Морис Дрюон
Удушената кралица (16)

I
ГЛАДЪТ

От сто години насам населението на Франция не бе познавало такава мизерия и бичът на миналите векове, гладът, отново се появи.

В Париж цената на крина сол достигна десет сребърни су, а един чувал жито се продаваше едва ли не шестдесет су, небивало скъпо. Ненормалното поскъпване беше резултат, разбира се, преди всичко на плачевната реколта предишното лято. Но то се дължеше до голяма степен и на разстроената администрация, на вълненията, които лигите на бароните поддържаха в много провинции, затруднявайки търговския обмен, на паниката на хората, които трупаха храни в хамбарите от страх да не им липсват, и най-сетне на алчността на спекулантите.

През години на глад най-страшният месец за преживяване е февруари. Последните есенни запаси са изчерпани, а същевременно и телесната и душевна устойчивост. Студът се съюзява с глада. През този месец умират най-много. Хората не се надяват вече, че отново ще видят пролетта и това отчаяние у едни се превръща в униние, а у други в ненавист. Прекалено често ходят на гробището и всеки почва да се пита кога ще дойде и неговият ред.

В селата изяждаха кучетата, защото не можеха вече да ги хранят и ходеха на лов за котки, отново подивели. По липса на фураж добитъкът мреше. Хората се биеха около отпадъците след одирането им. Знаеше се, че от буковата кора става по-хубаво брашно, отколкото от дъбовата. Всеки ден се давеха младежи под леда на езерата при опитите си да уловят риба. Почти не бяха останали старци. Измършавели и капнали от умора, дърводелците без отдих ковяха ковчези. Мелниците бяха онемели. Обезумели майки люлееха трупчетата на мъртвите си деца. Понякога някой манастир биваше обсаден.

Но милостинята беше безсилна, когато можеше да се купят само погребални савани. Понякога залитащи орди идваха от селата в малките градчета с напразната надежда да си вземат насила хляб. Но те се сблъскваха с други изгладнели орди, идващи от градовете, и сякаш се запътваха към Второто пришествие.

Положението беше еднакво както в богатите области, така и в бедните, в Артоа, както и в Оверн, в Поату, както в Шампания, в Бургундия, както в Нормандия, Бос и Бри, а даже и в Ил-дьо-Франс. Същото беше и в Нофл и Кресе.

Проклятието, което тегнеше от една година над кралското семейство, се беше разпростряло като че ли през зимата над цялото кралство.

Когато, придружавайки Бувил, Гучо се върна от Авиньон в Париж, той прекоси засегнатата от страшното бедствие страна. Но настанен в превотствата или кралските замъци, снабден със звънко злато, за да насмогне на неимоверните цени в странноприемниците, той се бе отнесъл доста отвисоко към глада.

И една седмица по-късно, докато препускаше по пътя от Париж за Нофл, пак нехаеше за него. Подплатената му наметка беше топла, конят му вървеше бързо и той летеше към любимата жена. Изглаждаше мислено фразите, с които щеше да разкаже на хубавата Мари дьо Кресе, как бе говорил за нея с госпожа Клеманс Унгарска, скоро френска кралица може би, както и че нито един ден не е минал, без да си спомни за любимата си… това впрочем беше самата истина. Случайните изневери не само не пречат, а напротив, карат да мислиш за оня, комуто изневеряваш. И дори най-често именно на това се дължи постоянството на мъжете. После ще опише на Мари великолепието на Неапол… Чувствуваше се разкрасен от престижа на пътешествието и от високата мисия. Идваше, за да възбуди любов.

Едва когато наближи Кресе, тъй като много добре познаваше този край и го обичаше, Гучо отвори очи за нещо друго, а не само за себе си.

Пустите ниви, безмълвните селца, извиващият се само тук-там пушек над къщурките, отсъствието на каквито и да било животни, срещнатите няколко изпусталели и мръсни хора и главно погледите им, накараха младия тосканец да се почувствува неловко и несигурно. А когато влезе в двора на старото имение на брега на Модр, той предусети нещастието.

Нито един петел на торището, никакво мучене откъм оборите, никакъв лай на куче. Младежът се доближи, без никой — слуга или господар — да излезе насреща му. Домът изглеждаше мъртъв. „Дали пък всички са заминали? — попита се той. — Да не би да са ги арестували, докато ме нямаше? Какво се е случило? А може би тук е върлувала чума?“

Той завърза коня си за халката в стената и влезе в жилището. Пред него застана стопанката на Кресе.

— О, месир Гучо! — възкликна тя. — Наистина си мислех… наистина си мислех… Ето ви и вас…

Очите на дам Елиабел се напълниха със сълзи и тя се опря на една маса, като че ли залитна от изненада. Беше отслабнала поне двадесет ливри и се бе състарила с десет години. Силно опънатата доскоро рокля на ханша и гърдите сега й беше съвсем широка. Лицето й бе посивя-ло, а бузите й под вдовишката забрадка бяха увиснали.

За да прикрие изумлението си от промяната, станала с нея, Гучо хвърли поглед на голямата зала. Някога в нея се долавяше известно достойнство на благороднически начин на живот, поддържан въпреки скромните средсва. Днес всичко издаваше безпощадна мизерия, всичко бе потънало в прах, занемарено, жалко.

— Съвсем не сме в най-добрия си вид, за да приемем гост — тъжно промълви дам Елиабел.

— Къде са синовете ви?

— На лов, както всеки ден.

— А Мари?

— Уви! — възкликна дам Елиабел и сведе очи.

— Но какво се е случило?

Дам Елиабел повдигна рамене с отчаяно изражение.

— Тя толкова е отпаднала, толкова е отслабнала, че не се надявам да се съвземе някога, нито дори че ще дочака Великден.

— Но от какво е болна? — попита Гучо нетърпеливо обзет от тревога.

— От болестта, от която страдаме всички и от която мрат като мухи тук! Гладът, синьор Гучо. Помислете си, щом дебели тела, каквото беше моето, са съвсем изтощени, какви опустошения може да нанесе гладът при момичета, които още растат.

— Но боже мой, дам Елиабел! — извика Гучо. — Аз си мислех, че гладът засяга само бедните хора!

— А какви сме ние, ако не бедни? Само защото имаме благородническо звание и замък, който се руши, съвсем не сме в по-добро състояние. Цялото ни имущество на нас, дребните земевладелци, е в селяните ни и работата, която извличаме от тях. Но можем ли да очакваме да ни хранят, щом самите те нямат какво да ядат и умират пред вратата ни, протягайки ръка за парче хляб? Принудихме се да заколим добитъка си, за да го разделим с тях. Прибавете към цялата ни мизерия, че и превото ни накара, по заповед на краля, както казва той, да му доставим храни, навярно за да угоява сержантите си, защото те, виж, са всичките дебели… Когато селяните ни измрат, какво ще ни остане, освен и ние да сторим същото? Голата земя не струва нищо. Тя представлява нещо само дотолкова, доколкото я обработваш, а труповете, които заравяме в нея, няма да я накарат да ражда… Останахме без лакеи и слугини. Бедният ни куц приятел…

— Когото наричахте ваш щитоносец за рязане на месото?

— Да, нашият щитоносец за рязане на месото… — усмихна се тъжно тя. — Е, добре! Изпратихме го миналата седмица до гробището. Всичко е все така безрадостно.

Гучо поклати състрадателно глава. Но в цялата тази трагедия той се интересуваше само от едно лице.

— Къде е Мари?

— Горе, в стаята си.

— Мога ли да я видя?

— Елате.

Гучо тръгна подире й по стълбата. Тя се качваше бав-но, стъпало по стъпало, помагайки си с конопеното въ-же, закачено край спираловидното стълбище.

Мари дьо Кресе лежеше на тясно легло, стар стил Покривките не бяха оправени, а възглавниците бяха толкова повдигнати под гърдите на болната, че тя изглеждаше легнала върху наклонена плоскост, като че ли кря ката й ще се забият в земята.

— Месир Гучо… месир Гучо… — прошепна Мари.

Очите й бяха уголемени от сини кръгове. Дългите й кестеняво-златни коси бяха разпилени по възглавницата от износено до основата кадифе. Отслабналите й страни, крехката шия бяха тревожно прозрачни. Впечатлението за слънчева лъчезарност, която оставя ше по-рано, се бе заличило, сякаш голям бял облак бе минал над нея.

Дам Елиабел се оттегли, за да скрие сълзите си.

— Мари, хубава моя Мари — промълви Гучо, пристъпвайки към леглото.

— Ето ви най-сетне. Най-сетне се върнахте. Толкова ме беше страх, о, толкова ме беше страх, че ще умра, без да ви видя!

Тя гледаше напрегнато Гучо и в очите й се таеше важен и тревожен въпрос. Легнала наклонено върху повдигнатия дюшек и възглавници, тя не изглеждаше съвсем реална, а сякаш бе изрязана от някоя фреска или по-скоро от някой стъклопис.

— От какво сте болна, Мари?

— От слабост, мили, от слабост. И от непоносимия страх, че сте ме изоставили.

— Трябваше да отида в Италия по служба на краля и заминах толкова набързо, че не можах да ви предупредя.

— По кралска служба… — повтори тя тихо.

Безмълвният въпрос стоеше още в погледа й. И Гучо внезапно се засрами от цветущото си здраве, от подплатените си с кожа дрехи, от безгрижно прекараните в пътуване седмици, засрами се даже от неаполското слънце и главно от тщеславието, с което бе преизпълнен малко преди това, задето бе живял сред всесилните на този свят.

Мари подаде хубавата си отслабнала ръка. Гучо я улови. Пръстите им отново се запознаха, разпитаха се взаимно и накрая се съединиха, сплетени в жест, който обещава любов по-сигурно от целувката, като че ли ръцете на две същества се сливат в една и съща молитва.

Тогава безмълвният въпрос в погледа на Мари изчезна. Тя затвори клепачи и двамата постояха така, без да разговарят.

— Струва ми се, че като държа пръстите ви, черпя от тях сила — каза тя най-после.

— Мари, вижте какво ви донесох!

Той извади от кесията си две фини гравирани златни пластинки. На мода беше сред богатите класи да ги пришиват към якичките на наметките си. Мари взе плочките и ги вдигна до устните си. Сърцето на Гучо се сви. Бижуто, изработено и от най-сръчния златар във Флоренция или Венеция, не уталожва глада. „Бурканче мед или сладко от плодове би било днес по-подходящ подарък“ — помисли си той.

— Ще отида да намеря нещо, с което да ви излекувам — извика той.

— Да бъдете до мен, да мислите за мен, не искам нищо друго… Тръгвате ли си вече?

— Ще се върна след няколко часа.

Преди да пристъпи прага, той попита полугласно:

— Майка ви… знае ли?

— Не исках да разполагам с вас — отвърна Мари. — Вие трябва да разполагате с мен, ако бог пожелае да живея.

Като слезе в голямата зала, Гучо завари там дам Елиабел с двамата й сина. Току-що се бяха прибрали. С хлътнали лица и бляскави от умора очи, разкъсани и зле закърпени дрехи, Пиер и Жан дьо Кресе също носеха белезите на нищетата. Те се зарадваха на Гучо, както при вида на приятел. Но неволно изпитаха малко завист и горчивина заради цветущия външен вид на младия ломбардец. „Банката, решително, има повече борчески сили от аристокрацията“ — помисли си Жан дьо Кресе.

— Майка ни ви е разказала, а и сам сте видели Мари… — промълви Пиер. — Полюбувайте се на тазсутрешнияни лов. Един гарван, който си бе счупил крачето, и един лалугер. Пълноценен бульон за цяло едно семейство! Но какво искате? Пълно е с капани. Колкото и да заплашваме с бой с тояга селяните, ако ловуват за своя сметка, те предпочитат да понесат боя и да изядат дивеча. На тяхно място и ние бихме сторили същото. Останаха ни само три кучета…

— Дали поне ви служат добре миланските соколи, които ви подарих миналата година?

Двамата братя наведоха смутено очи. После Жан, по-възрастният се реши и отговори, дърпайки брадата си:

— Трябваше да ги отстъпим на превото Портфрюи, за да го склоним да ни остави последното прасе. Пък и нямахме вече стръв за тях.

— Много правилно сте постъпили. При случай ще ви набавя други.

— Тази невестулка, превото — възкликна Пиер дьо Кресе — съвсем не е станал по-добър, кълна ви се, откакто ни измъкнахте от ноктите му последния път. Само той е по-лош и от глада и го прави двойно по-мъчителен.

— Неудобно ми е, месир Гучо, че ще ви предложа толкова бедна трапеза — каза вдовицата.

Гучо се постара да откаже много деликатно, като изтъкна, че го чакат в кантората в Нофл.

— Ще гледам също да ви намеря някои припаси — добави той. — Не можете да продължавате така, особено дъщеря ви.

— Много ви благодарим за намерението — отвърна Жан дьо Кресе, — но няма да намерите нищо освен трева по пътя.

— Хайде де! — извика Гучо, потупвайки кесията си. — Няма да бъда ломбардец, ако не успея!

— И златото вече не е от полза.

— Това ще видим!

Речено бе всеки път, когато Гучо се отбиеше при това семейство, да играе ролята на рицар — избавител, а не на заемодавец. Той и не мислеше вече за тристата ливри дълг, изобщо неизплатени след смъртта на баща им.

Препусна към Нофл, убеден, че посредникът на кантората Толомей ще го извади от затруднението му. „Каквито ги познавам, сигурно благоразумно са се запасили или най-малкото знаят откъде да се снабдят, когато може да се плати.“

Но той завари тримата служещи, притиснали се един до друг край запаления торф. Лицата им бяха восъчни и носът, тъжно удължен към земята.

— От две седмици всякакъв трафик е прекъснат, синьор Гучо — му заяви управляващият кантората. — Не правим и една банкова операция на ден. Дадените в заем суми не се връщат и няма никакъв смисъл да се иска налагане на запор. Можеш ли да вземеш нищото… Залъка от устата?

Той повдигна рамене.

— Но ей сега ще се гостим с една ливра кестени и три дни ще си облизваме устните. Имате ли още сол в Париж? Да можехте само да ни пратите една крина! Превото в Монфор има, но не желае да я раздаде. Обра всичко наоколо, като че ли сме във война.

— Но истинска чума е вашият Портфрюи! — извика Гучо. — Ще си поговоря с него. Веднъж обуздах този измамник.

— Синьор Гучо… — опита се да прикани към благоразумие младежа управляващият кантората.

Но Гучо беше вече вън и пак яхна коня.

Чувство на ненавист, каквото никога досега не бе изпитвал, раздираше гърдите му. Само защото. Мари дьо Кресе умираше от глад, той мина на страната на бедните и страдащите. И по това си даде сметка, че истински я обича.

Той, ломбардецът, детето на парите, внезапно вземаше страната на бедняците. Сега забелязваше, че по сте-ните на къщите сякаш бе избила като влага смъртта.

Чувствуваше се солидарен със залитащите семейства, които вървяха след ковчезите, с мъжете със залепнала по скулите кожа и погледи на хищници.

Искаше да забие! камата си в корема на превото Портфрюи. Твърдо бе решен. И да отмъсти за Мари, за цялата област и да изпълни ролята си на съдник. Беше почти сигурен, че ще го арестуват. Той искаше да го арестуват, работата щеше да отиде много далеч. Представяше си как вуйчо му Толомей пуска в ход всичките си връзки. Месир дьо Бувил и монсеньор д’Артоа са предупредени. Процесът стига до парижкия кралски съд и дори до краля. И тогава Гучо щеше да възкликне: „Господарю, ето защо убих вашия прево!“

Измина в галоп левга и половина и възмущението му малко се поуталожи. „Не забравяй, момчето ми, че труп не плаща лихви“ — бе чувал толкова пъти от вуйчовците си банкери още от най-ранно детство. В крайна сметка всеки се сражава най-добре с оръжието, което му е присъщо. Подобно на всеки заможен тосканец, и Гучо боравеше не зле с камата, но това не беше истинската му специалност.

Така че като навлезе в Монфор-л’Амори, той забави леко ход, смири коня и духа си и се представи в превотството. Тъй като дежурният сержант не му оказа очакваното внимание, Гучо извади изпод наметката си подпечатания с кралски печат пропуск, издаден му по искане на Валоа с оглед мисията му в Неапол.

Указанията бяха доста неопределени… „Искам от всички байита, сенешали и превота да оказват услуга и да подпомагат…“ и затова Гучо можеше още да го използува.

— Кралска служба! — заяви той.

При вида на кралския печат сержантът от превотството тутакси стана вежлив и услужлив и изтича да отвори вратите.

— Ще нахраниш коня ми — заповяда му Гучо.

Хората, над които сме взели надмощие веднъж, обикновено се смятат предварително бити, когато отново се окажат пред нас. И да се опитат да се противопоставят, това нищо не променя. Водата продължава да тече в същото направление. Такива бяха отношенията и между Портфрюи и Гучо.

Със закръглени вежди, със закръглени бузи, със закръглено шкембе, превото, смътно разтревожен, кажи-речи се изтъркули, за да посрещне посетителя си.

Като прочете пропуска, още повече се смути. Какви ли бяха тайните функции на младия ломбардец? Дали не идваше да анкетира, да инспектира? Крал Филип Хубави си служеше с такива тайнствени агенти, които обхождаха кралството под прикритието на друга професия, изготвяха докладите си, а после внезапно се окажеш зад затворническа решетка…

— Ах, месир Портфрюи, преди всичко искам да ви кажа, че изобщо не съм споменал на по-отговорно място за онази история с безвъзмездното мито на владетелите на Кресе, по чийто повод се запознахме миналата година. Допуснах, че е станало грешка. Казвам ви го, за ваше успокоение.

Чудесен начин наистина да успокои превото! Все едно да му каже недвусмислено още в самото начало: „Припомням ви, че ви улових на местопрестъплението в злоупотреба с властта и мога да съобщя за това, когато пожелая.“

Кръглото като луна лице на превото леко пребледня и виненочервеното петно, което имаше от рождение на слепоочието и челото, изпъкна по-ярко.

— Много съм ви признателен, месир Бальони, че сте преценили така. Наистина бе станало грешка. Впрочем накарах да проверят регистрите.

— Значи имаше нужда да се проверят? — забеляза Гучо.

Превото разбра, че е казал опасна глупост. Решително този ломбардец имаше дарбата да забърква главата му.

— Тъкмо се канех да вечерям — каза той, желаейки час по-скоро да смени темата. — Бихте ли ми направили честта да споделите…

Почна да става раболепен. Хитростта съветваше Гучо да приеме: хората се издават най-добре на масата. Освен това Гучо бе препускал целия ден, без да хапне нищо. Така че, тръгнал от Нофл, за да убие превото, той се озова удобно настанен срещу него и използваше камата си само за да си отреже къс хубаво опечено прасенце-сукалче, плувнало в златиста мазнина.

Трапезата на превото в този терзан от глад край беше направо скандал. „Като си помисля само, че дойдох да взема нещо, за да нахраня Мари, а сам съм седнал да се тъпча!“ Всеки залък увеличаваше ненавистта му. И тъй като превото, въобразявайки си, че така ще настрои добре посетителя, му предлагаше най-добрите си провизии и най-редките си вина, при всяка нова настойчива покана да пие Гучо си повтаряше: „Ще даде сметка за всичко това злосторникът! Ще направя така, че ще увисне на въжето.“ Никое ядене не е било някога поглъщано от госта с повече апетит и с по-малка изгода за домакина. Гучо не пропускаше нито един случай да накара превото да се почувствува неудобно.

— Узнах, че сте си купили соколи, месир Портфрюи — попита го внезапно той. — Нима имате право да ходите на лов като благородниците?

Превото се задави с виното.

— Ходя с околните благородници, когато благоволят да ме поканят — отвърна бързо той.

Пак се опита да промени насоката на разговора и подхвърли:

— Вие като че ли много пътувате, месир Бальони.

— Наистина много — отвърна нехайно Гучо. — Връщам се от Италия, по поръчение на краля бях при неаполската кралица.

Портфрюи си спомни, че при първата им среща Гучо се връщаше от мисия при английската кралица. Този младеж трябва да беше много могъщ, щом го използваха главно като пратеник при кралици. И освен това винаги знаеше неща, които човек би предпочел да премълчи…

— Метр Портфрюи, служителите на кантората на вуйчо ми в Нофл са изпаднали в страшна нищета. Заварих ги болни от глад. Уверяват ме, че нищо не можели да си купят! — заяви внезапно Гучо. — Как обяснявате, че налагате данъци в натура на област, опустошена от глада, и че секвестирате малкото храна, която е останала?

— Ах, месир. Бальони, това е тежък проблем за мен и ми причинява голяма мъка, кълна ви се. Длъжен съм обаче да се подчинявам на заповедите от Париж. Трябва всяка седмица да изпращам по три каруци хранителни припаси, защото монсеньор дьо Марини се страхува от бунт и иска да държи столицата в ръцете си. Както винаги, селското население страда.

— И когато вашите сержанти събират припаси за три те каруци, те могат също така да напълнят и четири и да ви оставят едната.

Сърцето на превото се сви тревожно. Ах, каква мъчителна вечеря!

— Никога, месир Бальони, никога! Какво ще си помислите!

— Хайде, хайде, прево! Ами откъде идва всичко та ва? — извика Гучо, сочейки масата. — Пушените бутове не се закачат самички на чукчето на вратата ви, доколкото зная. А и сержантите ви не изглеждат така цветущи, каквито са, само от близане на лилиите на тоягите си.

„Ако знаех — помисли си Портфрюи, — нямаше да го посрещна така добре!“

— Виждате ли, работата е там, че ако искаш да поддържаш реда в кралството, трябва да храниш достатъчно хората, натоварени да бдят над него.

— Разбира се, разбира се. Отговаряте ми, както подобава. Човек, удостоен с такъв висок пост като вас, не мо-же да разсъждава, нито да действува като обикновените хора.

Той внезапно взе одобрителен и приятелски тон, ся-каш напълно се съгласяваше с доводите на събеседника си. Превото, който бе пил доста много, за да си вдъхне кураж, се улови на въдицата.

— Същото е и с данъците за простолюдието… — поде Гучо.

— Данъците?

— Ами да! Нали вие сте ги откупили. А трябва да живеете, да плащате на служещите си… Тогава по неволя трябва да вземете повече, отколкото ви се изисква за хазната. Как точно постъпвате вие? Удвоявате данъка, така ли? Така правят, доколкото зная, всички превота.

— Почти двойно повече събираме — призна превото откровено, мислейки си, че разговаря с добре осведомен човек. — Принудени сме. Още за да купя длъжността си, трябваше да намажа лапата на един от чиновниците на Марини.

— Наистина ли на чиновник на Марини?

— Ами да… И продължавам да му пъхам по една кесия в ръката всеки „Свети Никола“. Трябва да деля и с бирника си, а да не говорим колко ми измъква байито, който ми е началство. В крайна сметка…

— …не ви остава кой знае колко за вас самия, разбирам… В такъв случай ще ми помогнете и ще ви предложа сделка, от която никак няма да изгубите. Затруднен съм с изхранването на служителите ни в Нофл. Вие ще им отпущате всяка седмица сол, брашно, бакла, мед и прясно или изсушено месо, които им са нужни, като те ви ги плащат по скъпи парижки цени с добавка от три су на ливра. Готов съм дори да ви оставя двадесет ливри аванс — и той дрънна кесията си.

Звънът на жълтиците приспа напълно недоверието на превото. Той поспори малко, просто така, за количеството и цените. Учудваше се, че Гучо иска големи количества.

— Но вашите служещи са само трима. Наистина, ли им трябват толкова мед и сини сливи? О, мога, мога да им ги доставя…

Тъй като Гучо желаеше веднага да вземе със себе си известни провизии, превото го заведе в собствения си килер, който доста приличаше на склад.

Сега, след като сделката бе сключена, защо да се преструва? Превото изпитваше известно задоволство да покаже — безнаказано, както той си въобразяваше, — хранителните си съкровища. Вирнал нос, разперил късите си ръце, той се движеше между чували с леща и изсушен грах, миришеше сиренето, галеше с поглед нанизалите наденички.

Макар да бе прекарал два часа на трапезата, като че ли пак му се бе дояло.

„Този хубостник заслужава да дойдат да го оберат с вили“ — мислеше си Гучо.

Един лакей приготви обемист пакет с хранителни продукти, бутнаха го в чувал и Гучо го закрепи за седлото.

— Ако случайно на самия вас нещо ви липсва в Париж… — му каза превото, изпращайки госта си.

— Благодаря ви, ще се сетя за вас. Но навярно скоро ще ме видите пак и тъй или иначе бъдете сигурен, че ще се отзова за вас както подобава.

При тези думи той тръгна отново за Нофл, където предаде на тримата слисани служители половината си плячка.

— Така ще бъде всяка седмица — каза им той. — Уговорил съм с превото. Ще делите на две доставените продукти, едната половина за вас, другата за семейство Кресе: или те ще идват да я вземат, или вие ще им я отнасяте предпазливо. Вуйчо ми живо се интересува от тях. По-добре поставени са в двора, отколкото изглеждат. Бдете следователно за продоволствието им.

— В брой ли ще заплащат продуктите или да увеличим кредита им? — попита управляващият кантората.

— Ще водите отделна сметка и ще ми я докладвате.

Само след десет минути Гучо пристигна в имението и сложи до възглавницата на Мари дьо Кресе мед, изсушени плодове и бонбони.

— Предадох долу на майка ви пушено свинско, брашно, сол…

Очите на болната плувнаха в сълзи.

— Как успяхте?… Месир Гучо, да не би да сте вълшебник? Мед!… Ах, мед!

— Бих направил много повече, за да ви видя възстановена и за радостта да бъда обичан от вас. Всяка седмица ще получавате по толкова от моите служещи в Нофл… Повярвайте ми — каза й той с усмивка, — това е по-лесна работа, отколкото да откриеш кардинал в Авиньон!

Това му припомни, че не бе дошъл в Кресе само за да нахрани изгладнелите му собственици и като се възползва, че са сами, той попита Мари дали поверената й миналата есен за съхранение кутия е все още на същото място в параклиса.

— Не съм я пипала — отвърна тя. — Много се тревожех да не би да умра, без да зная какво трябва да сторя с нея.

— Не се грижете, ще я взема. И за бога, ако ме обичате, не мислете повече за смъртта!

— Вече не мисля — каза тя и му се усмихна на свой ред.

Той се раздели с девойката, която вкусваше с наслада неговия мед.

„Цялото злато на света, готов съм да дам цялото злато на света, за да видя лицето й така щастливо! Тя ще живее, сигурен съм. Болна е от недояждане, разбира се, но главно от мъка по мен“ — мислеше си той с приятното тщеславие на младостта.

Когато слезе в парадната зала, той извика дам Елиабел настрана и й каза, че е донесъл от Италия чародейки реликви и би желал да се помоли насаме в параклиса за здравето на Мари. Вдовицата се очарова, че един толкова предан, енергичен и умен младеж е същевременно така набожен.

Като взе ключа от нея, Гучо отиде в параклиса и заключи вратата. Лесно намери плочата до олтара и измъкна измежду ронещите се кости на някой далечен благородник дьо Кресе оловната кутия, в която освен копието на сметките на английския крал и на монсеньор д’Артоа се съдържаше разписката, удостоверяваща злоупотребата на архиепископ Жан дьо Марини.

„Ето една чудесна рекликва, който ще излекува кралството“ — каза си той.

Постави плочата на мястото й, посипа я с малко прах и излезе, придавайки си набожно изражение.

Малко след това той тръгна на път, изпратен с благодарности, прегръдки и благословии от владетелката на имението и двамата й сина.

Не беше още прекосил рекичката Модр, и братята дьо Кресе се втурнаха към кухнята.

— Почакайте, момчетата ми, почакайте поне да ви сготвя ядене! — каза дам Елиабел.

Но не можа да попречи на двамата братя да си отрежат големи кравайчета от сухата наденичка.

— Не мислите ли, че Гучо е влюбен в Мари и затова се грижи толкова много за нас? — забеляза. Пиер дьо Кресе. — Не ни иска дълговете, нито дори лихвите, а напротив, отрупва ни с подаръци.

— Не, не — отвърна живо дам Елиабел. — Просто ни обича, това е всичко. Чувствува се почетен от дружбата с нас.

— Не би бил много лоша партия — обади се пак Пиер.

По-възрастният, Жан, измърмори недоволно нещо в брадата си. За него, като глава на семейството, перспективата да даде сестра си на един ломбардец противоречеше на всички благороднически традиции.

— Ако намеренията му са такива, никога не бих приел…

Но тъй като устата му бе пълна, той не довърши мисълта си. Някои обстоятелства приспиват временно скрупули и принципи, й Жан дьо Кресе замълча замислен, продължавайки да дъвче.

А Гучо, на път за Париж, се питаше дали не е сбъркал, като си тръгна така бързо и не използва случая да поиска ръката на Мари.

„Не, нямаше да бъде деликатно. Не се предявява подобно искане на гладни хора. Щеше да изглежда, че се възползвам от нещастието им. Ще изчакам Мари да оздравее.“

Всъщност не му бе достигнала смелост и той си търсеше извинения.

Умората в края на деня го принуди да спре. Спа няколко часа във Версай, тъжно и усамотено селце сред нездравословни блата. И там селяните умираха от глад.

На другата сутрин Гучо пристигна на улицата на банкерите. Тутакси се затвори с вуйчо си и му разказа възмутен за всичко, което бе видял. Разказът му продължи цял час. Седнал пред камината, месер Толомей го слушаше съвсем спокойно.

— Добре ли направих за семейство Кресе? Одобряваш, нали, вуйчо?

— Разбира се, разбира се, че одобрявам, приятелю. И още по-драговолно, защото няма никакъв смисъл да се спори с влюбен младеж… Донесе ли разписката на архиепископа?

— Да, вуйчо — каза Гучо и му подаде оловната кутия.

— Казваш, значи, че превото на Монфор те уверил, че взема двойно по-големи данъци и дава една част на чиновник на Марини? Знаеш ли на кой негов чиновник?

— Мога да узная. Онзи обесник сега ме смята за свой добър приятел.

— И твърди, че и другите превота правят същото?

— Без никакво колебание. Не е ли срамно? И търгуват нечестно с глада, и се угояват като прасета, докато народът около тях мре. Не би ли трябвало да предупредим краля?

Лявото око на Толомей, окото, което никога не се виждаше, внезапно се отвори: Цялото му изражение се промени. То стана едновременно подигравателно и обез-покояващо. Банкерът бавно потриваше пълните си ръце с остри пръсти.

— Чудесно! Отлични новини ми носиш, драги Гучо отлични! — усмихна му се той.