Морис Дрюон
Удушената кралица (6)

V
КРАЛЯТ, ЧИЧОВЦИТЕ МУ И ЧОВЕШКИТЕ СЪДБИНИ

Майката на Луи X, кралица Жана, наследница на Навара, бе починала в 1305 година. От 1307 година, или с други думи, откакто, още осемнадесетгодишен, носеше официално наварската корона, Луи разполагаше с двореца Нел за своя лична резиденция. Затова изобщо не бе живял в двореца след нововъведенията на баща му през последните години.

Когато в тази декемврийска вечер на връщане от Сен-Дьони Луи влезе като собственик в кралските покои, нищо не му напомни детството. Нито някоя отдавна позната счупена плоча, нито някое по-особено старо скърцане на врата не можеха да го разнежат или развълнуват. Погледът му не се натъкваше на нищо, което би го накарало да си каже: „Пред тази камина майка ми ме вземаше на коленете си… От този прозорец за пръв път видях пролетта…“ Прозорците имаха други размери, камините бяха нови.

Пестелив и едва ли не стиснат владетел в личните си разходи, Филип Хубави не знаеше мярка, когато трябваше да се възвеличи идеята за кралската власт. Бе пожелал дворецът да е внушителен, поразяващ отвътре и отвън, и да съответствува в сърцето на столицата на „Парижката света Богородица“. Там — величието на църквата, тук — величието на държавата. Там — прослава на бога, тук — прослава на краля.

За Луи това бе жилището на баща му, мълчалив, далечен, вдъхващ страх баща. От всички стаи най-познато му бе помещението, където заседаваше съветът и къде то толкова пъти бе чувал, едва осмелил се да изкаже някакво мнение: „Млъкнете, Луи!“

Минаваше от зала в зала. Лакеи се плъзгаха на пръсти край стените. Секретари му правеха път по стълбите. Всички пазеха още от предната вечер траурно мълчание. Най-сетне Луи се спря в стаята, където Филип Хубави обикновено работеше. Тя беше със скромни размери, но с огромна камина с толкова буен огън в нея, че можеше да се опече цял вол. За да се използува топлината без неприятното парене на пламъците, пред огнището бяха сложени паравани от ракита, които един лакей овлажняваше от време на време. Свещници с шест свещи във форма на корона хвърляха достатъчно светлина.

Луи свали мантията си и я преметна на един параван. Чичовците му, братовчед му и шамбеланът последваха примера му. Скоро от тежките, напоени с вода тъкани — кадифета, кожи, бродерии, — се заиздига пара, а петимата мъже по ризи и тесни панталони до коленете грееха гърбовете си на огъня, също като петима селяни, върнали се от селско погребение.

Внезапно от ъгъла, където беше писалището на Филип Хубави, долетя протяжна въздишка, едва ли не стон. Луи извика пискливо:

— Какво е това?

— Ломбар, ваше величество — каза лакеят, който мокреше параваните.

— Ломбар ли? Ами че нали беше във Фонтенбло с цялата хайка. Как е дошъл тук?

— Сам, както изглежда, господарю. Прибра се целият окалян оная нощ, когато докараха тялото на покойния господар в „Света Богородица.“ Навря се под масата и не иска да мръдне оттам.

— Изгонете го! Затворете го в конюшните!

Противно на баща си, Луи ненавиждаше кучетата.

Страхуваше се от тях, откакто веднъж бе ухапан като дете.

Лакеят се наведе и дръпна за нашийника голямата бежова хрътка със залепнала по ребрата козина и жълтеникави трескави очи.

Това куче, подарък на банкера Толомей, не се разделяше от крал Филип през последните месеци. То като че ли не искаше да излезе и дращеше пода с нокти. Луи X го ритна в хълбока.

— Това животно носи нещастие. То дойде тук в деня, когато изгориха тамплиерите, в деня, когато…

В съседната стая се чуха гласове. Лакеят и кучето се разминаха на вратата с облечено в траурна рокля момиченце. Една придворна дама го побутваше да влезе.

— Идете, госпожа Жана. Идете да поздравите Негово Величество краля, зашия баща.

Това едва четиригодишно момиченце, с бледи бузи и много големи очи, беше засега наследницата на френския престол.

То имаше кръглото, изпъкнало чело на Маргьорит Бургундска, но тенът и косите му бяха светли. Пристъпваше, като гледаше право пред себе си, с упоритото изражение на малко обичаните деца.

Луи X махна гневно с ръка и не му позволи да се приближи.

— Защо са я довели? Не желая да я виждам тук. Незабавно да я отведат в двореца Нел. Тя трябва да живее там, защото именно там…

— Племеннико, овладейте се — посъветва го граф д’Еврьо.

Луи изчака да излязат малката принцеса и придворната дама, която беше по-изплашена и от детето.

— Не искам да виждам вече това копеле! — възкликна той.

— Сигурен ли сте, че не е ваше дете, Луи? — попита граф д’Еврьо, като дръпна дрехата си, за да не се опърли от огъня.

— Достатъчно ми е, че се съмнявам и не желая да призная нищо от жена, която ми е изменила.

— Детето обаче е русо като всички нас.

— И Филип д’Оне беше рус — горчиво възрази Вироглавия.

Граф дьо Валоа подкрепи младия крал.

— Навярно Луи има сериозни основания, братко, за да говори така — каза той властно.

— И освен това — кресна Луи X — не желая вече да чувам думата, която ми подхвърлиха преди малко в пасажа. Не желая да я отгатвам непрестанно в съзнанието на хората. Не желая да давам повече повод да мислят така за мен, щом ме видят.

Луи д’Еврьо за малко не отговори: „Ако беше по-великодушен и по-добросърдечен, момчето ми, жена ти може би щеше да те обикне…“ Помисли си за нещастното момиченце, което щеше да живее заобиколено само от равнодушни слуги в огромния и пуст дворец Нел. Луи възкликна неочаквано:

— Колко самотен ще се чувствувам тук!

Смаян и изпълнен със състрадание, д’Еврьо гледаше племенника си, който бранеше лошите си чувства, както скъперник златото си, гонеше кучетата, защото бил ухапан, гонеше дъщеря си, защото бил измамен, а се оплакваше, че е сам.

— Всяко човешко същество е самотно, Луи — поде сериозно той. — Всеки от нас е сам в часа на смъртта. Суета е да си въобразява, че не е същото и докато живее. Дори тялото на съпругата, с която спим, си остава чуждо тяло. Дори децата, които сме създали, ни са чужди.

Навярно създателят е пожелал да бъде така, та отделният човек да общува само с него и всички хора заедно само с него… Единственият ни лек срещу самотата е съчувствието и милосърдието или с други думи съзнанието, че и другите страдат от същото нещастие, както и ние.

С увиснали влажни коси, блуждаещ поглед и прилепнала към слабите му хълбоци риза, Вироглавия приличаше на току-що изваден от Сена удавник. Той замълча. Някои думи, точно от рода на милосърдие и съчувствие, бяха лишени от смисъл за него и той ги разбираше кажи-речи толкова, колкото латинския на свещениците.

— Значи, Робер, вие сте сигурен, че тя няма да отстъпи? — обърна се той към Робер д’Артоа.

Исполинът продължаваше да суши дрехите си и от панталоните му се вдигаше пара. Той поклати глава.

— Господарю и братовчеде, както ви казах снощи, най-настойчиво увещавах жена ви и си послужих с най — силните си доводи пред нея. Сблъсках се с много твърд отказ. И наистина смея да ви уверя, че няма да постигнем нищо… Знаете ли на какво разчита — коварно добави той. — Надява се вие да умрете преди нея.

Луи X инстинктивно докосна през ризата малката реликва която носеше на шията си. После се обърна към граф дьо Валоа:

— Е, какво ще кажете, чичо, виждате, че не е така лесно, както ми обещахте, и анулирането няма да стане много скоро!

— Виждам, мили племеннико, и мисля усилено как да го уредим — отвърна Валоа.

— Братовчеде, ако се боите от дългите пости — обади се Робер д’Артоа, — мога да ви доставя, щом пожелаете, сладки женички в леглото, които ще бъдат толкова поласкани да доставят наслада на един крал, че ще бъдат страшно мили…

Беше така разговорлив, сякаш ставаше въпрос за добре опечено месо или вкусна яхния.

Шарл дьо Валоа разпери отрупаните си с пръстени пръсти.

— Но кажете най-напред за какво ви е да анулирате брака си, докато още не сте се спрели на жената, за която искате да се ожените? Не се безпокойте толкова за анулирането, в крайна сметка всеки владетел винаги го получава. Нужно ви е главно да си изберете отсега съпруга, която да изглежда достолепно до вас като кралица и да ви даде потомство.

Монсеньор дьо Валоа имаше своя тактика — възникнеше ли трудност, той я пренебрегваше и мигом се насочваше към следващия етап. По време на война не обръщаше внимание на изолирани участъци на съпротива, заобикаляше ги и атакуваше следващата крепост. Понякога тази тактика излизаше успешна.

— Братко — обади се д’Еврьо, — смятате ли, че това е много лесно, като се има предвид положението на Луи, особено ако той не иска да вземе жена, недостойна за кралския трон?

— Хайде де! Мога да ви назова десет принцеси в Европа, които биха минали през най-големи трудности с надеждата да сложат на главата си короната на Франция. Ето, без да търсим надалеч, моята племенница, Клеманс Унгарска… — предложи Валоа, като че ли идеята току-що бе покълнала у него, макар че всъщност я лелееше вече цяла седмица.

Той изчака ефекта от предложението си. Вироглавия вдигна глава, видимо заинтересован.

— Тя е от нашата кръв, защото е Анжуйска принцеса — продължи Валоа. — Баща й, Карло Мартело, който се отказа от трона на Неапол и Сицилия, за да се бори за унгарския трон, отдавна почина. Сигурно затова тя още не се е омъжила. Но брат й Кароберто сега царува в Унгария, а чичо й е крал на Неапол. Наистина малко е надхвърлила обичайната възраст за женене…

— На колко години е? — неспокойно запита Луи Вироглавия.

— На двадесет и две. Но нима не е по-добре, отколкото тези момиченца, дето ги водят пред олтара, когато още си играят на кукли, а щом пораснат, се оказват проклети, лъжливи и развратни? Пък и, мили племеннико, това няма да е за вас първо венчило!

„Всичко това звучи прекалено приемливо. Сигурно ми скриват някакъв недостатък — помисли си Вироглавия. — Тази Клеманс трябва да е я едноока, я гърбава.“

— А как изглежда… външно? — попита той.

— Мили племеннико, та това е най-хубавата жена в Неапол и художниците, както ме уверяват, се опитват да възпроизвеждат чертите й, когато рисуват в църквите лицата на мадоните. Още докато беше дете, тя обещаваше, такава, каквато си я спомням, да стане забележителна красавица и по всичко изглежда, че е удържала обещанието си.

— Наистина била много хубава — потвърди Луи д’Еврьо.

— И добродетелна — добави Валоа. — Очаквам да открия в нея всички качества, които красяха леля й, Маргьорит Анжуйска, първата ми жена, която бог прибра при себе си. Ще кажа още — но кой от вас не го знае?… — че другият й вуйчо и мой шурей, Луи Анжуйски, беше същият онзи свят епископ на Тулуза, който се отказа от трона, за да се посвети на църквата, и гробът му днес върши чудеса.

— Така ние скоро ще имаме двама Луи Свети в рода ни — подхвърли Робер д’Артоа.

— Идеята ви е удачна, чичо, както ми се струва — каза Луи X. — Дъщеря и сестра на крал, племенница на крал и на светец, хубава и добродетелна… Ах! Дано само не е тъмнокоса като бургундката! В такъв случай не бих могъл!

— О, не, не, мили племеннико — побърза да го успокои Валоа. — Не се тревожете. Тя е руса, чисто франкска раса.

— И вие смятате, Шарл, че това семейство, толкова благочестиво, както го описвате, ще се съгласи на годеж преди анулирането на брака му? — обърна се към него Луи д’Еврьо.

Монсеньор дьо Валоа изпъчи и гърди, и корем.

— Премного добър съюзник съм на роднините си в Неапол, за да ми откажат каквото и да е — отвърна той. — Пък и двете начинания могат да се проведат успоредно. Кралица Мария, за която някога бе чест да ми даде дъщеря си за жена, охотно ще даде внучката си на най-милия ми племенник, за да бъде кралица на най-хубавото кралство в света. Оставете на мен това.

— Да действуваме тогава, вуйчо — каза Луи X. — Да пратим посланици в Неапол. Какво мислите, Робер?

Робер д’Артоа направи крачка напред с разперени ръце, сякаш предлагаше незабавно да замине за Италия.

Граф д’Еврьо се намеси още веднъж. Съвсем не беше враждебен към този проект, но подобно решение не беше само лична, а и държавна работа, и той предложи да го внесат за обсъждане в съвета.

— Матийо — каза веднага Луи X, като се обърна към шамбелана си, — съобщете на Марини да свика съвета утре сутринта…

Когато чу собствените си думи, Вироглавия изпита известно доволство: внезапно се почувствува крал.

— Защо Марини? — възрази Валоа. — Аз мога също, ако искате, да сторя сам това или да натоваря канцлера си. Марини се е нагърбил с много задачи и подготвя набързо съветите, чиято роля е само да одобрява решенията му, без да се вглеждат отблизо в ходовете му. Но ние ще сложим край на тази система, господарю мой и племеннико, и аз ще ви свикам съвет, по-достоен да ви служи.

— Съвсем правилно. Е, добре, погрижете се, чичо, погрижете се — отвърна Луи X с още по-голямо самочувствие, сякаш инициативата изхождаше от него самия.

Дрехите бяха вече сухи и всички се облякоха.

„Хубава и добродетелна, хубава и добродетелна…“ — си повтаряше Луи X. В този миг отново се закашля конвулсивно и едва чу прощалните думи на приближените си.

Като слизаха по стълбата, д’Артоа каза на Валоа:

— Ах, братовчеде, как славно му пробутахте племенницата си Клеманс! Зная един, който тази вечер няма да може да си намери място в леглото!

— Робер! — престорено го смъмра Валоа. — Не забравяйте, че занапред говорите за краля.

Граф д’Еврьо вървеше безмълвен зад тях. Мислеше си за принцесата, която живееше в замъка си в Неапол, докато, без да подозира, съдбата й се беше решила може би днес. Монсеньор д’Еврьо винаги се удивяваше колко случайно и тайнствено се подреждат човешките съдби.

Тъй като един велик крал бе умрял преждевременно, тъй като младият му наследник трудно понасяше ергенския си живот, тъй като чичо му нямаше търпение да го задоволи, за да затвърди властта си над него, тъй като се бяха спрели на случайно подхвърлено име, една русокоса девойка на петстотин левги разстояние, която си мислеше пред вечно синьото море, че изживява един най-обикновен ден, внезапно стана център на грижите на френския двор.

Луи д’Еврьо още веднъж излита известни угризения.

— Братко — каза той на Валоа, — сигурен ли сте, че малката Жана е незаконородена?

— Днес не съм още сигурен в нищо, братко — отвърна Валоа, като сложи върху рамото му отрупаната си с пръстени ръка. — Но мога да ви уверя, че не след дълго всички ще я смятат такава.

След тези думи съзерцателният граф д’Еврьо би могъл да си каже и следното: „защото една френска принцеса е имала любовник, защото зълва й, английската кралица, я е издала, защото справедливият крал е направил този скандал публично достояние, защото оскърбеният съпруг е пренесъл отмъщението си върху едно дете и е пожелал да го обяви за незаконно…“ Последиците принадлежаха на бъдещето, на съдбовните случайности, възникващи безспир от непрекъснатото преплитане на силата на нещата и на човешките дела.