Морис Дрюон
Удушената кралица (15)

VIII
ПИСМО, ПРОДИКТУВАНО ОТ ОТЧАЯНИЕ

Силен напор на вятъра разтресе тясното прозорче и Маргьорит Бургундска отскочи назад: стори й се, че от дълбините на небето някой иска да я порази.

Над Нормандската равнина едва-едва се развиделяваше. В този час първата стража се изкачваше покрай назъбените стени на замъка Гаяр. Бурята от запад подгонваше огромни облаци, понесли в тъмните си утроби планини от вода. Тополите край Сена огъваха оголените си гръбнаци.

Сержант Лален отлости вратите по спираловидната стълба, които изолираха двете принцеси. Стрелецът Гро Гийом остави в стаята на Маргьорит две дървени гаванки с димяща каша и излезе, без да продума, влачейки крака.

— Бланш!… — извика Маргьорит, като се доближи до стълбата.

Никой не й отговори.

— Бланш! — повтори тя по-високо.

Мълчанието, което последва, я изпълни с тревога.

Най-сетне чу бавното потропване на дървените сабо по стъпалата. Бланш влезе, залитаща и разстроена. В сивата светлина, заливаща стаята, светлите й очи имаха обезпокоителен израз, едновременно отсъствуващ и упорит.

— Поспа ли малко? — попита я Маргьорит.

Без да каже ни дума, Бланш пристъпи към сложената върху столчето стомна, коленичи, наклони я към устата си и отпи няколко големи глътки. От известно време заемаше странни пози, за да извърши най-обичайни движения.

В стаята не беше останало почти нищо от мебелите на Берсюме. Комендантът на крепостта ги бе взел обратно още преди три месеца, веднага след доста бруталното посещение на Ален дьо Парей, който му бе припомнил инструкциите на Марини. Внесените в чест на монсеньор д’Артоа сандъци и столове бяха изчезнали. Изчезнала бе и масата, на която кралицата затворничка бе вечеряла, седнала срещу братовчед си. Кръглата килия бе снабдена само с най-проста покъщнина, войнишка. Върху леглото имаше дюшек, напълнен със сухи грахови шушулки. Но тъй като Парей бе казал, че Марини държи на здравето на кралица Маргьорит, Берсюме бдеше тя да има много завивки. Затова пък чаршафите не бяха сменяни нито веднъж и огън се палеше само когато навън имаше лед.

Двете жени седнаха една до друга на ръба на леглото с гаванки върху коленете си. Бланш започна да лапа кашата направо от гаванката, без да си служи с лъжицата. Маргьорит не ядеше. Обвила с ръце дървената гаванка, тя топлеше пръстите си. Това бе една от малкото приятни минути от деня й и последната чувствена радост, която й бе останала. Затваряше очи, отдадена цяла на жалкото удоволствие да събере малко топлинка в шепите си.

Внезапно Бланш се изправи и запрати гаванката на земята. Кашата се разля по пода и щеше да вони цяла седмица.

— Какво ти става? — попита Маргьорит.

— Искам да умра! Ще се самоубия! — изкрещя Бланш. — Ще се хвърля от стълбата… И ти ще останеш сама… Сама!

Маргьорит въздъхна и потопи лъжицата в паницата.

— Никога няма да излезем оттук заради теб — поде Бланш, — защото не пожела да напишеш писмото, което ти поиска Робер. Ти си виновна, само ти. Не е живот стоенето ни тук. Но аз ще умра! И ти ще останеш сама.

Измамените надежди са гибелни за затворниците. Когато узна за смъртта на Филип Хубави и особено след пристигането на Робер д’Артоа, Бланш бе сметнала, че ще я освободят. А после нищо не бе последвало освен почти пълното отменяне на смекчения режим, от който се бяха ползували няколко дни след посещението на братовчед им. Оттогава Бланш бе станала друг човек. Престана да се мие, линееше. Ту внезапно избухваше в ярост, ту обилно лееше сълзи, които оставяха дълги сиви бразди по мръсните й бузи. Порасналите й малко коси подаваха залепнали и разчорлени изпод платнената касинка. Изпълнена бе с упреци и обвинения срещу Маргьорит и неуморно ги предъвкваше. Смяташе, че тя е отговорна за всичко, винеше я, че я била тласнала в ръцете на Готие д’Оне, оскърбяваше я, после настояваше, тропайки с крака, да пише в Париж, че приема направеното и предложение. И между двете жени, всяка от които имаше само другата за компания и утеха, се възправяше омразата.

— Че какво, пукни, щом вече нямаш сили да се бориш! — отвърна Маргьорит.

— Защо да се боря? Да се боря срещу стените? — За да станеш кралица? Защото все още се надяваш, че ще станеш кралица! Кралицата! Кралицата! Вижте кралицата!

— Но ако бях отстъпила, щяха да освободят може би мен, но не и теб.

— Сама, сама, ще останеш сама! — повтаряше Бланш.

— Още по-добре! не искам нищо друго освен да бъда сама! — отвърна Маргьорит.

И у нея последните седмици бяха причинили повече опустошения, отколкото всичките шест първи месеца затворничество. Лицето й бе измършавяло, сурово, цялото в лишеи. Дните се нижеха, без да донесат нищо. Все същият въпрос непрестанно терзаеше съзнанието й: не сбърка ли, като отхвърли предложението?

Бланш пристъпи кьм стълбата. Маргьорит си помисли: „Нека се пребие! Да не чувам повече стенанията и вие нето й! Няма да се убие, но поне ще я отведат, ще я махнат!“ — и тя се затича към етърва си с протегнати напред ръце, сякаш се канеше да я й бутне по виещото се надолу стълбище.

Бланш се обърна. Един миг двете се гледаха. Маргьорит изведнъж се опря на стената, съвсем омаломощена.

— И двете ще полудеем… — промълви тя. — Няма що, изглежда, че трябва да напиша това писмо. И аз не мога повече да издържам.

Наведе се над стълбата и извика:

— Пазачи, извикайте капелана!

Отговори й само зимният вятър, който събаряше керемиди от стрехите.

— Виждаш ли… — промълви Маргьорит, повдигайки рамене. — Ще накарам да го извикат, когато ни донесат вечерята.

Но Бланш слезе тичешком по стъпалата и заудря с юмруци долната врата, като крещеше, че иска да види коменданта. Дежурните стрелци прекъснаха играта на зарове в долното помещение и един излезе.

Берсюме дойде след малко, нахлупил до вежди вълчия си калпак. Изслуша искането на Маргьорит.

Капеланът ли? Нямало го този ден. Пера, пергамент? Защо? Затворничките нямали право да общуват с когото и да било, нито устно, нито писмено. Такива били заповедите на монсеньор Марини.

— Трябва да пиша на краля — заяви Маргьорит.

На краля? Ех, естествено Берсюме трябваше да си помисли. Определението „който и да е“ включваше ли и краля?

Маргьорит заговори с толкова висок и гневен глас, че комендантът се огъна.

— Хайде, не се бавете — извика тя.

Берсюме отиде в ризницата на параклиса и лично донесе необходимите принадлежности за писане.

Преди да започне писмото си, Маргьорит за последен път се разбунтува, за последен път се изкуши да откаже. Никога вече, ако по чудо процесът срещу нея бъде възобновен, не би могла да защити невинността си и да твърди, че братята д’Оне са направили неверни признания, когато са ги изтезавали. И отнемаше на дъщеря си всяко право над короната…

— Хайде, хайде! — подтикваше я Бланш.

— Наистина едва ли може да има нещо по-лошо от сегашното ни положение — прошепна Маргьорит.

И написа своя отказ.

„… Признавам и изповядвам, че дъщеря ми Жана изобщо не е ваше дете. Признавам и изповядвам, че съм ви отказвала тялото си, така че не сме имали помежду си плътска връзка… Признавам и изповядвам, че нямам никакво право да се считам омъжена за вас… Очаквам, както ми обеща от ваше име месир д’Артоа, че ако искрено се разкая и призная грешките си, ще се смилите над страданията ми и ще ме пратите в някой бургундски манастир…“

Берсюме стоеше над нея, изпълнен с подозрение през цялото време, докато тя пишеше. После взе писмото и втренчи известно време погледа си в него, но това бе преструвка, защото почти не можеше да чете.

— Трябва да бъде предадено час по-скоро на монсеньор д’Артоа — каза Маргьорит.

— А, това променя всичко, госпожо! Уверихте ме, че е за краля…

— На монсеньор д’Артоа, за да го връчи на краля! — кресна Маргьорит. — Нали е написано отгоре! Толкова ли сте тъп, че не сте прочели!

— А, да, вярно… А кой ще занесе писмото?

— Лично вие.

— Нямам такива нареждания.

Целия ден комендантът на крепостта не можа да реши как да постъпи и изчака да се върне капеланът, за да се посъветва с него.

Тъй като писмото не бе запечатано, капеланът се запозна със съдържанието му.

— Признавам и изповядвам… признавам и изповядвам… Или ме е лъгала, когато се е изповядвала пред мен, или лъже, когато пише — промълви той, чешейки обраслото си с жълтеникави косми теме.

Беше малко пиян и дъхаше на ябълково вино. Спомни си все пак, че монсеньор д’Артоа го бе накарал да чака три часа на студа, за да вземе някакво писмо от принцеса Маргьорит и си бе тръгнал с празни ръце, като му бе запратил куп ругатни в лицето… Той убеди Берсюме да отвори една бутилка и след многословни коментари го посъветва да прати писмото, виждайки известни изгледи за лична изгода.

Самият Берсюме бе склонен да направи същото, и той поради лични съображения. В Андьоли много се говореше, че Марини бил изпаднал в немилост, разправяха дори, че кралят готвел процес срещу него. Едно бе сигурно: Марини продължаваше да изпраща инструкции, но бе престанал да изпраща пари. Преди три месеца Берсюме неочаквано бе получил забавените си възнаграждения, но след това — нищо. Наближаваше часът, когато нямаше да има нужните средства, за да изхранва хората и затворничките си. Предлагаше му се удобен случай да се осведоми на място какво точно става.

— На твое място, коменданте — опитваше се да му внуши, капеланът, — бих предал писмото на великия инквизитор който същевременно е изповедник на краля. Тя е писала! „изповядвам“, това е църковен и кралски въпрос. — Ако те затруднява, и аз мога да се нагърбя… Лично познавам отеца инквизитор. Той е от моя манастир в Поаси…

— Не, не, сам ще отида — отвърна Берсюме.

— В такъв случай не пропущай да напомниш за мен, ако видиш великия инквизитор!

На другия ден, предал нарежданията си на сержант Лален, с шлем на глава, яхнал най-доброто си муле, Берсюме пое към Париж.

Пристигна на следващия ден следобеда под проливен дъжд. Изкалян до уши, с измокрен мундир, Берсюме вле-зе в една кръчма до Лувъра, за да се отмори и поумува Защото през целия път го глождеше неспокойство.

Как да узнае дали постъпва добре или зле, дали дей-ствува за или против интересите си? Трябваше ли да потърси Марини или да отиде направо при д’Артоа? ако нарушеше заповедите на единия, щеше ли да има някаква изгода от другия? Марини, д’Артоа, д’Артоа, Марини? Или пък защо не и великия инквизитор?

Понякога провидението бди над глупците. Докато Берсюме сушеше корема си на огъня, силно приятелско потупване по гърба го изтръгна от размишленията му.

Беше сержант Катр-Барб, бивш другар по служба. Беше влязъл преди малко и го бе познал. Не бяха се виждали от шест години. Прегърнаха се, отстъпиха крачка назад, за да се разгледат взаимно, пак се прегърнаха и много шумно поръчаха вино, за да отпразнуват срещата си.

Катр-Барб, мършав веселяк с черни зъби и кривогледи очи, беше сержант на стрелкови взвод в Лувъра. Беше обичаен посетител на тази кръчма. Берсюме го облажаваше, че живее в Париж. Катр-Барб пък му завиждаше, че по-бързо се е издигнал по чин и командува крепост. Значи всичко беше наред, защото всеки от тях можеше да си въобразява, че другият му се възхищава!

— Как? Нима ти пазиш кралица Маргьорит? Разправят, че имала сто любовници. Трябва да е много страстна и бас държа, че никак не скучаеш, стари обеснико! — възкликна Катр-Барб.

— Ами, недей да си въобразяваш!

От шегите минаха на спомените, после на проблемите на деня. Какво вярно имаше, че Марини уж бил изпад в немилост? Катр-Барб навярно знае, щом живее в столицата. Така Берсюме узна, че монсеньор Марини е преодолял номерата, които искали да му погодят, че преди три дни кралят го извикал отново и го прегърнал няколко барона и че отново бил толкова могъщ, колкото всякога.

„В хубава каша се забърках с това писмо…“ — помисли си Берсюме.

С развързан от виното език той се впусна в откровения и като помоли Карт-Барб да му се закълне, че ще пази тайната, която сам бе неспособен да съхрани, му разкри целта на пътуването си.

— Как би постъпил на мое място?

Сержантът заклати малко дългия си нос над канчето, после отвърна:

— На твое място бих се поставил под заповедите на месир дьо Парей. Той е прекият ти шеф. Така поне ще се подсигуриш.

— Добре го измисли. Така и ще постъпя.

Следобедът изтече в бъбрене и пиене. Берсюме се понапи и главно изпитваше облекчение, че друг бе решил вместо него. Но времето бе доста напреднало, за да приложи начаса на дело решението. Пък и Катр-Барб не беше дежурен тази вечер. Двамата другари вечеряха в кръчмата. Съдържателят се извини, че може да им предложи само кренвирши с грах и надълго се заоплаква от трудностите по снабдяването.

— Вие сте по-добре от нас, на село. Почнаха да продават и кората на дърветата — каза му Берсюме.

След това, за да бъде празненството пълно, Катр-Барб отведе Берсюме в уличките зад „Света Богородица“ при леките жени, които, съгласно нареждане от времето на Луи Свети продължаваха да си боядисват косите медно червени, за да ги отличават от порядъчните матрони.

Призори Катр-Барб покани приятеля си да се приведе в ред в казармата в Лувъра. И към обед, изчеткан, излъскан, избръснат до кръв, Берсюме се яви в караулната на двореца и поиска да види месир дьо Парей.

Главният началник на стрелците никак не се поколеба, когато Берсюме му обясни случая.

— От кого получавате инструкции?

— От вас, месир.

— А кой, по-високо от мен, се разпорежда с кралските крепости?

— Монсеньор дьо Марини, месир.

— Кому сте длъжен да докладвате за всичко?

— На вас, месир.

— А по-горе от мен?

— На монсеньор дьо Марини.

Берсюме изпита отново смесицата от чувство на чест и обезпеченост, които внушава у всеки добър воин човекът с по-голям от неговия чин, когато му заповядва как да се държи.

— И така — заключи Ален дьо Парей, — вие трябва да предадете това писмо на монсеньор дьо Марини. Но внимавайте да го предадете само лично нему.

Половин час по-късно, на улица Фосе-Сен-Мартен съобщиха на Ангьоран дьо Марини, който работеше в кабинета си, че някакъв си комендант Берсюме, идващ от страна на месир дьо Парей, настоявал да го види.

— Берсюме… Берсюме — промълви Ангьоран. — Ах, това е онова магаре, което командува крепостта Гаяр! Нека влезе.

Цял треперещ, че е въведен при толкова знатна личност, Берсюме с голяма мъка извади изпод мундира и бронята си предназначеното за монсеньор д’Артоа писмо. Марини тутакси го прочете много внимателно, без лицето му да изрази каквото и да било чувство.

— Кога бе написано това? — попита той.

— Онзи ден, монсеньор.

— Много добре сте направили, че ми го донесохте. Поздравявам ви. Уверете госпожа Маргьорит, че писмото ще отиде на предназначението си. И ако й се прииска да пише други писма, предайте ги по същия път… Как е госпожа Маргьорит?

— Как може да бъде в затвор, монсеньор. Но тя безспорно е по-устойчива от госпожа Бланш, чието умствено състояние е застрашено.

Марини махна неопределено с ръка, сякаш искаше да каже, че малко го интересува умственото състояние на затворничките.

— Бдете над телесното им здраве. Да бъдат нахранени и да им е топло.

— Известни ми са заповедите ви, монсеньор, но мога да им предложа само ръж, защото ми е останал малък запас. Колкото до дървата, трябва да изпращам стрелците да ги секат, а не мога да изисквам често извънредна работа от хора, които не ядат достатъчно.

— Защо не ядат?

— Липсват ми пари в замъка Гаяр. Не съм получил средства, за да уредя заплатите им, нито да подновя доставките на продукти, които страшно поскъпнаха, както знаете, през тия гладни времена.

Марини повдигна рамене.

— Не ми казвате нищо учудващо. Навсякъде положението е същото. През последните месеци не аз управлявам държавното съкровище. Но нещата ще се оправят Бирникът във вашето наместничество ще изплати дължимите суми още тази седмица. Колко има да получавате самият вие?

— Петнадесет ливри и шест су, монсеньор.

— Веднага ще получите тридесет. И Марини извика един свой секретар, който да заведе Берсюме да му заплатят цената на покорството му.

Останал сам, Марини препрочете писмото на Маргьорит, размисли малко и го хвърли в огъня. През цялото време, докато горя пергаментът, той остана пред камината.

В този миг наистина се чувствуваше най-мощният чо-век в кралството. Държеше в ръцете си всички съдбини, дори и съдбата на краля.