Морис Дрюон
Удушената кралица (11)

IV
СТЪПАЛОТО НА ЛУИ СВЕТИ

Месер Толомей бе въведен в кабинета и Робер д’Артоа го посрещна с широко разтворени ръце.

— Приятелю банкере, имам големи дългове към вас и винаги съм ви обещавал да ги изплатя веднага щом съдбата се покаже благосклонна към мен. Е добре, този миг настъпи.

— Щастлива вест, монсеньор — отвърна Спинело Толомей, като се поклони.

— Най-напред — продължи д’Артоа — искам да ви засвидетелствувам признателността си, като ви свържа с клиент от кралското семейство.

Толомей се поклони повторно, този път по-ниско, пред Шарл дьо Валоа и каза:

— Кой не познава монсеньора поне отдалеч и по име…

Той остави незабравими спомени в Сиена…

Същите, както и във Флоренция, с тази разлика, че от Сиена, по-малък град, той бе взел само седемнадесет хиляди флорина, за да „въдвори мир“ в него.

— И аз останах с чудесни впечатления от вашия град — отвърна Валоа.

— Моят град сега е Париж, монсеньор.

С тъмен тен, пълни, увиснали бузи, хитро замижал с лявото си око, Толомей чакаше да го поканят да седне и Валоа стори тъкмо това, като му посочи един стол. Защото месер Толомей заслужаваше известно уважение. Колегите му, италианските банкери и търговци в Париж, наскоро го бяха избрали за капитан на сдруженията си след смъртта на стария Боканегра. Този пост, чрез който той контролираше или бе в течение на почти всички банкови операции в страната, му осигуряваше негласна, но първостепенна власт. Толомей беше един вид конетабъл на кредита.

— Не може да не знаете, драги банкере — поде д’Артоа, — за голямото раздвижване през тези дни. Месир дьо Марини, който, вярвам, съвсем не е ваш приятел, както не и наш, е твърде натясно.

— Зная — промълви Толомей.

— Затова посъветвах монсеньор дьо Валоа, който се нуждае от съвет на финансист, да се обърне към вас, тъй като познавам не само вещината, а и лоялността ви Толомей поблагодари с любезна усмивка. Наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи двамата висши благородници и си мислеше: „Ако възнамеряваха да ми възложат управлението на държавното съкровище, едва ли щяха да ме ласкаят повече.“

— Какво мога да направя за вас, монсеньор? — обърна се той към Валоа.

— Ами че това, което може всеки банкер, месер Толомей! — възкликна чичото на краля с невъзмутимото си безочие, към което винаги прибягваше, наложеше ли му се да иска пари.

— И аз така мисля, монсеньор. Искате ли да вложите суми в добри стоки, които само след шест — месеца ще удвоят стойността си? Желаете ли да имате дял в търговския флот, който точно сега е в голям възход, защото внасяме по море толкова необходими неща? Ето какви услуги бих имал честта да ви окажа.

— А не, съвсем не става дума за това — отвърна енергично Валоа.

— Съжалявам, монсеньор, съжалявам, защото най-добри печалби се осъществяват във времена на оскъдица.

— Засега искам да ми отпуснете малко пари в брой… за държавното съкровище.

Толомей си придаде отчаяно изражение.

— Ах, монсеньор! Не бива да се съмнявате в желанието ми да ви услужа, но това е единственото нещо, което не мога да направя за вас. Сдруженията ни бяха здравата изцелени през последните месеци. Принудени бяхме да отпуснем без никаква изгода голям заем на държавната хазна, за да бъдат посрещнати разходите по войната във Фландрия.

— Това беше дело на Марини.

— Разбира се, монсеньор, но с нашите пари. И точно заради това ключалките на касите ни взеха да ръждясват. На каква сума възлизат нуждите ви?

— Десет хиляди ливри.

Валоа беше включил в тази цифра пет хиляди за мисията на Бувил, хиляда за Робер д’Артоа и останалото, за да се справи с най-неотложните си финансови затруднения.

Банкерът сключи ръце.

— Света Богородице! Но откъде да ги намеря? — възкликна той.

Възраженията му трябваше да се тълкуват като обичайна първа реакция. Д’Артоа бе предупредил Валоа. Затова графът заговори с властен тон, който обикновено внушаваше респект на събеседниците му.

— Хайде, хайде, месер Толомей! Нека не хитруваме и не си губим времето. Извиках ви, за да си вършите занаята, както сте го вършили открай време, и не без изгода за вас, предполагам.

— Занаятът ми е да заемам пари, монсеньор — отвърна невъзмутимо Толомей, — да заемам, а не да подарявам. А от известно време давам много, без да получа обратно нищо. Не фабрикувам пари и не съм изнамерил философския камък.

— Значи няма да ми помогнете да се отърва от Марини? Това, струва ми се, е във ваш интерес.

— Монсеньор, да плащаш данък на врага си, защото е на власт, а после пак да плащаш, за да загуби властта си, е двойна операция, която, сам ще се съгласите, не носи никаква изгода. Човек би трябвало поне да знае какви ще бъдат последиците и дали има известни изгледи да си възвърне изгубеното.

Шарл дьо Валоа мигом произнесе гръмко голословната декларация, която декламираше от една седмица пред всеки посетител. Стига само да му набавели необходимите средства, той щял да премахне всички „нововъведения“ на Марини и неговите легисти-буржоа. Щял да възстанови авторитета на бароните, да възвърне благоденствието на кралството, като въведе отново феодалното право, създало величието на Франция. Щял да въдвори „ред“. Подобно на всички объркани политици, той бе запленен от тази дума и влагаше в нея само едно съдържание — законите, спомените или илюзиите на миналото.

— Няма да мине много време и ще се върнем към славните обичаи на дядо ми Луи Свети, уверявам ви!

При тези думи той посочи сложеното в нещо като олтар ковчеже във форма на стъпало, където се съхраняваше кост от петата на дядо му. Сребърно стъпало със златни нокти.

Тленните останки на светия крал бяха пръснати: всеки член от семейството, всеки кралски параклис държеше да запази частица от тях. Горната част на черепа му се съхраняваше в красивия златен бюст в църквата „Сент-Шапел“. Графиня Мао д’Артоа притежаваше в замъка си Есден няколко косъма и част от челюстта му. И безкрайно много кокалчета на пръстите, парченца от кости и всевъзможни частици бяха разпределени така, че човек можеше да се запита какво ли съдържаше гробът на Луи Свети. Дали изобщо истинският труп бе някога погребан там. Защото в Африка упорито се носеше легендата, че тялото на френския крал било погребано близо до Тунис, а войските му отнесли във Франция само празен или с анонимен труп ковчег.^[1]

Толомей набожно целуна сребърното стъпало и попита:

— Защо точно ви са нужни тези десет хиляди ливри, монсеньор?

Нямаше как, Валоа трябваше да разкрие отчасти непосредствените си планове. Сиенецът го слушаше, клатейки глава, и вмъкваше по някоя дума, сякаш мислено си вземаше бележка:

— Месир дьо Бувил в Неапол… да… да. Ние търгуваме с Неапол посредством братовчедите ни Барди… Да се ожени кралят… да, да, разбирам ви, монсеньор… Да се свика конклавът… Ах, монсеньор! Да се свика един конклав струва по-скъпо, отколкото да се построи един дворец, като при това основите далеч не са така сигурни… Да, монсеньор, слушам ви…

Когато най-сетне узна онова, което искаше да знае, капитанът на ломбардските банкери заяви:

— Всичко това безспорно е добре замислено, монсеньор, и от все сърце ви желая успех, но нямам никаква гаранция, че ще ожените краля, нито че ще имате папа, нито дори в такъв случай, че отново ще видя златото си, ако допуснем, че съм в състояние да ви го доставя.

Валоа хвърли гневен поглед към д’Артоа. „Що за чудак сте ми довели — сякаш му казваше той, — и нима говорих толкова дълго, за да не получа нищо?“

— Хайде, банкере — извика д’Артоа и стана. — Каква лихва искаш? Какъв залог? Какъв налог искаш да премахнем?

— Никакви, монсеньор, никакъв залог — запротестира Толомей, — не от вас, отлично знаете, нито от монсеньор дьо Валоа, на чиято протекция много държа. Просто сам се питам… как бих могъл да ви помогна?

Като се обърна отново към сребърното стъпало, добави тихо:

— Монсеньор дьо Валоа каза преди малко, че ще възвърне в кралството славните обичаи от времето на Луи Свети. Какво точно разбира той под това? Всички ли обичаи ще бъдат възстановени?

— Естествено — отвърна Валоа, без да му е много ясно какво цели събеседникът му.

— Ще възстановите ли например правото на бароните да секат пари в земите си? Ако този обичай бъде подновен, монсеньор, — ще бъда повече в състояние да ви подкрепя.

Валоа и д’Артоа се спогледаха. Банкерът намекваше за най-важната мярка, която проектираше Валоа. Той я държеше най-грижливо в тайна, защото изключително много увреждаше на държавната хазна и можеше да бъде горещо оспорвана.

Всъщност уеднаквяването на монетата в кралството ведно с кралския монопол за сечене на пари бяха реформи на Филип Хубави. Преди това едрите земевладелци сами фабрикуваха или поръчваха успоредно с кралските пари свои собствени златни или сребърни монети, които бяха в сила в границите на владенията им. Така печелеха и хора, които, подобно на ломбардските банкери, доставяха метала и използваха различната му стойност в отделните области. Валоа разчиташе много на този „славен“ обичай, за да възстанови богатството си.

— Искате ли да кажете също така, монсеньор — продължи Толомей, все още загледан в ковчежето за реликви, сякаш го оценяваше, — че ще възстановите правото на бароните да воюват?

Това беше един прерогатив, отменен от Железния крал с цел да попречи на крупните васали да вдигат знаме, когато им хрумне, и да заливат в кръв кралството, било да уреждат личните си разногласия, било да изваждат на показ тщестлавието си или да убиват скуката си.

— О, нека този свещен обичай ни бъде по-скоро възвърнат — извика Робер, — и веднага ще си взема графството д’Артоа от леля си Мао!

— Ако имате нужда от въоръжения за войските, монсеньор — предложи Толомей, — ще ви издействувам най-изгодни цени от тосканските оръжейници.

— Месер Толомей, току-що изказахте гласно точно онова, което възнамерявам да изпълня — заяви Валоа, като се изпъчи. — Затова искам от вас да се присъедините с доверие към мен.

Финансистите имат не по-малко въображение от пълководците и зле ги познаваме, ако мислим, че се водят единствено от жаждата за печалба. Сметките им често прикриват абстрактни мечти за власт.

Капитанът на ломбардските банкери също бе мечтател, по-различен от граф д’Артоа, но все пак мечтател. Вече се виждаше доставящ злато на бароните на кралството и насочващ разприте им, тъй като точно той би ги снабдявал и с оръжие. А който държи в ръцете си златото и оръжието, той държи и истинската власт. Месер Толомей мечтаеше да царува…

— Е какво — поде Валоа, — решихте ли се сега да ми отпуснете исканата сума?

— Може би, монсеньор, може би. Това не ще рече, че съм в състояние лично аз да ви я дам. Но вероятно ще мога да я намеря в Италия и това би било много удобно, защото вашите пратеници отиват точно там. За вас е безразлично откъде ще я получите.

— Естествено — съгласи се по неволя Валоа.

Но споразумението съвсем не отговаряше на съкровеното му желание, защото при новите условия бе трудно, ако не и невъзможно, да присвои част от заема за собствените си нужди. Когато видя, че Валоа се намръщи, Толомей заби острието още по-навътре.

— Като гаранция ще ми предложите държавната хазна. Но всеки знае — поне във Франция, — че тя е празна и този слух бързо ще плъзне сред банковите кантори. Следователно, ще се наложи да гарантирам лично аз. И на драго сърце ще го сторя, монсеньор, за да ви услужа. Необходимо ще бъде обаче един представител от сдружението ми, носител на полиците, да придружи пратеника ви, за да изтегли парите и после да се отчете за тях.

Валоа още повече се намръщи.

— Ех, монсеньор — каза Толомей, — ами че аз не съм сам в тази сделка. Италианските банкери са по-мнителни и от нас и трябва да им дам пълна увереност, че няма да бъдат изиграни.

Всъщност той държеше да има свой човек всред пратениците, който от негово име и за негова сметка да шпионира Бувил, да следи за употребата на парите, да се осведоми за брачния проект, да узнае намеренията на кардиналите и да работи тайно в насока, определена лично от него. Така че месер Спинело Толомей вече царуваше, макар отчасти.

Робер д’Артоа беше предупредил Валоа, че сиенецът ще поиска залог, но и през ум не им бе минало, че този залог ще бъде участие във властта.

Волю-неволю чичото на краля, именно за да задоволи краля, трябваше да приеме условията на банкера.

— А кого ще посочите като достоен придружител на месир дьо Бувил? — попита Валоа.

— Ще си помисля, монсеньор, ще си помисля. В момента почти не разполагам с хора. Двамата ми най — добри посредници са на път… Кога би трябвало да замине месир дьо Бувил?

— Утре, ако е възможно, или най-късно други ден.

— Ами онзи момък — предложи Робер д’Артоа, — който бе отишъл по моя работа в Англия…

— Племенникът ми Гучо ли? — попита Толомей.

— Точно така, вашият племенник. Все още ли е при вас? — В такъв случай защо не изпратите него? Изтънчен е, умен, с красива външност. Ще помогне на нашия Бувил, който едва ли говори италиански, да се оправи по пътищата. Бъдете спокоен, братовчеде — добави д’Артоа, обръщайки се към Валоа, — момъка си го бива.

— Много ще ми липсва тук — забеляза Толомей. — Но така да бъде, монсеньор, давам ви го. Съдено ми е да получавате от мен всичко, което пожелаете.

Скоро след това той се сбогува. Щом Толомей излезе от кабинета, на Валоа, Робер д’Артоа се протегна с наслада и заяви:

— Какво ще кажеш, Шарл? Излъгал ли се бях?

Като всеки вземащ заем при подобни условия, Валоа бе едновременно доволен и недоволен. Избра си държане, което да не издаде нито облекчението, нито разочарованието му. На свой ред се спря отред ковчежето с мощите на Луи Свети и каза:

— Виждате ли, братовчеде, ей това тук, видът на свещената реликва накара вашия човек да се реши. Във Франция все още съществува уважение към благородното, значи кралството може да бъде възстановено.

— Един вид чудо, така ли? — намигна му гигантът.

В същото време Толомей уведомяваше племенника си, Гучо Бальони, че трябва да тръгне на път след два дни, и му даваше нарежданията си. Младежът не се показа особено въодушевен.

— Come sei strano, figlio mio!^[2] — извика Толомей.

— Съдбата ти предлага възможност за чудесно пътуване, което няма да ти струва нищо, защото в крайна сметка ще плати държавната хазна. Ще видиш Неапол, Анжуйския двор, ще общуваш с принцове и ако си ловък, ще си създадеш приятели измежду тях, а може би ще присъствуваш и на подготовката на конклав! Ами че един конклав е вълнуващо нещо! Амбиции, ходатайства, рушвети, съперничества… и дори вяра у някои. Интересите на целия свят са замесени в играта. С очите си ще видиш всичко това, а удължаваш лице, като че ли ти съобщавам за някакво нещастие. На твое място и на твоята възразст бих скачал от радост и вече щях да си стягам багажа… За да ми правиш такава физиономия, сигурно има някое момиче и съжаляваш, че ще се разделиш с него. Да не би това да е случайно госпожица дьо Кресе?

Маслиненотъмното лице на младия Гучо стана малко по-тъмно: така се изчервяваше.

— Ако те обича, ще те почака — поде банкерът. — Жените са създадени да чакат. Винаги ги намираме пак. А ако се страхуваш, че ще те забрави, порадвай се на жените, които ще срещнеш по пътя. Единственото нещо, което не можеш да си върнеш, е младостта и енергията да обхождаш света.