Морис Дрюон
Удушената кралица (17)

II
СМЕТКИТЕ НА КРАЛСТВОТО

Спинело Толомей не беше припрян по природа. Той умува цели два дни. На третия сложи пелерина над подплатената си дреха, защото валеше суграшица и отиде в двореца Валоа. Беше приет много скоро от самия граф дьо Валоа, както и от д’Артоа, и двамата доста посърнали и кисели, преглъщайки зле поражението си и опитвайки се да градят нови неясни планове за отмъщение.

Дворецът изглеждаше много по-спокоен, отколкото миналите месеци и явно се чувствуваше, че благоприятният вятър духа към Марини.

— Монсеньори — каза Толомей на двамата благородници, — през последните седмици се държахте така, че ако имахте банка или се занимавахте с търговия, трябваше направо да затворите канторите си.

Той можеше да си позволи този наставнически тон. Извоювал си бе правото за него с две хиляди ливри, излезли не от неговия джоб, но получени с негова гаранция.

— Не поискахте мнението ми, затова не го изказах пред вас. Щях обаче да ви уверя, че човек, така могъщ и така хитър като месир Марини, няма да се забавлява да бърка в кралските ковчежета. Чисти сметки ли? Разбира се, че сметките са му чисти. Ако е спекулирал, правил го е по други пътища. После се обърна лично към граф дьо Валоа:

— Издействувах ви известна сума, монсеньор Шарл, за да спечелите по-лесно доверието на краля. Тази сума трябваше да бъде върната скоро. — Това ще стане, месер Толомей, ще стане.

— Но кога, монсеньор? Не ще посмея да се усъмня в думата ви. Сигурен съм за тия пари. Но все пак се интересувам кога и как ще бъдат изплатени. Вие вече не управлявате държавното съкровище. То премина отново в ръцете на Марини. От друга страна, не виждам да е издаден декрет за сечене на монети, което ни беше особено присърце, нито пък относно възстановяването на правото за водене на войни между отделните барони. Марини се противопостави.

— А какво можете да ни предложите, за да се справим с този вонящ глиган? — извика Робер д’Артоа. — Ние държим не по-малко от вас на това, повярвайте ни, и ако можете да предложите идея, по-добра от нашата, тя ще бъде добре дошла. В този лов имаме нужда от резервна хайка.

Толомей изглади гънките на дрехата си, скръсти ръце върху корема си и каза:

— Монсеньори, аз не съм ловец, но съм тосканец по рождение и зная, че когато не можеш да сразиш противника си в лицето, трябва да го атакуваш изотзад. Вие се впуснахте много открито в борбата. Престанете следователно да обвинявате Марини и да разпространявате навред, че е крадец, защото кралят удостовери, че не е.

Дайте вид известно време, че нямате нищо против той да управлява. Престорете се дори, че се помирявате с него. А после, зад гърба му, проведете разследване в прови-циите на кралството. Недейте да натоварвате с него кралските чиновници, защото са креатури на Марини защото именно те трябва да бъдат обследвани. Кажете на благородниците — независимо от ранга им, — на които имате влияние, да ви уведомят за машинациите на превотата. На много места само половината от взетиданъци стигат до държавната хазна. Когато не вземат пари, вземат хранителни продукти и ги препродават на непозволени цени. Проведете анкета, повтарям. И от друга страна, убедете краля да свика всички превота бирници и финансови служители, за да бъдат прегледани сметководните им книги. От кого? От Марини, подпомогнат естествено от барони и съветници от сметната палата. Същевременно ще се явят вашите анкетьори. Тогава, повярвайте ми, ще излязат наяве такива злоупотреби, при това чудовищни, че лесно ще можете да прехвърлите вината върху Марини, без да ви е грижа дали е невинен, или виновен. Ако направите това, монсеньор Шарл, вие ще имате на ваша страна бароните, на които не е приятно сержантите на Марини да се бъркат и разпореждат във владенията им. Ще спечелите и простолюдието, което измира от глад и търси отговорници за мизерията си. Ето, монсеньори, какъв съвет си позволявам да ви дам и бих го дал и на краля, ако бях на ваше място… Знайте освен това, че нашите ломбардски сдружения, които имат кантори на много места, могат да подпомогнат разследването, ако пожелаете.

Валоа размисли няколко мига.

— Най-мъчното ще бъде да убедя краля, защото засега е направо влюбен в Марини и брат му архиепископа, от когото очаква папа.

— Колкото до архиепископа, не се тревожете — отвърна банкерът. — Разполагам с намордник за него, с който веднъж си послужих, и пак ще му го надяна, щом стане нужда. Когато Толомей излезе, д’Артоа каза на Валоа: — Това човече безспорно е по-силно от нас.

— По-силно… по-силно… всъщност само изказва по точно на търговския си език нещата, за които и ние мислехме вече.

Все пак той побърза още на другия ден да се съобрази с указанията на капитана на ломбардците, който срещу гаранция от десет хиляди ливри, дадена на италианските му колеги, си предложи лукса да ръководи кралството.

Цял месец бе нужен на монсеньор дьо Валоа, за да убеди краля. Напразно повтаряше на племенника си:

— Припомнете си последните думи на баща ви.

Припомнете си, че ви каза: „Луи, узнайте час по-скоро състоянието на кралството си.“ Е, добре. Именно като свикате всички превота и бирници, ще узнаете това. И светият ни прадядо, чието име носите, ни дава пример.

Той заповяда да се проведе такава анкета през 1247 г…

И Марини не беше по принцип против едно такова събрание. Той виждаше в него случай да утвърди властта си над кралските чиновници. И той бе установил разпущане в администрацията. Само че смяташе за благоразумно да го отложи за по-късна дата. Твърдеше, че моментът е зле избран. Нищетата озлобяваше народа, лигите на бароните се вълнуваха и не биваше наведнъж да се отдалечават от местата им всички кралски чиновници.

Не можеше да се отрече, че след смъртта на Филип Хубави централната власт отслабваше. Всъщност два авторитета се противопоставяха, преплитаха се и взаим-но се унищожаваха. Подчиняваха се или на Марини или на Валоа. Люшкащ се между двете партии, зле осведомен, неспособен да различи клеветата от истината и по природа негоден да вземе рязко становище, Луи X гласуваше доверие ту на единия, ту на другия противник и си въобразяваше, че управлява, докато всъщност бе управляван.

Като отстъпи пред силата на лигите и се вслуша в мнението на мнозинството в съвета, на 19 март същата 1315 година — след три месеца и половина царуване — Луи подписа хартата на нормандските барони, последвана почти веднага от харти за бароните в Лангедок Бургундия, Шампания и Пикардия, като последната особено много интересуваше граф дьо Валоа и Робер д’Артоа. Тези декрети отменяха всички скандални за привилегированите класи разпореждания, с които Филип Хубави бе забранил турнирите, войните между отделните барони и предизвикателствата. Отново на благородните бе разрешено „да воюват помежду си, да яздят, да сноват свободно изстраната и да носят оръжие“…

С други думи френските благородници си възвръщаха скъпото потомствено право да се разоряват в истински или привидни битки, да се избиват и да опустошават при случаи кралството, за да разрешат частни-те си спорове. Какъв чудовищен монарх наистина, чия-то памет заслужаваше да бъде опозорена, бе човекът, който цели тридесет години ги бе лишил от тези почте-ни занимания!

Благородниците си възвръщаха също свободата да раз дават земи и да си създават нови васали, а следователно и нови доходи, без да се допитват до краля. За всеки спор между им те трябваше занапред да се явяват само пред благороднически съдилища. Кралските сержанти и превота вече не можеха да арестуват престъпниците или да ги призовават в съда, без най-напред да уведомят местния владетел. Свободните буржоа и селяни вече нямаха право освен в няколко изключителни случая да напускат земите на владетелите, за да потърсят кралска справедливост. Колкото до военните помощи и до задължението да набират опълчения, бароните получаваха известна независимост сами да решат дали желаят или не да участвуват в националните войни и ако участвуват, колко биха искали да им се плати.

Марини успя да вмъкне в края на хартите една неопределена формула за върховната кралска власт и всичко, което „по стар обичай принадлежи на суверена и никому другиму“. Тази юридическа формула даваше възможност на някой силен монарх да отнеме параграф по параграф всичко, което бе отстъпил. Валоа обаче се съгласи, защото щом се кажеше „стари обичаи“, той разбираше „Луи Свети“. Но Марини хранеше малко илюзии. Рухваше не само духът на всички институции на Железния крал, но и самите те рухваха. Марини напусна съвета на 19 март с изявлението, че са подготвили почвата за страшни размирици.

В същото време най-сетне бе решено да свикат превотата, ковчежниците и бирниците. Във всички наместничества и интендантства бяха изпратени официални анкетьори, наречени „реформатори“, без обаче да им бъдат дадени подходящи за сериозна ревизия срокове, защото събранието бе насрочено за средата на идния месец. И тъй като се чудеха къде да се състои, Шарл дьо Валоа предложи Венсен в памет на Луи Свети.

И така, в уречения ден Луи Вироглавия, перовете, бароните, висшите сановници и първите служители на короната, членовета на кралския съвет и на Сметната палата се запътиха с целия си параден блясък към замъка Венсен. Великолепното шествие привлече хората на праговете на къщите им. Момченца вървяха подире му с викове: „Да живее кралят!“ с надеждата да получат шепа бонбони. Пръснал се бе слухът, че кралят щял да съди бирниците и по липса на хляб нищо друго не можеше да задоволи повече народа.

Априлският ден беше мек, леки облаци се носеха по небето над дъбовете на Венсенската гора. Истинска пролет, която вдъхваше надежди. Ако гладът продължаваше да се шири, поне не им бе вече студено и хората си казваха, че тазгодишната реколта ще бъде добра, ако сланата не попари едва покаралото жито.

Близо до кралския замък бе издигната огромна шатра като за празненство или тържествена сватба и двеста бирници, ковчежници и превота бяха насядали кой върху дървени пейки, кой на земята, кръстосал нозе.

Под балдахин с извезани на него гербове на френския двор, младият крал с корона на глава и скиптър в ръка зае креслото си, нещо като сгъваем стол, напомнящ креслото от слонова кост, което, откакто съществуваше френската монархия, служеше за трон на суверена, когато беше извън двореца. Облегалките бяха украсени с глави на хрътки, а на седалката имаше червена коприне-на възглавница.

Перовете и бароните се настаниха от двете страни на краля, а съветниците от Сметната палата — зад дълги маси, закрепени на дървени подставки. Кралските чиновници с регистрите си бяха викани един след друг заедно с реформаторите, обследвали съответните области. Колкото и прибързана да беше анкетата, тя бе дала възможност да се съберат доста изобличителни сведения, повечето от които се оказаха верни. Почти във всички отчети личаха разхищения, произвол и злоупотреби, особено през последните месеци след смъртта на Филип Хубави и главно след като авторитетът на Марини бе подронен.

Бароните започнаха да негодуват, като че ли всички те са били образци на почтеност или като че ли разхищенията бяха засегнали собственото им имущество. В редовете на чиновниците се вся уплаха, някои предпочетоха тихомълком да се измъкнат, отлагайки за по-късно доклада си. Когато дойде ред на превотата и бирниците от областите Монфор-л’Амори, Дурдан и Дрьо, срещу които Толомей бе доставил на реформаторите съвсем точни обвинения, всички около краля се раздвижиха. Най-възмутен от висшите сановници и най-високо даващ израз на гнева си бе Марини. Гласът му заглуши всички гласове и той заговори така властно с подчинените си, че те наведоха гърбове. Той настояваше за възстановяване на злоупотребените суми, заплашваше с наказания. Но монсеньор дьо Валоа стана и рязко го прекъсна:

— Чудесна роля разигравате пред нас, месир Ангьоран! — възкликна той. — Само че няма никаква нужда да крещите в лицето на тези мошеници, защото са хора, назначени от вас, предани на вас и по всичко личи, че сте делили с тях.

Такава дълбока тишина последва това публично обвинение, че дори се чу далечно кукуригане на петел. Видимо изненадан, Вироглавия се оглеждаше надясно и наляво. Всеки сдържаше дъха си, защото Марини пристъпи към Шарл дьо Валоа.

— Месир — каза с дрезгав глас той, — ако измежду цялата тази сбирщина… — той посочи с разперени пръсти свиканите чиновници — … ако се намери само един сред тези лоши служители на кралството, който да потвърди по съвест и да се закълне, че ме е подкупил по някакъв начин или ми е предал най-малка сума от постъпленията си, нека излезе напред.

Тогава, тласкан от голямата лапа на Робер д’Артоа от редиците излезе превото на Монфор, чиято дейност се обсъждаше в момента.

— Какво имате да кажете? За въжето ли плачете? — подхвърли Марини.

Цял треперещ, с кръгло лице, белязано от виненочервено петно, превото стоеше безмълвен. Все пак достатъчно го бяха подучили, най-напред Гучо, после Робер д’Артоа, който предната вечер му бе обещал, че ще се избави от всякакво наказание, ако свидетелствува против Марини.

— Е, какво имате да кажете? — попита на свой ред граф дьо Валоа. — Не се бойте да признаете истината, защото любимият ни крал е тук, за да я изслуша и да отдаде справедливост.

Портфрюи коленичи пред Луи X и като скръсти късите си ръце, каза:

— Господарю, аз съм голям грешник. Принуден бях обаче от чиновника на монсеньор дьо Марини, който всяка година ми искаше една четвърт от данъците за гос-подаря си.

— Кой чиновник? Кажете името му и нека се яви! — извика Ангьоран.

— Какви суми сте му дали?

Тогава превото загуби самообладание, нещо, което можеха да предвидят подстрекателите, защото бе съмнително човек, огънал се пред Гучо, да не рухне в присъствието на Марини. Той произнесе името на чиновник, умрял преди пет години, заплете се, като назова друг съучастник, който обаче се оказа служител на граф дьо Дрьо, а не на Марини. Бе съвсем неспособен да обясни по какъв тайнствен път злоупотребените средства са могли да стигнат до ректора на кралството. Показанията му явно бяха неверни. Марини им сложи край с думите:

— Господарю, както сам можете да прецените, в брътвежа на този човек няма ни капка истина. Това е мошеник, който, за да се отърве, повтаря заучени, и то зле заучени думи на враговете ми. Нека бъда упрекнат, задето съм оказал доверие на подобни мизерници, чиято непочтеност бе така ярко разкрита. Нека бъда упрекнат в слабост, че не съм пребил от бой поне дузина от тях. Ще приема укора, макар че от четири месеца насам влиянието ми над тях бе твърде накърнено. Но нека не ме обвиняват в кражба. За втори път месир дьо Валоа си позволява това, но този път няма да го изтърпя.

Благородници и сановници разбраха тогава, че най-сетне големият спор между двамата ще се разрази.

Театрален, с ръка на сърцето, а другата, насочена към Марини, Валоа отвърна, обръщайки се към краля:

— Господарю, племеннико, ние сме излъгани от зъл човек, който премного дълго остана сред нас и чиито престъпления навлякоха проклятие над нашата фамилия. Той е причина за изнудванията, от които се оплакваме, пак той, за позор на кралството, издействува неведнъж примирие с фламандците срещу парите им. Затова баща ви изпадна в такава печал, че преждевременно си отиде. Ангьоран е виновен за смъртта му. Готов съм да докажа, че е крадец, че е предал кралството, и ако веднага не заповядате да го арестуват, кълна се, че няма повече да се мярна нито в двора нито във вашия съвет.

— Излъгахте, дявол ви взел! — извика Марини.

— Бога ми, вие лъжете, Ангьоран — отвърна Валоа. Те яростно се нахвърлиха един върху друг. Вкопчиха се за раменете. И хората видяха двамата принцове, двата бизона, единият от които бе носил короната на Константинопол, а другият бе имал възможност да се любува на статуята си в Галерията на кралете, да се бият като хамали, бълвайки ругатни, пред целия двор и цялата администрация на страната.

Бароните станаха, превота и бирници отстъпиха назад, събаряйки пейките. Луи X реагира по най-неочакван начин: затресе се от смях на креслото си.

Възмутен от този смях, както и от срамната гледка, която предлагаха двамата борещи се, Филип дьо Поатие излезе напред и с удивителна за толкова слаб човек сила раздели противниците, опрял ръце на гърдите им. Марини и Валоа се задъхваха с пурпурночервени лица и разкъсани дрехи.

— Чичо — каза Поатие, — как се осмелявате? Марини, овладейте се, заповядвам ви. Върнете се по домовете си и изчакайте да се успокоите.

Решителността и силата, които внезапно прояви двадесет и четири годишният младеж, внушиха респект на мъже, двойно по-възрастни от него.

— Идете си, Марини, повтарям — настоя Филип дьо Поатие. — Бувил! Отведете го!

Марини се остави да бъде повлечен от Бувил и излезе от замъка Венсен. Отдръпваха се от пътя му, както пред бик на корида, който се опитват да върнат зад преградата. Валоа не бе помръднал от мястото си. Цял трепереше от ненавист и повтаряше:

— Ще го обеся! Да не съм аз, ако не го обеся!

Луи X вече не се смееше. Намесата на брат му беше един вид урок по авторитет. Нещо повече, внезапно той си даде сметка, че е бил изигран. Подаде скиптъра си на своя шамбелан и каза грубо на Валоа:

— Чичо, трябва веднага да говоря с вас. Благоволете да дойдете с мен.