Морис Дрюон
Удушената кралица (9)

II
АНГЬОРАН ДЬО МАРИНИ

Предшествуван, както обикновено, от двама сержанти с тояжки, украсени с лилии, и следван от секретари и щитоносци, Ангьоран дьо Марини се задушаваше от гняв на път за в къщи. „Този негодник, тази лисица, да ме обвини, че спекулирам с договорите! Подобен упрек е най-малкото смешен, идвайки от него, който цял живот се продава на онзи, който му предлага повече… И това кралче с мозък на муха и злост на оса не каза нито дума в моя полза, а само ми отне властта над държавното съкровище!“

Той крачеше, без да вижда нито улиците, нито хората. Толкова дълго и толкова отвисоко управляваше другите, че бе загубил навика да ги гледа. Парижаните му правеха път, кланяха се, сваляха почтително шапки, а после се сподиряха с погледи, споделяйки някоя горчива забележка. Не го обичаха или вече не го обичаха.

Стигнал до двореца си на улица Фосе-Сен-Жермен, той прекоси с бързи крачки двора, хвърли плаща си на първата протегната ръка и без да се разделя с чантата си с документи, изкачи витата стълба.

Големи сандъци, големи свещници, дебели килими, тежки завеси — дворецът бе обзаведен само със солидна покъщнина, предназначена за продължителна употреба. Цяла армия лакеи бе в услуга на господаря и цяла армия писари работеше в услуга на кралството.

Ангьоран бутна вратата на стаята, където предполагаше, че е жена му. Тя бродираше край камината. Сестра й беше с нея, госпожа дьо Шантьолу, бъбрива вдовица. Две италиански хрътки, мънички и зиморничави, подскачаха в краката им. Като видя изражението на мъжа си, жена му веднага се разтревожи:

— Какво се е случило, мили приятелю?

Алипс дьо Марини, родена дьо Монс, вече почти пет години живееше в постоянно възхищение от мъжа, който се бе оженил за нея след смъртта на първата си жена, и се бе привързала трайно и страстно към него.

— Случи се това — отвърна Марини, — че сега, когато крал Филип вече го няма, за да ги сплашва с камшика си, кучетата се нахвърлиха върху мен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той й благодари, но така сурово, добавяйки, че е в състояние сам да се справи, че очите на младата жена се напълниха със сълзи. Тогава Ангьоран се наведе, целуна я по челото и прошепна:

— Зная добре, Алипс, че само вие истински ме обичате!

После мина в работния си кабинет и хвърли чантата върху един сандък. Заразхожда се известно време от единия до другия прозорец, за да даде възможност на разума да вземе връх над гнева. „Отнехте ми държавното съкровище, млади господарю, но забравихте останалото. Почакайте, няма да ме сломите толкова лесно.“

Той дрънна със звънчето.

— Незабавно четирима сержанти — нареди на влезлия камериер.

Извиканите сержанти се качиха в стаята на стражата. Марини разпредели помежду им следните поръчения:

— Ти ще намериш месир Ален дьо Парей в Лувъра. Ти ще извикаш брат ми, архиепископа, трябва да е в епископския дворец днес. Ти — месир Дюбоа и месир Раул дьо Прел, а пък ти — месир Локтие. Ако не са в домовете си, помъчете се да ги откриете. И на всички кажете, че ги чакам тук.

Щом четиримата мъже излязоха, той дръпна една завеса и отвори вратата на канцеларията на частните си секретари.

— Някой, за да му диктувам.

Дойде един писар с пюпитър и пера. Обърнат гърбом към огъня, Марини поде:

„До всемогъщия, многообичан и многоуважаван господар, крал Едуард Английски, Аквитански херцог… Господарю, в състоянието, в което ме заварва отиването при бога на моя господар и владетел, многооплаквания крал Филип, най-великия, когото е познавало кралството ни, се обръщам към вас, за да ви уведомя за неща, които засягат благото на двете нации…“

Той прекъсна диктуването, за да позвъни отново. Камериерът влезе. Марини му заповяда да потърси Луи дьо Марини, сина му. После продължи да диктува писмото.

От 1308 година, когато френската принцеса Изабел се омъжи за Едуард II Английски, Марини бе имал случай да окаже на английския крал не една политическа или лична услуга.

Положението в Аквитанското херцогство винаги бе трудно и напрегнато поради особения статут на огромното френско владение, собственост на чужд суверен. Там се чувствуваха последиците от водената сто и повече години война, от непрестанните ежби, от оспорваните или отхвърлените договори. Когато гиенските васали се обръщаха, водени от интерес и съперничество ту към единия, ту към другия владетел, Марини винаги се бе старал да осуетява конфликтите. От друга страна, Едуард и Изабел съвсем не бяха хармонично семейство. Когато Изабел се оплакваше от анормалните склонности на мъжа си и го упрекваше за любимците му, с които водеше открита война, Марини й препоръчваше спокойствие и търпение в името на благото на двете кралства. И най-сетне английската хазна често оставаше празна и когато Едуард изпитваше особени финансови затруднения, Марини успяваше да му издействува заем.

В знак на благодарност за толкова услуги предишната година Едуард бе удостоил първия съветник на френския крал с доживотна пенсия от хиляда ливри.^[1]

Сега бе ред на Марини да се обърне към английския крал и да му поиска услуга. За добрите отношения между двете кралства бе важно да се запази досегашната политика на Франция спрямо Англия.

„… Става дума за нещо повече от благоволението, с което се ползвам, или богатството ми. Сам ще се убедите, че е застрашен мирът в двете империи, за който аз съм и ще бъда винаги ваш най-верен служител.“

Той накара да му препрочетат писмото и нанесе известни поправки.

— Препишете го и дайте да го подпиша.

— С конниците ли да го изпратим? — попита секретарят.

— О, не. Ще го подпечатам с малкия си печат.

Секретарят излезе. Марини разкопча робата си: вратните му жили се бяха издули от напрежение.

„Бедно кралство! — помисли си той. — В какъв хаос и нищета ще го хвърлят, ако не се противопоставя. Нима съм градил толкова много, за да видя всичките си усилия унищожени?“

Хората, които много дълго са упражнявали власт, накрая се отъждествяват с длъжността си и започват да смятат всяко посегателство към личността си за пряко посегателство спрямо държавните интереси. Марини се намираше точно в такова състояние и затова бе готов, без ни най-малко да си дава сметка, да действува против кралството от мига, когато ограничаваха възможността му да го ръководи.

В такова разположение на духа той прие брат си, архиепископа.

Жан дьо Марини, висок, скован във виолетовата си мантия, винаги се държеше изкуствено и кралският съветник не обичаше това. Всеки път бе изкушен да каже на по-малкия си брат: „Запази това изражение за канониците си, щом ти харесва, но не и с мен, който съм те виждал да се лигавиш над супата си и да се секнеш с пръсти!“

Разказа му накратко за заседанието, което бе напуснал, и му предаде нарежданията си със същия нетърпящ възражение тон, с който говореше на подчинените си.

— Не искам засега папа, защото докато няма папа, това злобно кралче е в ръцете ми. Не трябва следователно да има събрани на едно място кардинали, готови да изслушат Бувил, когато се върне от Неапол. В Авиньон не бива да цари сговор. Да спорят и да се карат. Ще направите всичко необходимо, братко, за да бъде така.

Жан дьо Марини, който отначало изглеждаше възмутен от онова, което му съобщи Ангьоран, се начумери, щом стана дума за конклава. За миг се замисли, загледан в епископския си пръстен.

— Е, братко? Чакам съгласието ви — подкани го Ангьоран.

— Знаете, братко, че единственото ми желание е да бъда във всичко на вашите услуги и си мисля, че бих могъл по-добре да го сторя, ако стана кардинал един ден. А всявайки в конклава повече разногласия, отколкото има сега, се излагам на опасността да загубя приятелството на един или друг кандидат за папа например Франческо Каетани и ако по-късно бъде избран, той ще ми откаже кардиналската шапка.

Ангьоран избухна:

— Кардиналска шапка! Намерил сте кога да говорите за нея! Клети ми Жан, ако въобще някой ден я получите, единствено аз бих я сложил на главата ви, както вече ви осигурих митрата, но ако от глупави сметки пощадите враговете ми, например този Каетани, уверявам ви, че скоро ще тръгнете не само без кардиналска шапка, а и без обувки като жалък монах, отпратен в някой манастир. Прекалено бързо забравяте какво ми дължите, Жан, и от каква неприятност ви измъкнах само преди два месеца, заради злоупотребата с имуществото на тамплиерите. Добре, че се сетих — добави той и погледът му под гъстите вежди стана още по-искрящ и проницателен, — успяхте ли да унищожите доказателствата, оставени така неблагоразумно у банкера Толомей, с които си бяха послужили ломбардците, за да ме принудят да отстъпя?

Архиепископът кимна с глава и жестът му можеше да бъде изтълкуван като потвърждение, но тутакси стана по-покорен и помоли брат си да му даде точни указания.

— Изпратете в Авиньон двама пратеници, абсолютно доверени духовни лица, напълно зависещи от вас. Накарайте ги да се поразходят в Карпантра, Шатоньоф, Оранж, навред, където са пръснати кардиналите, и да разпространят убедително сред тях, уж от името на френския двор, съвсем противоречиви твърдения. Единият ще съобщи на френските кардинали, че новият крал ще се съгласи папата да се върне в Рим. Другият ще каже на италианците, че сме склонни да установим Светия престол още по-близо до Париж, за да бъде по-зависим от нас. В крайна сметка това е самата истина, тъй като кралят е неспособен да реши този въпрос, а Валоа иска папата да бъде в Рим, докато аз държа да остане във Франция. Кралят има само една мисъл в главата си — да анулира брака си, — и не вижда по-далеч от това. Ще го постигне, но само когато аз пожелая, и то от папа, удобен на мен… Така че засега нека забавим избора му. Ще внимавате двамата ви пратеници да не установят връзка помежду си. Желателно би било изобщо да не се познават.

С тези думи той отпрати брат си и прие сина си Луи, който чакаше в преддверието. Но когато младежът влезе, Марини не каза нищо известно време. Мислеше си тъжно и горчиво: „Жан ще ми измени, щом сметне, че му е изгодно…“

Луи дьо Марини беше строен, добре сложен момък, елегантно облечен. По чертите на лицето напомняше чичо си, архиепископа. Син на политик, пред когото цялото кралство се прекланя и освен това кръщелник на новия крал, младият Марини не знаеше какво значи борба или усилие. Безспорно изпитваше възхищение и уважение към баща си, но в същото време страдаше от суровата му властност и груби маниери, които издаваха човек, издигнал се сам. Готов беше едва ли не да се сърди на баща си, че не е от благороден произход.

— Пригответе се, Луи. Заминавате незабавно за Лондон, за да предадете едно писмо.

Младежът смръщи лице.

— Не може ли да тръгна в други ден, татко, или няма ли някой друг, който да ме замести? Утре отивам на лов в Булонската гора… Скромен лов, защото сме в траур, но…

— На лов! Значи мислите само за преследване на дивеч! — извика Марини. — Няма ли някога да поискам най-малка услуга от близките си, за които правя всичко, без те да се опитат да изклинчат? Знайте, че сега мен ме преследват, за да ми одерат кожата, а и вашата… Ако можех да се задоволя с кой да е друг, сам щях да се сетя за него! Изпращам ви не при кого да е, а при английския крал, за да връчите лично нему писмото, без да плъзнат преписи, които вятърът може да довее и тук. При краля на Англия, не ласкае ли това достатъчно гордостта ви, за да се откажете от някакъв си лов?

— Извинете, татко — каза Луи дьо Марини, — ще изпълня волята ви.

— Когато предадете писмото на крал Едуард, като му припомните, че миналата година ви е забелязал в Мобюисон, ще добавите нещо, което не съм му писал, а именно, че Шарл дьо Валоа плете интриги, за да ожени новия крал за неаполитанската принцеса, а това би насочило нашите съюзи по-скоро на юг, отколкото на север. Само това. Разбрахте, нали? А ако крал Едуард ви попита какво може да направи за мен, кажете му, че би ми помогнал, ако енергично ме препоръча пред шурея си, крал Луи… Вземете със себе си необходимите щитоносци и прислуга, но не се дръжте като принц. Нека ковчежникът ми ви даде сто ливри. Някой почука на вратата.

— Дойде месир дьо Парей — съобщи прислужникът.

— Нека влезе… Сбогом, Луи. Секретарят ми ще ви донесе писмото. Нека бог ви закриля по пътя.

Ангьоран дьо Марини прегърна сина си, необичаен за него жест. После се обърна към влизащия Ален дьо Парей, хвана го подмишница, покани го да седне до камината и му каза:

— Стопли се, Парей.

Главният началник на стрелците имаше стоманеносиви коси, дълбоко белязано от времето и войните лице, а очите му бяха видели толкова сражения, преврати, бунтове, изтезания, екзекуции, че вече не можеха да се учудят от нищо. Обесените от Монфокон бяха обичайна гледка за него. Само през тази година той бе завел великия магистър на тамплиерите на кладата, братята д’Оне — на колелото за изтезание, и двете принцеси — в затвора.

Той командуваше стрелците и сержантите от всички крепости. Грижеше се за поддържане на реда в кралството, както и за изпълнението на присъдите на криминалните и политическите престъпници. Марини, който не говореше на „ти“ с нито един член от семейството си, се обръщаше така интимно към стария си другар, чужд на всеки недостатък и слабост, вярно оръдие на държавната власт.

— Имам две мисии за теб, Парей, свързани и двете с инспектиране на крепости. Искам най-напред да отидеш в замъка Гаяр, за да поразтърсиш онова магаре, което го пази. Как се казваше?

— Берсюме, Робер Берсюме.

— Ще кажеш, значи, на този Берсюме да се съобразява по-добре с получените инструкции. Узнах, че Робер д’Артоа е бил там и е бил допуснат при Маргьорит Бургундска. Това е нарушение на заповедите ми. Кралицата, доколкото можем да я наричаме така, е осъдена на строг затвор, следователно на пълно откъсване от света. Никакъв пропуск не е валиден, за да се влезе при нея, освен ако носи моя или твоя печат. Единствен кралят може да я посети. Но изгледите да му хрумне такава мисъл са нищожни. Така че никакви пратеници, никакви писма. И нека онова магаре знае, че ще му откъсна ушите, ако не ми се подчини.

— Какво искаш да стане с принцеса Маргьорит, монсеньор?

— Нищо. Да остане жива. Тя ми служи за залог и държа да я запазя. Да бдят над сигурността й. Да смекчат режима й по отношение на храната и жилището, ако вреди на здравето й… Второ, щом се върнеш от замъка Гаяр, поемаш на юг с три дружини стрелци и се настаняваш в крепостта Вилньоф, за да подсилиш гарнизона ни срещу Авиньон. Моля те, пристигни там много показно. Карай стрелците да маршируват шест пъти пред крепостта, та от другия бряг да си въобразят, че са пристигнали две хиляди души. Този военен парад ще бъде предназначен за кардиналите. Допълнение към номера, който им подготвям от друга страна. Щом свършиш това, веднага се върни. Може би ще ми бъдеш изключително необходим тези дни…

— … когато въздухът около нас никак не ни харесва, нали, монсеньор?

— Естествено не… Сбогом, Парей. Ще продиктувам инструкциите за теб.

Марини се почувствува по-спокоен. Различните пионки в играта му заемаха вече местата си. Останал сам, той се замисли. После влезе в стаята на секретарите. Дъбови седалки, украсени с резба, опасваха стаята, както хора на църква. Всяко столче бе снабдено с табличка за писане, на която висяха тежести за опъване на пергаментите. А на облегалките бяха прикрепени рогове, пълни с мастило. Регистри и документи бяха натрупани върху четирите страни на въртящи се пюпитри. Петнадесет писари безмълвно работеха там. Марини подписа и запечата мимоходом писмото до крал Едуард и отиде в следващото помещение, където вече се бяха събрали не само извиканите от него легисти, а и други, дошли по собствено желание за новини, като например Бурдьоне и Бриансон.

— Месир, не ви оказаха честта да ви поканят на тазсутрешния съвет, затова ви свиквам сега в съвсем тесен състав.

— Ще липсва само нашият господар, крал Филип — промълви Раул дьо Прел с печална усмивка.

— Нека се помолим душата му да ни подкрепи — каза Жофроа дьо Бриансон.

А Никол дьо Локтие добави:

— Той не се съмняваше в нас.

— Да седнем, месир — покани ги Марини, а когато всички седнаха, поде: — Най-напред трябва да ви уведомя, че преди малко ми бе отнето администрирането на държавното съкровище и че кралят ще се разпореди да бъдат проверени финансите на кралството. Това оскърбление ви засяга ведно с мен. Недейте се възмущава, месир. Силите ни са нужни за нещо по-полезно. Искам да представя съвсем чисти сметки. За тази цел… Замълча, облегна се назад и повтори:

— … за тази цел ще заповядате на всички ваши превота, бирници във всички кралски наместничества и интендантства незабавно да изплатят всичко дължимо, да уредят доставките, текущите строежи, всичко поръчано от кралския двор, без да пропуснат и Наварския двор. Да се разплатят, докато изчерпят всичкото злато, дори и ако плащанията търпят отлагане. А заплатите ще бъдат вписани в графата „дългове“.

Легистите изгледаха Марини, после се спогледаха помежду си. Разбраха, и някои не можаха да сдържат усмивките си. Марини изпука с пръсти, сякаш трошеше орехи.

— Монсеньор дьо Валоа иска да сложи ръка върху хазната? — каза в заключение той. — Нямам нищо против. Ще си изпочупи ноктите да я стърже и ще трябва да търси от другаде пари за интригите си!