — Затова са живели горе.

— Това не го проумявам — поклати глава варваринът. — Защо пък долу да няма нищо?

— Не сравнявай с Балея, безсмислено е. Както и да е, просто се опитвам да налучкам истината. Знаем само какъв край ги е сполетял. Ти разгадавай тайната, ако ти е по силите.

— Но защо са измрели?

Дензър сви рамене и се обърна да огледа другата половина от селото.

— Не ми е ясно и нямаме време да си блъскаме главите над това. Тръгвай да търсиш.

Хирад надникна в една къща, където завари миниатюрно отражение на станалото в селото. По пода се въргаляха кости, от голямата овална дупка в покрива висеше череп. Черни сажди покриваха всяка повърхност.

— Но какво търсим?

— Колко пъти да повтарям? — Дензър се запъти нанякъде. — Не знам. Хайде да се разделим и да се оглеждаме за очевидното. Очаквам да е напълно различно от тази гнусна бъркотия. Трябва да е донесено, а не изработено тук.

Хирад погледна назад. Мъртъвците все така се влачеха, а Гарваните още стояха пред разкъсването. Чакаха. Почувства горещата вълна на гордостта. Онези мъже, негови съратници и спътници, никога нямаше да го изоставят в беда.

Подтичваше край развалините, но навсякъде виждаше все същото. Разрушени постройки, изгнили първобитни мебели, разбити съдове. Всичко беше обгорено — някакъв чудовищен пожар бе помел селото, както ураган разпилява прах. Ориентираше се по далечния край на платото и увисналото второ пространствено разкъсване. Тъкмо си позволи да се зачуди какво ли има отвъд и да прецени, че никак не му се иска да узнае, и чу вика на Дензър, който се бе устремил към къща в предния край на селото.

Варваринът също хукна натам и нахълта през разнебитения вход сред поредните полусъборени стени само на няколко крачки зад мага от Ксетеск. Котаракът бавно кръжеше около малко дете — средоточие на ярка пъстрота и живот сред разрухата.

Момиченцето носеше синя рокличка, дългата му руса коса бе вързана с панделка в същия цвят. Имаше големи сини очи, а устата под нослето бе изтъняла неприветливо. Следеше неотлъчно обиколките на котарака и стискаше сандъче в ръцете си, голи до раменете.

— Убий това, Хирад — изсъска Дензър. — Веднага.

— Какво?! Няма да го бъде. Да вземем ковчежето и да се махаме.

Понечи да доближи детето, но тъмният маг го хвана за ръката.

— Не е каквото изглежда. Отвори си очите! Нима се заблуждаваш, че би могло да оцелее тук?

Детето откъсна поглед от котарака и най-сетне забеляза двамата мъже.

— Бъди готов да си послужиш с меча — предупреди Дензър и също извади оръжието си.

Пристъпи встрани, а Хирад се взря в лицето му — изопнато и уплашено. Варваринът стисна дръжката на меча.

— Не може ли да направиш някое заклинание? Дензър тръсна глава.

— Няма да ме чака толкова дълго.

— Коя е тя?

— Не мога да определя, но е нещо твърде необичайно. Убеден съм, че е творение на Септерн. Дръж под око сандъчето. Не бива нито да го изгубим, нито да го повредим.

— Щом казваш…

Момичето се усмихна, но разтеглените устни не изразяваха чувство, а очите останаха ледени. Хирад потръпна. И макар че тя заговори с гласа на деветгодишна, от тегнещата в него сила сякаш буболечки плъзнаха по главата на варварина.

— Вие сте първите. Ще бъдете единствените и последните.

— А ти какво си? — сопна се Дензър.

— Вашият кошмар. Вашата смърт.

Детето се хвърли напред с недоловима за човешкото око пъргавина. И в същия миг се преобрази. Хирад кресна.

Някогашните обитатели на селото се скупчваха към Илкар, Талан и Ричмънд, които бяха отстъпили на пет-шест крачки от разкъсването. Двата края на тълпата се събираха към тях и скелетите се блъскаха още по-плътно на броени стъпки от бойците.

Зад първите редици бяха останали разпарчетосаните кости на поне четирийсетина ходещи мъртъвци, посечени и начупени от мечовете на Гарваните. С лъснали от пот лица и парене в дробовете тримата осъзнаваха неизбежното си поражение.

— Дори не ги забавихме — изграчи Талан, събори скелет с ритник през краката и му раздроби черепа с дръжката на меча.

— Никаква полза нямаше — потвърди Илкар.

Пред тях имаше стена от кости на ръце, крака и криле. Чуваха само кухо стъргане на стъпала без плът по земята и тракане.

— Колко се събраха? — смънка Ричмънд и се отдръпна след замах, с който разсече три гръбнака наведнъж.

— Стотици — пресметна Талан. — Знам ли ги откъде изпълзяха тези гадини.

Отстъпиха още веднъж и краката им почти опряха в края на разкъсването. Отново размахаха оръжията, разпръснаха отломки от кости и избутаха скелети, които събориха други. А мъртъвците се притискаха в напора си към тях. Никой не вдигаше ръка да удари, но и нямаше нужда. Настъпваха от всички страни и огромното им числено надмощие предопределяше края.

— Ще се видим от другата страна — изрече Илкар.

След миг беше избутан гърбом в разкъсването, но докато пропадаше, последван веднага от Ричмънд и Талан, видя как скелетите се обръщат и тръгват към селото.

Краката, внезапно станали кафяви и покрити с козина над набъбналите мускули, мигновено изправиха съществото. Ноктите се забиха в пръстта, от кръста се проточи кожеста опашка с шипове, рокличката се стопи и гръдният кош се изду като бъчва над стегнатия гол корем. Ръцете с възлести мускули завършваха с удължени лапи, чиито нокти бяха остри като бръснач.

Но главата… Тъкмо главата накара Хирад да изкрещи. Лицето на момичето потъна навътре като вода, хлътнала в дупка, а очите останаха сини до последния миг, когато ги замениха плоски черни процепи. А от дупката се подадоха кучешки зъби в широка муцуна, пръскаща слюнка. Русата коса не се промени над ниското чело, челюстите щракнаха и брадичката изпъкна. Тънък език се стрелна от устата на съществото и то изсъска, докато се опитваше да удари.

Хирад вдигна острието пред себе си, ноктите се плъзнаха по него и лапата се поряза. Съществото нададе вой от болка и отскочи, сграбчило ковчежето с другата си лапа.

— Мамка му! — изръмжа тресящият се варварин и скочи встрани, за да прикрие Дензър.

— Внимавай — помоли тъмният маг.

— Че как иначе!

Съществото повторно се хвърли към тях, размахало ръце, опашката му също изплющя напред. Хирад се извъртя и замахна надолу да пресрещне атаката, молеше се да улучи, преди някой от тези нокти да го е изкормил или промушил. Мечът се стовари върху дърво и дъгата му завърши в плът. Разнесоха се жален вой и тежък трясък. Парченца дърво литнаха във всички посоки.

Хирад се изправи, опитваше се да види всичко наведнъж. Дензър се бе проснал неподвижно на прага на развалината. Съществото се отдръпна в дъното на стаята, стиснало с дясната ръка чуканчето на лявата, и напразно се мъчеше да спре кръвта, бликаща на тласъци от раната. Отсечената китка бе паднала пред краката на варварина, а сред останките на ковчежето имаше един-единствен сгънат лист пергамент, кафяв и оръфан.

Преди да се е вгледал в него, скимтенето спря. Хирад се взря в свирепите, вече пожълтели очи на звяра, който се надигаше, а нова лапа израстваше от оздравялата за няколко секунди ръка.

— Милосърдни богове… — прошепна варваринът. Съществото залитна и се подпря на счупен рафт. Хирад побърза да измъкне кинжала от канията и го метна, преди да се нахвърли. Лъскавото острие профуча във въздуха и отклони погледа на творението, чиито присвити очи почти се скриха под челото.

Хирад скочи към него и замахна към шията, но то вече се обръщаше. Забравеният и от двамата кинжал се заби в стената. Съществото отбягна удара, а опашката му подкоси варварина. Хирад се търкулна, но пъргаво се изправи. Двамата пак започнаха да се дебнат.

Чудовището зарева и горещото му смрадно дихание стигна до ноздрите на варварина, който се отдръпна при дълбокия гърлен звук, изтръгнал се от толкова малко тяло. Три пъти прехвърли меча от едната си ръка в другата. Задържа го с лявата, обви я с пръстите на дясната, метна се напред и удари диагонално отляво надясно. Съществото още беше неуверено и ръцете му закъсняха. Мечът разкъса острата брадичка, а Хирад с диво ръмжене довърши движението и върхът на оръжието мина през лявото око. От сцепената муцуна шурна кръв. Творението изпищя и се катурна по гръб, стиснало с лапи раната.

Хирад се надвеси, потрепери и заби меча в сърцето му. Още един писък, тялото на съществото се сгърчи и то замря.

— Изгори го.

Варваринът се извъртя — Дензър се облягаше на входа и разтриваше хълбока си, а качилият се на рамото му котарак го ближеше по лицето.

— Да го изгоря ли?

— Тутакси. Иначе ще се възстанови.

Хирад погледна съществото и долови, че то диша отново.

— Как да вярвам на очите си…

Прибра меча в ножницата и трескаво измъкна от чантата на колана си шишенцето с масло, огнивото и праханта.

— Дръж.

Дензър му хвърли доста по-голямо шише.

— Няма да гори добре. Това е масло за лампи, нали?

— Ще гори, довери ми се.

Хирад сви рамене и изтича до творението. Разля маслото по козината му, поръси прахан по гърдите около раната, която вече се затваряше, и изчатка огнивото над нея. Цялото тяло се обви в пламъци. Хирад отскочи и избърса лицето си.

Клепачите на звяра трепнаха, очите зейнаха. Едната ръка зашава.

— Твърде късно — поклати глава варваринът.

Извади меча си и пак прободе сърцето. Съществото не мърдаше. Хирад отстъпи заднешком и под ботуша му изчегърта дърво — беше стъпил върху голямо парче от Ковчежето, а до подметката се виждаше пергаментът. Наведе се и го взе.

— Повреден ли е? — попита Дензър зад гърба му.

— Не личи. А ти как си?

— Всичко е наред, то само ми изкара въздуха. — Тъмният маг пак разтри ребрата си. — Провървя ни, че е пергамент, а не кристал или някакъв съд. С този удар можеше набързо да приключиш задачата ни.

Хирад само го изгледа скептично, отиде при него и му даде пергамента, после му помогна да стане. Дензър се огледа и кимна доволен.

— И какво беше онова нещо? — попита Хирад.

— Разумно творение — отвърна тъмният маг. — Заклинанието трае толкова дълго, че никога не съм помислял да го извърша. Очевидно Септерн е имал достатъчно време.

И той разгъна пергамента.

— Но защо отначало беше момиченце?

— Ами разумното творение се създава с определена цел. Това тук трябваше да опази пергамента. Те не са надарени с истински живот, но са донякъде способни да разсъждават, тоест да преценяват и да действат смислено. Ако не се лъжа, първо видяхме образ на някоя от родствениците на Септерн — когато спомените на мага се отчетливи, създаването и поддържането на образа поглъща по-малко мана.

— Но защо…

— Знам какво ще ме питаш. Момичето беше видимото проявление „в дълъг покой“, а звярът, вероятно извлечен от някой кошмар на Септерн, би изчерпвал прекалено много мана, не разбираш ли?

— Май се досещам, но дори да е бил пестелив, цели триста години…

— Прав си. Не мога да повярвам, че разумно творение дори на Септерн с цялата му мощ може да се запази повече от четирийсетина години. Допускам, че статичната мана от двете разкъсвания му е стигнала да се съхрани.

Тъмният маг се загледа в пергамента, а Хирад пристъпи по посока на първото разкъсване. Тишина и спокойствие. Намръщи се и изтича по-нататък.

— Илкар? Илкар!

Не чу отговор, не видя и тътрещи се скелети. Щом стигна до края на селото, откри причината. Всички се бяха свлекли в чудат килим от кости на около осемдесет крачки от първите развалини. Хирад се смръзна. Ако Гарваните бяха успели да повалят всички, къде бяха сега? Ако пък не беше тяхно дело, защо мъртвите бяха изпопадали на земята?

Припряно огледа всичко наоколо, почувствал се съвсем сам. Над него тъмните облаци се кълбяха, гонени от могъщ, но недостъпен за сетивата му вятър. Под платото мълния след мълния се кривяха в пропастта, а другите скални колони стърчаха смътно като свидетели на древно проклятие и подяждаха самообладанието му. Къде бяха останалите трима? Молеше се да са скочили в Балея през разкъсването. Не му се мислеше какво друго може да ги е сполетяло.

— Дензър?

Почти на бегом се върна към развалините на къщата, но не го завари там. Пристъп на паника спря дишането му за миг, после видя тъмния маг да върви към второто разкъсване.

— Дензър!

Мъжът от Ксетеск се озърна, лулата димеше полека пред лицето му. Котаракът надничаше изпод наметалото и Дензър го галеше по главата. Пергаментът явно бе прибран някъде.

— Прочете ли го? Дензър кимна.

— И какво?

— Не разбрах всичко. Илкар също трябва да помогне. Хирад го настигна и откри, че нещо не е наред. Тъмният маг зяпаше разсеяно и все поглеждаше към второто разкъсваше във въздуха.

— Ей, добре ли си? Не намерих Гарваните, скелетите са се натръшкали. А, ти сигурен ли си, че онази твар не те е цапардосала по главата?

— Убеден съм, че другите са невредими — промърмори Дензър. — Хирад… Случвало ти се е любопитството да те обземе непреодолимо?

— Не помня. На теб какво ти щукна?

Тъмният маг му обърна гръб и продължи към разкъсването. Хирад се слиса, но само за миг.

— Що за майтапи си правиш?!

— Просто трябва да знам… Дензър крачеше все по-забързано.

— Ама какво те прихвана? — Хирад се завтече след него. — Не бива да го правиш, не си угаждай на…

Хвана рамото му и котаракът замахна с щръкнали нокти. Варваринът успя да си дръпне ръката, Дензър се обърна начумерен. Гледаше завеяно, погълнат от смутилата разума му мисъл.

— Не ни докосвай, Хирад. И не се опитвай да ни спреш. Прекрачи към разкъсването и скочи в него. Котаракът се появи след броени мигове. Преметна се във въздуха, тупна на земята и хукна да се скрие зад Хирад, а изпод лапите му се пръскаха камъчета и бучки пръст.

Варваринът се облещи към разрошената прашна козина и телцето, напъващо да си поеме дъх. Опашката се свиваше между задните крака, а очите му следяха в очакване разкъсването. Животинчето трепереше неудържимо.

— О, не… — изохка Хирад.

Тръгна към шаващата кафеникава мътилка, но се закова на място, когато повърхността й се разлюля. Дензър изскочи презглава и се просна в прахоляка. Лицето му белееше като чаршаф.

— Слава на боговете! — промърмори варваринът, но устните му се изопнаха от гняв.

Помогна на мага да седне и усети колко силно трепери.

— Сега доволен ли си?

— Черно… — посочи зад себе си Дензър, без да вдигне глава. — Всичко беше черно…

— Говори разбрано, недей да ломотиш.

— Изпепелено, а още гори. Пълна съсипия, всичко напукано и черно. Тук кипи от живот в сравнение с онова място. Цялата земя почерняла, а небето пълно с дракони.

Все едно описваше някой от сънищата на Хирад, който неволно отстъпи, преглътна на сухо и се ококори към разкъсването. Отвъд бяха неговите кошмари.

Внезапно осъзна с потрес какво бе сторил Дензър. Впи поглед в изправилия се маг.

— По-добре ли си?

Дензър кимна, готов да се усмихне. Юмрукът на варварина го халоса по долната челюст и го просна по гръб.

— Ама какво…

Хирад го награби за яката и доближи лицето си към неговото.

— Как можа да направиш тая глупост?! — изръмжа дрезгаво от ярост. — За малко да провалиш всичко.

— Но аз… — облещи се Дензър. Хирад го раздруса.

— Млъкни! Мълчи и ме слушай. Отнесе и пергамента там. Ами ако не се беше върнал? Край на уж толкова важната ти задача, а моите приятели… — спря да си поеме въздух — …щяха да са умрели напразно. — Пусна го и притисна ботуш в гърдите му. — Опиташ ли нещо такова втори път, ще те бъхтя, докато ти вкарам носа в мозъка. Ясно ли ти е?

Хирад долови шептящо съскане зад гърба си. Дензър погледна натам, зениците му се разшириха и той завъртя глава настойчиво. Варваринът си дръпна крака и се извъртя. Котаракът го дебнеше с нескрита злоба. Хирад трепна, но изсумтя:

— Твойто коте се канеше да ме очисти, а?

— Не знаеш какъв късметлия си… Варваринът отново се извъртя.

— Не, Дензър, ти си късметлията. Ще ми се да те убия, но пък взех да ти вярвам.

Закрачи през селото към първото разкъсване и — както се надяваше — към приятелите си. Ако още имаше живи Гарвани, освен него.