Красимира Ненова
Нашата планета земя

Земята е една градина,

        където и да идеш — красота!

Сезоните си идват и отиват —

        оставя всеки своята следа.

Да почнем с пролетта:

Прохладно утро; скрежец около локвите сребри;

Небето синьо, сякаш стъклено —

        след малко слънцето ще разтопи.

Тя после почва и с боите да кичи своя чуден двор,

горите пъстри и ливадите

        да милва с вятър-развигор.

Ах, лятото:

Контрастни сенки, полета златни в зноя спят;

край огън — дългите седенки, или със раница на път.

Морето кротко ни навява носталгия за роден край,

но лесно е да го забравим, че на брега е като в рай.

Е, всичко свършва… и отново гарите —

        багаж товариш и летиш

обратно към труда и към пазарите —

        че вече иде есен, виж!

Денят е къс, свидливо слънце

        в мъгла и облаци се крие,

но радостта — туй рядко зрънце —

        дъждът не може да отмие.

Родили са нивята ни богато,

        навреме е дошъл плодът,

гори — обагрени във злато;

        ята безспир на юг летят…

Дали да продължавам да разказвам

        за зимата, за белия саван,

за бури и виелиците снежни,

        за топла баня, парещ чай?

Ах, всичко Господ е предвидил,

        земя-градина ни е сътворил

и ни е дал очи да виждаме,

        сърце — да Му благодарим.

Но въпреки това, пак няма място

        за Него в бурния ни ден.

Не трябва ли да спрем за малко

        и почит да Му отдадем?

Не трябва ли да се запитаме

        какво ли иска Той от нас?

Защо е толкова разточителен

        със грижите си в зной и мраз?

Нима е нещо най-нормално —

        във Космоса с милиарди светове

една планета да направи като нашата,

        живот на нея да даде?

 

Сега е твоят ред: отговори Му!

        Но моля те, не се бави!

Защото кратко ни е времето:

В градината сме гости НИЕ!

1992