Морис Дрюон
Удушената кралица (13)

VI
НА ЛОВ ЗА КАРДИНАЛИ

Бувил и Гучо потеглиха след два дни. Решено бе да се върнат по море, за да спечелят време. В багажа си носеха малко сандъче с метална обкова. Вътре беше златото, отпуснато от банкерите Барда в Неапол. Гучо пазеше ключето до гърдите си. Облегнати на перилото на кърмата, Бувил и той тъжно гледаха чезнещите в далечината Неапол, Везувий и островите. Виждаха се групи бели платноходки, които напускаха брега за всекидневния риболов. Скоро се озоваха в открито море.

Средиземно море бе спокойно. Духаше само лек вятър, който носеше кораба. Гучо си спомняше отвратителното прекосяване на Ламанша предишната година и се плашеше да се качи на кораб, но сега се радваше, че нищо му няма. Само след два часа вече се възхищаваше от здравината на плавателния съд и от собствената си издръжливост. Едва-що не се сравни с месер Марко Поло, прочутия венециански мореплавател, чиято книга „Разделението на света“, съчинена наскоро след пътешествието му, бе много четена и популярна през онези години. Гучо сновеше от моряк на моряк, осведомяваше се за морските термини и си играеше на пътешественик, докато бившият главен шамбелан все още съжаляваше за чудния град, който бе принуден да напусне.

След петдневно плаване спряха в Ег-морт. Оттук някога бе тръгнал Луи Свети на кръстоносен поход, но пристанището бе истински завършено едва при Филип Хубави.

— Няма как — каза дебелият Бувил, опитвайки се да се отърси от носталгията си, — трябва да се заемем сега с неотложните си задачи.

На конярите бе възложено да намерят коне и мулета, на прислугата — да нагласи солидно куфарите, портрета на Одеризи, опакован в сандък, и ковчежето на Барди, което Бувил не изпускаше от очи.

Времето беше студено, облачно и Неапол вече и на двамата се струваше само далечна мечта.

Трябваше да яздят ден и половина с кратък престой в Арл, за да стигнат в Авиньон. Месир дьо Бувил се простуди по пътя. Свикнал с италианското слънце, той не се бе облякъл достатъчно топло. А зимите в Прованс са кратки, но понякога сурови. Като кашляше, храчеше и се секнеше, Бувил непрестанно проклинаше лошия климат на тази страна, която сякаш не беше вече собствената му родина. Пристигането им в Авиньон под напорите на мистрала много ги разочарова: там нямаше нито един кардинал. В най-добрия случай странно за папска резиденция! Никой не можа да осведоми пратеника на френския крал. Никой не знаеше или не искаше да знае.

Папският дворец бе затворен: и врати, и прозорци. Пазеше го един ням или малоумен вратар.^[1] Тъй като нощта се спускаше, Бувил и Гучо решиха да се подслонят в крепостта Вилньоф от другата страна на реката.

Един много начумерен и скъп на обяснения комендант ги уведоми, че вероятно кардиналите са в Карпантра, затова трябва да ги потърсят там. И осигури храна и квартира на пътниците, но без особено да се престарава.

— Този капитан на стрелци не е много любезен с представители на краля. Ще изтъкна това, като се върнем в Париж — каза Бувил.

Призори всички бяха на седлата, за да изминат шестте левги между Авиньон и Карпантра. Бувил беше обнадежден. Тъй като последната воля на папа Климент V била конклавът да се събере в Карпантра, можеше да се предположи, че ако кардиналите са се върнали там, конклавът най-сетне заседава или възнамерява да заседава.

В Карпантра ги очакваше разочарование. Ни помен от червена кардиналска шапка! Затова пък бе мразовито и вятърът, който духаше непрестанно, се втурваше в уличките и просто режеше лицата. Освен това пътниците се чувствуваха несигурни и долавяха някакви машинации: защото едва излезли Бувил и хората му от Авиньон, двама конници ги надминаха, без да отвърнат на поздрава им, препускайки с все сили към Карпантра.

— Странно! — бе забелязал тогава Гучо. — Като че ли тези хора нямат друга грижа освен да пристигнат преди нас там, където отиваме.

Градчето беше пусто: жителите му сякаш бяха потънали вдън земя или бяха избягали.

— Как тъй щом пристигнем някъде, всичко опустява? — удиви се Бувил. — Свитата ни не е чак толкова голяма, че да всява страх.

Откриха в катедралата само един стар каноник, който най-напред се престори, че ги смята за лица, дошли да се изповядат, и ги помъкна към ризницата. Говореше шепнешком или обясняваше с жестове. Гучо пристъпваше с ръка на кинжала си, тъй като се боеше от засада и беше неспокоен за багажа, оставен с мулетата пред входа на църквата.

След като ги накара да повторят пет пъти въпросите си, след като дълго умува, клати глава и чисти от прах изтърканата си пелерина, най-сетне каноникът призна, че кардиналите се били оттеглили в Оранж. Оставили го сам, съвсем сам…

— В Оранж ли? — извика месир дьо Бувил.

При тези думи той се разкиха и кихавицата му отекна в катедралата.

— Но кълна се в Христовото тяло! — възкликна той, когато успя да си поеме дъх. — Ами че вашите кардинали не са прелати, а лястовици! Сигурен ли сте поне, че са в Оранж?

— Сигурен… — промълви старият свещеник, възмутен от изреченото богохулство. — Можем ли да бъдем сигурни на тоя свят освен в съществуването на бога? Мисля, че в Оранж ще намерите поне италианските кардинали.

После млъкна, като че ли се уплаши, че е казал прекалено много. Явно му се искаше да излее душата си, но не смееше да им се довери.

— Е добре! Тъй да е! Да вървим в Оранж! — реши, раздразнен и уморен, Бувил. — Колко път има дотам? Пак шест левги ли? Нека да са шест! Качвайте се на конете, всички от свитата!

Щом Бувил и Гучо поеха по пътя за Оранж обаче, пак ги настигнаха и надминаха двама конници, препускащи с все сила. Този път нашите пътници не можеха да се съмняват, че тези галопиралия стават именно заради тях.

Внезапно обзет от войнствено настроение, Бувил пожела да нападнат двамата конници, но Гучо енергично се противопостави.

— Движим се много бавно, месир Юг, и никога няма да успеем да ги настигнем. Конете им са отпочинали, а нашите са уморени. И главно в никакъв случай не искам да оставяме сандъчето зад нас.

— Вярно — съгласи се Бувил, — мулето ми не го бива. Цяло се огъва под мен и на драго сърце бих го сменил.

Не се учудиха кой знае колко, когато разбраха, пристигайки в Оранж, че монсеньорите ги няма там.

Все пак Бувил кипна, когато им отговориха, че трябва да ги потърсят в Авиньон.

— Та ние вчера бяхме в Авиньон! — извика той на писаря, който благоволи да ги осведоми. — Нямаше жива душа! Ами монсеньор Дюез? Къде е монсеньор Дюез?

Писарят отвърна, че тъй като монсеньор Дюез е епископ в Авиньон, би трябвало да го търсят в неговата епархия. Излишно беше да спорят.

По злощастно съвпадение точно този ден превото на Оранж бе вън от града и служителят, който го заместваше, не бе получил никакви нареждания за настаняването на новопристигналите. Трябваше да прекарат нощта в доста мръсен и студен хан край тревясало поле с развалини тук-там, между които свиреше вятърът. Седнал срещу смазания от умора Бувил, Гучо си мислеше, че трябва да вземе в свои ръце експедицията, ако иска да се приберат някога в Париж, постигнали или не някакъв резултат.

Когато един щитоносец от свитата им сваляше седлото на едно муле, то така го ритна, че счупи крака му, и се наложи да го оставят в Оранж. Вратовете на две добичета бяха изранени, други трябваше да бъдат наново подковани. Носът на самия Бувил така течеше, че той представляваше печална гледка. На другия ден се чувствуваше страшно отпаднал и се отчая, когато видя отново стените на Авиньон, затова съвсем лесно се съгласи Гучо да поеме функциите му.

— Никога няма да посмея да се явя пред краля! — вайкаше се той. — Но как да изберем папа, питам ви, след като всичко, което носи расо, бяга при вида ни? Никога вече няма да заседавам в кралския съвет, никога! С една-единствена мисия загубих извоюваното през целия си живот.

Тревожеше се за дреболии. Дали бе добре опакован портретът на принцеса Клеманс и дали не се бе повредил при пътуването?

— Оставете всичко на мен, месир Юг — каза му убедително Гучо. — Най-напред трябва да ви настаня някъде на топло. Според мен това не търпи отлагане.

Отиде да потърси коменданта на града и така възприе тона, с който Бувил трябваше да говори още в самото начало, така гръмко провъзгласи с италианския си акцент титлите на шефа си и званията, които сам си приписа, толкова естествено изложи исканията си, че само след час изпразниха една къща и му я предоставиха. Гучо настани всички там, като сложи Бувил в добре затоплено легло. А когато шишкото, който лицемерно се извиняваше с простудата си, за да не взима повече каквито и да било решения, се пъхна под завивките, той му каза:

— Подушвам, че ни готвят клопка и това хич не ми харесва. Затова ми се ще златото ни да бъде на сигурно място. Тук има един представител на Барди. Ще му поверя парите. След това ще бъда по-свободен да издиря проклетите ви кардинали.

— Моите кардинали, моите! — измърмори Бувил. — Съвсем не са мои и на мен самия ми е още по-неприятно за номерата, които ми погаждат. Но нека поговорим за това след като си дремна малко, ако нямате нищо против, защото цял треперя от треска. Сигурен ли сте поне напълно във вашия банкер? Можем ли да му се доверим?

Тия пари в крайна сметка принадлежат на френския крал.

Гучо отвърна наперено:

— Не забравяйте, месир Юг, че се тревожа за тези пари, все едно че принадлежат на човек от собственото ми семейство.

И отиде в банката в квартала Сен-т-Агрикол. Представителят на Барди, братовчед на капитана на това могъщо сдружение, го прие с дължимата на племенника на виден колега сърдечност и собственоръчно заключи парите в касата си. Размениха подписи, а после банкерът отведе госта си в голямата зала, за да му разкаже затрудненията си. Слаб, леко прегърбен мъж, застанал пред камината, се обърна при влизането им и възкликна:

— Guccio Baglioni! Per Bacco, sei tu? Che piacere di vederti!^[2]

— Carissimo Boccacio, che fortuna? Che fai qua?^[3]

Все същите хора се срещат на път, защото едни и същи хора пътуват. Нямаше нищо необикновено в присъствието на Бокачо, тъй като беше главен представител на сдружението Барда. Но приятелствата, породили се при случайни срещи по пътищата между хора, които са постоянно в движение, са по-спонтанни, по-възторжени и често по-трайни от дружбата между заседнали на едно място хора.

Бокачо и Гучо се бяха запознали преди една година на път за Лондон. Няколко пъти се бяха срещали в Париж и сега се гледаха като че ли са били приятели открай време. Дадоха израз на радостта си с доста просташки тоскански ругатни. Някой незапознат с флорентинските привички слушател трудно би разбрал защо такива весели другари взаимно се наричат „копелета“, „сифилитици“ и „педерасти“.

Докато авиньонският представител на Барда им наливаше вино с подправки, Гучо разказа за мисията си, за преживените през последните дни злополучия в гонитба на кардиналите и описа плачевното състояние на дебелия месир дьо Бувил. Скоро Бокачо се разсмя от сърце.

— La caccia ai cardinali, la caccia ai cardinali! Vi hanno preso per il culo, i Monsignori!^[4]

После стана сериозен и се помъчи да обясни на Гучо.

— Не се чуди, че кардиналите се крият. Внушено им е да бъдат предпазливи и те хукват, щом дойде пратеник на кралския двор или нещо подобно. Миналото лято Бертран дьо Гот и Гийом дьо Бюдо, племенници на покойния папа, пристигнаха тук, изпратени от добрия ти приятел Марини уж за да върнат в Бордо тялото на вуйчо си. Дойдоха с петстотин души въоръжена охрана, доста много носачи само за един труп! Мисията им бе да подготвят избора на френски кардинал за папа и доводите им се оказаха твърде груби. Една прекрасна сутрин домовете на техни преосвещенства бяха разграбени и в същото време манастирът в Карпантра, където заседаваше конклавът, бе обсаден. Кардиналите скочили през една пролука в стената и избягали в полето, за да спасят кожата си. Без тази пролука, отредена им от провидението, работата им била спукана. Някои тичали цяла левга със запретнато до коленете расо. Други се напъхали в хамбарите. Още не са забравили това.

— Трябва да имате предвид и обстоятелството, че наскоро е бил засилен гарнизонът във Вилньоф — забеляза братовчедът Барда, — и кардиналите очакват всеки миг стрелците да преминат моста. Видели са ви да отивате към Вилньоф, да се връщате оттам — това им стига… А знаете ли кои са били конниците, които на няколко пъти са ви задминавали? Готов съм да се закълна, че са хора на архиепископ Марини. В момента наоколо гъмжи от тях. Не ми е много ясно каква работа вършат, но сигурно не това, за което вие сте дошли.

— Щом идвате от името на френския крал, Бувил и ти няма да постигнете нищо — поде Бокачо. — Излагате се само на опасността да изгълтате някоя вечер супа с такива подправки, че изобщо да не се събудите. За кардиналите сега… за някои кардинали… важи само препоръка, идваща от неаполския крал. Не ми ли каза, че идвате оттам?

— Направо оттам — отвърна Гучо. — И имаме дори благословията на кралица Мария да се срещнем с кардинал Дюез!

— Че защо не го каза? Та ние познаваме само него!

Странна личност е между другото този кардинал. Като че ли имаше големи изгледи да бъде избран за папа в Карпантра.

— Защо тогава не го избраха? Той е французин.

— По рождение французин, но е бил канцлер в Неапол и затова Марини не го иска. Мога да ти уредя среща с него когато пожелаеш, още утре, ако ти е удобно.

— Значи знаеш къде се намира?

— Та той не е мърдал оттук! — засмя се Бокачо. — Прибери се у дома си и преди да се мръкне, ще ти се обадя. Ако разполагате с малко пари, както ми каза, това само ще улесни срещата ви. Защото добрият кардинал често закъсва и ни дължи доста крупни суми.

Три часа по-късно синьор Бокачо почука на вратата на къщата, където бе настанен Бувил. Носеше добри вести. На другия ден към девет часа сутринта кардинал Дюез щял да направи обичайната си разходка на около една левга северно от Авиньон в местността Поите, носеща името си от някакво мостче. Кардиналът би приел да се срещне случайно с месир дьо Бувил, ако той се отбие там, но при условие да бъде придружен най-много от шест души. Придружаващите ги лица трябвало да останат от двете страни на ливадата, докато Дюез и Бувил разговарят по средата, далеч от всяко око и ухо. Папският кардинал умееше да се обкръжава в тайна.

— Гучо, момчето ми, вие ме спасявате и винаги ще ви бъда благодарен — възкликна Бувил и ведно с надеждата и силите му като че ли се повъзвърнаха.

И така, на следващата сутрин Бувил, придружен от Гучо, синьор Бокачо и четирима щитоносци, отиде в местността Понте. Гъста мъгла беше паднала. Тя заличаваше очертанията и приглушаваше звуците, а мястото беше възможно най-безлюдно.

Най-сетне от мъглата изскочиха няколко ездачи и сред тях млад мъж на бяло муле. Той чевръсто слезе от мулето. Носеше тъмна пелерина, под която се отгатваха червените му дрехи, а на главата бе нахлупил кожена шапка. Пристъпи с бързи, почти скокливи крачки по заледената трева и едва тогава видяха, че това е самият кардинал Дюез и че негово юношество е на седемдесет години. Единствено лицето му с хлътнали бузи и слепоочия, с побелели вежди върху съсухрената кожа издаваше възрастта му. Но очите му бяха запазили зорката младежка живост.

Бувил също се запъти към него и те се срещнаха до нисък зид. Загледаха се, и двамата озадачени от външния си вид. Бувил с вродената си почит към църквата очакваше да види величествен, малко мазен прелат, а не този подскачащ в мъглата немирник. Папският кардинал, който си въобразяваше, че изпращат при него воин от рода на Ногаре или Бертран дьо Гот, разглеждаше шишкото, увит в шалове като луковица, секнещ се шумно.

Пръв заговори кардиналът. Гласът му не можеше да не изненада всеки, който го чуеше за пръв път. Приглушен като погребален барабан и в същото време енергичен, забързан и задавен, този глас сякаш не излизаше от него, а от някой друг, застанал наблизо, когото човек неволно търсеше с очи.

— И така, месир дьо Бувил, вие идвате от името на крал Роберто Неаполски, който ми оказва чест с християнското си доверие. Неаполският крал… неаполският крал — повтори той. — Отлично. Но в същото време вие сте пратеник на френския крал. Бяхте главен шамбелан на крал Филип, който твърде не ме обичаше… не зная защо, тъй като действувах в духа на неговата политика на Виенския консил за унищожаване на тамплиерите.

Бувил разбра, че разговорът ще вземе чисто политическа насока и се почувствува в небрано лозе, също както ако искаха мнението му в кралския съвет. Благослови мислено паметта си, че му достави един аргумент за отговор.

— Струва ми се, монсеньор, че бяхте против осъждането на папа Бонифаций като еретик и крал Филип не бе забравил това.

— Наистина, месир, тогава поискаха премного от мен. Кралете не съзнават онова, което искат. Когато си член на колегиума, от който се избират папите, не ти е приятно да създаваш подобни прецеденти. Когато някой крал се качва на престола, съвсем не заявява високо, че баща му е бил предател, прелюбодеец и разсипник, макар често да е така. Папа Бонифаций умря, след като бе загубил разсъдъка си. Всички знаем това. В такова състояние отказа светото причастие и изрече страшни богохулства. Но той полудя, защото му удариха плесница на самия му престол. Какво щеше да спечели Църквата, ако изложеше на показ този срам? А колкото до вулите, които папа Бонифаций беше издал, преди да обезумее, единствената им еретичност бе, че не бяха по вкуса на френския монарх. Ала все пак в тази област преценката принадлежи на папата, а не на краля. И Климент V, многоуважаваният ми благодетел… знаете, че на него дължа малкото, което съм… беше на това мнение. Монсеньор дьо Марини също не ме обича твърде. Той направи всичко възможно да провали кандидатурата ми, от както Светият престол е свободен. Затова именно не ми е ясно защо искате да се срещнете с мен? Все още ли Марини е така могъщ във Франция или само се преструва на всесилен? Говори се, че вече не управлявал, но все още всички му се подчиняват.

Странен човек беше този кардинал, който си служеше с разни хитрини най-напред за да избегне кралския пратеник, после за да се срещне с него, и още в първия миг заговаряше по най-щекотливия въпрос, сякаш открай време познава събеседника си.

— Истината, монсеньор — отвърна Бувил, който не желаеше да се впуска в разговори за Марини, — е, че съм дошъл да ви предам желанието на крал Луи и на монсеньор дьо Валоа да имаме час по-скоро папа. Кардиналът повдигна белите си вежди.

— Хубаво желание, след като с интриги, рушвети или насилие цели девет месеца ми пречат да бъда избран! Не че се смятам достоен за толкова висока мисия… но кажете има ли изобщо човек, достоен за нея… Нито съм по-алчен от кой да е друг за папската тиара, чиято тежест ми е много добре позната. Авиньонската епархия ми създава доста грижи, да не говорим за трактатите, на които посвещавам цялото си свободно време. Заел съм се с един Thesaurus pauperum^[5], с „Изкуството на превращението“ за алхимическите рецепти, а и с Еликсира на философите. Тези съчинения са доста напреднали и бих желал да ги завърша, преди да умра… Изменено ли е решението в Париж спрямо мен? Искат ли ме за папа?

В този миг Бувил си даде сметка, че инструкциите на монсеньор дьо Валоа бяха както винаги колкото категорични, толкова и неясни. Бяха му казали само: „Папа“.

— Но, разбира се, монсеньор, защо не вие? — отвърна меко той.

— Това означава, че ще поискат от мен нещо важно… Искам да кажа: от онзи, който бъде избран. Каква услуга очакват?

— Оказва се, монсеньор, че кралят трябва да анулира брака си…

— За да може да се ожени за принцеса Клеманс Унгарска? — подсказа му кардиналът.

— Значи проектът ви е известен?

— Та не останахте ли цели три седмици в Неапол и не носите ли портрета на принцеса Клеманс?

— Виждам, че сте добре осведомен, монсеньор.

Кардиналът не отговори и се загледа в небето, сякаш по него прелитаха сонм ангели.

— Да се анулира… — промълви той с приглушения си глас, който се стопи в мъглата. — Разбира се, винаги може да се анулира. Дали вратите на църквата в деня на сватбата са били действително отворени? Вие сте присъствували… но не си спомняте. А други може да си при помнят, че по недоглеждане са били затворени. Кралят ви е доста близък братовчед на съпругата си! Може би са пропуснали да поискат разрешение! Поради тази причина бихме могли да разведем кажи-речи всички европейски монарси: те са братовчеди и по бащина, и по майчина линия. Достатъчно е да се видят плодовете на тези съюзи, за да се убедим в това. Един куца, друг недочува, трети напразно се сили да бъде мъж. Ако от време на време сред тях не се промъкне прегрешение или неравен брак, скоро биха измрели от скрофулоза и немощ.

— Френската династия е здрава — отговори засегнат Бувил. — Нашите владетели са яки като колари.

— Да, да… само че когато болестта не засяга телата им, тя засяга главите им. Пък и много от децата им умират още съвсем малки. Не, наистина не се натискам да стана папа.

— Но ако станете, монсеньор — каза Бувил, мъчейки се да улови нишката на разговора, — бихте ли сметнали възможно анулирането преди лятото?

— Да се анулира не е толкова мъчно — каза горчиво Жак Дюез, — колкото да си възвърна гласовете, които загубих по чужда вина.

Разговорът се въртеше в омагьосан кръг. Наблюдавайки хората си, които тъпчеха на място в края на ливадата, Бувил съжаляваше, че не може да извика Гучо или синьор Бокачо, който изглеждаше толкова съобразителен. Мъглата се бе поразсеяла и зад нея се отгатваше, много бледо, слънцето. Нямаше вятър. Бувил се радваше на затишието, но се умори да стои прав, а и почна да усеща тежестта на трите си наметала. Несъзнателно приседна на стеничката на плоски камъни и попита:

— Но какво е положението с конклава, монсеньор?

— Конклавът ли? Ами че няма никакъв конклав! Кардинал д’Албано…

— Имате предвид месир Арно д’Ок, който дойде в Париж миналата година…

— …като легат, за да осъди великия магистър на тамплиерите. Точно той, като кардинал-наместник именно той трябва да ни свика, а гледа да не прави нищо, откакто месир дьо Марини — говори се, че бил негова креатура, — му е забранил да свиква конклава.

— Но да, в крайна сметка…

В същия миг Бувил осъзна, че е седнал, докато прелатът продължава да стои прав, и бързо стана, като се извини.

— Не, не, месир, моля ви се… — успокои го Дюез и го накара отново да седне. Сам той също приседна на зида.

— Ако най-сетне се свика конклав — поде Бувил, — какво решение ще вземе?

— Никакво, съвсем разбираемо е.

Съвсем разбираемо естествено за кардинал, който като всеки кандидат преди избор все изчислява евентуалните си гласове. Не така ясно за Бувил, който с мъка разбра последвалите обяснения, произнесени все така тихо, като в изповедалня.

— Папата ще бъде избран с три четвърти от гласуващите. Ние сме двадесет и трима — петнадесет французи и осем италианци. От тези осем пет са за кардинал Каетани, племенник на Бонифаций… непоклатимо. Никога няма да ги спечелим за нас. Искат да отмъстят за Бонифаций, ненавиждат френската корона и всички, които пряко или посредством папа Климент, моя многоуважаван благодетел, са й служили.

— А другите трима?

— … ненавиждат Каетани. Става дума за двамата Колона и дьо л’Орсини. Потомствени съперничества. Тъй като никой от тези тримата не може да се надява лично за себе си, те са благосклонни към мен, доколкото се явявам пречка за избирането на Каетани. Освен ако… освен ако не им обещаят, че ще върнат Светия престол в Рим, нещо, което би обединило за момента всички италианци, макар после да стане причина да се избият помежду си.

— А петнадесетте французи?

— Ах, ако французите гласуваха единодушно, отдавна щяхте да имате папа! Отначало шестима от тях бяха за мен, защото неаполският крал се бе показал щедър кьм тях по мое настояване.

— Шестима французи и трима италианци прави девет.

— Е да, месир… девет, а ни трябват шестнадесет гласа, за да бъда избран. Отбележете, че останалите девет французи пак не стигат, за да бъде избран папа по волята на Марини.

— Значи, остава да се спечелят за вас седем гласа. Смятате ли, че някои от тях могат да бъдат привлечени с пари? Бих могъл да ви оставя известна сума. По колко на кардинал предполагате?

Бувил реши, че е стигнал много ловко до предложението си, но за негова изненада Дюез като че ли не се въодушеви особено.

— Не ми се струва, че недостигащите ни френски кардинали са чувствителни към подобен довод. Не че почтеността е най-голямата им добродетел, нито живеят в пост и молитва. Но засега страхът, вдъхнат им от месир дьо Марини, взема връх над изкушенията на земните блага. Италианците са по-алчни, но при тях омразата замества съвестта.

— И така, всичко се дължи според вас на Марини и на влиянието му върху деветте френски кардинали?

— Всичко зависи от това, месир, днес… Утре може да зависи от нещо друго. Колко злато можете да ми дадете?

Бувил изблещи очи:

— Но нали току-що ми казахте, монсеньор, че парите не могат да ви свършат работа!

— Зле сте ме разбрали, месир. Тези пари не могат да ми помогнат да спечеля нови привърженици, но са ми необходими, за да запазя малцината, които имам. Докато не съм избран, не мога да им предложа никаква облага. Хубава работа ще свършим, ако в момента, когато ми намерите липсващите гласове, вече съм загубил досегашните си поддръжници.

— С каква сума бихте желали да разполагате?

— Ако кралят на Франция е достатъчно богат да ми отпусне шест хиляди ливри, наемам се да ги употребя ползотворно.

В този миг на Бувил пак му се наложи да се изсекне. Кардиналът сметна това за ловък ход и се уплаши да не би да е поискал много висока сума. Това бе единствената точка, която отбеляза Бувил през целия им словесен двубой.

— Дори с пет хиляди — прошепна Дюез — ще бъда в състояние да се справя… за известно време.

Беше му съвсем ясно, че по-голямата част от тези пари нямаше да излязат от кесията му или по-скоро щяха да погасят собствените му дългове.

— Банкерите Барди ще ви предадат тази сума.

— Нека я запазят като влог на мое име — отвърна кардиналът. — Имам сметка при тях. Ще тегля, когато се наложи.

След тези думи внезапно бе обзет от нетърпение да яхне мулето си. Увери Бувил, че няма да пропусне да се моли за него и че ще му бъде приятно да се видят пак. Подаде ръка на шишкото, за да целуне пръстена му, и си тръгна, подскачайки по тревата, както бе дошъл.

„Забавен папа ще имаме в негово лице! Ще се занимава колкото с алхимия, толкова с религия — мислеше си Бувил, гледайки подире му. — Наистина ли е създаден за попрището, което е избрал?…“

Междувременно Бувил не беше недоволен от себе си. Натоварили го бяха да се срещне с кардиналите? Успял бе да се доближи до един от тях… Да намери папа? Този Дюез като че ли не искаше нищо друго… Да раздаде пари? Това поне бе свършен факт.

Когато отиде при Гучо и с доволно изражение му разказа за резултата от срещата си, племенникът на Толомей възкликна:

— И така, месир Юг, вие сте успели да купите доста скъпо единствения кардинал, който и без това е бил за нас!

И златото, което банкерите Барди от Неапол бяха заели на френския крал чрез посредничеството на Толомей, се върна у техния авиньонски представител, за да покрие отпуснатия от тях кредит на кандидата на неаполския крал.