Морис Дрюон
Удушената кралица (14)

VII
ОПРАВДАТЕЛЕН АКТ ЗА ПАПА

С мършави крака, подобен на щъркел, Филип дьо Поатие стоеше с наведена глава пред Луи…

— Господарю, братко — той говореше с рязък и студен глас, който неволно напомняше гласа на Филип Хубави, — връчих ви заключението от анкетата ни. Не можете да искате от мен да отрека истината, когато е Комисията, назначена да провери финансовата дейност на Ангьоран дьо Марини, бе привършила работата си предния ден. В продължение на няколко седмици Филип дьо Поатие, графовете Валоа, Еврьо и Сен-Пол, главният ковчежник Луи Бурбонски, архиепископ Жан дьо Марини, каноникът Етиен дьо Морне и шамбеланът Матийо дьо Три под председателството на строгия граф дьо Поатие ред по ред проучиха разходните регистри на държавната хазна през последните шестнадесет години. Искали бяха обяснения, представяне на оправдателни и архивни документи, без да пропуснат нито едно перо. Строгата анкета, проведена в атмосфера на вражда и често на омраза, защото комисията бе разделена по равно на привърженици и противници на Марини, не можа да открие нищо, което да свидетелствува срещу него. Оказа се, че се бе разпореждал най-прецизно и добросъвестно с кралските имущества и с обществените средства. Ако бе забогатял, той дължеше това на щедростта на покойния крал и на собствената си ловкост като финансист. Но нищо не позволяваше да се предполага, че някога е смесил частните си и държавните интереси, и още по-малко, че е ощетил държавното съкровище. Валоа, изпаднал в яростно отчаяние на играч, заложил на погрешна карта, докрай упорито отричаше очевидното. И единствен неговият канцлер Морне го поддържаше неохотно в неудържимата му позиция.

И така, Луи X държеше вече в ръцете си заключението на комисията, прието с шест гласа срещу два, и все пак се колебаеше да го парафира. Колебанието му жестоко оскърбяваше брат му.

— Сметките на Марини са чисти. Представих ви доказателства — повтори Филип дьо Поатие. — Ако сте искали друг доклад, а не този, който отразява истината, трябваше да назначите друг докладчик, а не мен.

— Сметките!… — отвърна Луи X. — Кой не знае, че можеш да ги накараш да кажат това, което искаш. Кой не знае също, че обичате Марини!

Поатие изгледа брат си със сдържано презрение.

— Не държа на нищо, Луи, освен на кралството и справедливостта. Затова ви представям за подпис оправдателния акт, който трябва да дадем на Марини.

Всички противоположности в темперамента, които съществуваха между Филип Хубави и Шарл дьо Валоа, проличаваха и между Луи X и Филип дьо Поатие. Само че ролите този път бяха разменени. Неотдавна царуващият брат притежаваше действително всички качества на крал и Валоа играеше край него ролята на заядливец. Сега заядливецът царуваше, а по-малкият му брат проявяваше способности на владетел. Цели двадесет и девет години Валоа си мислеше: „Ех, как не съм се родил пръв!“ А сега Поатие започваше да си казва, с повече основание: „Сигурно щях по-достойно да заемам мястото, отредено по рождение на брат ми.“

— А и сметките не са всичко. Други неща не ми харесват твърде — каза Луи. — Например това писмо от английския крал, който ми препоръчва да окажа на Марини същото доверие, както баща ми, и изтъква заслугите на Марини към двете кралства…

— Нима само защото нашият зет ви дава мъдър съвет, веднага трябва да не се вслушате в него?

Луи X отвърна поглед и се размърда в креслото си. Той отговаряше уклончиво и явно искаше да печели време.

— Ще изчакам да чуя Бувил, преди да се произнеса. Преди малко ми съобщиха, че се е върнал.

— И какво общо има Бувил с решението ви?

— Искам да узная новините от Неапол и какво става с конклава — отвърна раздразнен Вироглавия. — Не искам да действувам против вуйчо ни Шарл точно когато той ми намира съпруга и ми избира папа.

— Значи сте готов да пожертвувате на прищевките на вуйчо ни един честен министър и да отстраните от властта единствения човек, който в този момент умее да ръководи държавните дела? Внимавайте, братко. Няма да можете да се спрете посред път. Видяхте, че докато се ровехме в сметките на Марини, сякаш е бил недобросъвестен служител, всички във Франция продължаваха да му се подчиняват, както в миналото. Ще се наложи или да му върнете цялата предишна власт, или да го смъкнете напълно, като го обвините в измислени престъпления и го накажете за верността му. Избирайте. На Марини може би ще му трябва още цяла година, за да ви даде папа, но той ще ви избере такъв, който да се съобразява с интересите на кралството. — Вуйчо ни Шарл ще ви обещае папа от днес за утре. И на него навярно ще му е нужно пак толкова време, но ще ви натресе някой Каетани, който ще пожелае да се върне в Рим и оттам ще назначава епископите ви и ще ръководи всичко в кралството ви.

Той взе финансовия акт, който бе изготвил, доближи го до очите си, защото бе късоглед и го препрочете за последен път:

„… одобрява, възхвалява и приема финансовата дейност на месир Ангьоран дьо Марини и го смята оправдан — него и преките му наследници — за всички постъпления от управлението на хазната на Тампъл, Лувър и кралската сметна палата.“

На пергамента липсваше само кралският подпис и печат.

— Братко — поде Поатие, — уверихте ме, че щом траурът свърши, ще ме направите пер, както и че вече трябва да се считам такъв. В качеството си на пер на кралство то ви съветвам да подпишете. Това ще бъде акт, продиктуван от справедливостта.

— Справедливостта принадлежи само на краля! — извика Вироглавия с обичайната си внезапна грубост, която проявяваше, когато чувствуваше, че не е прав.

— Не, Ваше Величество — възрази невъзмутимо Филип, — не! Кралят принадлежи на справедливостта, за да я олицетворява и за да осигурява тържеството й.

В същия ден и почти в същия час Бувил и Гучо пристигнаха в Париж. Столицата беше притихнала в мраза и рано спусналия се здрач на зимната вечер.

Матийо дьо Три чакаше пътниците при Порт Сен-Жак. Беше натоварен да поднесе приветствия на Бувил от името на краля и веднага да го заведе при него.

— Как? Без ни минута отдих? — учуди се Бувил. — Та аз не само съм смазан от умора, но и мръсен, приятелю. По чудо се държа на краката си. Вече не съм млад за подобни пътешествия. Не можеха ли да ми разрешат да се поизмия и да дремна малко?

Беше недоволен от цялата тази припряност Представял си бе, че за последен път ще вечеря с Гучо в някоя славна странноприемница, сами в помещението за специални гости, че ще си кажат всичко, което не са успели да споделят през двумесечното пътуване и онова, което човек изпитва нужда да изкаже още веднъж послената вечер, като че ли никога друг път няма да има такъв случай. А вместо това трябваше да се разделят посред улицата, и то не особено сърдечно, защото присъствието на Матийо дьо Три го смущаваше.

Бувил бе печален. Съжаляваше за изживените мигове. И докато гледаше подир отдалечаващия се Гучо, струваше му се, че ведно с него се отдалечават дивните дни в Неапол, чародейният миг на младост, с който съдбата бе дарила неговата есен. Сега отавата бе окосена и нямаше да поникне отново.

„Не благодарих достатъчно на това мило момче за всички услуги, които ми оказа, и за удоволствието от компанията му“ — мислеше си той.

Дори не забеляза — сякаш това бе съвсем естествено, — че Гучо отнесе със себе си ковчежето с останалото злато на Барди. Малка сума впрочем след всички разходи по мисията и лептата, дадена на кардинала. Все пак тя щеше да даде възможност на банкерите Толомей да получат дължимата им комисионна.

Между другото и Гучо бе развълнуван от раздялата с дебелия Бувил. У богато надарените за сделки хора заинтересоваността никак не пречи на проявата на емоционалност.

Още с влизането си в двореца Бувил забеляза някои подробности, които никак не му харесаха. Служителите като че ли бяха загубили прецизното си прилежание, което бе съумял да им наложи по времето на крал Филип и почтителното церемониално държание, което при най-незначителния им жест доказваше, че спадат към кралския дом. Явно се бяха разпуснали.

Въпреки това, щом бившият главен шамбелан се озова пред Луи X, и през ум не му мина повече да критикува: намираше се пред краля и съзнанието му бе заето само с едно — по-ниско да се поклони.

— Е, Бувил — попита го Вироглавия, след като благоволи за миг да го притисне до гърдите си, — как е Нейно унгарско Височество?

— Страшна е, Ваше Величество! През цялото време треперех от нея. Но е удивително умна за възрастта си.

— А как изглежда външно? Какво е лицето й?

— Все още е царствена, господарю, макар че е останала съвсем без зъби.

Обезпокоен, Луи X отстъпи назад, а Шарл дьо Валоа, който присъствуваше на аудиенцията, избухна в смях.

— Не, не, Бувил! — намеси се той. — Кралят не ви пита за кралица Мария, а за принцеса Клеманс.

— О, извинете, Ваше Величество! — възкликна Бувил и се изчерви. — Принцеса Клеманс ли? Ей сега ще ви я покажа.

И заповяда да донесат портрета на Одеризи. Извадиха го от сандъка и го сложиха върху една витрина. Отвориха двете крила, които го предпазваха, и доближиха свещниците.

Луи предпазливо пристъпи, сякаш се боеше от очната ставка. После се усмихна на вуйчо си.

— Колко хубава е тази страна, господарю, ако само знаехте — извика Бувил, като отново видя Неапол върху двете странични пана. — През цялата година грее слънце, хората са весели, навред ехтят песни…

— Е, племеннико, излъгах ли ви? — каза Валоа. — Полюбувайте се на свежия тен, на косите с цвят на мед, на красивата, благородна поза! Ами гърдите, племеннико, каква чудна женска гръд!

Самият той се почувствува успокоен и доволен от себе си: не беше виждал младата принцеса десетина години.

— Длъжен съм да кажа на краля — добави Бувил, — че принцеса Клеманс е още по-хубава, ако стои пред вас…

Луи мълчеше. Сякаш бе забравил присъствието им. Издал напред глава, леко прегърбен, той странно общуваше с портрета. Не само го проучваше, а го разпитваше, разпитваше и себе си. В сините очи на Клеманс Унгарска съзираше нещо от погледа на Йодлин — замечтаност, търпение, умиротворяваща доброта. А и в усмивката и цветовете й също имаше известна прилика с хубавата дворцова перачка. Все едно Йодлин, но потомка на крале, предопределена за кралица.

За миг Луи се опита да си представи в рамката на портрета лицето на Маргьорит Бургундска, каквато си я спомняше: изпъкналото чело, черните къдрави коси, мургавата кожа, враждебните при най-малък повод очи…

После този образ се разсея и пак се появи лицето на Клеманс, тържествуваща във ведрата си красота. И Луи доби увереност, че край тази руса принцеса тялото му няма да бъде застрашено от немощ.

— Ах, тя е красива, тя наистина е красива! — промълви най-сетне той. — Чудесна идея, чичо, че сте поръчали портрета й. Много съм ви благодарен. А на вас, месир дьо Бувил, ще дам двеста ливри рента от държавното съкровище… в деня на сватбата.

— О, Ваше Величество! — прошепна признателно Бувил. — Честта да ви служа е достатъчно възнаграждение за мен.

Кралят се разхождаше силно развълнуван.

— И така, сгодени сме! Сгодени сме… Остава само да се освободя.

— Да, господарю, и това трябва да стане до лятото. При такова условие ще може да сключите брак с принцеса Клеманс.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакам толкова дълго. Но кой постави това условие?

— Кралица Мария, господарю… — поде Бувил. — Тя има и други кандидати за внучката си и макар вие да сте най-блестящата и най-желаната партия в нейните очи, не възнамерява да се заангажира след този срок.

Луи X се обърна въпросително към Валоа, който си придаде учуден вид. Докато Бувил отсъствуваше, в желанието да си припише заслугата, че е уредил всичко, поддържайки контакт с Неапол, Валоа бе уверил племенника си, че там са на път да поемат окончателен ангажимент, без уговорки за срока.

— В последния ли момент постави това условие унгарската кралица? — попита той Бувил.

— Не, монсеньор. На няколко пъти спомена за това. И в последния момент отново се върна към този въпрос.

— Ами! Празни приказки, за да ни пришпори малко и да си даде важност. Ако случайно — макар и да е съвсем невероятно, — анулирането се забави повечко, унгарската кралица ще потьрпи.

— Не съм сигурен, монсеньор, условието бе поставено съвсем сериозно и категорично.

Валоа не се чувствуваше много удобно и забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— До лятото… — прошепна Луи, — до лятото… А в какво състояние заварихте конклава?

Тогава Бувил разказа накратко за мисията си в Авиньон, без особено да наблегне на личните си неудачи. Предаде получените от Гучо сведения, разказа за срещата си с кардинал Дюез и подчерта, че избирането на папа зависи преди всичко от Марини.

Луи X слушаше много внимателно, като час по час поглеждаше портрета на Клеманс Унгарска.

— Дюез… — каза той. — Защо пък не Дюез?… Готов е да провъзгласи анулирането на брака ми… Не му достигат гласовете на седем френски кардинали… Значи вие, Бувил, твърдите, че само Марини може да се справи с този проблем?

— Абсолютно съм уверен, господарю.

Вироглавия бавно пристъпи към масата, където бе оставил оправдателния акт, изготвен от Филип дьо Поатие. Взе едно гъше перо и го потопи в мастилницата. Шарл дьо Валоа пребледня.

— Племеннико! — извика той, като се спусна към него. — Няма да освободите от отговорност този мошеник, нали?

— Други пък, чичо, твърдят, че сметките му са чисти. Шестима от бароните, натоварени с анкетата, са на това мнение. Само вашият канцлер поддържа становището ви.

— Племеннико, умолявам ви да почакате… Този човек ви лъже, както лъжеше баща ви! — извика Валоа.

Бувил би предпочел да бъде извън стаята.

Луи X втренчи упорития си, зъл поглед в чичо си.

— Казах ви, че ми трябва папа! — натърти той.

— Но Марини е против Дюез!

— Какво от това? Нека избере друг!

И за да пресече всяко ново възражение, той добави съвсем не на място, но затова пък много авторитетно:

— Не забравяйте, че кралят принадлежи на правосъдието, за да наложи тържеството му.

И подписа акта.

Валоа се сбогува, без да скрива яда си. Задушаваше се от ярост. „По-добре да бях му намерил някоя непривлекателна гърбуша. Нямаше толкова да бърза. Ето ме изигран и Марини ще се върне в двора благодарение на интригите, които изплетох, за да го изгоня оттук.“