Морис Дрюон
Удушената кралица (21)

VI
ПЪТЯТ КЪМ МОНФОКОН

Макар че отдушникът беше тесен, Ангьоран можеше да види между дебелите, взидани на кръст пречки модрото небе, на което блестяха априлските звезди.

Не му се спеше. Вслушваше се в редките нощни шумове на Париж — провикването на нощната стража, трополенето на селски каруци, откарващи зеленчуци в халите… От две седмици насам той бе възненавидял, както се ненавижда жив човек, този град, а сам бе разширил улиците му, бе разхубавил сградите, бе успокоил смутовете на този нервен град, в който всеки миг се долавяше пулсът на кралството, град, който цели шестнадесет години бе средище на мислите и грижите му.

Лошото му чувство се бе породило точно онази сутрин, когато Шарл дьо Валоа, опасявайки се да не би Марини да намери съучастници в Лувъра, бе решил да го премести в затвора Тампъл. Марини бе прекосил една част от столицата на кон, обкръжен от стрелци, и си бе дал сметка, че жителите — от толкова години той бе виждал само наведените им глави — го мразят. Оскърбленията, сипещи се при минаването му, изблиците на радост по улиците, заканително вдигнатите юмруци, подигравките, смеховете, заплахите със смърт, бяха за бившия ректор по-мъчително сгромолясване от самото му арестуване.

Човек, който дълго е управлявал хората, стараейки се да работи за общото благо, и който ясно съзнава колко много му е коствала тази задача, изпитва безкрайно голямо огорчение, когато внезапно забележи, че никога не е бил нито обичан, нито разбран, и започва да се пита дали правилно е живял живота си.

„Имах наистина всички почести, но не и щастие, защото никога нямах чувството, че съм завършил напълно делото си. Заслужаваше ли си толкова да се мъча за хора, които така дълбоко са ме мразели?“

И онова, което последва, беше също така ужасно. Върнаха го във Венсен, но този път не за да заседава ведно с висшите сановници, а за да се яви пред съд от барони и прелати и да изслуша духовника Жан д’Аниер, който в качеството си на прокурор прочете обвинителния акт.

— Non nobus, Domine, non nobis, sed nomini tuo…^[1] — възкликна Жан д’Аниер в началото.

От божие име той изреждаше четиридесет и едно обвинения срещу Марини: обсебване на държавни пари, измяна, злоупотреба, тайни връзки с враговете на кралството, все обвинения, основани на странни показания. Марини бе упрекнат, че до сълзи огорчил крал Филип Хубави, че изиграл монсеньор дьо Валоа при оценката на имението Гайфонтен, че го били видели да разговаря насаме сред някаква нива с Луи дьо Невер, син на Фландърския граф…

Ангьоран поиска думата. Отказаха да му я дадат. По зова се на правото си да извика на дуел, отказаха му. Обявиха го виновен, без да го оставят да се защити, сякаш съдеха мъртвец.

А между членовете на съда беше и Жан дьо Марини. Ангьоран много лесно можеше да си представи каква сделка бе сключил брат му, за да запази архиепископския сан, който сам той му бе издействувал. През целия този процес без разисквания Ангьоран търсеше погледа на по-младия си брат, но срещна само безизразно лице, извърнати очи и красиви ръце, бавно гладещи панделката на окачения на гърдите кръст.

— Няма ли да ме погледнеш, Юда? Няма ли да ме погледнеш, Каин? — мърмореше полугласно Ангьоран.

Щом дори брат му се нареждаше с такъв цинизъм сред обвинителите му, можеше ли да очаква от някого най-малък порив на честност или признателност?

Сред съдиите не заседаваха нито граф дьо Поатие, нито граф д’Еврьо: само с отсъствието можеха да изразят неодобрението си на тази пародия на правосъдие.

Дюдюканията на тълпата пак съпроводиха Марини при връщането му от Венсен в Тампъл, където този път го затвориха с окови на краката в същата килия, където бе живял Жак дьо Моле. Веригата му бе занитена на същата халка, където някога бяха закрепяли веригата на великия инквизитор и по мухлясалата стена още личаха резките, издълбани от стария рицар, за да отбелязва изтеклите дни.

„Седем години! Ние го осъдихме да прекара тук седем години, за да го пратим после на кладата! А аз съм затворен само от една седмица и вече разбирам всичко, което е изстрадал.“

От висините, от които упражнява властта си, закрилян от съдилищата, полицията, войската, държавникът не вижда човека в осъдения, когото предава на тъмничарите или на палача. Той смазва една съпротива. Марини си спомни какво неприятно чувство бе изпитал, когато тамплиерите се печаха на кладите на Еврейския остров. Тогава си даде сметка, че това не са вече абстрактни враждебни сили, а същества от плът и кръв, негови ближни. За кратък миг през онази нощ, упреквайки се при това за тази своя реакция като за слабост, той се бе почувствувал солидарен с изтезаваните. Сега, в килията, той изпитваше същите чувства. „Наистина всички бяхме прокълнати за това, което извършихме тогава!“

А после още веднъж го отведоха във Венсен, за да присъствува на най-зловещото, най-гнусното развихряне на омразата и низостта.

Като че ли всички обвинения срещу него не бяха достатъчни, като че ли трябваше на всяка цена да се заличи всяко съмнение в съвестта на кралството, скимна им да го обвинят в най-чудати престъпления, удостоверени от смайващо шествие лъжесвидетели.

Монсеньор дьо Валоа беше страшно горд, че е открил обширен магьоснически заговор, вдъхновен естествено пак от Ангьоран. Жената на Марини и сестра й, дам дьо Шантьолу, извършвали престъпни магии с восъчни кукли, изобразяващи краля, граф дьо Валоа и граф дьо Сен-Пол. Това поне твърдяха разни типове, дошли от улица Бурдоне, където с разрешението на полицията имаха магьоснически лаборатории. Довлякоха пред кралския съд една куца жена, явно дяволско изчадие, и някой си Павио, и двамата наскоро осъдени за подобна дейност.

Те без никакви задръжки се обявиха съучастници на дам дьо Марини, но болезнено се изненадаха, когато бе потвърдена присъдата, изпращаща ги на кладата. И лъжесвидетелите в този процес бяха измамени!

Най-сетне бе известено за смъртта на Маргьорит Бургундска и сред голямото вълнение, предизвикано от тази новина, бе прочетено писмото на кралицата, написано в навечерието на смъртта й до нейния съпруг.

— Убили са я! — извика Марини, който най-сетне прозря ясно цялата машинация на Валоа.

Но сержантите около него го принудиха да млъкне, а Жан д’Аниер прибави още една точка към обвинителния акт.

Напразно в дните, предшествували процеса, английският крал отново се бе намесил с писмо до шурея си, френския крал, заклевайки го да пощади Ангьоран. Напразно Луи дьо Марини се бе хвърлил в краката на Вироглавия, негов кръстник, молейки го за милост и справедливост. Щом произнесяха името на Марини, Луи X имаше само един отговор:

— Вдигнал съм ръце от него.

Повтори го още веднъж и във Венсен.

Тогава Ангьоран чу, че го осъждат на обесване, жена му щеше да бъде затворена, а имуществото му конфискувано.

Но Валоа продължаваше да се вълнува. Нямаше да си даде отдих, докато не видеше Ангьоран увиснал на въжето. И за да осуети всеки опит за евентуално бягство, определи трети затвор на своя враг — Шатле.

Така че през нощта на 30 април 1315 година Марини съзерцаваше небето през отдушника на една килия в Шатле.

Той не се боеше от смъртта. Тренираше се поне да приеме неизбежното. Но мисълта за проклятието натрапчиво обсебваше съзнанието му. Срещу него бе извършена такава пълна несправедливост, че той неволно виждаше отвъд внезапната човешка ярост явна поличба за нечия по-висша воля. „Дали наистина през устата на великия магистър е говорил божият гняв? Защо бяхме всички прокълнати, дори и ония от нас, които не бяхме назовани, само задето присъствувахме? Та нали действувахме за благото на кралството, за величието на църквата и чистотата на вярата? Какво предизвика ожесточението на небето срещу всеки от нас?“

Докато едва няколко часа го деляха от собственото му изтезание, той се връщаше мислено на отделните етапи на процеса срещу тамплиерите, като че ли именно в него, повече отколкото във всяка друга негова обществена или лична проява, се криеше върховното обяснение, което трябваше да открие, преди да умре. И изкачвайки бавно стъпалата на паметта си, с добросъвестната старателност, която бе влагал във всичко, той стигна до някакъв праг, където внезапно стана светло, и той разбра всичко.

Проклятието не идваше от бога. То идваше от него самия и се коренеше в собствените му дела. И това бе еднакво вярно за всички хора и за всички възмездия.

„Тамплиерите вече почти не спазваха правилата си. Отклонили се бяха от служенето на християнството и се занимаваха само с парични сделки. Порокът се промъкваше в редиците им и подкопаваше величието им. Затова те носеха в себе си своето проклятие и бе справедливо орденът им да бъде премахнат. Но за да ликвидирам тамплиерите, назначих за архиепископ брат си, амбициозен и подъл човек, който ги осъди за измислени престъпления. Така че никак не е изненадващо, че брат ми участвува в съда, който осъди и мен за измислени престъпления. Не трябва да го упреквам за измяната му: аз я подкладох… Защото Ногаре бе изтезавал много невинни хора, за да измъкне от тях признания, които той си въобразяваше, че са необходими за общественото благо, неприятелите му в крайна сметка го отровиха… Защото Маргьорит Бургундска бе омъжена от политически съображения за принц, когото не обичаше, тя му изневери. А защото изневери, бе разобличена и хвърлена в затвора. Защото изгорих писмото й, което можеше да освободи крал Луи, аз погубих Маргьорит и погубих същевременно самия себе си… Какво ще се случи на Луи, задето е заповядал да я убият, а обвини мен в това престъпление? Какво ще се случи на Шарл дьо Валоа, който тази сутрин ще ме обеси за прегрешения, измислени от него? Какво ще се случи на Клеманс Унгарска, ако приеме, за да бъде френска кралица, да се ожени за един убиец?… Дори когато сме наказани заради неверни обвинения, винаги има една истинска причина за възмездието. Всяка несправедлива постъпка, извършена за справедлива кауза, носи в себе си своето проклятие.“

И когато стигна до това откритие, Ангьоран дьо Марини престана да мрази когото и да било и да смята някого другиго отговорен за съдбата си. Това бе неговото дълбоко разкаяние, много по-ценно, отколкото заучените молитви. Той се чувствуваше напълно умиротворен и сякаш сдобрен с бога, за да приеме земният му път да завърши така.

Остана все така спокоен чак докато се зазори, все с усещането, че е още на онзи светъл праг, където бе стигнал в съзерцанието си.

Към шест часа сутринта долови през стените някакъв шум. Когато превото на Париж, заповедникът на Шатле и прокурорът влязоха, Марини се изправи бавно и зачака да свалят оковите му. Взе пурпурния плащ, който носеше в деня на арестуването си и се наметна с него. Усещаше странна сила и си повтаряше постоянно истината, блеснала пред него: „Всяка несправедлива постъпка, дори ако е извършена в името на справедлива кауза…“

— Къде ме водите? — попита той.

— В Монфокон, месир.

— Много добре е така. Аз заповядах да реконструират бесилката, така че ще приключа живота си на съоръжение, построено от мен.

Напусна Шатле в каруца, теглена от четири коня, като пред, зад и около нея яздеха няколко дружини стрелци и сержанти от градската охрана. „Когато управлявах кралството, вземах само трима сержанти за ескорт. А сега ме придружават триста, за да ме отведат към смъртта…“

Прав в колата, Марини отвръщаше на крясъците на тълпата:

— Добри хора, молете се за мен.

Шествието спря на края на улица Сен-Дьони пред манастира „Фий-Дийо“. Поканиха Марини да слезе и го заведоха в двора, в подножието на голямо дървено разпятие, издигнато под балдахин. „Вярно, така се прави, само че не съм присъствувал никога. А колко хора съм пратил на бесилото!… Дадени ми бяха шестнадесет години щастие в отплата за доброто, което съм можал да сторя, и шестнадесет дни злочестина и една утрин на смърт като възмездие за злото… Бог е милосърден.“

Свещеникът на манастира произнесе под разпятието молитвата за мъртвите пред коленичилия Марини. После монахини донесоха на осъдения чаша вино и три залъка хляб, които той бавно сдъвка, радвайки се за последен път на вкуса на земната храна. На улицата парижаните продължаваха да крещят. „Хлябът, който ще ядат след малко, няма да им се стори толкова вкусен, колкото залчетата, които ми дадоха“ — помисли си Марини, докато се качваше в колата.

Конвоят премина стените на града. След четвърт левга, излезли извън предградията, зърнаха, щръкнала на едно възвишение, бесилката Монфокон.

Изградена наново през последните години на мястото на старата, останала още от времето на Луи Свети, Монфокон приличаше на голяма недовършена зала без покрив. Шестнадесет зидани стълба, изправени към небето, се издигаха върху обширна квадратна площадка, поддържана самата тя от големи блокове недялан камък. В средата на площадката зееше широк трап, който служеше за костница. Бесилките бяха наредени около него. Зиданите стълбове бяха съединени с двойни греди и железни вериги, на които окачваха телата след екзекуцията. Оставяха ги да изгният, изложени на вятъра и гарваните, За да служат за назидание и да вдъхват респект към кралското правосъдие.

Този ден висяха десетина тела, едни голи, други облечени до кръста, а хълбоците им бяха препасани с парцал, в зависимост от това, дали палачите са имали право на всичките дрехи или само на част от тях. Някои трупове се бяха вече превърнали почти в скелети. Други бяха почнали да се разлагат, със зелени или черни лица и отвратителни течности, стичащи се от ушите и устата, и късове месо, откъснати от птиците, увиснали над дрехите. Отвратителна миризма се разнасяше наоколо.

Многочислена, ранобудна тълпа бе дошла да присъствува на изтезанието. Стрелците образуваха кордон, за да задържат човешките вълни.

— Не, отче — каза Марини.

Той отрече, че е искал да омагьоса краля или който и да е принц от кралското семейство, отрече, че е крал от държавното съкровище, отрече всички отправени срещу него обвинения и още веднъж заяви, че всички постъпки, за които го обвиняват, са били извършени по заповед или с одобрението на покойния крал, негов господар.

— Но аз съм извършил в името на справедливи каузи несправедливи постъпки и за тях се разкайвам.

Той изкачи зад главния палач каменната стълба, водеща към площадката, и с властния тон, който винаги бе имал, попита, посочвайки бесилките:

— Коя?

Хвърли последен поглед към ревящото множество като от висока естрада. Не позволи да завържат ръцете му.

— Не ме подкрепяйте!

Сам вдигна косата си и пъхна главата си на бик в примката, която му поднесоха. Пое си дълбоко дъх, за да задържи възможно най-дълго живота в дробовете си, стисна юмруци. Дръпнато от три чифта ръце, въжето го издигна на два тоаза над земята.

Макар да чакаше само това, тълпата нададе учуден крясък. Тя видя Марини да се гърчи няколко минути с изскокнали очи, като лицето му най-напред стана синьо, после мораво, с изплезен език, той махаше с ръце и крака, сякаш за да се покатери по невидима мачта. Най-сет-не ръцете се отпуснаха, конвулсиите отслабнаха, спряха и очите станаха безизразни.

А тълпата, винаги изненадваща, защото винаги е изненадана, млъкна.

Валоа бе заповядал осъденият да остане напълно облечен, та по-лесно да се разпознава. Палачите свалиха тялото, помъкнаха го за краката по площадката, подпряха стълбите си на предната част на Монфокон, към Париж, и закачиха на веригите, за да гние между труповете на неизвестни злосторници, един от най-бележитите министри, които Франция някога е имала.^[2]