Морис Дрюон
Удушената кралица (12)

V
МАРИЯ И КЛЕМАНС УНГАРСКИ

Има градове, по-силни от вековете. Времето не ги променя. Владичествата се редуват едни след други, цивилизациите се наслагат като наноси, а те запазват през вековете характера си, собственото си ухание, ритъм и ропот, които ги отличават от всички други градове на земята. Неапол открай време е спадал към тези градове. Такъв е бил, такъв си оставаше и щеше да остане в бъдеще. Полуафрикански, полулатински с гъстите си улички, гъмжащ от крясъци, изпълнен с мирис на зехтин, шафран и пържена риба, със слънчев прах и звънци на мулета.

Гърците го бяха основали, римляните го бяха завладели, варварите го бяха опустошили, византийци и нормани едни след други бяха отсядали в него. Неапол бе абсорбирал, оползотворил, претопил техните изкуства, закони и речник. Въображението на улицата се подхранваше от спомена за тях, от ритуалите и митовете им.

Населението не беше нито гръцко, нито римско, нито византийско. Беше исконното неаполско население, единствено по рода си в света, за което веселието е маска на мим, предназначена да прикрие трагедията на нищетата, патосът — средство да се оцветят еднообразните дни, а привидната леност е продиктувана от мъдрото решение да не се преструваш на деен, когато няма какво да правиш. Население, което от веки веков е обичало да живее и да говори, което винаги е трябвало да хитрува със съдбата и винаги се е отнасяло с презрение към военната суматоха, защото никога не му е омръзвал мирът, на който тъй рядко се е радвало.

По онова време Неапол бе сменил от около половин век владичеството на Хохенщауфен с Анжуйската династия. Възкачването й на неаполския трон по настояване на Светия престол бе станало посред убийствата, репресиите и кланетата, залели тогава с кръв полуострова. Безспорен принос на новата династия бяха, от една страна, фабриките за вълна в предградията, основани с оглед на доходи, и от друга, огромната резиденция, полудворец, полукрепост, построена близо до морето от френския архитект Пиер дьо Шон, Новият замък, гигантска розова кула, насочена към небето. Верни на чувството си за хумор и на старите култове на зачатието, неаполитанците мигом я прекръстиха Маскио Анджоино (Анжуйският мъжкар).

В една януарска сутрин на 1315 година в дворцова зала с висок таван Роберто Одеризи, млад неаполски художник, ученик на Джото, съзерцаваше току-що завършения портрет в центъра на триптих. Неподвижен пред статива, захапал четката си, той продължаваше да проучва картината, чиито още неизсъхнали маслени бои проблясваха. Питаше се дали малко по-бледожълто или, напротив, леко по-оранжево жълто би предало по-сполучливо златистия блясък на косите, дали челото е достатъчно светло, дали окото — красивото, леко закръглено синьо око, гледа като живо. Чертите бяха точно възпроизведени, о, да, безспорно, чертите… А погледът? От какво зависи погледът? От бяла точица върху зеницата? От малко по-силна сянка в крайчеца на клепача? Как изобщо би успял със смесени и наложени една до друга бои да предадеш едно действително лице и странните игри на светлината по очертанията му? Може би в крайна сметка не окото, а прозрачната ноздра или светлият блясък на устните беше най-същественото… „Рисувам премного мадони с все същото наклонено лице и все същото унесено и отсъствуващо изражение…“ — помисли си художникът.

— Е, синьор Одеризи, свършихте ли? — попита хубавата принцеса, която му позираше.

От седмица насам прекарваше по три часа всеки ден, седнала в тази стая, за да позира за портрета, поискан от френския двор.

През отворения висок готически прозорец със стъклописи се забелязваха мачтите на кораби от Ориента, хвърлили котва в пристанището, а отвъд тях се ширеше Неаполският залив, тъмносиньото море под златистото искрене на слънцето. Триъгълният профил на Везувий се очертаваше на хоризонта. Въздухът беше мек, истинско щастие беше да живееш в такъв ден.

Одеризи извади четката от устата си.

— Уви, да! — промълви той. — Свърших.

— Защо „уви“?

— Защото ще бъда лишен от щастието да виждам всяка сутрин дона Клеменца и занапред ще ми се струва, че слънцето не изгрява вече.

Това не беше кой знае какъв комплимент, защото минималната, задължителна вежливост изискваше от неаполитанеца да казва на всяка жена, било принцеса или прислужница в странноприемница, че ще се разболее тежко, ако не я вижда. И знатната дама, която безмълвно бродираше в ъгъла на стаята, за да следи за благоприличието на разговора, не намери за нужно дори да вдигне глава.

— И освен това, Ваше Височество… казвам „уви“, защото портретът не е хубав. Той не изобразява красотата ви толкова съвършена, колкото е в действителност.

Ако потвърдеха тези негови думи, той би се засегнал, но бе искрен в критиката си. Пред завършената си творба изпитваше огорчението на художник, че не се е справил още по-добре. Седемнадесетгодишният младеж вече проявяваше взискателност на голям майстор.

— Мога ли да го видя? — попита Клеманс Унгарска.

— О, Ваше Височество, бъдете милостива! Зная, че на моя учител трябваше да се падне честта да изпълни този портрет.

Действително бяха поканили Джото. Един конник бе препускал през Италия за тази цел. Но видният тосканец, зает през тази година с изписването на живота на свети Франческо Асизки по стените на църквата „Санта-Кроче“ във Флоренция, без да слиза от скелето, бе препоръчал да се обърнат към младия му ученик в Неапол.

Клеманс Унгарска стана и се приближи до статива. Висока и руса, тя бе по-скоро царствена, отколкото грациозна, и излъчваше не толкова женственост, колкото благородство. Но чистотата на лицето й и очарованият й поглед смекчаваха възстрогото впечатление от държането й.

— Но, синьор Одеризи! — възкликна тя. — Вие сте ме нарисували по-красива, отколкото съм.

— Предадох вярно чертите ви, дона Клеменца, и се постарах да нарисувам душата ви.

— В такъв случай бих желала огледалото ми да бъде толкова талантливо, колкото вас.

Те се усмихнаха, благодарейки си взаимно за любезните думи.

— Да се надяваме, че ликът ми ще се хареса във Франция… Искам да кажа на вуйчо ми Валоа — поправи се тя, леко смутена.

Защото съгласно една фиктивна уговорка, на която никой не вярваше, портретът бе предназначен за Шарл дьо Валоа, заради голямата му привързаност към племенницата му.

Произнасяйки тези думи, Клеманс почувствува, че се изчервява. На двадесет и две години лицето й все още пламваше лесно и тя се упрекваше, смятайки това за слабост. Колко пъти баба й, кралица Мария Унгарска, й бе повтаряла: „Клеманс, принцеса и бъдеща кралица не може да се изчервява!“

Дали наистина щеше да стане кралица! С обърнати към морето очи, Клеманс бленуваше за далечния братовчед, непознатия крал, за когото толкова й говореха вече двадесет дни, откакто бе пристигнал неофициалният пратеник от Париж… Месир дьо Бувил й бе представил крал Луи X като нещастен владетел, измамен жестоко в чувствата си, но чието лице, ум и сърце се отличавали с всички приятни черти, които могат да се харесат на дама от високо потекло. Колкото до френския двор, той бил образец на кралски двор и съчетавал съвършено семейните радости с кралското величие… А нищо не можеше да изкуши повече Клеманс Унгарска от перспективата да излекува душевните рани на мъж, изтерзан едно след друго от измяната на недостойна съпруга и от ранната смърт на обожавай баща. За нея любовта бе неразделна от предаността. А към това се прибавяше и гордостта, че е била избрана от Франция… „Толкова дълго чаках да се омъжа, че вече не се надявах. А ето че бог ще ме дари с най-добрия съпруг и най-щастливото кралство.“

Затова от три седмици Клеманс живееше с чувството, че е станало чудо, и преливаше от признателност към Създателя и цялата вселена.

Избродираната с лъвове и орли завеса се повдигна и влезе дребен младеж с остър нос, пламенни, весели очи и много черна коса. Поклони се.

— О, синьор Бальони, ето ви и вас. — посрещна го радостно принцесата.

Младият сиенец, който служеше за преводач на посланика, й беше много симпатичен, и той бе за нея един от вестоносците на щастието.

— Ваше Височество — каза той, — месир дьо Бувил пита дали може да ви посети.

— Винаги с голямо удоволствие виждам месир дьо Бувил. Но приближете се и ми кажете как ви се струва портретът ми, той вече е завършен.

— Намирам, Ваше Височество, че портретът е удивително верен — отвърна Гучо, след като постоя безмълвно пред картината, — и показва най-хубавата дама, на която са се любували очите ми.

С изцапани с охра и кармин ръце Одеризи просто пиеше похвалата.

— Нима не обичате една френска девойка, както подразбрах? — попита усмихната Клеманс.

— Обичам, разбира се, Ваше Височество…

— Тогава никак не сте искрен или спрямо нея, или спрямо мен, месир Гучо, защото винаги съм чувала да се твърди, че за човек, който обича, няма по-хубаво лице от онова, в което е влюбен.

— Дамата, на която съм се заклел във вярност и която също ми е вярна — отвърна спонтанно Гучо, — сигурно е най-красивата след вас, дона Клеманс, и ако казвам истината, това не значи, че не я обичам достатъчно.

Откакто бе в Неапол и бе вплетен в проектите за височайшия брак, племенникът на банкера Толомей с голямо удоволствие си даваше вид на героичен рицар, влюбен в красива, далечна девойка. Всъщност любовта му чудесно се примиряваше с отдалечението и не бе пропуснал нито едно от случайните наслаждения, предлагани от всяко пътуване.

Принцеса Клеманс от своя страна бе изпълнена с отзивчивост и любопитство към чуждите любовни връзки. Би желала всички младежи и девойки на земята да са щастливи.

— Ако бог някой ден пожелае да отида във Франция… — тя пак се изчерви, — … с удоволствие ще се запозная с жената, за която толкова мислите и с която ви пожелавам да се свържете.

— Ах, ваше височество! Да даде бог да дойдете! Няма да имате по-верен слуга от мен и, сигурен съм, по-предана служителка от нея.

И той коленичи най-изящно, сякаш се намираше по време на турнир пред ложата на дамите. Тя му благодари с жест. Имаше красиво изваяни пръсти, леко удължени като пръстите на светиците по фреските.

„Ах, какъв добър народ, какви мили хора!“ — мислеше Клеманс, гледайки дребния италианец, който в този миг олицетворяваше за нея цяла Франция.

— Бихте ли ми казали името й? — попита го пак тя. — Или може би е тайна?

— Съвсем не е тайна за вас, ако ви е приятно да го узнаете, дона Клеманс. Казва се Мари… Мари дьо Кресе. От благородно потекло е. Баща й е бил рицар. Тя ме чака в замъка си на десет левги от Париж… Шестнадесетгодишна е.

— Е добре, бъдете щастлив, пожелавам ви го от все сърце, синьор Гучо, бъдете щастлив с вашата хубава Мари дьо Кресе.

Гучо излезе и се спусна, танцувайки из галериите на двореца. Вече виждаше френската кралица на сватбата си. Ех, за сбъдването на тази хубава мечта би трябвало и крал Луи да може да се ожени за дона Клеманс, от една страна, а от друга, семейство дьо Кресе да се съгласи да даде на един ломбардски банкер ръката на Мари.

Младежът завари Юг дьо Бувил в апартамента, където го бе настанил. Бившият главен шамбелан, с огледало в ръка, гледаше откъде идва светлината и се въртеше като пумпал, за да се увери, че изглежда добре, и за да подреди черните и бели кичури коса, поради които приличаше на дебел шарен кон. Беше вече почнал да мисли дали няма да е по-добре, ако си боядиса косата.

Пътешествията обогатяват младежите, но понякога хвърлят смут в душите на зрелите мъже. Италианският въздух бе опиянил Бувил. Този почтен благородник, който спазваше задълженията си, не бе можал да устои още във Флоренция и бе изневерил на жена си, но тутакси бе изтичал в една черква, за да се изповяда. В Сиена, където Гучо познаваше няколко жени, чиято професия бе любовта, той повторно бе съгрешил с по-малко угризения. В Рим се бе държал сякаш се бе подмладил с двадесет години. В Неапол, толкова щедър на леки наслади град, стига да имаш малко злато, Бувил живееше в плен на някаква омая. Това, което навсякъде другаде би се сметнало за порок, тук изглеждаше обезоръжаващо естествено и едва ли не невинно. Малки дрипави дванадесетгодишни сводници със златиста кожа хвалеха с антично красноречие задника на по-голямата си сестра, а после седяха послушно в антрето и чешеха краката си. Така човек имаше дори чувството, че върши добро дело, като дава възможност на цяло семейство да се изхрани в продължение на седмица. Ами удоволствието да се разхождаш през януари без връхна дреха? Беше се облякъл по последна мода и сега носеше надризница с двуцветни ръкави на райета. Разбира се, крадяха го по мъничко на ъгъла на всяка улица. Не много висока цена за толкова наслади!

— Приятелю — каза той на влезлия Гучо, — знаете ли, толкова съм отслабнал, че има изгледи кръстът ми пак да стане тънък!

Подобно предположение свидетелствуваше за голям оптимизъм.

— Месир — каза му младежът, — дона Клеменца е готова да ви приеме.

— Надявам се, че портретът не е още завършен.

— Завършен е, месир. Бувил дълбоко въздъхна.

— Тогава това означава, че трябва да се връщаме във Франция. Съжалявам, не отричам, защото обикнах тази нация и с удоволствие бих дал на художника няколко флорина, за да проточи работата си. Няма що, и най-приятните неща имат край.

Размениха съучастнически усмивки и на път за покоите на принцесата дебелакът улови Гучо приятелски подръка.

Между двамата мъже, толкова различни по възраст, произход и обществено положение, се бе породило истинско приятелство, което се бе затвърдило от етап на етап по време на пътуването. В очите на Бувил младият тосканец беше като че ли олицетворение на това пътуване с волностите, новостите и чувството за възвърната младост. Освен това момъкът бе деен, умен, спореше с доставчиците, следеше за разходите, отстраняваше трудностите, организираше развлеченията. Колкото до Гучо, благодарение на Бувил той водеше съществувание на аристократ и общуваше отблизо с владетели. Поради не съвсем ясно определените си функции на преводач, секретар и ковчежник се ползуваше с уважение. Пък и Бувил не скъпеше спомените си и докато яздеха продължително или разговаряха вечер в хановете и манастирските странноприемници, Гучо бе узнал много неща за Филип Хубави, за френския двор и кралското семейство. Така взаимно си разкриваха непознати светове и чудесно се допълваха: забавен впряг, в който често младокът водеше възрастния мъж.

Така и влязоха при дона Клеменца, но безгрижното им изражение мигом изчезна, щом видяха старата кралица майка, Мария Унгарска, застанала пред портрета. С дълбоки поклони те пристъпиха предпазливо към нея.

Унгарската кралица майка беше на седемдесет години. Съпруга на покойния неаполски крал Карло II Куция, майка на тринадесет деца, тя бе надживяла кажи-речи половината от тях. Многото майчинства бяха разширили таза й, а скръбта по починалите й близки бе издълбана дълбоки бръчки от очите чак до беззъбата й уста. Беше висока на ръст, със сивкав тен и снежнобели коси и от цялата й физиономия лъхаше сила, решителност и властност, несмекчени от възрастта. Още със събуждането си тя слагаше короната на главата си. Сродена с цяла Европа, претендираща за унгарския трон за потомците си, тя най-сетне го бе извоювала след двадесетгодишна борба.

Сега, когато внук й Карл Робер или Шаробер, наследник на първородния й син Карло Мартело, умрял преждевременно, заемаше трона в Буда, а канонизирането на втория й син, покойния епископ на Тулуза, беше почти свършен факт, когато третият й син Роберто царуваше в Неапол и Пулия, четвъртият бе владетел на Таренто и титулован император на Константинопол, петият — херцог де Дурацо, а живите й дъщери бяха омъжени — едната за краля на Майорка, а другата за Фредерик Арагонски, — кралица Мария все още не смяташе, че е изпълнила мисията си: грижеше се за внучката си, която бе отгледала, сирачето Клеманс, сестра на Шаробер.

Тя се обърна изведнъж към Бувил, като планински сокол, съгледал угоена гъска, и му кимна да се приближи.

— Е, месир, как ви се струва портретът?

Бувил изпадна в съзерцание пред статива. Разглеждаше не толкова лицето на принцесата, колкото двете странични пана, предназначени да предпазят портрета.

Върху едното Одеризи бе нарисувал Анжуйския мъжкар, а върху другото — пристанището и Неаполския залив в перспектива. Загледан в този пейзаж, с който скоро трябваше да се раздели, Бувил вече изпита носталгия.

— Безупречно е нарисуван — заяви накрая той. — Само бордюрът ми изглежда малко скромен може би за толкова красиво лице. Не ви ли се струва, че ако има един позлатен фестон…

Гледаше да спечели още един-два дни.

— Това няма значение, месир — отсече старата дама. — Намирате ли, че прилича на принцесата?

— Да.

— Това е важното. Изкуството е празна работа и бих се учудила, ако крал Луи държи на гирлянди. Интересува го лицето, нали така?

Тя не се церемонеше и за разлика от всички други в двора не държеше да скрива целта на посолството. Все пак отпрати Одеризи с думите:

— Добре свършихте работата си, млади момко.

Ковчежникът ми ще ви наброи дължимото възнаграждение. А сега продължете да изписвате църквата ни и гледайте дяволът да е достатъчно черен, а ангелите — достатъчно блестящи.

За да се отърве и от Гучо, тя му заповяда да помогне на художника да отнесе четките си. Със същия тон изпрати и знатната дама другаде да бродира.

Като отстрани по този начин свидетелите, тя се върна при Бувил.

— И така, месир, вие си заминавате за Франция.

— С безкрайно съжаление, Ваше Величество, защото сърдечният прием, оказан ми тук…

— Тъй или иначе — прекъсна го тя, — вашата мисия е изпълнена или най-малкото почти изпълнена.

Черните й очи бяха втренчени в очите на Бувил.

— Почти, Ваше Величество?

— Искам да кажа, че въпросът принципно е уреден, защото синът ми кралят и самата аз одобряваме проекта. Но съгласието ни, месир… — тя стисна челюсти и жилите на шията й изскокнаха, — … не забравяйте, че това съгласие зависи от едно условие. Защото макар да се смятаме много почетени от намерението на братовчед ни, френския крал, макар да сме готови да го обичаме с чисто християнска вярност и да му осигурим многочислено потомство, защото жените в семейството ни са плодовити, не по-малко вярно е, че окончателният ни отговор все пак зависи от по-бързото и действително освобождаване на господаря ви от Маргьорит Бургундска. Не бихме могли да се задоволим с разтрогване на брака, извършено от услужливи епископи, което би могло да бъде оспорено от по-висша църковна инстанция.

— Скоро ще издействуваме анулиране на брака, Ваше Величество, както имах вече честта да ви уверя.

— Месир, говорим на четири очи. Не уверявайте в нещо, което още не е станало.

Бувил се изкашля, за да прикрие затруднението си.

— Анулирането на брака на краля е първата грижа на монсеньор дьо Валоа. Той ще направи всичко възможно, за да го ускори, и според него това е вече почти свършен факт…

— Да, да — промърмори недоволно старата кралица. — Познавам зет си! На думи няма нищо невъзможно за него и конете му са здрави и читави, докато не ги е вкарал в дола.

Макар че дъщеря й Маргьорит бе умряла преди петнадесет години и Шарл дьо Валоа се бе преженил два пъти след това, тя все още го наричаше „зет ми“.

— Разбрали сме се също, че няма да дадем земя. Струва ми се, че Франция си има достатъчно. Неотдавна, когато дъщеря ми се омъжи за Шарл, тя му занесе в зестра Анжу и това не беше малко. Но затова пък по-миналата година, когато една дъщеря от втория брак на Шарл се омъжи за сина ни, владетеля на Таренто, тя ни донесе Константинопол.

И старата кралица махна с подпухналата си ръка, за да намекне, че красивата титла е вятър и мъгла.

Зад тях, застанала до отворения прозорец и загледана в морето, Клеманс присъствуваше с чувство на неловкост на този разговор. Нима любовта трябваше да се съпътствува от такива предварителни уговорки, които напомняха обсъждане на клаузи на договор? Та нали в крайна сметка ставаше въпрос за щастието и живота й? Без да я питат, бяха отказали от нейно име на толкова кандидати, сметнати за неравностойни! И ето че й се предлагаше френският трон, докато само месец преди това се питаше дали няма да бъде принудена да стане монахиня! Струваше й се, че баба й говори много рязко. Самата тя бе склонна да се отнася по-внимателно към тази възможност, да не предявява такава придирчивост към каноническото право… Далеч в залива един кораб с висока палуба издуваше платна към бреговете на Северна Африка.

— На връщане, Ваше Величество — каза Бувил, — ще се спра в Авиньон по нареждане на монсеньор дьо Валоа. И скоро ще имаме папата, който ни липсва.

— Ще ми се да ви вярвам — отвърна Мария Унгарска, — но искаме всичко да бъде уредено до лятото. Имаме кандидати за ръката на принцеса Клеманс. И други владетели я искат за съпруга. Не можем да ви дадем прекалено дълъг срок.

Жилите на шията й отново се издуха.

— Знайте, че в Авиньон наш кандидат е кардинал Дюез — продължи тя. — Много бих искала и френският крал да се спре на него. Ако той стане папа, много бързо ще получите анулиране на брака, тъй като ни е много задължен и е изцяло спечелен за каузата ни. Освен това Авиньон е в Анжу, наше владение, естествено под върховната власт на френския крал. Не забравяйте това.

Сбогувайте се със сина ми и дано всичко стане така, както желаете… Преди лятото, месир, преди лятото, напомням ви!

Бувил се поклони и се оттегли.

— Бабо — каза разтревожена Клеманс, — мислите ли, че…

Старата кралица лекичко я потупа по ръката.

— Всичко е в божиите ръце, мое дете, и ни се случва само онова, което той желае.

Тя също излезе.

„И крал Луи може да има други принцеси предвид помисли си Клеманс, когато остана сама. — Разумно ли е да го притесняваме така и няма ли да насочи на друга страна избора си?“ Тя стоеше пред статива със скръстени ръце, заела неволно позата от портрета. „Дали на някой крал ще му бъде приятно да целуне тези ръце?“ — попита се принцесата.