Морис Дрюон
Удушената кралица (2)

I
ЗАМЪКЪТ ГАЯР

Кацнал върху варовит зъбер над градчето Пти-Андьоли, замъкът Гаяр се издигаше властно над цяла Горна Нормандия.

На това място Сена описва широк завой в тучните ливади. Замъкът Гаяр държеше десет левги нагоре и надолу по течението на реката.

Престъпвайки договорите, Ричард Лъвското сърце го бе построил преди сто години като предизвикателство срещу френския крал. Когато го бе видял завършен, стърчащ на шестстотин стъпки височина върху стръмния скалист бряг, чисто бял с прясно издялания си камък, с двойна крепостна стена, странични укрепления, решетки, зъбери и бойници, с тринадесетте кулички и голямата кула, Ричард бе възкликнал:

— Охо! Изглежда ми юначага!

И крепостта бе получила така името си^[1].

В отбранителните съоръжения на този исполински образец на военната архитектура бе предвидено всичко — пристъп, фронтална или обиколна атака, обграждане, изкачване на стените, обсада — всичко освен измяна.

Само седем години след изграждането му замъкът падна в ръцете на Филип Август, който същевременно отне на английския владетел и херцогство Нормандия.

Оттогава замъкът Гаяр се използуваше не толкова като крепост, а като затвор. Властта държеше там онези свои противници, чиято свобода застрашаваше държавата, а екзекутирането им би предизвикало смутове или конфликти с други сили. Който минеше по повдигащия се мост на тази цитадела, имаше малко надежда да види отново белия свят.

Цял ден под стрехите грачеха гарвани. Нощем вълци идваха да вият току в подножието на стените.

През ноември 1314 г. замъкът Гаяр, крепостните му валове и стрелковият гарнизон пазеха само две жени, едната на двадесет, другата едва на осемнадесет години — Маргьорит и Бланш Бургундски, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотен зат вор за изневяра на съпрузите си.

Беше последната сутрин на месеца в часа на утринната служба.

Параклисът се намираше във втория двор. Скалата му служеше за основа. Вътре беше мрачно и студено. По стените, лишени от каквато и да било украса, бе избила влага.

Имаше само три столчета — две вляво, заети от принцесите, и едно вдясно за коменданта на крепостта, Робер Берсюме.

Отзад стояха под строй войниците и по лицата им бе изписано същото отегчение и безразличие, както ако бяха ги повикали за събирането на фуража. Снегът, полепнал по подметките им, се топеше около тях и образуваше жълтеникави локвички.

Капеланът нещо се бавеше и не започваше службата. Обърнат гърбом към олтара, той триеше премръзналите си ръце с изпочупени нокти. Явно, непредвидено обстоятелство нарушаваше благочестивите му привички.

— Братя — произнесе той, — днес трябва да отправим особено горещо и особено тържествено молитвите си към небето.

Той се покашля, за да проясни гласа си, и се поколеба за миг, смутен от важността на събитието, което трябваше да оповести.

— Всевишният е призовал тези дни при себе си душата на нашия любим крал Филип. Тежка загуба за цялото кралство…

Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, пристегнати с касинки от грубо бежово платно.

— Нека ония, които са сгрешили пред него или са го оскърбили, се разкаят в сърцата си — продължи капеланът. — Нека ония, които приживе е засегнал с нещо, измолят за него милосърдието, от което се нуждае пред божия съд всеки смъртен в часа на смъртта, независимо дали е бил велик или нищожен…

Двете принцеси бяха паднали на колене и навели ниско глави, се мъчеха да прикрият радостта си. Не усеща ха вече студа, не чувствуваха тревогата и злощастието си. Огромна вълна на надежда ги заливаше. И ако в безмълвието си се обръщаха към бога, то бе за да му благодарят, че ги е избавил от страшния им свекър. От седем месеца насам, откакто ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-сетне им пращаше една добра вест.

Войниците в дъното на параклиса се размърдаха. Те шушукаха, пристъпвайки от крак на крак.

— Дали ще ни раздадат по някое сребърно су?

— Защото кралят е умрял ли?

— Така се правело, както съм чувал.

— Ами-и-и… За смъртта не, може би за коронясването на новия.

— А как ще се казва новият крал?

— Дали ще води войни, та да видим малко свят?

Комендантът на крепостта се извърна и грубо заповяда:

— Молете се!

Новината го изправяше пред нови проблеми. По-възрастната затворничка беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето ме ключар на френската кралица!“ — казваше си той.

Никога не е било лесно да си тъмничар на кралски особи. Робер Берсюме дължеше на двете осъдени жени, пристигнали при него с обръснати глави в края на месец април в каруци с черни чергила и ескорт от сто стрелци, най-лошите мигове от живота си. Две млади, прекалено млади жени, за да не изпитва състрадание към тях… Красиви, прекалено красиви, дори в грозните си шаячни рокли, за да не го вълнува близостта с тях през всичките тези дни, цели седем месеца… Ако съблазнеха някой сержант от гарнизона, ако избягаха, ако някоя от тях се обесеше или се разболееше тежко, все той, Берсюме, щеше да е виновен и упрекван за прекалената си мекушавост или суровост; във всеки случай нямаше да се отрази благоприятно на напредването му в службата. А и той като затворничките си съвсем нямаше желание да завърши дните си в крепост, шибана от ветровете, мокрена от мъглите, построена над тази част от долината на Сена, където от много време войната не се мяркаше вече, за да приюти две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.

Църковната служба продължаваше, но никой не мислеше нито за бога, нито за краля. Всеки бе загрижен само за себе си.

— Requiem aeternam dona ei Domine…^[2] — пееше капеланът.

Доминиканец в немилост, изпаднал поради зла съдба и влечение към виното до затворнически свещеник, капеланът се питаше, докато пееше, дали смяната на краля няма да донесе някаква промяна в собствената му участ. Той реши да престане да пие една седмица, за да спечели провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.

— Et lux perpetua luceat ei^[3] — отвръщаше комендантът.

Същевременно той си мислеше: „Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди. И толкова. Но не съм налагал произволни мъчения.“

— Requiem aeternam… — подемаше отново капеланът.

— Няма ли да ни отпуснат поне по една половница вино? — прошепна редник Гро-Гийом на сержант Лален.

Колкото до двете затворнички, те само мърдаха устни, но не смееха да произнесат нито дума от полагаемите се реплики. Гласовете им биха прозвучали премного ясно и премного радостно.

Разбира се, този ден във френските черкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип или си въобразяваха, че го оплакват. Но всъщност и тяхното вълнение беше един вид умиление над самите тях. Те бършеха очи, подсмърчаха, клатеха глави, защото ведно с Филип Хубави си отиваше и техният живот, всичките тия години под неговия скиптър, почти една трета от века, която щеше да носи неговото име. Мислеха за собствената си младост, даваха си сметка, че са остарели и бъдещето внезапно им се струваше несигурно. Дори когато умира, кралят си остава за другите олицетворение и символ на нацията.

Когато службата свърши, Маргьорит Бургундска каза на коменданта на крепостта, когато мина край него:

— Месир, искам да поговорим за важни неща, които засягат лично вас.

Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска, разговаряйки с него, го погледнеше в очите.

— Щом завърша обиколката си, ще дойда да ви изслушам, госпожо — отвърна й той.

После заповяда на сержант Лален да отведе затворничките, като му препоръча полугласно да удвои почитта и бдителността си.

Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, имаше само три големи, еднакви кръгли помещения, разположени едно над друго, всяко с камина и сводест таван. Трите етажа се свързваха с виеща се спираловидно стълба в дебелия зид. Отред охрана заемаше постоянно стаята в приземния етаж. Маргьорит бе настанена на първия, а Бланш — на втория. Нощем принцесите бяха разделени от дебели врати, заключени с катинари. Денем имаха право да общуват помежду си.

Когато сержантът ги придружи до стаята им и пантите и резетата в подножието на стълбата изскърцаха, те се спогледаха и под напора на едно и също чувство се спуснаха една към друга, викайки:

— Мъртъв е!

Прегръщаха се, танцуваха, смееха се, плачеха и безспир повтаряха: — Той е мъртъв!

Махнаха грубите си касинки и освободиха късите си, едва от седем месеца коси.

— Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало! — извика Бланш, сякаш щяха да я освободят начаса и не й оставаше нищо друго, освен да се погрижи за външния си вид.

Ситните и гъсти черни къдри на Маргьорит образуваха истински шлем върху главата й. Косите на Бланш бяха поникнали неравно на остри бледи кичури, подобни на стърнище. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.

— Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? — попита Бланш.

— Колко ли съм остаряла, за да ми задаваш такъв въпрос! — отвърна Маргьорит.

Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролетта насам — драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното изтезание на техните любовници, наложено пред очите им, посред площада в Понтоаз, оскърбителните крясъци на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха сред нагорещените камъни, леденият студ, откакто бе настъпила есента, вятърът, стенещ без отдих в стрехите, черната каша от елда, поднасяна им за ядене, ризите, по-груби от конска четина, сменяни веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да извиеха глави, не забелязваха нищо освен каската на невидимия войник, караулещ по обходния път… — всичко това много силно бе изменило характера на Маргьорит. Тя съзнаваше това и чувствуваше, че не може да не е изменило и лицето й.

Бланш с осемнадесетте си години и странното си лекомислие, поради което се люшкаше от пълна покруса към безумни надежди, Бланш, която бе в състояние внезапно да престане да хълца, защото от другата страна на зида пееше птичка, и да възкликне удивена: „Маргьорит? Чуваш ли? Птичка!…“, Бланш, която вярваше в поличби, в какви ли не поличби, и безспир блену-ваше, както други жени безспир бродират фестони, ако Бланш излезеше от затвора, би могла да си възвърне някогашния си тен, поглед и сърце. Маргьорит — никога.

От началото на пленничеството си досега тя не бе проляла нито една сълза, не бе признала ни веднъж, че изпитва угризение. Капеланът, който я изповядваше всяка седмица, бе ужасен от коравосърдечието й.

Нито за миг Маргьорит не се бе съгласила да признае, че е отговорна за нещастието си. Нито за миг не бе допуснала, че за внучката на Луи Свети, за дъщерята на Бургундския херцог, кралица на Навара и бъдеща кралица на Франция, любовта с един щитоносец е опасна, наказуема игра, която може да й коства честта и свободата. Оправдаваше се с това, че е била омъжена за човек, когото никак не е обичала.

Не се упрекваше, че се бе впуснала в любовната си връзка. Ненавиждаше противниците си и единствено срещу тях насочваше безполезните си гневни изблици: срещу зълва си, английската кралица, която я бе изобличила, срещу Бургундския род, който не я бе защитил, срещу кралството и законите му, срещу църквата и заповедите й. И когато бленуваше за освобождение, тя бленуваше главно за отмъщение. Бланш обви шията й с ръце.

— Сигурна съм, миличка, че е дошъл краят на нещастията ни.

— Ще дойде, ако действуваме хитро и бързо — отвърна и Маргьорит.

Тя кроеше мислено неясен план, хрумнал й по време на църковната служба, без да знае още докъде ще я до-веде. Във всеки случай искаше да използува новото си положение.

— Ще ме оставиш да говоря сама с този дангалак Берсюме. Какво не бих дала да видя главата му забучена на копие, а не щръкнала над раменете му — добави тя.

Малко след това двете жени чуха, че издърпват резетата на долната врата. Те сложиха отново касинките си. Бланш застана в нишата на тесния прозорец. Маргьорит седна на столчето, единственото, с което разполагаше. Комендантът на крепостта влезе.

— Дойдох в отговор на молбата ви, госпожо — каза той.

Маргьорит не отговори веднага, изгледа го от глава до пети и подхвърли:.

— Месир Берсюме, знаете ли кого охранявате занапред?

Берсюме извърна очи, сякаш търсеше нещо около себе си.

— Зная, госпожо, зная — отвърна той — и не преставам да мисля за това, откакто тази сутрин ме събуди конникът, отиващ в Крикбьоф и Руан.

— Вече седем месеца съм затворена тук. Нямам бельо, нямам мебели, нямам чаршафи. Ям същата каша като войниците ви и ми палят огън само един час на ден.

— Подчинявах се на заповедите на месир дьо Ногаре, госпожо.

— Гийом дьо Ногаре е мъртъв.

— Той ми бе изпратил нарежданията на краля.

— Крал Филип е мъртъв.

Отгатвайки накъде клони Маргьорит, Берсюме възрази:

— Но монсеньор дьо Марини е все още жив, госпожо, а той се разпорежда с правосъдието и затворите, както и с всичко друго в кралството, и аз съм напълно зависим от него.

— Таз сутрешният пратеник не ви ли донесе нови разпореждания за нас?

— Никакви, госпожо.

— Скоро ще ги получите.

— И аз ги очаквам, госпожо.

Берсюме изглеждаше доста възрастен за своите тридесет и пет години. Имаше угриженото и начумерено изражение, което обичат да си придават военните. Отначало принудено, то накрая им става присъщо. За всекидневната си служба в крепостта той носеше калпак от вълча кожа и стара, малко халтава ризница, почерняла и омазнена, набрана под колана му. Веждите му бяха сключени.

В началото на пленничеството си Маргьорит почти недвусмислено му се бе предложила с надежда да го превърне в свой съюзник. Той бе отклонил всеки неин аванс не толкова от добродетелност, колкото от благоразумие. Но го беше яд на нея за лошата роля, която му бе отредила. Днес се питаше дали разумното му поведение щеше да му донесе облага или наказание.

— Съвсем не ми беше приятно, госпожо — поде той, — да бъда принуден да се държа така с жени… при това толкова високопоставени като вас.

— Мога да си представя, месир, мога да си представя — отвърна Маргьорит, — защото у вас се чувствува рицарят и мерките, които са ви предписали, сигурно са ви били много противни.

Комендантът на крепостта произхождаше от простолюдието. Затова думата „рицар“ приятно погали слуха му.

— Само че, месир — продължи затворничката, — до гуша ми дойде да дъвча дърво, за да запазя зъбите си бели и да си мажа ръцете с мазнината от супата си, за да не се напукат от студа.

— Разбирам, госпожо, разбирам.

— Бих ви била благодарна, ако занапред ме предпазите от студа, гадините и глада.

Берсюме наведе глава.

— Нямам никакви нареждания в този смисъл, госпожо.

— Аз съм тук само поради омразата на крал Филип и неговата смърт ще промени всичко — поде Маргьорит самоуверено. — Нима ще чакате да ви заповядат да ми отворят вратите, за да засвидетелствувате малко повече почит на френската кралица? Не смятате ли, че това би означавало да действувате доста глупаво срещу собствената си съдба?

Военните често са нерешителни по природа, което ги прави склонни към подчинение и това е причина да губят много сражения. Макар да избухваше бързо в ругатни и да биеше лесно подчинените си, Берсюме не беше способен на инициатива в случай на непредвидена ситуация.

Между недоволството на жена, която по собствените й твърдения щяла да бъде всемогъща утре, и гнева на монсеньор дьо Марини, който бе всемогъщ днес, коя опасност да избере?

— Бих желала също госпожа Бланш и аз да можем да излезем за час или два от тия стени под ваша охрана, ако сметнете за уместно, за да видим и нещо друго, а не само зъбците на кулата и копията на стрелците ви.

Маргьорит избърза и явно прекали. Берсюме подуши хитрина. Затворничките му се опитваха да общуват с външния свят, а може би дори да се изплъзнат от ръцете му. Следователно не беше толкова сигурно дали щяха да се завърнат в двора.

— Тъй като сте кралица, госпожо, ще разберете, че изпълнявам вярно служебния си дълг — отвърна той — и не мога да престъпя нарежданията, които са ми дадени.

При тия думи той излезе, за да не бъде принуден да спори повече.

— Какво куче! — извика Маргьорит, когато той се скри от погледа й. — Овчарско куче, което знае само да лае и да хапе.

Маргьорит беше провела погрешна маневра. И сега беснееше, крачейки из кръглата стая.

И Берсюме не беше доволен. „Трябва да очаквам всичко, щом съм тъмничар на кралица“ — мислеше си той. А да очаква всичко за професионален войник означава на първо място да очаква инспекция.