Морис Дрюон
Удушената кралица (4)

III
ПОСЛЕДНИЯТ ШАНС ДА СТАНЕ КРАЛИЦА

Доминиканецът в немилост пристигна тутакси, дълбоко развълнуван, че го вика лично толкова знатен благородник.

— Отче, вие познавате добре госпожа Маргьорит, тъй като я изповядвате. Кое е нейното слабо място?

— Плътта, монсеньор — отвърна капеланът, свеждайки скромно очи.

— Кой не знае това! Но все пак… Няма ли у нея някакво чувство, на което човек може да се позове, за да й втълпи някои неща, не само изгодни за нея, но и полезни за кралството?

— Не виждам, монсеньор, не виждам нищо у нея, което би се поддало… Освен в това отношение, за което ви намекнах… Душата на принцесата е корава като меч и дори затворът не е притъпил острието му. А, повярвайте ми, тя не е от лесните покаяници!

С ръце в ръкавите и наведено чело, капеланът се опитваше да се покаже едновременно благочестив и ловък. Не беше се стригал скоро и темето му над венеца от коси беше обрасло с ниско жълтеникаво руно. Бялото му расо беше изпъстрено с недобре заличени от прането винени петна.

Д’Артоа замълча, търкайки бузата си, защото тонзурата на капелана му напомни, че брадата му е почнала да расте.

— А в това отношение, за което ми споменахте — поде той, — намерила ли е тук нещо, за да…задоволи тази своя слабост, щом наричате така този вид сила?

— Доколкото зная, нищо, монсеньор.

— А Берсюме? Не се ли застоява при нея?

— Никога, монсеньор! Отговарям за това! — възкликна капеланът.

— А… с вас?

— О, монсеньор!

— Хайде, хайде — поде д’Артоа. — Виждали сме такива работи и познаваме не един ваш събрат, който, щом махне расото, е не по-малко мъж от всеки друг. Лично аз не виждам нищо лошо в това и дори ако искате да бъда искрен, бих го намерил даже похвално… Ами с братовчедка си? Дали двете дами не се утешават мъничко взаимно?

— Монсеньор! — възкликна капеланът, представяйки се за все по-непримиримо благочестив. — Вие искате да издам поверена ми при изповядване тайна.

Д’Артоа го потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде, капелане, не се шегувайте! Не са ви назначили за свещеник в затвор, за да пазите, а за да издавате тайни… на онзи, който има право на това.

— Нито госпожа Маргьорит, нито госпожа Бланш са се обвинили пред мен в подобно провинение, освен насън — каза капеланът със сведен поглед.

— Това не доказва тяхната невинност, а само благоразумието им. Знаете ли да пишете?

— Естествено, монсеньор.

— Така ли? — възкликна учудено д’Артоа. — Значи не всички монаси са така невежи, както разправят!… Тогава, отче, ще вземете пергамент, перо и всичко необходимо, за да се напише едно писмо, и ще ме чакате долу в кулата на принцесите, готов да се качите, щом ви извикам.

Капеланът се поклони. Той искаше да добави нещо, но д’Артоа се загърна в широкия си пурпурен плащ и излезе. Капеланът изтича подире му.

— Монсеньор, монсеньор — обърна се угоднически към него той, — бихте ли имали голямата добрина, ако не ви оскърбявам с молбата си, бихте ли имали огромната добрина…

— Какво има? Каква добрина?

— Ами да кажете на брат Рьоно, великия инквизитор, ако ви се случи да го видите, че все още съм негов много покорен син и да не ме забравя много дълго в тази крепост, където служа възможно най-добросъвестно, защото бог ме е пратил тук, но имам известни качества, монсеньор, както сам можахте да се уверите, и бих желал да ги приложа другаде.

— Няма да забравя, ще му предам — отвърна д’Артоа, макар да знаеше отлично, че няма да направи нищо.

Двете принцеси довършваха тоалета си в стаята на Маргьорит. Те току-що се бяха мили продължително пред огъня, като удължаваха умишлено това отново вкусвано удоволствие. По късите им коси още блестяха капчици. Тъкмо бяха облекли дълги бели ризи, твърдо колосани, много широки и пристегнати с шнур около шията.

Когато вратата се отвори, двете отстъпиха свенливо.

— О, мили братовчедки — провикна се Робер, — не се притеснявайте! Останете си така. Нали сме роднини! Пък и тези ризи ви скриват по-добре от роклите, в които се представяхте — до неотдавна. Имате вид на същински млади монахини. Но явно изглеждате по-добре, отколкото преди малко и руменецът ви се възвръща. Признайте, че съдбата ви много бързо се промени с моето пристигане!

— О, благодарим ви, братовчеде! — възкликна Бланш.

Стаята беше преобразена. Внесли бяха легло, два сандъка, които служеха за пейки, стол с облегало, триножни столчета и маса, върху която бяха сложени чинии, чаши и виното на Берсюме. Запалена бе свещ, макар малката и тясна камбанария на параклиса да не бе избила още пладне, навън валеше сняг и светлината на зимния ден не стигаше до вътрешността на кулата. В камината горяха дебели пънове и влагата излизаше с леко цвъртене на малки мехурчета откъм краищата им.

Веднага след Робер влязоха сержант Лален, стрелецът Гро-Тийом и още един войник. Те носеха гъста, димяща супа, дебел хляб, кръгъл като погача, баница с месо, тежка пет ливри, с позлатена кора, печен заек, парчета варена гъска, консервирана в мас, и няколко жалки круши, които Берсюме бе успял да открие в Андьоли, заплашвайки, че ще срине до основи градчето.

— Как? — извика д’Артоа. — Само това ли ни поднасяте, след като поръчах хубаво ядене?

— Истинско чудо е все пак, монсеньор, че можахме да намерим и това в такова гладно време — отвърна Лален.

— Гладно време за голтаците може би, които са такива безделници, че им се ще земята да ражда, без да я обработват, на не и за свестните хора! Откакто съм сукал от майчината си гръд, не съм имал по-бедна трапеза!

Затворничките мятаха погледи на млади хищници към сложените на масата лакомства, спрямо които д’Артоа показваше такова пренебрежение. Очите на Бланш бяха пълни със сълзи. А и тримата войници гледаха масата със смаяни и жадни очи.

Гро-Гийом, който се бе тъпкал само с варена ръж, се приближи внимателно да нареже хляба, тъй като бе свикнал да прислужва на масата на коменданта.

— Назад! — кресна му д’Артоа. — Не докосвай хляба ни с мръсните си ръчища! Сами ще си го нарежем.

Махайте се, докато не съм се разсърдил!

Щом стрелците си отидоха, той добави уж шеговито:

— Тъй да е! Нека свикна със затворническия живот. Кой знае…

Д’Артоа покани Маргьорит да седне на стола с облегало.

— Бланш и аз ще се сместим на пейката.

Наля виното и като вдигна канчето си, подхвърли на Маргьорит:

— Да живее кралицата!

— Не се подигравайте с мен, братовчеде — каза Маргьорит Бургундска. — Това е жестоко.

— Съвсем не се подигравам. Вникнете в точния смисъл на думите ми. Вие наистина сте кралица, поне днес… И аз чисто и просто ви пожелавам да сте жива.

След тези негови думи настана тишина, защото започнаха да се хранят. Всеки друг на мястото на Робер би се развълнувал, ако видеше как младите жени се нахвърлиха като последни беднячки на яденетата. Дори не се и опитваха да проявят привидна сдържаност, а направо сърбаха супата и лакомо отхапваха от баницата, почти без да си поемат дъх.

Набол заека на камата си, д’Артоа го въртеше над жаравата в огнището, за да го стопли, като междувременно не преставаше да наблюдава братовчедките си. Доволен смях се надигаше в гърдите му: „Ако сложа копаните им на земята, ще лазят на четири крака, за да ги лижат!“

Младите жени пиеха виното на коменданта, сякаш искаха наведнъж да наваксат седемте месеца, през които бяха пили вода от водоемите. Страните им порозовяха. „Ще се разболеят — мислеше си д’Артоа — и ще завършат деня, като си повърнат и червата.“

Самият той ядеше колкото цял взвод. Удивителният му апетит, наследствен в неговото семейство, не беше преувеличение и всяка негова хапка би трябвало да се раздели на четири, за да може да влезе в нормално гърло. Разкъсваше варената гъска, както обикновено се ядат пъдпъдъци, и сдъвкваше и костите. Извини се скромно, че не може да постъпи така и със скелета на заека.

— Заешките кости се чупят косо — обясни той — и раздират червата.

Когато най-сетне всеки утоли глада си, д’Артоа кимна на Бланш, за да я подкани да се оттегли. Тя стана, без да чака да й се повтаря, макар че краката й леко се огъваха. Главата й се въртеше и тя явно се нуждаеше спешно от постеля.

В този миг по изключение Робер изпита състрадание: „Ако излезе така на студа, ще пукне.“

— Запалили ли са огън и при вас? — осведоми се той.

— Да, благодаря ви, братовчеде — отвърна Бланш. — Животът ни съвсем се промени благодарение на вас. Ах, колко ви обичам, братовчеде… Наистина много ви обичам. Ще кажете на Шарл, нали… ще му кажете, че го обичам… да ми прости, защото го обичам.

Тя обичаше всички сега. Беше се хубавичко напила и едва не се строполи по стълбите. „Ако бях дошъл само за развлечение — помисли си д’Артоа, — тази хубавица съвсем не би се противила. Дайте достатъчно вино на някоя принцеса и скоро ще я видите да се държи като уличница. Но и другата ми се струва вече на градус.“

Той прибави още една голяма цепеница в огъня и напълни канчето на Маргьорит и своето.

— И така, братовчедке, размислихте ли?

Маргьорит изглеждаше съвсем размекната от топлината и виното.

— Размислих, Робер, размислих. И ми се струва, че ще откажа — отвърна тя, като доближи стола си до огъня.

— И таз добра, братовчедке, не говорите разумно.

— Напротив, напротив. Струва ми се, че ще откажа — повтори тя тихо.

Исполинът махна нетърпеливо с ръка. — Изслушайте ме, Маргьорит. Много изгодно е за вас да приемете именно сега. Луи е припрян по природа, готов е да отстъпи какво ли не, за да получи веднага онова, което желае. Никога друг път няма да бъдете в по-благоприятно положение. Съгласете се да потвърдите това, което се иска от вас. Делото няма защо да стига до светия престол. Може да бъде разгледано и от епископския съд в Париж. Преди да минат три месеца, вие ще разполагате свободно със себе си.

— А в противен случай?…

Тя се бе навела малко към огъня, обърнала длани към пламъците, и леко поклащаше глава. Шнурът, който пристягаше дългата риза около шията й, се бе развързал и тя предлагаше на погледите на братовчеда си дълбоко разтвореното си деколте.

„Мръсницата има все още хубави гърди! — помисли си д’Артоа. — И хич не й се свиди да ги показва.“

— А в противен случай?… — повтори тя.

— В противен случай, тъй или иначе ще се стигне до анулиране, миличка, защото винаги се намира довод, за да се анулира бракът на един крал. Щом имаме нов папа…

— А, значи все още нямаме папа? — попита Маргьорит.

Робер д’Артоа прехапа устни: бе допуснал грешка. Не бе съобразил, че в затвора Маргьорит Бургундска не знае нещо, известно на всички, а именно, че след смъртта на Климент V конклавът не бе успял да избере нов духовен отец. Сам бе дал добро оръжие на противницата си, която, ако се съдеше по първата й реакция, не беше толкова размекната от виното, колкото искаше да изглежда.

След като бе извършил вече това неблагоразумие, той се опита да го обърне в своя полза, като се престори на съвсем искрен — отлично владееше тази игра.

— Но именно в това е вашият шанс! — извика той. — И точно това искам да ви обясня. Щом онези обесници, кардиналите, които се пазарят за разни обещания като че ли са на панаир, се уморят да продават гласовете си и се споразумеят, Луи няма да има вече никаква нужда от вас. Ще постигнете само едно — да ви намрази малко повече и да ви държи завинаги затворена тук.

— Разбирам ви много добре. Но ми е ясно също, че докато няма папа, не могат да направят нищо без мое съгласие.

— Глупаво е да упорствувате, миличка.

Той се приближи до нея, обви шията й с тежката си лапа и започна да гали рамото й под ризата.

Допирът на тази голяма, мускулеста ръка като че ли смути Маргьорит.

— Какъв толкова голям интерес имате вие, Робер, да приема предложението? — попита го тихо тя.

Той се наведе толкова, че докосна с устни черните й къдрици. Миришеше на кожа и конска пот. На умора и кал. На дивеч и силна храна. Маргьорит бе сякаш обгърната от плътната мъжка миризма.

— Обичам ви много, Маргьорит — отвърна той. — Винаги съм ви обичал, знаете го. А сега интересите ни са обединени. Вие трябва да си възвърнете свободата, а аз искам да задоволя Луи, за да спечеля благоволението му. Виждате, че се налага да се съюзим. В същото време той плъзна дълбоко ръка под ризата на Маргьорит, без тя да окаже и най-малка съпротива. Напротив, облегнала глава на ръката на братовчеда си, тя сякаш се отдаваше.

— Не е ли жалко — поде Робер — това толкова красиво тяло, тъй нежно и съблазнително, да бъде лишено от естествени наслади?… Приемете, Маргьорит, и още днес ще ви отведа далеч от този затвор. Най-напред ще отидете в някоя приятна манастирска странноприемница, където ще мога да ви посещавам често и да бдя над вас…

Какво значение има наистина за вас да заявите, че дъщеря ви не е от Луи, след като никога не сте обичали това дете?

Тя вдигна поглед.

— Щом не обичам дъщеря си, нима това всъщност не е доказателство, че е наистина от моя съпруг?

Младата жена се замисли за миг с празен поглед. Пъновете в огнището рухнаха, като озариха стаята с избликналите искри. А Маргьорит внезапно се разсмя.

— Какво ви се стори толкова забавно? — попита я Робер.

— Таванът. Току-що забелязах, че прилича на тавана в кулата Нел.

Д’Артоа се изправи смаян. Неволно изпита възхищение пред толкова цинизъм и порочност. „Тя поне е истинска жена!“ — помисли си той.

Маргьорит го погледна: огромен пред камината, изправен на солидните си като стволове на дървета крака. Червените му ботуши бяха огрени от пламъците, а токата на колана му искреше.

Тя стана и го привлече към себе си.

— Ах, братовчедке — каза той. — Ако ви бяха омъжили за мен… или ако ме бяхте избрали за любовник вместо оня млад, глупав щитоносец, нещата съвсем нямаше да се развият така за вас… И щяхме да бъдем много щастливи.

— Може би — прошепна тя.

Той я държеше през кръста и му се струваше, че сам след миг Маргьорит ще загуби способност да разсъждава.

— Не е много късно, Маргьорит.

— Може би… — съгласи се тя със задавен глас.

— Да се отървем най-напред от писмото, което трябва да напишете, та после само да се любим! Да извикаме капелана, който чака долу…

Маргьорит рязко се освободи от прегръдката му и очите й гневно блеснаха.

— Чака долу, така ли? О, братовчеде, нима ме сметнахте толкова глупава да се поддам на ласките ви? Вие току-що постъпихте с мен както правят обикновено проститутките с мъжете: възбуждат ги, за да ги подчинят по-лесно на собствените си желания. Само че забравяте, че жените са по-силни в този занаят, а самият вие сте едва чирак.

Изправена, нервна, тя го гледаше предизвикателно, докато завързваше шнура на ризата си.

Робер я увери, че се лъже, че той желае само доброто й, че бил искрено влюбен в нея…

Маргьорит го гледаше подигравателно. Той отново я взе в обятията си и макар че сега тя се противеше, я отнесе към леглото.

— Не! — извика тя. — Няма да подпиша. Изнасилете ме, ако искате. Много сте силен, за да мога да ви се противопоставя, но ще кажа на капелана, ще кажа на коменданта, ще съобщя на Марини що за посланик сте и как сте злоупотребили с мен.

Вбесен, той я пусна.

— Никога, чувате ли, никога няма да ме накарате да призная, че дъщеря ми не е от Луи. Защото ако случайно Луи умре — пожелавам му го от все сърце, — дъщеря ми ще стане френска кралица и тогава ще трябва да се съобразявате с мен, кралицата — майка.

Д’Артоа се смая. „Умно разсъждава мръсницата — каза си той — и съдбата би могла да й даде право.“ Призна се за победен.

— Много малък шанс за успех имате — каза той накрая.

— Нямам никакъв друг, затова държа на него.

— Както искате, братовчедке — каза той и се отправи към вратата. Без ни дума за сбогом, слезе бързо по стълбата и завари долу капелана, посинял от студ под жълтеникавите си коси. Стиснал няколко гъши пера в ръка той удряше крака о плочите, за да се стопли.

— Вие сте магаре и половина! — му кресна д’Артоа. — И не знам къде, дявол взел го, откривате слабости у вашите покаяници!

После извика:

— Щитоносци, на конете!

Берсюме изскочи, все още с желязната каска на главата.

— Монсеньор, не искате ли да видите крепостта?

— Благодаря. Стига ми това, което видях.

— Вашите заповеди, монсеньор?

— Какви заповеди? Подчинявай се на онези, които си получил.

Доведоха коня му и Лорме подложи под крака му стремето.

— Ами разходите по обеда, монсеньор? — попита още веднъж Берсюме.

— Ще накараш да ти ги брои месир Марини! Хайде, спускайте моста!

С един скок д’Артоа се метна на седлото и подкара коня си в галоп. Последван от свитата си, той мина през караулното помещение. Сбърчил вежди, отпуснал безпомощно ръце, Берсюме гледаше конниците, които се спуснаха към Сена сред пръски кал.