Морис Дрюон
Удушената кралица (20)

V
УБИЙЦИТЕ В ЗАТВОРА

Когато посред нощ чу, че спускат подвижния мост на замъка Гаяр и в двора отеква тропот от много копита, най-напред Маргьорит Бургундска не сметна тези звуци за реални. Толкова дълго бе очаквала, толкова бе бленувала за този миг, откакто бе пратила писмото си до Робер д’Артоа, с което бе признала падението си и се бе отказала не само от всички свои права, но и от правата на дъщеря си в замяна на обещаното освобождение, което все не идваше!

Никой не й бе отговорил, нито Робер, нито кралят. Никакъв пратеник не се бе появил. Седмиците течаха в мълчание, по-унищожително от глада, по-изтощително от студа, по-унизително от плъпналата гад. Сега Маргьорит почти не ставаше от леглото, измъчвана от треска, за която душата имаше не по-малък дял от тялото, почти през цялото време със замъглено съзнание. Вперила широко разтворените си очи в мрака на кулата, тя с часове се вслушваше в ускорените удари на сърцето си. Тишината се изпълваше с несъществуващи шумове. В мрачевината витаеха злокобни заплахи, идващи вече не от земята, а отвъд нея. Бълнуванията през безсънните нощи разстройваха разсъдъка й… Филип д’Оне, красивият Филип, не беше напълно мъртъв, той вървеше със счупени нозе и кървящи вътрешности край нея. Тя протягаше ръка, но не можеше да го досегне. И все пак той я увличаше по пътя, който води от земята към небето, без да усещат земята, без никога да стигнат небето. И това жестоко пътуване щеше да продължи до веки веков, чак до Второто пришествие. Дали именно то не бе чистилището?…

— Бланш! — извика тя. — Бланш, идат!

Защото наистина в долния етаж на кулата щракнаха катинарите и резетата, вратата изскърца. Многобройни стъпки отекнаха по каменните стъпала.

— Бланш, чуваш ли?

Но отслабналият глас на Маргьорит бе заглушен от дебелата врата, която нощем делеше двете килии, и не стигна до горния етаж.

Светлината само на една свещ заслепи кралицата затворничка. Мъже се бяха струпали под сводестата врата Маргьорит не можа да ги преброи. Тя различаваше само исполина с червен плащ, светли очи и сребърен кинжал, който пристъпваше към нея.

— Робер — прошепна тя. — Ето ви най-сетне, Робер.

Един войник носеше стол зад влезлия и го сложи до леглото.

— Е, какво, братовчедке — каза той, сядайки. — Здравето ви като че ли не е блестящо, както ми казаха и както сам виждам. Какво ви боли?

— Боли ме всичко — каза Маргьорит. — Не зная вече дали изобщо живея.

— Крайно време беше да дойда. Скоро всичко ще свърши. Вашите врагове са повалени. В състояние ли сте да пишете?

— Не зная.

Д’Артоа накара да доближат свещта и разгледа по-внимателно изпитото, изсъхнало лице, изтънелите устни, неестествено лъскавите, потънали в орбитите, черни очи, полепналите от пот коси по издутото чело.

— Ще можете поне да продиктувате писмото, което кралят очаква. Капелане! — извика той и щракна с пръсти.

Бяла, смачкана и цялата на петна роба и жълтеникаво теме изплуваха от полумрака.

— Произнесоха ли вече анулирането? — попита Маргьорит.

— Но как, братовчедке, щом вие отказахте да признаете онова, което искаха от вас?

— Не съм отказала. Приех. Всичко приех… Не зная вече. Нищо не разбирам.

— Донесете стомна вино, за да се подкрепи — извика Робер, без да се обръща.

В стаята и по стълбата се чуха отдалечаващи се стъпки.

— Опитайте се да се съсредоточите, братовчедке — поде д’Артоа. — Сега поне трябва да приемете това, — което ще ви посъветвам.

— Но аз ви писах, Робер! Изпратих ви едно писмо, за да го предадете на Луи и в него признах… всичко, което вие желаехте… че дъщеря ми не е от него…

Стените, лицата сякаш се клатеха около нея.

— Кога? — попита Робер.

— Но отдавна… преди седмици, струва ми се, два месеца и оттогава все чакам да бъда освободена…

— Кому поверихте писмото си?

— Но… на Берсюме.

И изведнъж Маргьорит си помисли, обезумяла от уплаха: „Писах ли наистина? Ужасно е, но вече сама не зная… Не зная вече нищо.“

— Попитайте Бланш — прошепна тя.

Около нея настана страшна врява. Робер д’Артоа скочи и разтърси някого за яката, като крещеше така силно, че Маргьорит с мъка разбираше думите му.

— Но, да, монсеньор, лично аз… го занесох… — отговори уплашено Берсюме.

— Къде го предаде? Кому?

— Пуснете ме, монсеньор! Пуснете му! Ще ме удушите!… На монсеньор Марини. Подчиних се на получените нареждания.

Комендантът на крепостта не можа да избегне юмрука право в лицето, истински удар с боздуган, под който простена и залитна.

— Нима аз се наричам Марини? — крещеше д’Артоа. — Когато те натоварват с писмо до мен, другиму ли трябва да го дадеш?

— Но той ме увери, монсеньор…

— Млъкни, животно! След малко ще ти видя сметката. И щом си толкова верен на Марини, ще те пратя да му правиш компания в килията му в Лувъра!

После се обърна към Маргьорит:

— Изобщо не съм получил писмото ви, братовчедке. Марини го е задържал за себе си.

— А, така ли! — каза тя.

Чувствуваше се почти успокоена. Поне придобиваше увереността, че наистина е писала.

В този миг влезе Лален с исканата стомна вино. Робер д’Артоа седна отново и загледа как Маргьорит пие.

„Защо ли не взех отрова! — каза си той. — Това би било най-лесното средство. Колко съм глупав, не се сетих… Значи тя била приела, а ние не знаехме нищо. Да, много нелепо наистина. Но сега е премного късно, за да се промени каквото и да било. Пък и в състоянието, в което я виждам, едва ли й остава да живее още дълго.“

След като бе излял гнева си на Берсюме, той се почувствува чужд на цялата тази история и едва ли не печален. Седеше, грамаден, с ръце на хълбоците, обкръжен от въоръжени до зъби мъже пред този одър, върху който лежеше една омаломощена жена. А колко бе мразил Маргьорит, когато тя бе Наварска кралица и я очакваше в перспектива френският трон! Какво не бе скроил, за да я погуби, колко много интриги, пътувания, съюзил бе английския и френския двор срещу нея! Дори през същата зима, колкото и могъщ барон да бе самият той, колкото и жалка затворница да беше тя, с какво удоволствие би я смазал, когато му противопостави отказа си! Сега тържеството му го отвеждаше по-далеч, отколкото бе желал. Не изпитваше съжаление, но някакво безразличие и погнуса, горчива умора. Толкова средства, мобилизирани срещу едно измършавяло и болно тяло, срещу едно беззащитно съзнание! Омразата у Робер бе угаснала внезапно, защото не срещаше вече съпротива, съответствуваща на силата му.

Той дори съжаляваше, да, най-искрено, че писмото й не бе получено и си даваше сметка колко абсурдни са ходовете на съдбата. Без тъпото престараване на това магаре Берсюме крал Луи X щеше вече да може да се прежени, Маргьорит щеше да бъде настанена в някой тих манастир, а Марини вероятно още щеше да бъде свободен. Ако не и на власт. Никой нямаше да бъде принуден на крайни решения и самият той, Робер д’Артоа, нямаше да е тук, натоварен да екзекутира една умираща.

„Необходимо е да овдовее, но тайната трябва да остане в кръга на семейството“ — му беше поръчал Шарл дьо Валоа.

И Робер бе приел мисията, първо защото тя щеше да му даде известна власт занапред и над Валоа, и над краля. За подобни услуги човек винаги е длъжник… Пък и съдбата, ако поразмислиш малко, е абсурдна само привидно. Всеки с действията си, продиктувани му от собствената му природа, бе допринесъл нещата да не се развият иначе. „Та нали именно аз започнах лани тази история в Уестминстър? На мен тогава се пада и да я приключа. Но щях ли да я започвам, ако Марини, в желанието си да уреди женитбите с бургундските принцеси, не ме бе лишил от графството Артоа в полза на леля ми Мао? А Марини сега зъзне в Лувъра.“ Съдбата се показваше логична.

Робер осъзна, че всички в стаята го гледат: Маргьорит от одъра си, Берсюме, триещ брадичката си, Лален, взел отново стомната, слугата Лорме, облегнат на стената в полумрака, капеланът, притиснал до шкембето си дъсчица за писане. Всички бяха смаяни, гледайки го потънал в размисъл.

Гигантът се опомни.

— Сама виждате, братовчедке, какъв враг ви е Марини, както и на всички нас. Това открадното писмо ни дава още едно доказателство. Ако не бе Марини, бас държа, че никога нямаше да бъдете нито обвинена, нито съдена, нито подложена на такова наказание. Този измамник се чудеше как да ви навреди, както и на краля и кралството. Но днес той е задържан и съм дошъл да чуя оплакванията ви срещу него, за да ускоря както кралското правосъдие, така и вашето помилване.

— Какво трябва да заявя? — попита Маргьорит.

Изпитото вино още повече бе ускорило пулса й. Тя дишаше на пресекулки, притиснала с ръце гърдите си.

— Ще диктувам вместо вас на капелана — предложи Робер.

Доминиканецът в немилост седна на земята с дъсчицата за писане върху коленете. Сложената до него свещ осветяваше изотдолу лицата и на тримата.

Робер извади от чантата на пояса си сгънат лист с предварително написан текст, който прочете на капелана.

— „Господарю и съпруже, умирам, сломена от мъка и болест. Умолявам ви да ми простите, защото ако не го сторите бързо…“

— Момент, монсеньор, не смогвам да ви следя. Аз не пиша като вашите клеркове в Париж…

— „… защото, ако не го сторите бързо, чувствувам, че ми остава малко да живея и душата ми ще ме напусне. Всичко е по вина на месир дьо Марини, който искаше да ме очерни в очите ви и в очите на покойния крал чрез донос, в чиято невярност се заклевам, и чрез отвратителния режим, на който ме подложи, ме сведе…“

— Монсеньор, моля ви се… спрете за миг.

Капеланът потърси стъргалката си, за да изглади една грапавина на пергамента.

Робер изчака малко, преди да продиктува края:

— …сведе до сегашното ми окаяно положение. Още веднъж ви моля да ме избавите и ви уверявам, че никога не съм преставала да бъда ваша покорна съпруга по божия воля.

Маргьорит се надигна от одъра си. Не разбираше ни що от невероятното противоречие — сега пък искаха да се обяви за невинна!

— Но в такъв случай, братовчеде, всички ония признания, които искахте от мен?

— Не са вече необходими, братовчедке — отвърна Робер. — Писмото, което ще подпишете, замества всичко друго. Защото засега за Шарл дьо Валоа бе най-важно да събере възможно повече доказателства — верни или неверни-против Ангьоран. А за това си го биваше. То предлагаше и предимството да измие поне привидно позорното петно от краля и главно — в него самата кралица съобщаваше, че я грози опасност от близка смърт. Не може да се отрече, че Валоа и д’Артоа бяха хора с въображение!

— Ами Бланш? Какво ще стане с нея? Помислихте ли за Бланш?

— Не се грижете — отвърна Робер. — Ще направим всичко за нея.

Маргьорит драсна името си в долния край на пергамента.

Тогава Робер д’Артоа стана и се наведе над нея. Присъствуващите се бяха отдръпнали в дъното на стаята. Исполинът сложи ръка на рамото на Маргьорит.

— Сбогом, братовчедке — каза той. — Сбогом. Пожелавам ви да спите спокойно тази нощ.

— Робер — попита го тихичко тя, извръщайки назад глава, за да срещне погледа му, — когато дойдохте миналия път и искахте да ме имате, наистина ли ме желаехте?

Никой човек не е напълно безсърдечен. В този момент Робер д’Артоа изрече малкото милосърдни думи, излезли някога от устните му:

— Да, хубава братовчедке, много ви обичах!

Той почувствува, че тя се отпуска под ръката му, успокоена, едва ли не щастлива. Да бъде обичана, да бъде желана бе истинският смисъл в живота на тази кралица, много повече от всяка корона.

Тя видя, че братовчед й се отдалечава от нея ведно със светлината… Стори й се нереален, толкова бе висок, и й напомни в полутъмната килия непобедимите герои от далечните легенди.

Бялата роба на доминиканеца, вълчият калпак на Берсюме изчезнаха. Робер тикаше хората пред себе си. Спря се за миг на прага, като че ли се колебаеше и искаше да каже още нещо. После вратата се затвори, мракът стана пълен и Маргьорит, смаяна, не чу обичайното изщракване на резетата.

Значи не я заключваха вече и пропущането на този обичаен жест за пръв път след триста и петдесет дни й се стори обещание за освобождение.

Утре щяха да й разрешат да слезе и да се разходи на воля из замъка Гаяр. А после, много скоро, щяха да я вземат с носилка и да я отведат при дърветата и хората… „Ще мога ли да се държа на краката си? Ще имам ли сили? О, да! Силите ми ще се възвърнат!“

Челото й, шията, ръцете пламтяха. Но тя ще оздравее, знаеше, че ще оздравее. Знаеше също, че няма да може да заспи през остатъка от нощта. Но надеждата щеше да й бъде другарка до идването на зората!

Внезапно тя долови съвсем малък шум, не дори шум, по-скоро леко трепване в тишината от нечий сдържан дъх. В килията имаше някой.

— Бланш! — извика тя. — Ти ли си?

Може би бяха отключили и вратата към горния етаж. Не, не й се бе сторило, че се отваря. Пък и защо братовчедка й би се приближила толкова предпазливо? Освен ако… Освен ако внезапно не е полудяла…

— Бланш! — извика повторно Маргьорит с тревожен глас.

Отново настъпи тишина и Маргьорит си помисли за миг, че поради високата температура си въобразява, че има някой. Но в следния миг пак чу сдържаното дишане, вече по-близо, и леко дращене по пода като от нокти на куче. Може би наистина бе куче, кучето на Берсюме влязло след господаря си и забравено вътре. Или пък плъховете… плъховете с човешкото ситнене на стъпките си, с пробягванията, със странните си заговори и зае-тост нощем с тайнствени задачи. На няколко пъти в кулата се бяха появявали плъхове и Берсюме бе довеждал кучето си да ги изтребва. Но дишането на плъховете не се чува.

Тя рязко се изправи в постелята си с обезумяло от страх сърце. Някакъв метален предмет — оръжие или то-ка на колан, звънна в каменната стена. С отчаяно разтворени очи, Маргьорит се взираше в гъстия мрак.

— Кой е тук? — попита тя.

Отново настъпи тишина. Но вече знаеше, че не е сама И напразно сдържаше дъха си. Тревога, каквато никога досега не бе изпитвала, я задуши. Щеше да умре след няколко мига. Беше непоносимо уверена в това и ужасът, който я терзаеше в очакване на недопустимото, с удвояваше от ужаса, че не знае как точно ще умре, коя част от тялото й ще бъде сразена и чие е невидимото присъствие, което се примъква към нея покрай стената.

Някаква кръгла форма, малко по черна от нощта се блъсна изведнъж в леглото. Маргьорит нададе такъв вой, че Бланш Бургундска на горния етаж го чу през камъните и никога вече не го забрави. Викът рязко секна.

Две ръце метнаха чаршафа върху устата на Маргьорит и го увиха около шията й. С глава, опряна до масивна гръд, размахала ръце във въздуха и бореща се с цялото си тяло да се освободи, Маргьорит хъркаше задавено. Чаршафът около шията й се затягаше като на-шийник от разтопено олово. В слепоочията й забиха огромни бронзови камбани. Но убиецът владееше хватка, присъща само нему. Въжето на камбаните мигом се скъса и Маргьорит потъна в тъмната бездна, където няма стени, нито дъно.

В двора на замъка Гаяр Робер д’Артоа убиваше времето, пиейки канче вино с щитоносците си. След няколко минути до него се доближи Лорме и се престори, че затяга каишите на коня му. Факлите бяха угасени. Скоро щеше да съмне. Мъже и коне плуваха в сивкава мъгла.

— Свършено, монсеньор — прошепна Лорме.

— Никакви следи? — попита Робер с нисък глас.

— Предполагам, монсеньор. Лицето няма да посинее, счупих шийните прешлени. И оправих леглото.

— Не ти е било много лесно.

— Нали знаете, че съм като кукумявките, монсеньор: виждам в нощта. Д’Артоа се метна на седлото и извика Берсюме.

— Заварих госпожа Маргьорит в много лошо състояние. Много се опасявам, предвид състоянието й, че ще изкара тая седмица. Ако случайно умре, ето заповедите ми: препускаш за Париж, и то само в галоп, и се представяш право при монсеньор дьо Валоа, при никого другиго. При монсеньор дьо Валоа, нали ме разбра? Постарай се този път да не сбъркаш адреса и гледай да си държиш езика! Не забравяй, че твоят Марини е в затвора и можеш да попаднеш и ти в партидата, която се готви за кралските бесилки.

Зората се показваше вече зад гората на Андьоли и сивкаворозовият хоризонт леко светлееше. Долу рекичката проблясваше едва-едва.

Слизайки от стръмнината, Робер д’Артоа усещаше подскачането на коня, чиито топли хълбоци трепкаха под ботушите му. Той пое дълбоко сутрешния въздух.

— Хубаво е все пак да си жив — измърмори полугласно.

— Да, монсеньор, хубаво е — отвърна Лорме. — Днес сигурно ще имаме прекрасен слънчев ден.