Морис Дрюон
Удушената кралица (5)

IV
СЕН-ДЬОНИ

Пламъците на стотици свещи, залепени нагъсто около колоните, хвърляха треперливите си отблясъци върху кралските гробници. По легналите каменни изваяния пробягваше трепет и те напомняха отред заспали конници, омагьосани сред огнена гора.

В кралската гробница, базиликата Сен-Дьони, бе събран целият двор за погребението на Филип Хубави. В централния неф на църквата срещу новия гроб се тълпеше многочисленият род на Капетите, в тъмни пищни одеяния: чистокръвни принцове, перове лаици, перове духовници, членове на кралския съвет, придворни свещеници, конетабли, висши сановници.^[1]

Придружен от петима придворни, до гробницата, която вече бе спуснат ковчегът, се приближи тържестве-но главният кралски домоуправител. Той хвърли вътре украсения си с резба жезъл, символ на длъжността му, в произнесе формулата, която обозначаваше официално преминаването от едно царуване към друго:

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Присъствуващите тутакси повториха:

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

И този вик, изтръгнат от сто гърди, отпращан от свод на свод, дълго кънтеше високо в църквата.

Принцът с убягващ поглед, тесни рамене и хлътнали гърди който ставаше в този миг крал на Франция, изпита странно усещане в тила си, сякаш в главата му избликнаха звезди. Обзе го такова вълнение, че се уплаши да не би да изгуби съзнание. Двамата му братя вдясно от него, Филип граф дьо Поатие и Шарл, който още нямаше собствено владение, гледаха втренчено гроба.

Вляво бяха застанали двамата му чичовци — граф дьо Валоа и граф д’ Еврьо, — и двамата снажни мъжаги. Първият бе минал четиридесетте, а вторият ги наближаваше.

Граф д’Еврьо беше в плен на отдавнашни спомени. „Преди двадесет и девет години и ние бяхме трима синове, изправени на същото това място пред гроба на баща си… А ето че сега първият от нас си отива. Животът кажи-речи отмина.“ Погледът му се спря върху най-близкия покойник, крал Филип III. „Татко — помоли се горещо Луи д’Еврьо, — приемете в другото царство брат ми Филип. Той ви последва там.“

По-далеч се намираше гробницата на Луи Свети, а зад нея тежките статуи на великите предци. От другата страна на централния кораб имаше празни места. Един ден те щяха да се отворят за младия мъж, десетия поред Луи, който се качваше сега на трона, а след него за всички бъдещи крале, възцарили се един след друг. „Мястото ще стигне за още много векове“ — помисли си Луи д’Еврьо.

Монсеньор дьо Валоа наблюдаваше зорко всичко и скръстил ръце и вирнал брадичка, следеше за правилното протичане на церемонията.

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!…

Този вик отекна в базиликата още пет пъти, докато пред гроба минаваха дворцовите домоуправители и хвърляха жезлите си. Последният жезъл отскочи върху ковчега и после настана тишина.

В този миг Луи X беше обзет от силен пристъп на кашлица и въпреки всичките си усилия не можа да я овладее. Вълна кръв обагри бузите му и той се затресе конвулсивно в продължение на цяла минута, сякаш се канеше да изхрани душата си пред гроба на баща си.

Присъствуващите се спогледаха. Митри се доближиха до митри, корони до корони. Чуха се тревожни и състрадателни шепнения. Всеки си мислеше: „Ами ако и този умре след някоя седмица?“

Застанала сред перовете лаици, могъщата графини Мао д’Артоа, висока, пищна, с червени петна по скули-те, наблюдаваше племенника си Робер, чийто челюсти стърчаха над всички глави. Питаше се защо ли предната вечер той бе дошъл в Парижката света Богородица посред погребалната служба, небръснат, изкалян до кръста Откъде идваше? Какво бе правил? Появеше ли се Робер, във въздуха веднага се чувствуваше някаква интрига, Изглежда напоследък бе гледан добре в двора и това не можеше да не безпокои Мао, тъй като самата тя бе в немилост, откакто двете й дъщери бяха затворени — една-та в Дурдан, другата — в замъка Гаяр.

Обкръжен от легистите от кралския съвет, Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на владетеля, когото по требваха, носеше траур като принц. Марини спадаше към редките личности, които могат да бъдат сигурни, че са влезли в историята, защото сами са я изковани.

„Ваше величество, кралю мой… — разговаряше мислено той с ковчега. — Толкова дни сме работили един до друг! Мислехме еднакво по всички въпроси. Допуснахме грешки, поправихме ги… През последните си дни вие бяхте отдалечили малко от мен, защото умът ви бе отслабнал, а и завистниците се мъчеха да ни разделят. Сам ще трябва да работя сега. Заклевам ви се, че достойно ще браня онова, което извършихме заедно.“

За да си даде сметка колко е могъщ, но и самотен, Марини трябваше да си представи удивителната си кариера, мислено да види откъде бе тръгнал и докъде бе стигнал. „Делото на държавника никога не е завършено“ — казваше си той. Този забележителен и ревностен политик действително мислеше за кралството като втори крал.

Коленичилият до гроба абат дьо Сен-Дьони, Ежидиюс дьо Шамбли, за последен път се прекръсти, после се изправи и шестима монаси бутнаха тежката плоча, предназначена да закрие гробницата.

Никога вече Луи Наварски, сега Луи X, нямаше да чуе страшния глас на баща си по време на заседанията на кралския съвет: „Млъкнете, Луи!“ Но вместо да се чувствува освободен, той изпитваше паническо малодушие. Подскочи, защото някой до него каза:

— Хайде, Луи!

Беше Шарл дьо Валоа, който го подканваше да тръгне. Луи X се обърна към чичо си и прошепна:

— Вие сте видели как е станал крал. Каква направи той? Какво каза?

— Мигом пое функциите си — отвърна Шарл дьо Валоа.

„А е бил осемнадесетгодишен… Седем години по-млад от мен“ — помисли си Луи X. Всички погледи бяха приковани в него. Той си наложи с усилие да раздвижи краката си. След него прекоси семейната гробница цялото племе на Капетите — принцове, перове, барони, прелати, сановници, сред гората от свещи и кралски статуи.

Монасите от Сен-Дьони, с ръце в ръкавите си, завършваха шествието, пеейки псалми.

Минаха така от базиликата в голямата зала на абатството, където бе сервирано традиционното ядене, с което приключваше всяка погребална церемония.

— Ваше величество — каза абат Ежидиюс, — занапред ще четем две молитви — една за краля, когото бог ни отне, другата за този, когото ни дава.

— Благодаря ви, отче — отвърна неуверено Луи.

После седна, уморено въздъхна, поиска веднага чаша вода и на един дъх я изпи. През цялото време, докато ядяха, не каза ни дума. Чувствуваше се трескав, смазан тялом и духом.

„Трябва да си як, за да бъдеш крал“ — повтаряше някога Филип Хубави на синовете си, когато се опитваха да изклинчат от езда или фехтовка. „Трябва да съм як, за да бъда крал“ — повтаряше си Луи X в тези първи мигове на царуването си. Умората обикновено пораждаше у него раздразнение и той с яд си мислеше, че щом някой! наследява трона, би трябвало да наследи ведно с това и силата да седи изправен на него.

Действително всичко онова, което церемониалът из-сква от владетеля при встъпването му във — власт, бе направо изтощително.

След като бе присъствувал на агонията на баща си, Луи бе задължен да се храни цели два дни край балсамирания му труп. Тъй като кралското начало не търпи нито застъпване, нито прекъсване във въплъщението си, предполага се, че умрелият крал продължава да царува до погребването му, затова наследникът му ядеше един вид вместо него, за него, край тленните му останки.

За Луи гледката на бащиното сърце, поставено до погребалното ложе в ковчеже от кристал и позлатен бронз, бе по-мъчителна дори от присъствието на големия труп, изпразнен от вътрешностите и облечен в парадни одежди. Всеки, който видеше сърцето зад стъклото с прерязаните до корен артерии, оставаше смаян от малките му размери. „Сърце на дете… или на агне“ — шепнеха посетителите. И трудно можеха да повярват, че толкова мъничък орган бе вдъхвал живот на толкова страшен монарх.^[2]

После пренесоха тялото по водния път от Фонтенбло до Париж. В самата столица се заредиха яздения, бдения, безкрайни църковни служби и процесии, а зимата се бе случила отвратителна: ту трябваше да джапа в ледената кал, ту губеше дъх от коварния вятър или пък злобен ситен сняг шибаше лицето му.

Луи X завиждаше на чичо си Валоа, който, неотлъчно до него, решаваше всичко, произнасяше се по въпросите за етикета, неуморен, енергичен, сякаш имаше нерви на крал.

Разговаряйки с абат Ежидиюс, Валоа вече се тревожеше за коронацията на Луи, която щеше да стане чак идното лято. Абатството Сен-Дьони пазеше не само кралските гробници и френското знаме, а и одеждите и атрибутите за коронясването. Валоа държеше да знае дали всичко е наред. Дали широката мантия не се е повредила през изминалите двадесет и девет години? В добро ли състояние бяха ковчежетата, в които щяха да бъдат пренесени в Реймс жезълът, шпорите и ръката от слонова кост^[3]? Ами златната корона? Златарите би трябвало час по-скоро да я пригодят за новия крал.

Абат Ежидиюс наблюдаваше младия крал, който все още се разтърсваше от кашлица, и си мислеше: „Естествено, ще приготвим всичко, но дали той ще издържи дотогава?“

Когато привършиха яденето, Юг дьо Бувил, главен шамбелан на Филип Хубави, счупи пред Луи X позлатения си жезъл в знак, че е настъпил краят на службата му, Очите на дебелия Бувил бяха пълни със сълзи. Ръцете му трепереха и той не можа да счупи отведнъж позлатения си жезъл, символ на великия златен скиптър. После прошепна на първия шамбелан на Луи, Матийо дьо Три, който щеше да заеме поста му:

— Ваш ред е сега, месир!

Тогава Капетите станаха от масата и се отправиха към двора, където конете вече чакаха.

Навън тълпата, която викаше „Да живее кралят!“, не беше многочислена. Хората достатъчно бяха премръзнали предния ден, докато гледаха голямото шествие с участието на войската, парижкото духовенство, професорите от университета и корпорациите. Днешното шествие не им предлагаше нищо удивително. Валеше суграшица, която пронизваше дрехите и стигаше чак до кожата. За това само няколко настървени зяпачи поздравяваха новия крал заедно с обитателите на крайбрежните улици, които можеха да викат от прага на къщите си, без да се измокрят.

Още от дете Луи Вироглавия се готвеше да царува. При всяко наставление, неуспех или неприятност, които му навличаха посредственият му ум и характер, той ядно се заканваше: „Да стана само веднъж крал!…“ И стотици пъти пожелаваше съдбата да ускори кончината на баща му.

И ето че удари този час. Ето че преди малко го провъзгласиха за крал. Излизаше от Сен-Дьони…Но никакъв вътрешен глас не известяваше, че в него самия е станала коренна промяна. Чувствуваше се само по-слаб, отколкото предния ден, и мислеше много повече за баща си, когото толкова малко бе обичал приживе.

С наведена глава и зъзнещи рамене, той караше коня си през пустото поле, по което тук-там над неразтопения сняг стърчаха сухи треви. Бързо се здрачаваше. При вратите на Париж шествието спря, докато стрелците от свитата запалят факли.

И населението на столицата не беше по-възторжено от жителите на Сен-Дьони. Пък и какво основание имаше да се радва? Ранната зима спъваше транспорта и умножаваше смъртните случаи. Реколтата през последните години беше лоша. Храната поскъпваше, колкото по-трудно се намираше. Заплаха от глад бе надвиснала над страната. А и малкото, което се знаеше за новия крал, не вдъхваше особени надежди. Разправяха, че е свадлив, жесток и опърничав. Хората го наричаха вече с прякора му и не можеха да го свържат с ни една великодушна или значителна постъпка. Прочут бе единствено с брачните си несполуки.

„Точно заради това народът не ми засвидетелствува никаква обич — казваше си Луи X, — заради онази мръсница, която ме направи за смях пред всички… Но ако не пожелаят да ме обикнат, ще направя така, че да треперят при вида ми и да ме приветствуват високо, като че ли умират от любов към мен. А най-напред искам повторно да се оженя, да имам до себе си кралица… да залича позора си.“

Уви! Докладът на братовчед му Робер д’Артоа след завръщането му от замъка Гаяр унищожи всички изгледи за лесно осъществяване на желанието му. „Онази развратница ще отстъпи! Ще я подхвърля на такъв ре-жим и изтезания, че ще отстъпи!“

Тъй като сред простолюдието се говореше, че кралят щял да хвърля пари по пътя си, по ъглите на улиците се бяха струпали бедняци. Факлите на стрелците осветяваха за миг мокри лица, алчни погледи и протегнати ръце Но ни една дребна монета не звънна.

През Шатле и Моста на Менителницата шествието стигна до двореца Сите. Графиня Мао даде знак да се разотидат, като заяви, че всеки има нужда сега да и стопли и да си почине, затова Самата тя се прибра в двореца Артоа. Прелати и барони поеха към домовете си Дори и братята на новия крал се оттеглиха. Така че когато слезе от коня, Луи X се видя обкръжен извън личните си прислужници и щитоносци само от двамата свои чичовци Еврьо и Валоа, Робер д’Артоа, Марини и Матийо дьо Три.

Минаха през търговската галерия, огромна и почти пуста в този час. Няколко търговци, които заключваха с катинари сергиите си, свалиха шапки. Вироглавият при-стъпваше бавно, с изтръпнали от тежките ботуши крака и пламнало в треска тяло. Гледаше вдясно и вляво огромните кралски статуи, поставени високо върху широки, красиво изваяни пиедестали. Филип Хубави нарочно бе избрал точно това място за тях, преддверието на кралското жилище, на тези копия на статуите върху гробниците в Сен-Дьони, само че изправени, та всеки поситител да вижда в живия суверен продължител на свещена раса, предопределена от бога да властвува.

Това колосално каменно семейство с бели очи под светлината на факлите още повече подтискаше злощастния жив принц, негов приемник.

Един галантерист подхвърли на жена си:

— Новият ни крал не изглежда много наперен.

Търговката отвърна, хилейки се:

— Прилича най-вече на рогоносец.

Не произнесе високо тези думи, но острият й глас отекна в тишината. Вироглавия трепна и с почервеняло от гняв лице се опита да открие оскърбителя. Всеки от свитата му бе извърнал очи, преструвайки се, че не е чул.

В горната част на парадното стълбище, от двете страни на сводестия вход, се издигаха симетрично статуите на Филип Хубави и Ангьоран дьо Марини. Защото първият кралски съветник единствен се радваше на честта статуята му да фигурира в галерията на кралете. Чест, оправдана между другото, тъй като реконструкцията и разкрасяването на двореца бяха предимно негово дело.

Но тази статуя на Ангьоран дразнеше повече от всичко Шарл дьо Валоа и всеки път, когато му се налагаше да мине край нея, той се възмущаваше, че един обикновен гражданин се бе издигнал така високо. „Толкова безочлив е станал в лукавството и интригантството си, че се държи като че ли е от нашата кръв. Много добре, месир — мислеше си Валоа, — ще ви смъкнем от цокъла, бог ми е свидетел, и много скоро ще ви дадем да разберете, че времето на омразното ви величие е отминало.“

— Месир Ангьоран — високомерно каза той на неприятеля си, — струва ми се, че кралят желае вече да остане в семеен кръг.

За да избегне скандала, Марини се престори, че не е почувствувал оскърблението. Но тъй като все пак държеше да покаже, че приема нареждания само от краля, той се обърна към него:

— Ваше величество, присъствието ми е необходимо за разрешаването на неотложни въпроси. Мога ли да се оттегля?

Луи мислеше за друго. Думите на галантеристката не му даваха покой.

— Вървете, месир, вървете — отвърна той припряно.