Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Глава XXXII

Подробности, которые узнала княгиня о прошедшем Вареньки и об отношениях ее к мадам Шталь и о самой мадам Шталь, были следующие.

Мадам Шталь, про которую одни говорили, что она замучала своего мужа, а другие говорили, что он замучал ее своим безнравственным поведением, была всегда болезненная и восторженная женщина. Когда она родила, уже разведясь с мужем, первого ребенка, ребенок этот тотчас же умер, и родные г-жи Шталь, зная ее чувствительность и боясь, чтоб это известие не убило ее, подменили ей ребенка, взяв родившуюся в ту же ночь и в том же доме в Петербурге дочь придворного повара. Это была Варенька. Мадам Шталь узнала впоследствии, что Варенька была не ее дочь, но продолжала ее воспитывать, тем более что очень скоро после этого родных у Вареньки никого не осталось.

Мадам Шталь уже более десяти лет безвыездно жила за границей на юге, никогда не вставая с постели. И одни говорили, что мадам Шталь сделала себе общественное положение добродетельной, высокорелигиозной женщины; другие говорили, что она была в душе то самое высоконравственное существо, жившее только для добра ближнего, каким она представлялась. Никто не знал, какой она религии — католической, протестантской или православной; но одно было несомненно — она находилась в дружеских связях с самыми высшими лицами всех церквей и исповеданий.

Варенька жила с нею постоянно за границей, и все, кто знали мадам Шталь, знали и любили m-lle Вареньку, как все ее звали.

Узнав все эти подробности, княгиня не нашла ничего предосудительного в сближении своей дочери с Варенькой, тем более что Варенька имела манеры и воспитание самые хорошие: отлично говорила по-французски и по-английски, а главное — передала от г-жи Шталь сожаление, что она по болезни лишена удовольствия познакомиться с княгиней.

Познакомившись с Варенькой, Кити все более и более прельщалась своим другом и с каждым днем находила в ней новые достоинства.

Княгиня, услыхав о том, что Варенька хорошо поет, попросила ее прийти к ним петь вечером.

— Кити играет, и у нас есть фортепьяно, нехорошее, правда, но вы нам доставите большое удовольствие, — сказала княгиня с своею притворною улыбкой, которая особенно неприятна была теперь Кити, потому что она заметила, что Вареньке не хотелось петь. Но Варенька, однако, пришла вечером и принесла с собой тетрадь нот. Княгиня пригласила Марью Евгеньевну с дочерью и полковника.

Варенька казалась совершенно равнодушною к тому, что тут были незнакомые ей лица, и тотчас же подошла к фортепьяно. Она не умела себе аккомпанировать, но прекрасно читала ноты голосом. Кити, хорошо игравшая, аккомпанировала ей.

— У вас необыкновенный талант, — сказала ей княгиня после того, как Варенька прекрасно спела первую пиесу.

Марья Евгеньевна с дочерью благодарили и хвалили ее.

— Посмотрите, — сказал полковник, глядя в окно, — какая публика собралась вас слушать. — Действительно, под окнами собралась довольно большая толпа.

— Я очень рада, что это доставляет вам удовольствие, — просто отвечала Варенька.

Кити с гордостью смотрела на своего друга. Она восхищалась и ее искусством, и ее голосом, и ее лицом, но более всего восхищалась ее манерой, тем, что Варенька, очевидно, ничего не думала о своем пении и была совершенно равнодушна к похвалам; она как будто спрашивала только: нужно ли еще петь, или довольно?

«Если б это была я, — думала про себя Кити, — как бы я гордилась этим! Как бы я радовалась, глядя на эту толпу под окнами! А ей совершенно все равно. Ее побуждает только желание не отказать и сделать приятное maman. Что же в ней есть? Что дает ей эту силу пренебрегать всем, быть независимо спокойною? Как бы я желала это знать и научиться от нее этому», — вглядываясь в это спокойное лицо, думала Кити. Княгиня попросила Вареньку спеть еще, и Варенька спела другую пиесу так же ровно, отчетливо и хорошо, прямо стоя у фортепьяно и отбивая по ним такт своею худою смуглою рукой.

Следующая затем в тетради пиеса была итальянская песня. Кити сыграла прелюд, который ей очень понравился, и оглянулась на Вареньку.

— Пропустим эту, — сказала Варенька, покраснев.

Кити испуганно и вопросительно остановила свои галза на лице Вареньки.

— Ну, другое, — поспешно сказала она, перевертывая листы и тотчас же поняв, что с этою пиесой было соединено что-то.

— Нет, — отвечала Варенька, положив свою руку на ноты и улыбаясь, — нет, споемте это. — И она спела это так же спокойно, холодно и хорошо, как и прежде.

Когда она кончила, все опять благодарили ее и пошли пить чай. Кити с Варенькой вышли в садик, бывший подле дома.

— Правда, что у вас соединено какое-то воспоминание с этою песней? — сказала Кити. — Вы не говорите, — поспешно прибавила она, — только скажите — правда?

— Нет, отчего? Я скажу, — просто сказала Варенька и, не дожидаясь ответа, продолжала: — Да, это воспоминание, и было тяжелое когда-то. Я любила одного человека. Эту вещь я пела ему.

Кити с открытыми большими глазами молча, умиленно смотрела на Вареньку.

— Я любила его, и он любил меня; но его мать не хотела, и он женился на другой. Он теперь живет недалеко от нас, я вижу его. Вы не думали, что у меня тоже был роман? — сказала она, и в красивом лице ее чуть брезжил тот огонек, который Кити чувствовала, когда изнутри освещал ее всю.

— Как не думала? Если б я была мужчина, я бы не могла любить никого, после того как узнала вас. Я только не понимаю, как он мог в угоду матери забыть вас и сделать вас несчастною; у него не было сердца.

— О нет, он очень хороший человек, и я не несчастна; напротив, я очень счастлива. Ну, так не будем больше петь нынче? — прибавила она, направляясь к дому.

— Как вы хороши, как вы хороши! — вскрикнула Кити и, остановив ее, поцеловала. — Если б я хоть немножко могла быть похожа на вас!

— Зачем вам быть на кого-нибудь похожей? Вы хороши, какие вы есть, — улыбаясь своею кроткою и усталою улыбкой, сказала Варенька.

— Нет, я совсем не хороша. Ну, скажите мне… Постойте, посидимте, — сказала Кити, усаживая ее опять на скамейку подле себя. — Скажите, неужели не оскорбительно думать, что человек пренебрег вашею любовью, что он не хотел?..

— Да он не пренебрег; я верю, что он любил меня, но он был покорный сын…

— Да, но если б он не по воле матери, а просто сам?.. — говорила Кити, чувствуя, что она выдала свою тайну и что лицо ее, горящее румянцем стыда, уже изобличило ее.

— Тогда бы он дурно поступил, и я бы не жалела его, — отвечала Варенька, очевидно поняв, что дело идет уже не о ней, а о Кити.

— Но оскорбление? — сказала Кити. — Оскорбления нельзя забыть, нельзя забыть, — говорила она, вспоминая свой взгляд на последнем бале, во время остановки музыки.

— В чем же оскорбление? Ведь вы не поступили дурно?

— Хуже, чем дурно, — стыдно.

Варенька покачала головой и положила свою руку на руку Кити.

— Да в чем же стыдно? — сказала она. — Ведь вы не могли сказать человеку, который равнодушен к вам, что вы его любите?

— Разумеется, нет; я никогда не сказала ни одного слова, но он знал. Нет, нет, есть взгляды, есть манеры. Я буду сто лет жить, не забуду.

— Так что же? Я не понимаю. Дело в том, любите ли вы его теперь, или нет, — сказала Варенька, называя все по имени.

— Я ненавижу его; я не могу простить себе.

— Так что ж?

— Стыд, оскорбление.

— Ах, если бы все так были, как вы, чувствительны, — сказала Варенька. — Нет девушки, которая бы не испытала этого. И все это так неважно.

— А что же важно? — спросила Кити, с любопытным удивлением вглядываясь в ее лицо.

— Ах, многое важно, — улыбаясь, сказала Варенька.

— Да что же?

— Ах, многое важнее, — отвечала Варенька, не зная, что сказать. Но в это время из окна послышался голос княгини:

— Кити, свежо! Или шаль возьми, или иди в комнаты.

— Правда, пора! — сказала Варенька, вставая. — Мне еще надо зайти к madame Berthe; она меня просила.

Кити держала ее за руку и с страстным любопытством и мольбой спрашивала ее взглядом: «Что же, что же это самое важное, что дает такое спокойствие? Вы знаете, скажите мне!» Но Варенька не понимала даже того, о чем спрашивал ее взгляд Кити. Она помнила только о том, что ей нынче нужно еще зайти к m-me Berthe и поспеть домой к чаю maman, к двенадцати часам. Она вошла в комнаты, собрала ноты и, простившись со всеми, собралась уходить.

— Позвольте, я провожу вас, — сказал полковник.

— Да как же одной идти теперь ночью? — подтвердила княгиня. — Я пошлю хоть Парашу.

Кити видела, что Варенька с трудом удерживала улыбку при словах, что ее нужно провожать.

— Нет, я всегда хожу одна, и никогда со мной ничего не бывает, — сказала она, взяв шляпу. И, поцеловав еще раз Кити и так и не сказав, что было важно, бодрым шагом, с нотами под мышкой, скрылась в полутьме летней ночи, унося с собой свою тайну о том, что важно и что дает ей это завидное спокойствие и достоинство.

XXXII

Подробностите, които княгинята научи за миналото на Варенка и за отношенията й с мадам Щал, а и за самата мадам Щал, бяха следните.

Мадам Щал, за която едни разправяха, че уморила мъжа си, а други казваха, че той уморил нея с безнравственото си поведение, беше винаги болнава и възторжена жена. Когато, вече разведена с мъжа си, тя родила първото си дете, това дете веднага умряло и близките на г-жа Щал, които познавали нейната чувствителност и се страхували да не би това да я погуби, подменили детето, като взели родилата се през същата нощ и в същата къща в Петербург дъщеря на един придворен готвач. Това била Варенка. Отпосле мадам Щал научила, че Варенка не е нейна дъщеря, но продължавала да я възпитава, още повече, че наскоро след това Варенка останала без всякакви роднини.

Мадам Щал повече от десет години вече живееше постоянно на юг в чужбина и никога не ставаше от леглото. И едни разправяха, че мадам Щал си е създала обществено положение на добродетелна, високорелигиозна жена; други казваха, че в душата си тя наистина е онова високо нравствено същество, което живее само за доброто на ближния си, за каквато тя искаше да мине. Никой не знаеше каква е нейната религия — католическа, протестантска или православна; но едно беше несъмнено — тя беше в приятелски връзки с най-високопоставени лица от всички черкви и вероизповедания.

Варенка живееше постоянно с нея в чужбина и всички, които познаваха мадам Щал, познаваха и обичаха m-lle Варенка, както всички я наричаха.

Като научи всички тия подробности, княгинята не намери нищо осъдително, ако дъщеря й се сближи с Варенка, още повече, че Варенка имаше най-добри маниери и възпитание: отлично говореше френски и английски, а главно — изказа съжаленията на г-жа Щал, че поради болестта си тя е лишена от удоволствието да се запознае с княгинята.

След като се запозна с Варенка, Кити все повече и повече се очароваше от приятелката си и с всеки изминат ден намираше нови достойнства у нея.

Когато княгинята научи, че Варенка пее хубаво, покани я да дойде да им попее вечерта.

— Кити свири, ние имаме пиано, наистина не много хубаво, но вие ще ни направите голямо удоволствие — каза княгинята с престорената си усмивка, която бе особено неприятна сега на Кити, защото забеляза, че на Варенка не й се искаше да пее. Но все пак Варенка дойде вечерта и донесе една малка тетрадка с ноти. Княгинята беше поканила Мария Евгениевна с дъщеря си и полковника.

Варенка изглеждаше напълно равнодушна, че има непознати хора и веднага пристъпи до пианото. Тя не умееше да си акомпанира, но пееше отлично по ноти. Кити, която свиреше добре, й акомпанираше.

— Вие имате необикновен талант — каза й княгинята, след като Варенка изпя отлично първото парче.

Мария Евгениевна и дъщеря й благодариха и я похвалиха.

— Вижте — каза полковникът, който гледаше през прозореца — каква публика се е събрала да ви слуша.

И наистина под прозорците се бяха събрали доста хора.

— Много се радвам, че това ви прави удоволствие — отвърна простичко Варенка.

Кити с гордост наблюдаваше приятелката си. Възхищаваше се и от изкуството й, и от гласа й, и от лицето й, но най-много се възхищаваше от държането й, от това, че Варенка очевидно не мислеше за своето пеене и беше напълно равнодушна към комплиментите; тя сякаш питаше само: да пея ли още, или стига?

„Ако бях аз — мислеше си Кити, — колко бих се гордяла! Как бих се радвала, като гледам тая тълпа под прозорците! А на нея й е съвсем безразлично. Тя се ръководи само от желанието да не откаже и да достави удоволствие на maman. Но какво има в нея? Кое й дава тая сила да пренебрегва всичко, да бъде независимо спокойна? Колко бих искала да зная това и да се науча от нея на това нещо“ — мислеше Кити, като се взираше в това спокойно лице. Княгинята помоли Варенка да попее още и Варенка изпя и втора песен, също така равно, отчетливо и хубаво, като стоеше права до пианото и отмерваше по него такта със слабата си мургава ръка.

Следващото в тетрадката парче беше една италианска песен. Кити изсвири прелюдията, която много й хареса, и се озърна към Варенка.

— Да прескочим това — каза Варенка и се изчерви. Кити уплашено и въпросително спря погледа си върху лицето на Варенка.

— Добре, друго — бързо каза тя, обърна листа и веднага разбра, че за нея тая песен беше свързана с нещо.

— Не — отвърна Варенка, като сложи ръка върху нотите и се усмихна, — не, да изпеем и това. — И тя изпя и тая песен също така спокойно, студено и хубаво като другите.

Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.

— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?

— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.

С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.

— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.

— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.

— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.

— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!

— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.

— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…

— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…

— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание?… — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.

— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.

— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.

— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?

— Нещо повече от лошо — срамно.

Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.

— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?

— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.

— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.

— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.

— Но какво?

— Срама, обидата.

— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.

— А кое е важно? — попита Кити и с любопитство и учудване се взираше в лицето й.

— Ах, има много важни неща — усмихната каза Варенка.

— Но кои са те?

— Ах, има много по-важни неща — отвърна Варенка, която не знаеше какво да каже.

Но в това време от прозореца се чу гласът на княгинята:

— Кити, хладно е! Или си вземи шала, или ела в стаята.

— Наистина време е! — каза Варенка и стана. — Трябва да се отбия и у madame Berthe; тя бе ме помолила.

Кити я държеше за ръка и със страстно любопитство и молба я питаше с поглед: „Кое е, кое е това най-важно нещо, което дава такова спокойствие? Вие знаете, кажете ми!“ Но Варенка дори не разбираше какво я пита погледът на Кити. Тя помнеше само това, че тая вечер трябва да се отбие и у m-me Berthe и да се прибере в къщи за чая на maman към дванадесет часа. Тя влезе в стаята, прибра нотите си и като се сбогува с всички, накани се да си върви.

— Позволете ми да ви изпратя — каза полковникът.

— Но как ще си върви сама нощем? — потвърди княгинята. — Да изпратя поне Параша.

Кити видя, че Варенка едва сдържаше усмивката си, когато казаха, че трябва някой да я изпрати.

— Не, аз винаги ходя сама и никога не ми се случва нищо — каза тя и взе шапката си. И като целуна още веднъж Кити, но пак не й каза кое е важното, с бодри крачки, с нотите под мишница, се скри в полумрака на лятната нощ, като отнесе своята тайна за това, кое е важното и кое й дава това завидно спокойствие и достойнство.