Морис Дрюон
Удушената кралица (3)

II
МОНСЕНЬОР^[1] РОБЕР Д’АРТОА

 

Снегът по покривите се топеше и се стичаше от стрехите. Навсякъде метяха и се пребиваха от умора. Жилището на стражата ехтеше от пълните с вода ведра, плисвани обилно върху плочите. Смазаха веригите на подвижния мост. Извадиха пещите за топене на смола, като че ли крепостта щеше всеки миг да бъде атакувана. От времето на Ричард Лъвското сърце замъкът Гаяр не помнеше подобна суматоха.

Опасявайки се от внезапно посещение, комендантът Берсюме бе решил да приведе гарнизона си в пълна готовност. С юмруци на хълбоците и раззината за крясъци уста, той обхождаше помещенията, избухваше при вида на зеленчукови отпадъци, замърсяващи кухнята, с яростно повдигане на брадичката сочеше паяжините, увиснали по гредите, преглеждаше снаряженията. Някой стрелец бе загубил колчана си? Къде се бе дянал този колчан? Ами ръждясалите под мишниците ризници? Хайде, гребете с шепи пясък и търкайте, докато блеснат!

— Ако месир Парей внезапно се изтърси — крещеше Берсюме, — никак не ми се иска да му покажа банда просяци! По-живо!

И тежко на онзи, който не тичаше достатъчно бързо! Войникът Гро-Гийом, оня, който се надяваше, че ще им отпуснат допълнителна дажба вино, получи солиден ритник по пищяла. Сержант Лален беше на края на силите си.

Тъпчейки разкаляния сняг, мъжете внасяха отново в сградата не по-малко мръсотия, отколкото изхвърляха. Блъскаха се врати. Замъкът Гаяр напомняше къща, от която се изнасят. Ако принцесите искаха да избягат, това беше най-подходящият момент.

До вечерта Берсюме остана без глас, а стрелците му дремеха по зъбчатите стени.

Но когато след два дни още в първите часове на деня съгледвачите забелязаха в снежния пейзаж край Сена група конници, които се приближаваха с развят флаг откъм Париж, комендантът на крепостта се поздрави за взетите мерки.

Той бързо навлече най-хубавата си ризница, прикрепи към ботушите си шпори, дълги три пръста, сложи си железния шлем и излезе на двора. Имаше още малко време, колкото да огледа с неспокойно задоволство строения гарнизон, с блеснало в млечната зимна светлина оръжие.

„Поне няма да могат да се заядат за вътрешния ред — каза си той — и с повече основание ще мога да се оплача от ниската си заплата и от ненавременното изплащане на издръжката за хората ми.“

В подножието на стръмния бряг засвириха вече тръби и по варовитата почва зачаткаха конски копита.

— Решетките! Мостът!

Веригите на подвижния мост заскърцаха и само след минута петнадесет щитоносци с кралския герб на гърдите си, обкръжили едър мъж в червено, застанал на коня си като че ли изобразяваше собствената си статуя, прекосиха в галоп сводестото преддверие на стражата и влязоха във външния двор на замъка Гаяр.

„Дали пък не е новият крал? — помисли си Берсюме и се втурна насреща му. — Господи! Дали кралят не идва да вземе жена си?“

От вълнение дъхът му секна. Мина известно време, преди да може да различи ясно мъжа с яркочервен плащ, който бе скочил вече на земята, и като същински колос от сукно, кожа и сребро си проправяше път сред щитоносците. От конете се вдигаше пара.

— Пратеник на краля! — извика исполинът, като размаха под носа на Берсюме, без да му даде време да го прочете, един пергамент, на който висеше печат. — Аз съм граф Робер д’Артоа!

Приветствията не продължиха дълго. Монсеньор Робер д’Артоа насмалко не събори Берсюме, като сложи ръка на рамото му, за да докаже, че не е надменен. После поиска топло вино за себе си и свитата си с толкова гръмък глас, че съгледвачите от върха на кулата се извърнаха към него.

Още от предната вечер Берсюме се бе подготвил да блесне, да се покаже като образцов управител на безупречна крепост и да се представи така, че да си спомнят за него. Беше си приготвил и реч. Тя остана завинаги в гърлото му. Той се чу да смутолевя жалки ласкателства, поканиха го да пие от виното, което му заповядаха да поднесе, и го тикнаха в четирите стаички на жилището му, чиито измерения му се сториха смалени. Досега Берсюме винаги се бе смятал за снажен мъж, но пред този великан се почувствува джудже.

— Как са затворничките? — попита Робер д’Артоа.

— Много добре, монсеньор, много са добре, благодаря — отвърна глупаво Берсюме, сякаш го питаха за собственото му семейство.

И съдържанието на канчето отиде в кривото му гърло.

Но граф д’Артоа беше вече излязъл с широки крачки от жилището му и миг след това Берсюме се катереше след него по стълбата на кулата, където бяха настанени двете затворнички.

По негов знак сержант Лален издърпа с разтреперани пръсти резетата на вратата.

Маргьорит и Бланш чакаха изправени в средата на кръглата стая. И двете инстинктивно се приближиха една до друга и се хванаха за ръце.

— Вие, братовчеде! — възкликна Маргьорит.

Д’Артоа се бе спрял на прага, изпълвайки цялата рамка. Беше замижал. Тъй като не отговаряше нищо, разглеждайки жадно двете жени, Маргьорит поде, възвърнала самообладанието си:

— Разгледайте ни, да, разгледайте ни хубавичко! И вижте до какво жалко положение сме доведени. Доста различно от гледката на кралския двор и от спомена ви за нас, нали? Никакво бельо. Никакви рокли. Никаква храна и нито един стол, за да го предложим на толкова високопоставен гост като вас!

„Дали знаят? — питаше се д’Артоа, докато пристъпваше бавно към тях. — Дали знаят колко голямо е участието ми за тяхното погубване и че именно аз устроих клопката, в която попаднаха?“

— Свобода ли ни носите, Робер? — извика Бланш Бургундска.

Тя се приближи до исполина с протегнати ръце и блеснали в надежда очи.

„Не не знаят нищо — помисли си д’Артоа — и това ще улесни задачата ми.“

Той се обърна рязко към Берсюме:

— Изобщо ли не се пали огън тук?

— Не, монсеньор.

— Да се запали! И няма ли никакви мебели?

— Не, монсеньор. Заповедите, които бях…

— Незабавно мебели! Махнете този одър! Внесете легло, столове, донесете завеси, свещници! Не казвай, че нямаш. Видях всичко необходимо в жилището ти.

Той сграбчи коменданта за рамото.

— И нещо за ядене — подсети го Маргьорит. — Кажете на добрия ни ключар, който ни поднася храна, която и прасетата биха оставили в копанята си, да ни даде най-сетне едно свястно ядене!

— И ядене естествено, госпожо! — потвърди д’Артоа. — Млин с месо и печено. Пресни зеленчуци, хубави зимни круши и конфитюр. И вино, Берсюме, много вино!

— Но, монсеньор… — простена комендантът.

— Разбра, нали? Доволен съм от теб — кресна д’Артоа, изтиквайки го навън.

После захлопна с ритник вратата.

— Мили братовчедки — поде той. — Всъщност очаквах най-лошото и виждам с облекчение, че тъжното ви пребиваване тук не се е отразило никак на двете най-хубави личица във Франция.

— Все още се мием — каза Маргьорит. — Вода поне имаме.

Д’Артоа бе седнал на трикракото столче и продължаваше да разглежда двете затворнички. „Ах, мои птички — ликуваше мислено той, — ето докъде стигнахте, задето пожелахте да си набавите украшения на кралици за сметка на наследството на Робер д’Артоа!“ Същевременно той се мъчеше да отгатне дали телата на двете млади жени под шаячните рокли бяха загубили някогашните си красиви форми. Приличаше на голяма котка, която се кани да си поиграе с уловени в капана мишки.

— Маргьорит — попита той, — в какво състояние са косите ви? Пак ли са така гъсти?

Маргьорит подскочи като ужилена.

— Станете, монсеньор д’Артоа! — извика тя гневно. — Колкото и изпаднала да ме виждате тук, все още не мога да изтърпя някой мъж да седи в мое присъствие, щом самата аз съм права!

Той се надигна бавно, свали качулката си и поздрави Маргьорит с подигравателен жест. Тя се извърна към прозореца. Под ивицата светлина, която струеше от него, Робер можа по-добре да различи лицето на жертвата си. Чертите й бяха пак така красиви, но всякаква мекота бе изчезнала. Носът бе станал по-тънък, очите — хлътнали. Трапчинките, които до миналата пролет се очертаваха на кехлибарените й страни, се бяха превърнали в малки бръчици. „Я виж ти! — каза си д’Артоа. — Тя все още е бойка. Значи играта ще бъде по-забавна.“ Той обичаше да извоюва с борба победата.

— Братовчедке — обърна се към нея с престорено добродушие. — Съвсем не възнамерявах да ви обидя. Злеме разбрахте. Исках само да зная дали косите ви са пораснали достатъчно, за да можете да се покажете в обществото.

Маргьорит не можа да скрие радостното си потрепване. „Да се покажа пред обществото?… Това значи, че ще изляза оттук! Дали съм помилвана? Нима той ми носи трона? Не, не е това, би ми го съобщил веднага…“

Мислите й течаха много бързо и тя почувствува, че се олюлява.

— Робер, не ме карайте да се измъчвам. Не бъдете жесток. За какво сте дошли?

— Братовчедке, дойдох, за да ви…

Бланш нададе вик и Робер си помисли, че тя ще загуби съзнание. Нарочно бе спрял посред изречението си.

— …предам едно съобщение — довърши той.

Достави му удоволствие да види, че двете жени отпуснаха унило рамене, и да чуе разочарованите им въздишки.

— Съобщение от кого? — попита Маргьорит.

— От Луи, вашия съпруг и наш крал занапред. И от милия ни братовчед монсеньор дьо Валоа. Но мога да говоря само лично на вас. Нали Бланш може да се оттегли?

— Разбира се — каза покорно Бланш. — Ще си отида. Но кажете ми преди това, братовчеде… Шарл, моят съпруг…

— Смъртта на баща му много го опечали.

— А… какво мисли той… за мен? Споменава ли името ми?

— Струва ми се, че тъгува по вас, независимо от всичко, което изстрада по ваша вина. След случилото се в Понтоаз нито веднъж не сме го виждали така весел, както преди.

Бланш избухна в ридания.

— Мислите ли, че ще ми прости?

— Това зависи много от братовчедка ви — отвърна д’Артоа, като посочи Маргьорит.

Той отвори вратата, проследи Бланш с очи, докато тя се качваше на втория етаж, и я затвори след нея. После седна на тясната столица, иззидана встрани от камина та, и каза:

— Позволявате ли ми сега да седна, братовчедке?

Трябва преди всичко да ви уведомя какво е в момента положението в двора.

Леденият полъх от комина го принуди да стане.

— Тук човек наистина замръзва — измърмори той и пак се настани на столчето, а Маргьорит седна с подвити крака на покрития със слама одър, който й служеше за легло.

— Напоследък, откакто крал Филип изпадна в агония Луи, вашият съпруг, изглежда напълно объркан. Ако заспиш като принц, а се събудиш крал, е нужно известно време, за да привикнеш. Луи заемаше Наварския си трон чисто формално и там всичко вървеше без него. Ще ми кажете, че Луи е на двадесет и пет години и един мъж на тази възраст може да царува. Но вие знаете не по-зле от мен, че умът, без да искам да го оскърбявам, съвсем не е качеството, с което той блести. И така, на първо време чичо му Шарл дьо Валоа му помага във всичко и ръководи държавните дела заедно с Ангьоран дьо Мари ни. Досадното е, че тия двама много умни мъже не се обичат твърде и никак не се вслушват във взаимните си мнения. Явно е даже, че скоро изобщо ще престанат да се спогаждат и това положение няма да продължи дълго защото кралската колесница не може да бъде теглена от два коня, които се ритат в зенгиите.

Сега д’Артоа говореше със съвсем различен тон: спокойно и ясно, сякаш държеше да покаже, че бурното му встъпление е било до голяма степен шутовщина.

— Лично аз, както знаете — продължи той, — не обичам особено Ангьоран, който много ми е навредил и от все сърце поддържам братовчед си Валоа. Това ще рече, че във всичко съм негов приятел и съюзник.

Маргьорит се мъчеше да се ориентира в дворцовите интриги, в които д’Артоа внезапно я въвеждаше. Тя не беше в течение на нищо и й се струваше, че се събужда след продължителен духовен сън.

— Още ли ме мрази Луи?

— А, колкото до това, не ще скрия, страшно ви ненавижда. Признайте си, че има защо. Рогата, с които украсихте главата му, много му пречат: не може да си сложи френската корона! Отбележете, братовчедке, че ако на мен ми бяха сторили същото, съвсем нямаше да бия барабан из цялото кралство. Бих постъпил така, че макар привидно, честта ми да изглежда неопетнена. Но тъй или иначе вашият съпруг и покойният крал, свекър ви, бяха на друго мнение по въпроса и се стигна до това положение.

Той имаше нахалството да изказва съжаление за скандала, който с всички сили се бе постарал да предизвика.

— Първата мисъл на Луи пред изстиналия труп на баща му и единствената му мисъл оттогава насам е да излезе от неудобното положение, в което се намира по ваша вина, и да заличи срама, който сте му донесли.

— Какво иска Луи? — попита Маргьорит.

Д’Артоа повдигна огромния си крак и тропна два-три пъти с пета по плочите.

— Възнамерява да поиска анулиране на брака ви — отвърна той, — виждате, че копнее това да стане час по — скоро, щом ме е пратил незабавно при вас.

„Значи никога няма да бъда кралица на Франция!“ — помисли си Маргьорит. Безумните мечти, които бе лелеяла от предния ден, бяха разбити. Един ден бленуване срещу седем месеца затвор… и срещу цял живот?

В този миг влязоха двама войници с дърва и съчки и запалиха огън.

Щом излязоха, Маргьорит жадно протегна ръце към пламъците, които лумнаха аленочервени под каменния свод на камината. Тя постоя безмълвно известно време, наслаждавайки се на благотворната топлина.

— Така да е — въздъхна най-сетне младата жена. — Нека поиска анулиране. С какво мога да допринеса аз за това?

— Ех, братовчедке, работата е там, че можете да сторите много и ще са готови да ви бъдат признателни за няколкото думи, които няма да ви костуват нищо.

Оказва се, че прелюбодеянието не е довод за анулиране на брак. Абсурдно звучи, но е така. Бихте могли да имате и сто любовници вместо един и дори да се валяте в бордей, пак щяхте да бъдете завинаги омъжена за човека, с когото сте се свързали пред бога. Попитайте капелана или когото искате. Самият аз накарах да ми обяснят тия неща, защото никак не съм сведущ по църковно право.

Бракът изобщо не се разтрогва и ако искате да го анулирате, трябва да докажете, че е имало пречка да бъде сключен или че не е бил консумиран. Следите ли мисълта ми?

— Да, да, разбирам ви — потвърди Маргьорит.

— И ето — поде исполинът — какво измисли монсеньор дьо Валоа, за да помогне на Луи.

Той замълча и се изкашля.

— Съгласявате се да признаете, че дъщеря ви Жана не е от Луи. Признавате, че винаги сте отказвали да отдадете тялото си на съпруга си, така че не е имало истински брак. Заявявате съвсем честно това пред мен и пред вашия свещеник, който ще подпише показанията ви. Между предишните ви прислужници или близки все ще се намерят няколко услужливи свидетели, които да удостоверят този факт. Така връзката помежду ви няма да бъде вече неразривна и анулирането ще стане от само себе си.

— И какво ми се предлага в замяна?

— В замяна ли? — повтори д’Артоа. — В замяна на това, братовчедке, ви се предлага да бъдете отведена в някой манастир в Бургундското херцогство, докато бъде произнесено анулирането, и да живеете после, както ви е угодно и както ще бъде угодно на семейството ви.

Първият порив на Маргьорит беше да отговори: „Приемам. Заявявам и подписвам всичко, каквото искате, при условие да се махна оттук!“ Но тя забеляза, че д’Артоа я дебнеше, полуспуснал клепачи над сивите си очи и жестокият му поглед твърде малко съответствуваше на добродушния тон, с който се мъчеше да говори. „Ще подпиша — каза си тя, — а после пак ще ме държат затворена.“ Щом бяха дошли да се пазарят, значи имаха нужда от нея.

— Това ще означава да ме накарат да изрека една груба лъжа — заяви тя.

Д’Артоа избухна в смях.

— И таз добра, братовчедке! Вярвам, че сте изричали и други, без толкова много скрупули!

— Може да съм се променила и да съм се разкаяла. Трябва да размисля, преди да реша.

Робер д’Артоа смръщи лице в странна гримаса, като изви устни на една страна.

— Тъй да бъде! — каза той. — Само че мислете бързо. Трябва да бъда в Париж другиден сутринта за тържествената погребална служба за крал Филип в Парижката света Богородица. Двадесет и три мили без да свалям ботушите си. При тия пътища, по които затъваш в два пръста кал и се мръква рано, а се съмва късно, съвсем нямам време за губене. Ще си дремна един час и ще дойда да похапнем заедно. Няма да ви оставя сама, братовчедке, първия ден, когато ще ядете, както подобава. Сигурен съм, че ще вземете необходимото решение.

Той излезе бързо и едва не събори по стълбата стрелеца Гро-Гийом, който се качваше, плувнал в пот, с огромен сандък на гърба. Друга покъщнина беше струпана в подножието на стълбата.

Д’Артоа се вмъкна в опразненото жилище на коменданта на крепостта и се просна на единственото останало легло.

— Берсюме, приятелю, нека обедът бъде готов след един час — поръча му той. — И извикай прислужника ми Лорме, трябва да е сред щитоносците, за да ме пази, докато спя.

Защото този колос се плашеше само от едно — да не се изложи беззащитен на неприятелите си, докато спи. А пред всеки камериер или бакалавър^[2] той предпочиташе за свой пазач набития, пълен и посивял слуга, който го придружаваше навсякъде и му прислужваше за всичко, като еднакво ловко му доставяше момичета и промушваше безшумно всеки досадник, ако работата дойдеше до бой в някоя кръчма. Хитър отгоре на всичко, а преструващ се чудесно на наивник и двойно по-опасен, защото съвсем не вдъхваше опасения, Лорме беше отличен шпионин.

Запитаха ли го какво го привързва толкова силно към монсеньор д’Артоа, нашият човек отговаряше с широка усмивка, която разкриваше три липсващи зъба:

— Защото от всеки негов стар плащ мога да си ушия два!

Щом Лорме влезе при него, Робер затвори очи и мигом заспа с разперени ръце и разкрачени нозе. Коремът му се издуваше и спадаше от мощното му дишане.

Лорме седна на едно столче с кама върху коленете, готов да бди над съня на гиганта.

След един час гигантът се събуди сам, протегна се като огромен тигър и стана с отпочинало тяло и свеж ум.

— Сега ти иди да поспиш, добри ми Лорме, само че преди това извикай капелана!