Морис Дрюон
Удушената кралица (19)

IV
ГОРЯЩ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ ДА ОВДОВЕЕ

На всеки крал, на всеки човек са присъщи някои развлечения, които по-добре от всичко друго разкриват дълбоките склонности на природата му. Луи X не показваше особено влечение към лова, към състезанията, хватките при фехтуване и общо взето към всички физически упражнения, при които рискуваше да бъде наранен. От детските си години обичаше играта с кожени топки — „ла пом“. Само че много-бързо се задъхваше и сгорещяваше. Любимото му развлечение беше да се нас-тани с лък в ръка в някоя затворена градина и да прострелва в полет, от много близо, птици — гугутки или гълъби, — пускани една след друга от един щитоносец, кой-то ги измъкваше от голяма тръстикова кошница.

Възползувайки се от станалите по-дълги дни, той се бе отдал на това жестоко забавление в малкия двор на Венсен, подобен на манастирска градинка, когато чичо му и братовчед му доведоха късно следобеда архиепископа.

Зелената нискоокосена трева на двора беше замърсена с пера и кръв. Един гълъб, закован за крилото към дървен стълб от околовръстната галерия, продължаваше да се бъхта и писука. Други, ударени по-сполучливо, лежаха пръснати тук-там с вкочанясали сгърчени крачка. Вироглавия надаваше радостен вик всеки път, когато стрелата му пронижеше някоя птичка.

— Друга! — викваше тутакси той на щитоносеца.

Ако стрелата пропуснеше целта си и се удареше в някоя стена, Луи упрекваше щитоносеца, че е пуснал гълъба в неподходящ момент или не оттам, откъдето е трябвало.

— Господарю и племеннико — каза Шарл дьо Валоа, — струва ми се, че днес сте по-сръчен от когато и да било. Но ако благоволите да преустановите за малко подвизите си, ще ви занимая със сериозните въпроси, за които ви споменах.

— Какво? Какво има пак? — попита нетърпеливо Вироглавия.

Челото му беше влажно, а скулите червени. Забеляза архиепископа и направи знак на щитоносеца да се отдалечи.

— И така, монсеньор, вярно ли е, че вие ми пречите да имам папа? — обърна се той към прелата.

— Уви, господарю — отвърна Жан дьо Марини, — идвам да ви разкрия някои неща, които смятах, че се вършат по ваша заповед и с голямо огорчение узнавам, че били противни на волята ви.

След тия думи, възможно най-искрено и дори леко патетично, той докладва на краля за маневрите на Ангьоран с оглед забавянето на конклава и провалянето на всяка кандидатура, както на Дюез, така и на някой римски кардинал.

— Колкото и да ми е тежко, Ваше Величество, че съм принуден да разоблича грозните деяния на брат си — завърши той, — още по-тежко ми е да видя, че дейността му е насочена против благото на кралството и на църквата и че той изменя едновременно и на господаря тук долу, и на господаря горе на небето. Не го считам вече за член на семейството ми, защото когато човек се е отдал на моето поприще, истинското му семейство са бог и кралят.

„Още малко и този обесник ще ни разплаче от умиление! — помисли си Робер д’Артоа. — Наистина умее да си служи с езика си, мошеникът!“

Един забравен гълъб бе кацнал на стряхата на галерията. Вироглавия изпрати една стрела, която прониза птицата и размести керемидите.

После той внезапно се разсърди и кресна:

— Каква полза за мен от всичко това, което ми дрънкате? Избрали сте момент да разобличите злото, след като вече е извършено! Махайте се от очите ми, месир архиепископе, защото ще се разгневя!

Робер д’Артоа повлече архиепископа, чиято мисия беше вече приключена. Валоа остана сам с краля.

— Добре се наредих — продължаваше да се вайка той. — Ангьоран ме е излъгал, така да е! А вие тържествувате. Но какво печеля аз, че вие тържествувате? Вече сме средата на април. Лятото наближава. Спомняте ли си, чичо, условията на Мария Унгарска? „Преди лятото.“ За два месеца ще ми изберете ли папа?

— Честно казано, племеннико, не ми се струва вече възможно.

— Тогава нямате никакво основание да ми се перчите и надувате.

— Много пъти ви съветвах от зимата насам да изгоните Марини.

— Но щом това не е станало — изрева Вироглавия, — не е ли все пак по-добре да използваме него? Ей сега ще го извикам, ще му се скарам, ще го заплаша! Ще не ще, ще се подчини накрая!

Не по-малко упорит, отколкото вбесен, Вироглавия се връщаше все на Марини, като на единствена възможност. Той крачеше наслуки из двора, със залепнали по обувките му бели пера.

Всъщност всеки така добре бе провеждал собствената си игра — кралят, Марини, Валоа, д’Артоа, Толомей, кардиналите и дори Неаполската кралица, — че всички се оказаха в пълна безизходица, упреквайки се взаимно, без да могат да направят нито крачка напред. Валоа си даваше сметка за това, както и за това, че ако иска да запази преднина, трябва на всяка цена да изнамери средство да се излезе от затрудненото положение. И то да го намери бързо!…

— Ах, наистина, племеннико! — възкликна той. — Като си помисля само, че на два пъти овдовях в живота си, като загубих при това две образцови съпруги, мисля си, че действително е много жалко, че това не може да ви се случи с една безсрамна жена.

— Естествено, естествено… — каза Луи, — ако тази мизерница пукнеше…

Внезапно той се спря, погледна Валоа и разбра, че думите му не означаваха празно остроумничене или оплакване от несправедливостта на съдбата.

— Зимата беше студена, затворите са нездравословни за жените — поде Шарл дьо Валоа, — а и Марини отдавна не ни е уведомявал за състоянието на Маргьорит. Учудвам се, че е могла да устои на режима, на който е подложена… Може би Марини… такъв номер много му подхожда… скрива от вас, че тя скоро ще умре. Би трябвало да се отиде там…

И двамата оцениха тишината, която ги обкръжаваше. Между двама принцове е толкова важно да се разбират тъй добре, че думите да не са необходими…

— Вие ме уверихте, племеннико — каза само Валоа след известно време, — че ще ми предоставите Марини в деня, когато имаме папа.

— Бих могъл също така да ви го предоставя в деня, когато остана вдовец — отвърна Вироглавия, снишавайки глас.

Валоа поглади с отрупаните си с пръстени ръце пълните си бузи с червени жилки.

— Би трябвало най-напред да ми предоставите Марини, защото той командува всички крепости и не позволява да се влиза в замъка Гаяр.

— Така да бъде — каза Луи X. — Вдигам ръка от него. Можете да кажете на канцлера ви да ми представи за подпис всички заповеди, които сметнете за уместни.

Същия ден след вечеря Ангьоран дьо Марини, затворен в кабинета си, пишеше докладната записка, която бе решил да отправи към краля, за да поиска, съгласно новите разпореждания, разрешение да „хвърли ръкавицата“. Всъщност щеше да извика граф дьо Валоа на двубой и по този начин пръв поиска да бъдат приложени прословутите „харти на благородниците“, срещу които толкова се бе борил. Точно в този момент му съобщиха за пристигането на Юг дьо Бувил. Той го прие веднага. Бившият главен шамбелан на Филип Хубави беше мрачен и изглеждаше разкъсван от противоречиви чувства.

— Дойдох да те предупредя, Ангьоран — каза той, гледайки в килима. — Не оставай тази нощ у вас, защото искат да те арестуват. Узнах това.

— Да ме арестуват? Напразни закани! Няма да посмеят! — отвърна Марини. — Пък и кой би дошъл да ме задържи? Ален дьо Парей? Ален никога не би приел да изпълни подобна заповед. Той би бранил по-скоро със стрелците си двореца ми, ако бъда обсаден!…

— Грешиш, като не ми вярваш, Ангьоран. Не беше прав и в машинациите си през последните месеци, уверявам те. Когато някой заема пост като нашите, работи ли срещу краля, какъвто и да е той, работи всъщност против себе си. И аз в момента върша нещо против краля поради приятелството си към теб и защото бих желал да те спася.

Дебеланкото се чувствуваше наистина нещастен. Лоялен служител на владетеля, верен приятел, добросъвестен сановник, тачещ божиите заповеди и законите на кралството, той бе движен от еднакво честни пориви, станали внезапно непримирими.

— Ангьоран, научих това от монсеньор дьо Поатие, който в момента е единственият, последният ти поддръжник. Монсеньор дьо Поатие би желал да те отдалечи от бароните. Той посъветва брат си да те изпрати като заповедник в някоя далечна област, например в Кипър.

— Кипър! — извика Марини… — Да се оставя да ме заточат на остров на другия край на морето, след като съм управлявал френското кралство? Там ли искат да ме заточат? Или ще продължа да се разхождам като господар в Париж, или ще умра в него.

Бувил печално поклати посивялата си глава.

— Повярвай ми, не преспивай тази нощ у вас — повтори той. — И ако считаш дома ми за сигурно убежище… Постъпи съгласно волята си. Аз те предупредих.

Щом Бувил излезе, Ангьоран отиде в покоите на жена си и балдъзата си дам Шантьолу, за да ги постави в течение за опасността. Чувствуваше нужда да говори и да бъде между близките си. Двете жени бяха на мнение, че незабавно трябва да замине за някоя от земите им близо до нормандската граница и оттам, ако има опасност, да потърси убежище при крал Едуард.

Но Ангьоран се разгневи.

— Нима съм обкръжен само от жени и от скопени мъже!

И той си легна, както всяка друга вечер. Погали любимото си куче, накара камериера си да го разсъблече и му заповяда да смъкне топуза на стенния часовник, купен много скъпо, какъвто нямаше дори в много благороднически дворци. Припомни си мислено последните изречения от докладната си бележка до краля и ги записа. Доближи се до прозореца, дръпна завесата и се загледа в покривите на притихналия в тъмнината град. Уличните сержанти минаха по улица Фосе-Сен-Жермен, повтаряйки на всеки двадесет крачки машиналния си призив:

— Минава охраната… Полунощ е… Спете спокойно!…

Както винаги, бяха закъснели с четвърт час според часовника му…

Призори Ангьоран бе събуден от силно тропане на ботуши в двора и от удряне по вратите. Един обезумял от страх щитоносец дойде да го предупреди, че долу са дошли стрелци. Той заповяда да му донесат дрехите, облече се набързо и се сблъска в преддверието с жена си и сина си, които идваха разстроени при него.

— Вие бяхте права, Алипс — каза той на жена си, целувайки я по челото, — не се вслушах достатъчно в съветите ви. Заминете още днес с Луи.

— Бих тръгнала с вас, Ангьоран. Но сега не бих могла да бъда далеч от мястото, където ще ви подложат на страдания.

— Кралят е мой кръстник! — възкликна Луи. — Ще изтичам веднага във Венсен…

— Кръстникът ти има мозък на пиле и короната едва се държи на главата му — отвърна гневно Марини.

После, тъй като в преддверието беше тъмно, извика на лакеите:

— Хей! Дайте свещи насам! Елате да ми светите!

И когато лакеите се подчиниха на заповедта му, той слезе царствено между свещниците.

Дворът беше претъпкан със стрелци. В сивия утринен здрач пред вратата се открояваше нечий висок силует в ризница.

— Как прие, Парей?… Как се осмели? — възкликна Марини, вдигайки ръце.

— Аз не съм Ален дьо Парей. Той вече не командува стрелците — отговори офицерът.

Той се дръпна, за да направи път на един мъж в духовнически дрехи — канцлерът Етиен дьо Морне. Също както Ногаре осем години преди това бе дошъл лично да арестува великия магистър на тамплиерите, така и Морне идваше днес да задържи лично бившия ректор на кралството.

— Месир Ангьоран — каза той, — моля ви да ме последвате в Лувъра. Имам заповед да ви затворя там.

В същия час всички изтъкнати легисти буржоа на покойния крал — Раул дьо Прел, Мишел дьо Бурдьоне, Гийом Дюбоа, Жофроа дьо Бриансон, Никол дьо Локтие, Пиер д’Оржьомон — бяха арестувани в домовете си и отведени в различни затвори, а един отред стрелци бяха изпратени в Шалон за Пиер дьо Латий, приятеля от младини на Филип Хубави, когото умиращият крал така настойчиво бе искал да доведат край смъртната му постеля.

С тях сякаш цялото царуване на Железния крал влизаше в затвора.