Морис Дрюон
Удушената кралица (8)

I
ЛУИ ВИРОГЛАВИЯ СВИКВА ПЪРВИЯ СИ СЪВЕТ

От шестнадесет години Марини участвуваше в кралския съвет и седем от тях седеше от дясната страна на краля. Шестнадесет години бе служил на един и същ владетел и бе провеждал една и съща политика. В продължение на шестнадесет години бе сигурен, че ще срещне в съвета верни приятели и усърдни подчинени. Тази сутрин, още щом пристъпи прага на заседателната зала, разбра, че е настъпил коренен обрат.

Около дългата маса бяха насядали съветниците, почти толкова на брой, колкото обикновено, и камината разливаше в стаята същия мирис на изгорели дъбови дърва. Но местата около масата бяха разпределени по друг начин или заети от нови лица.

До членовете на съвета, участвуващи по право или по традиция, като принцовете от кралска кръв или конетабъла Гоше дьо Шатийон, Марини не видя нито Раул дьо Прел, нито Никол дьо Локтие, ни Гийом Дюбоа, видни легисти, верни служители на Филип Хубави. Бяха заместени от хора като Етиен дьо Морне, канцлер на граф дьо Валоа, или от Беро дьо Меркьор, шумен благородник, от дълги години отявлено враждебен на кралската администрация.

Колкото до самия Шарл дьо Валоа, той си бе присвоил обичайното място на Марини.

С изключение на конетабъла от старите служители на Железния крал бе останал само бившият шамбелан Юг дьо Бувил, навярно защото спадаше към висшата аристокрация. Съветниците с буржоазен произход бяха отстранени.

От пръв поглед Марини си даде сметка, че съставът и подреждането на членовете на съвета бяха съзнателно оскърбление и предизвикателство спрямо него самия. Той остана за миг неподвижен, прихванал с лявата си ръка яката на дрехата си под широката си брадичка и притиснал под десния лакът папката с книжа, сякаш си мислеше: „Няма как! Ще трябва да се преборим!“ и събираше сили…

После се обърна към Юг дьо Бувил и попита, но така, че да го чуят всички:

— Болен ли е месир дьо Прел? А дали месир Бурдьоне, дьо Бриансон и Дюбоа са били възпрепятствувани, та не виждам никого от тях? Предупредили ли са, че ще отсъствуват?

Дебелият Бувил се поколеба за миг и отговори с наведени очи:

— Не бях натоварен да свикам съвета. Месир дьо Морне се погрижи за това.

Като се облегна на стола, който бе присвоил, Валоа заяви с едва прикрито безочие:

— Не вярвам да сте забравили, месир дьо Марини, че кралят поканва в съвета когото пожелае, както пожелае и когато пожелае. Това е суверенно право.

Марини за малко не отговори, че ако наистина е право на краля да кани за съвета когото си ще, негов дълг също е да избира хора, които разбират от държавните работи, а компетентността не се изгражда от днес до утре.

Предпочете обаче да запази доводите си за по-уместен спор и седна, привидно спокоен, срещу Валоа на останалия празен стол, вляво от креслото на краля.

Отвори чантата с документи, извади пергаменти и бележници и ги нареди пред себе си. Нервни и тънки, ръцете му контрастираха с тежкото му тяло. Потърси машинално под плота на масата кукичката, на която закачваше обикновено чантата си и подтисна раздразнението си.

Валоа тайнствено разговаряше с племенника си Шарл Френски. Филип дьо Поатие четеше, приближил до късогледите си очи документ, отнасящ се до негов васал, конетабълът му го беше подал. Луи д’Еврьо мълчеше. Всички бяха облечени в черно. Но монсеньор дьо Валоа, въпреки дворцовия траур, бе натруфен по-пищно от когато и да било. Кадифената му наметка бе така украсена със сребърни бродерии и белки, че бе заприличал на кон от погребална колесница. Пред него нямаше нито свитък пергамент, нито бележник. Предоставяше на канцлера си унизителното занимание да чете и пише, а самият той само говореше.

Вратата към кралските покои се отвори и се появи Матийо дьо Три.

— Месир^[1], кралят — съобщи той.

Валоа стана пръв и се поклони с толкова подчертана почит, че можеше да бъде изтълкувана като царствено покровителство. Вироглавия каза:

— Извинете, месир, за закъснението ми…

Не довърши, ядосан от глупавите си думи. Забравил бе, че е крал и има право последен да дойде на съвета. Отново го обзе странно притеснение, както предния ден в Сен-Дьони и както през изминалата нощ в бащиното легло.

Действително бе настъпил часът да се прояви като крал. Но кралското държание не се придобива по чудо. Отпуснал ръце, със зачервени очи, Луи не помръдваше. Забрави самият той да седне или да подкани съветниците си.

Секундите течаха. Мълчанието ставаше мъчително.

Матийо дьо Три направи необходимото: шумно отмести назад креслото на краля. Луи седна и прошепна:

— Седнете, месир!

Пак мислено видя баща си на същото това място, и машинално зае позата му, опрял длани на облегалките на креслото. Това му вдъхна известна самоувереност. После той се обърна към граф дьо Поатие и му каза:

— Братко, първото ми решение се отнася до вас.

Възнамерявам да обявя графството ви Поатие за перство, щом дворцовият траур изтече. Така ще бъдете сред перовете и ще ми помагате да нося короната.

После се обърна към другия си брат:

— На вас, Шарл, искам да дам във владение графството Ла Марш със съответните права и доходи.

Двамата принцове станаха, приближиха се към двете страни на кралското кресло и целунаха ръка на по-голе мия си брат в знак на благодарност. Решенията в тяхна полза не бяха нито изключителни, нито неочаквани. Беше станало традиция да се дава титлата пер на първия брат на краля и от друга страна, отдавна се знаеше, че графството Ла Марш, откупено от Филип Хубави от Лузинян, ще принадлежи на младия Шарл.^[2]

Въпреки това монсеньор дьо Валоа гордо се изпъчи, сякаш инициативата изхождаше от него. Същевременно кимна леко към двамата принцове, като че ли искаше да каже: „Виждате ли, потрудих се за вас.“

Луи X не беше така доволен обаче, защото бе пропуснал да отдаде най-напред почит на паметта на баща си и да каже няколко думи за приемствеността на властта. Предварително подготвените две красиви фрази бяха излетели от ума му. Сега вече не знаеше как да продължи.

Отново настъпи мълчание. Тягостно и неловко. Явно нечие отсъствие се чувствуваше на това заседание, отсъствието на покойния крал. Ангьоран дьо Марини гледаше младия владетел и явно очакваше да чуе: „Месир, утвърждавам ви във функциите ви на съуправител и главен ректор на кралството.“

Тъй като не чу нищо подобно, Марини даде вид, че тези думи са били произнесени, и попита:

— По кои въпроси, господарю, бихте желали да бъдете осведомен? За постъпленията на налозите и данъците, за състоянието на държавното съкровище, за декретите на парламента, за глада, който се шири в провинциите на кралството, за разположението на гарнизоните, за положението във Фландрия, за исканията, представени от Бургундския и Шампанския барон?

Това ясно означаваше: „Господарю, ето с какви въпроси се занимавам, а и с много други, които дълго бих могъл да ви изброя. Мислите ли, че ще можете да минете без мен?“

Вироглавия се обърна към чичо си Валоа, сякаш го молеше за помощ.

— Месир дьо Марини — каза Валоа, — кралят не ни е свикал днес за разглеждане на тези проблеми. Ще ги изслуша по-късно.

— След като не съм бил предупреден за дневния ред на съвета, монсеньор, не можех да отгатна.

— Кралят, месир — поде Валоа, без да обърне ни най-малко внимание на забележката му, — иска да чуе мнението ви по повод първата грижа, която трябва да има като добър владетел: грижата за потомството си и за осигуряване на наследник на трона.

— Точно така, месир — заяви кралят, като се опита да заговори царствено. — Мой пръв дълг е да осигуря наследник на трона, а за това ми трябва съпруга…

След тези думи отново не намери какво да каже. Валоа отново взе думата.

— Кралят смята, че още отсега трябва да избере друга съпруга и е спрял вниманието си на принцеса Клеманс Унгарска, дъщеря на крал Карло Мартело и племенница на Неаполския крал. Искаме да чуем мнението ви, преди да пратим посланици.

Думата „искаме“ изненада неприятно не един член на съвета. Нима монсеньор дьо Валоа управляваше? Филип дьо Поатие наклони глава към граф д’Еврьо.

— Ето защо най-напред ми погалиха ухото с перството — прошепна той, а после високо попита:

— Какво е мнението на месир дьо Марини по този въпрос?

Така той умишлено допусна некоректност спрямо по-големия си брат, защото бе право на суверена и само на него да подканва съветниците да изкажат мненията си. Никой не би дръзнал да прояви подобно незачитане в някое съвещание на крал Филип. Но днес като че ли всеки командуваше. И щом чичото на новия крал си даваше вид че ръководи съвета, и братът можеше да си позволи същите волности.

Марини леко изпъчи едрия си гръден кош.

— Унгарската принцеса без съмнение притежава всички качества, за да бъде кралица, щом мисълта на краля се е спряла на нея. Но, ако изключим обстоятелството, че е племенница на монсеньор дьо Валоа; което естествено е достатъчно, за да я обичаме, не виждам какво би донесъл на кралството този съюз. Баща й, Шарл Мартел, отдавна умря и бе унгарски крал само формално.

Брат й, Шаробер…

За разлика от Шарл дьо Валоа той произнасяше двете имена на френски.

— … брат й Шаробер успя най-сетне миналата година след петнадесет години домогвалия и борби да вземе маджарската корона, която не се крепи особено устойчиво на главата му. Всички владения на Анжуйската династия вече са разпределени между членовете на многочисленото семейство, което се е разляло по земята като зехтин по покривка. Скоро френското кралско семейство ще изглежда само като клон на анжуйското.^[3]

От този брак не може да се очаква никакво увеличение на територията ни, а крал Филип толкова държеше на това, никаква военна помощ, защото всички тези далечни владетели си имат достатъчно грижи да заздравяват властта в собствените си земи. С други думи, Ваше Величество, сигурен съм, че баща ви щеше да се противопостави на съюз, при който зестрата би включвала повече облаци, отколкото земи.

Монсеньор дьо Валоа беше станал моравочервен и неспокойно раздвижи крака под масата. Всяка фраза на Марини вероломно бе насочена срещу него.

— Много ви е лесно, месир, да се позовавате на онзи, който е в гроба. Бих ви възразил, че добродетелността на кралицата струва повече от една провинция. Прекрасните съюзи с Бургундия, така добре комбинирани от вас, не се оказаха толкова изгодни, че да ви вземем за арбитър в тази област. Позор и горчивини — ето какъв бе резултатът.

— Да, така е! — внезапно се обади Вироглавия.

— Ваше Величество — отвърна Марини с отсянка на умора и презрение, — вие бяхте много млад, когато баща ви ви ожени, а монсеньор дьо Валоа съвсем не изглеждаше толкова враждебно настроен тогава, нито впоследствие, щом само преди две години реши да ожени собствения си син за сестрата на съпругата ви, за да се сроди по-близо с вас.

Валоа прие удара и петната по бузите му пламнаха още повече. Наистина бе сметнал за ловък ход женитбата на сина си Филип с по-малката сестра на Маргьорит, наричана Жана Малката или Куцата, защото единият й крак бе по-къс от другия.^[4]

Марини продължи:

— Добродетелността на жените е нещо несигурно, Ваше Величество, както и хубостта им е преходна, а провинциите остават. През тези години кралството спечели от браковете повече земи, отколкото от войните.

Така например монсеньор дьо Поатие владее Конте — Франш, така…

Валоа грубо го прекъсна:

— Нима съветът ще слуша само перченията на месир дьо Марини или ще обсъди желанията на краля?

— Именно с оглед на тях, монсеньор — отвърна доста рязко Марини, — би трябвало да не слагаме колата пред впряга. Кралят би могъл да има всички принцеси на света и много добре разбирам нетърпението му. Но все пак трябва най-напред да разтрогнем брака със сегашната му съпруга. Монсеньор д’Артоа като че ли не е донесъл от замъка Гаяр очаквания отговор. Така че е необходим папа за анулирането на брака.

— Този папа, който ни обещавате вече шест месеца, Марини, но още не се е излюпил от ненамираемия конклав. Вашите пратеници така хубавичко са се подиграли и погаврили с кардиналите в Карпантра, че те са се разбягали със запретнати раса по полето. Нямате основание да се хвалите с този случай! Ако бяхте проявили повече умереност и уважение към служителите на бога — нещо, което ви е съвсем чуждо, — нямаше да бъдем така затруднени.

— Досега се стремях да осуетя избирането на папа, който да бъде креатура единствено на владетелите в Рим или на онези в Неапол, защото крал Филип искаше папа, който да служи на Франция.

Властолюбивите личности са движени преди всичко от желанието си да упражняват въздействие над цялата вселена, да създават събитията и да доказват правотата си. Богатство, почести, отличия са само средства в очите им. Марини и Валоа спадаха към тази категория хора. Открай време бяха противници и само Филип Хубави бе съумял да предотврати сблъсъка им, използувайки възможно най-пълноценно политическата мъдрост на легиста и военните качества на принца. Но техният спор беше над възможностите на Луи X и той бе съвсем безпомощен да го разреши.

Граф д’Еврьо се опита да усмири духовете и направи едно предложение, което бе прието от двете страни.

— А ако едновременно с обещанието за женитба с принцеса Клеманс накараме краля на Неапол да приеме за папа някой френски кардинал?

— Тогава естествено, монсеньор — заяви вече по-спокойно Марини, — този съюз би бил осмислен. Само че доста се съмнявам, че ще успеем.

— Нищо не губим да опитаме. Нека изпратим пратеници в Неапол, ако такова е желанието на краля.

— Разбира се, монсеньор.

— Какво ще кажете, Бувил? — попита внезапно Вироглавия, за да даде вид, че поема решението на въпроса в свои ръце.

Дебелият Бувил се стресна. Като шамбелан той беше превъзходен. Внимаваше за разходите, беше безупречен домоуправител, но умът му особено не се възвисяваше. Затова Филип Хубави се обръщаше в съвета към него май само за да му заповяда да отвори прозорците.

— Ваше Величество — заяви той, — семейството, от което ще вземете съпругата си, е благородно. Там се спазват рицарските традиции. За нас би било чест да служим на кралица…

Млъкна, смразен от погледа на Марини, който сякаш казваше: „Изменяш ми, Бувил!“

Между Бувил и Марини съществуваха стари, приятелски връзки. Та нали точно у бащата на Бувил, Юг II, тогава главен шамбелан, по-късно убит пред очите на Филип Хубави в Мон-ан-Певел, Марини най-напред бе постъпил като щитоносец. По време на необикновеното си издигане той винаги бе останал верен на сина на първия си господар.

Бувиловци спадаха към най-висшата аристокрация. Длъжността шамбелан поне, ако не главен шамбелан, беше едва ли не наследствена за тях. Юг III, който наследи брат си Жан, заместил на свой ред баща им Юг II, по темперамент и по атавизъм бе толкова предан служител на короната и така заслепен от кралското величие, че заговореше ли го кралят, можеше само да се съгласява с него. Обстоятелството, че Вироглавия бе некадърник и забъркана глава, нищо не променяше и щом бе станал крал, Бувил бе готов да пренесе върху него цялото усърдие, което бе засвидетелствувал на Филип Хубави.

Старанието му бе незабавно възнаградено, защото Луи X реши да изпрати в Неапол именно него. Този избор изненада всички, но не предизвика възражения. Въобразявайки си, че ще уреди всичко тайно с писма, Валоа смяташе, че един посредствен, но покорен човек е точно пратеникът, който му трябваше. А Марини си мислеше: „Пратете Бувил. Той е толкова способен да води преговори, колкото едно петгодишно дете. Сами ще видите резултата.“

Цял изчервен, добрият служител по този начин се оказа натоварен с висока мисия, на каквато не се надяваше.

— Не забравяйте, Бувил, че имаме нужда от папа — напомни му младият крал.

— Само за това ще мисля, господарю.

Внезапно Луи X почувствува властта си. Ако зависеше от него, пратеникът му щеше да е вече на път. Той добави:

— На връщане ще се отбиете в Авиньон и ще гледате да ускорите конклава. И тъй като, изглежда, кардиналите трябва да бъдат подкупени, ще се запасите с пари от месир дьо Марини.

— Откъде ще взема тези пари, господарю? — попита Марини.

— Ами че… от държавната хазна естествено!

— Хазната е празна, господарю, или по-право в нея има едва колкото да посрещнем плащанията до „Свети Никола“ в очакване на нови постъпления, нищо повече.

— Как така, хазната била празна, месир? — възкликна Валоа. — Защо не го казахте по-рано?

— Исках да започна с това, монсеньор, но вие не ми позволихте.

— А защо според вас сме така обеднели?

— Защото постъпленията от данъците не са редовни, когато населението гладува. Защото бароните, както отлично знаете, съвсем неохотно плащат дължимите помощи. Защото заемът, отпуснат ни от ломбардските компании, послужи да изплатим пак на бароните заплатите за последния поход във Фландрия, поход, За който вие много настоявахте…

— … и който вие благоволихте да приключите на своя глава, месир, преди рицарите ни да успеят да се прославят и нашите финанси да се оправят. Ако кралството не извлече изгода от прибързания договор, който сключихте в Лил, не вярвам да е било същото и за вас самия, защото обикновено никак не забравяте себе си в пазарлъците, които водите. Изпитал съм го на собствения си гръб.

Последните му думи бяха намек за размяната на владенията им Гайфонтен и Шанрон, извършена преди четири години, впрочем по искане на Валоа, но той се бе сметнал изигран. Голямото им скарване датираше оттогава.

— Независимо от това — заяви Луи — месир дьо Бувил трябва да замине възможно най-скоро.

Марини като че ли не чу думите на краля. Изправи се и за всички стана ясно, че ще се случи нещо непоправимо.

— Господарю, бих желал монсеньор дьо Валоа да изясни какво каза преди малко във връзка с конвенциите в Лил и Маркет или да вземе назад думите си.

За няколко секунди в залата настъпи пълна тишина. После монсеньор дьо Валоа се изправи на свой ред, като тръсна опашките от белки по раменете и хълбоците си.

— Заявявам в лицето ви, месир, това, което всеки шушука зад гърба ви, а именно, че фламандците са ви платили, за да оттеглите знамената ни, и сте прибрали в джоба си сумите, които би трябвало да отидат в държавното съкровище.

Стиснал челюсти, с побеляло от гняв сипаничаво лице и далечен поглед, Марини приличаше на статуята си в галерията.

— Господарю — каза той, — днес чух повече, отколкото всеки почтен човек би могъл да чуе през целия си живот. Аз дължа богатствата си само на щедростта на краля, вашия баща, чийто служител и помощник във всичко съм бил в продължение на шестнадесет години. Токущо бях обвинен пред вас в злоупотреба и пазарлъци с враговете на кралството ни. Тъй като нито един глас тук и главно вашият, господарю, не се вдигна да ме защити от подобна мерзост, настоявам да назначите комисия, за да проверите сметките ми, за които отговарям пред вас и само пред вас.

Посредствените владетели търпят край себе си само ласкатели, които прикриват посредствеността им. Държанието на Марини, тонът му, самото му присъствие напомняха прекалено красноречиво на младия крал, че стои по-долу от баща си. Той също избухна и кресна:

— Така да бъде! Ще назнача комисия, месир, щом сам настоявате.

С тези думи той се раздели с единствения човек, способен да управлява вместо него и да дава правилна насока на царуването му. Дълги години Франция щеше да изплаща този гневен изблик.

Марини взе чантата си, сложи вътре документите и се запъти към вратата. Жестът му още повече раздразни Вироглавия, който подхвърли:

— А дотогава ще благоволите да не се занимавате с хазната ни.

— Ще се пазя като от огън, господарю! — отвърна Марини от прага.

И стъпките му заглъхнаха в преддверието. Валоа тържествуваше, едва ли не изненадан от бързата екзекуция.

— Сгрешихте, братко — каза му граф д’Еврьо. — Такъв човек не се насилва, и то по такъв начин.

— Много правилно постъпих, братко — отвърна Валоа, — и вие скоро ще ми бъдете признателен. Този Марини е цирей върху лицето на кралството и час по-скоро трябва да бъде отстранен.

— Чичо — попита Луи X, връщайки се припряно към единствената си мисъл, — кога ще изпратите нашето посолство в Неаполския двор?

Щом Валоа му обеща, че Бувил ще замине още същата седмица, той разпусна съвета. Беше недоволен от всичко и всички, защото всъщност беше недоволен от себе си.