Морис Дрюон
Удушената кралица (7)

VI
ПЕРАЧКАТА ЙОДЛИН

Балдахинът на леглото от тъмносин старинен брокат, осеян със златни лилии, напомняше къс нощно небе. Завесите на леглото, направени от същата тъкан, проблясваха под слабата светлина на нощната лампа с дървено масло, окачена на три бронзови вериги.^[1] Кувертюрата от златен брокат, падаща на твърди дипли чак до земята, преливаше в странни отблясъци.

От два часа вече Луи X напразно търсеше съня в това легло, доскоро легло на баща му. Задушаваше се под подплатените със скъпи кожи завивки и зъзнеше, щом ги отметнеше.

Макар че Филип Хубави бе умрял във Фонтенбло, Луи се чувствуваше неприятно в леглото, усещаше сякаш присъствие на труп. Всички спомени от последните дни, всички опасения за бъдещите дни се блъскаха в главата му… Някой сред тълпата викаше: „Рогоносец!“ Клеманс Унгарска му отказваше или беше вече годена… Строгото лице на абат Ежидиюс се навеждаше над гробницата… „Занапред ще четем две молитви…“ „Знаете ли на какво разчита тя? Надява се да умрете преди нея!…“ В кристалното ковчеже бе заключено едно сърце с прерязани артерии, малко като на агне…

Изведнъж той се изправи. Собственото му сърце биеше като стенен часовник с откачено махало, а уж придворният лекар го бе прегледал, преди да си легне, и не беше установил нарушение в органичните течности^[2]. Сънят щял да заличи лесно обяснимата умора. Ако продължавал да кашля, на другия ден щял да му предпише чай с мед или да му постави пиявици… Но Луи не му бе признал, че по време на церемонията в Сен-Дьони на два пъти му бе призляло, нито бе споменал за студените тръпки по тялото си и за обзелия го внезапен шемет. Ето че същото странно неразположение пак го измъчваше. Терзан от кошмарите си, Вироглавия крачеше из стаята в дългата си бяла нощница с подплатена наметка върху раменете, сякаш бягаше пред самия себе си и ако за миг се спреше, животът щеше да го напусне.

Нямаше ли да умре също като баща си, поразен в главата от божията десница? Помисли си ужасен: „И аз присъствувах, когато изгориха тамплиерите пред този дворец…“ Знае ли някога човек в коя нощ ще умре? А и ако оцелее след ужасната нощ, ако дочака да изгрее късната зимна зора, колко ли изтощен ще е на другия ден, когато ще трябва да ръководи първия си съвет? Той ще каже: „Месир…“ Какви думи всъщност да произнесе?… „Всеки от нас, мили племеннико, е сам в часа на смъртта и суета е да си въобразява, че не е сам и докато живее…“

— Ах, чичо — произнесе гласно Вироглавия. — Защо ми казахте това?

Собственият му глас му се стори чужд. Той продължи да обикаля задъхан и треперещ около голямото, потънало в сянка легло.

Именно то го изпълваше с ужас. Именно то бе прокълнато и никога нямаше да може да заспи в него. Леглото на мъртвия. „Така ли ще прекарвам всички нощи на царуването си, обикаляйки около леглото, за да не умра?“ — питаше се той.

Но как да легне другаде? Как да извика хората си, за да му приготвят друга спалня? Откъде да почерпи смелост, за да каже: „Не мога да живея тук, защото се боя!“ И да се покаже пред домоуправителите и пред шамбеланите така разстроен, разтреперан и объркан?

Беше крал, а не знаеше как да управлява. Беше човек, а не знаеше как да живее. Беше женен, а нямаше жена… И дори унгарската принцеса да приемеше, колко седмици, колко месеци още трябваше да чака, преди нечие човешко присъствие да умиротвори нощите му?

„И дали тя ще ме обикне? Няма ли да постъпи като другата?“

Изведнъж той се реши. Отвори вратата и разтърси първия шамбелан, който спеше облечен в преддверието.

— Дам Йодлин ли се грижи все още за бельото в двореца?

— Да, господарю… Така ми се струва, господарю… — отвърна Матийо дьо Три.

— Узнайте дали е така и ако е тя, извикайте я незабавно. — И си помисли с ненавист: „Този тук спи!“

Изненадан, сънен, шамбеланът попита краля дали иска да сменят чаршафите му. Вироглавия кимна нетърпеливо.

— Точно така. Идете да я извикате, повтарям.

Върна се в стаята и поднови тревожното си сноване.

Питаше се: „Дали все още живее тук? Дали ще я намерят?“

Само след десет минути дам Йодлин влезе с куп чаршафи в ръка и Луи X тутакси усети, че вече не зъзне от студ.

— Монсеньор Луи, исках да кажа, Ваше Величество! — възкликна перачката. — Знаех си, че не трябваше да ви слагат нови чаршафи. В тях се спи зле. Месир дьо Три настоя, твърдеше, че обичаят го изисквал. Аз исках да ви сложат често прани и много тънки чаршафи.

Дам Йодлин беше едра, руса, пищна жена с големи гърди, създадена за кърмачка. Внушаваше представа за топлина и покой. Скоро бе навършила тридесет години, но на лицето й бе изписано юношеско ведро удивление. Под бялото боне, което си слагаше нощем, се изплъзваха дълги плитки с цвят на злато и падаха свободно върху нощницата й. Беше наметнала набързо една дреха.

Луи X я загледа безмълвно, докато Матийо дьо Три, готов да помогне с нещо, разбере, че нямат вече нужда от него.

— Извиках ви съвсем не за чаршафите — промълви най-сетне кралят.

— О, монсеньор… господарю, исках да кажа! Значи, щом се върнахте в двореца, си спомнихте за мен?…

Тя беше първата му любовница преди десет години. Когато Луи, едва петнадесетгодишен, бе разбрал, че скоро ще го женят за една бургундска принцеса, той бе обхванат от безумно желание да открие любовта, както и от страшна паника при мисълта, че няма да знае как да се държи със съпругата си. И докато Филип Хубави и Марини преценяваха политическите изгоди от този съюз, младият престолонаследник мислеше само за това природно тайнство. Нощем си представяше всички дами в двора, отстъпили пред неговия плам. Но денем стоеше безмълвен пред тях, с разтреперани ръце и убягващ поглед.

И после, един летен следобед в една безлюдна галерия внезапно се нахвърли върху това хубаво момиче с куп бельо в ръце. Спуснал се бе буйно, гневно, сякаш го беше яд на него за собствения му страх. Тя или никоя друга, сега или никога… Впрочем не я бе изнасилил: пък и би бил неспособен поради вълнението, тревогата и несръчността си. Поискал бе от Йодлин да го научи на любов. Понеже му липсваше самочувствие на мъж, беше използвал правата си на принц. Имал бе щастие. Йодлин не се подигра с него. Сметнала бе за чест да отвърне на желанието на кралския син в стаята за бельо, като дори остави у него впечатлението, че е изпитала удоволствие. По-късно той винаги се чувствуваше мъж с нея.

Някои сутрини, когато се канеше да се облече за лов или за тренировка, той я викаше и Йодлин бързо разбра, че само страхът поражда у него желание за любов. Няколко месеца преди идването на Маргьорит Бургундска, а и след това, Йодлин бе помагала на Луи Вироглавия да преодолява страха си.

— Къде е дъщеря ви сега? — попита я той.

— Живее при майка ми, тя я гледа. Не исках да остане тук с мен, много прилича на баща си — отвърна с лека усмивка Йодлин.

— За нея поне мога да си мисля, че е моя дъщеря — каза Луи.

— О, разбира се, монсеньор. Тя наистина е ваша дъщеря… Ваше Величество, исках да кажа… Лицето й с всеки ден все повече прилича на вашето. Ще се притеснявате, ако хората от двореца я видят.

Защото от беглите им връзки се бе родило едно дете, кръстено Йодлин като майка си. Всяка малко по-ловка жена би осигурила материалното си благополучие чрез подобна бременност и би създала потомство на барони. Но Вироглавия така се боеше да признае този факт на Филип, че Йодлин, пак от жалост, бе замълчала.

Бе омъжена и по това време мъжът й, дребен писар при месир Ногаре, все препускаше след легиста по пътищата на Франция и Италия. Когато при завръщането си завари жена си на път да ражда, той преброи на пръсти и се накани да избухне. Но даден тип жени обикновено привличат мъже с една и съща природа. Писарят не беше особено силен духом. Щом жена му призна откъде идеше този подарък, страхът угаси гнева му, както вятърът духва свещта. След като също предпочете да премълчи, той умря малко по-късно, не впрочем от огорчение, а от неизлечима болест в червата, която бе донесъл от римските блата.

Дам Йодлин бе продължила да се грижи за прането в двореца срещу пет су за сто изпрани покривки. Беше станала първа перачка, завидно положение в кралския дворец. През това време малката Йодлин растеше и потвърждаваше склонността на извънбрачните деца да издават с лицата си незаконния си родител. И дам Йодлин се надяваше, че Луи ще си спомни някой ден за нея. Той така горещо й бе обещал, така тържествено се бе заклел, че в деня, когато стане крал, ще отрупа със злато и титли дъщеря си!

Тази вечер Йодлин си мислеше, че с право се е надявала, и се удивляваше, че той така бързо държи да изпълни обещанието си. „Не е лош по сърце — казваше си тя. — Заядлив е, но не е лош.“

Развълнувана от спомените, от чувството, че времето лети, от странните прищевки на съдбата, тя гледаше този владетел, който неотдавна бе проявил за пръв път в обятията й тревожната си мъжественост и който седеше сега в дълга нощница на старинния стол, обвил колене с ръце, с паднали по лицето коси.

„Защо — питаше се тя, — защо точно на мен се случи това?“

— На колко години е дъщеря ти днес? — попита Луи X. — Девет, нали?

— Точно девет, господарю.

— Щом стане на възраст за женене, ще й създам положение на принцеса, държа на това. А какво искаш самата ти?

Нуждаеше се от нея. Сега или никога бе моментът да се възползва. За високопоставените на земята скромността няма никаква стойност. Трябва да побързаш да предявиш нужда, искане, желание, дори ако нямаш такова в мига, когато те са готови да го изпълнят. Тъй като те по-късно не се чувствуват задължени само защото веднъж са предложили, и забравят да дадат. Вироглавия с готовност би уточнявал цяла нощ с нея подаръците си, стига само да остане с него до разсъмване. Но изненадана от въпроса му, тя отговори само:

— Каквото обичате, господарю.

Скоро мисълта му се върна към него самия.

— Ах, Йодлин, Йодлин, трябваше да те извикам в двореца Нел, където така се измъчих през тези месеци.

— Зная, монсеньор Луи, зная, че съпругата ви не ви е обичала, както трябва, но как бих посмяла да дойда при вас! Не знаех дали ще се зарадвате или засрамите, като ме видите.

Той я гледаше, но вече не я слушаше. Очите му бяха втренчени, прибулени. Йодлин много добре знаеше какво означава този поглед, познат й още от времето, когато Луи беше на петнадесет години.

— Легни — внезапно й заповяда той.

— Тук ли, монсеньор… искам да кажа, господарю — прошепна ужасена тя, като посочи леглото на Филип Хубави.

— Точно тук! — отвърна с глух глас Вироглавия.

За миг тя се поколеба, струваше й се светотатство. Но в крайна сметка Луи беше сега крал и това легло бе станало негово. Свали нощната си шапчица, смъкна наметката и ризата си. Златните й плитки се разплетоха. Беше малко по-пълна от преди, но тялото й бе запазило хубавата си линия, широкия, успокояващ гръб, копринено гладките бедра, по които трепкаше светлината… Жесто-вете й бяха покорни, а в този миг той жадуваше именно за покорство. Както затоплят с грейка леглото, за да изгонят студа, така това хубаво тяло щеше да изгони от него демоните. Малко тревожна, зашеметена, Йодлин се плъзна под златната завивка.

— Права съм била — веднага каза тя, — новите чаршафи са твърди! Знаех си аз.

Луи трескаво се освободи от нощницата си. Мършав, с костеливи рамене, тромав поради несръчността си, той се нахвърли върху нея с отчаян порив, като че ли не можеше да търпи най-малко отлагане.

Напразно бързаше! Кралете не заповядват на всичко и в някои неща са изложени на същите разочарования, както другите мъже. Страстта на Вироглавия беше въображаема. Вкопчен в раменете на Йодлин, подобно на удавник за шамандура, той напразно се мъчеше да надвие нищо необещаващата си немощ. „Ех, ако само с това е удостоявал мадам Маргьорит, не е чудно, че му е изменила“ — мислеше си Йодлин.

Всички нейни безмълвни насърчения, които не скъпеше, всички негови усилия, съвсем неприсъщи на победоносен принц, останаха безуспешни. Той се дръпна от нея разстроен, засрамен. Трепереше, на границата да избухне в ярост или в сълзи.

Тя се опита да го успокои.

— Толкова сте пътували днес! Така студено ви е било, а и навярно сте били толкова натъжен! Съвсем естествено е, след като днес сте погребали баща си, и това може да се случи с всеки, нали знаете.

Вироглавия съзерцаваше хубавата руса жена, предлагаща се и недостъпна, легнала като олицетворение на пъклено наказание, макар и да го гледаше със съчувствие.

— Това е заради онази мизерница, заради онази мръсница…

Йодлин се дръпна, въобрази си, че оскърблението е отправено към нея.

— Исках да я убия след престъплението й — продължи той със стиснати зъби. — Баща ми отказа. Собственият ми баща не отмъсти за мен. А сега самият аз съм като труп… в това легло, където си давам сметка колко съм нещастен, където не бих могъл никога да заспя!

— Ще заспите, монсеньор Луи — прошепна Йодлин нежно и го привлече към себе си. — Леглото е хубаво, разбира се, само че е легло на крал. И за да изгоните това което ви пречи, до вас в него трябва да легне кралица. Тя беше искрено развълнувана и в скромността си нито го упрекваше, нито се чувствуваше засегната.

— Наистина ли така мислиш, Йодлин?

— Но, разбира се, монсеньор Луи, уверявам ви. В легло на крал е нужна кралица — промълви тя.

— Може би скоро ще имам кралица. Изглежда, че е руса като тебе.

— Много ме ласкаете с тези думи.

— Казват, че била много хубава — продължи Вироглавия — и добродетелна. Живее в Неапол.

— Но, разбира се, монсеньор Луи, разбира се. Сигурна съм, че тя ще ви направи щастлив. А сега трябва да си отдъхнете.

Тя майчински му предложи топлото си рамо с дъх на лавандула и го изслуша, докато той мечтаеше гласно за непознатата жена, за далечната принцеса, чието място напразно бе заела тази нощ. А той търсеше в миражите на бъдещето утеха за миналите си злочестини и за сегашните поражения.

— Но, разбира се, монсеньор Луи, точно такава съпруга ви трябва. Ще видите колко силен ще се почувствувате до нея…

Най-сетне той замълча. А Йодлин остана така, без да смее да помръдне, вперила широко отворените си очи в трите вериги на нощната лампа, очаквайки да съмне, за да си отиде.

Кралят на Франция спеше.