В десятом часу старый князь, Сергей Иванович и Степан Аркадьич сидели у Левина и, поговорив о родильнице, разговаривали и о посторонних предметах. Левин слушал их и, невольно при этих разговорах вспоминая прошедшее, то, что было до нынешнего утра, вспоминал и себя, каким он был вчера до этого. Точно сто лет прошло с тех пор. Он чувствовал себя на какой-то недосягаемой высоте, с которой он старательно спускался, чтобы не обидеть тех, с кем говорил. Он говорил и не переставая думал о жене, о подробностях ее теперешнего состояния и о сыне, к мысли о существовании которого он старался приучить себя. Весь мир женский, получивший для него новое, неизвестное ему значение после того, как он женился, теперь в его понятиях поднялся так высоко, что он не мог воображением обнять его. Он слушал разговор о вчерашнем обеде в клубе и думал: «Что теперь делает она, заснула ли? Как ей? Что она думает? Кричит ли сын Дмитрий?» И в средине разговора, в средине фразы он вскочил и пошел из комнаты.

— Пришли мне сказать, можно ли к ней, — сказал князь.

— Хорошо, сейчас, — отвечал Левин и, не останавливаясь, пошел к ней.

Она не спала, а тихо разговаривала с матерью, делая планы о будущих крестинах.

Убранная, причесанная, в нарядном чепчике с чем-то голубым, выпростав руки на одеяло, она лежала на спине и, встретив его взглядом, взглядом притягивала к себе. Взгляд ее, и так светлый, еще более светлел, по мере того как он приближался к ней. На ее лице была та самая перемена от земного к неземному, которая бывает на лице покойников; но там прощание, здесь встреча. Опять волнение, подобное тому, какое он испытал в минуту родов, подступило ему к сердцу. Она взяла его руку и спросила, спал ли он. Он не мог отвечать и отворачивался, убедясь в своей слабости.

— А я забылась, Костя! — сказала она ему. — И мне так хорошо теперь.

Она смотрела на него, но вдруг выражение ее изменилось.

— Дайте мне его, — сказала она, услыхав писк ребенка. — Дайте, Лизавета Петровна, и он посмотрит.

— Ну вот, пускай папа посмотрит, — сказала Лизавета Петровна, поднимая и поднося что-то красное, странное и колеблющееся. — Постойте, мы прежде уберемся, — и Лизавета Петровна положила это колеблющееся и красное на кровать, стала развертывать и завертывать ребенка, одним пальцем поднимая и переворачивая его и чем-то посыпая.

Левин, глядя на это крошечное жалкое существо, делал тщетные усилия, чтобы найти в своей душе какие-нибудь признаки к нему отеческого чувства. Он чувствовал к нему только гадливость. Но когда его обнажили и мелькнули тоненькие-тоненькие ручки, ножки, шафранные, тоже с пальчиками, и даже с большим пальцем, отличающимся от других, и когда он увидал, как, точно мягкие пружинки, Лизавета Петровна прижимала эти таращившиеся ручки, заключая их в полотняные одежды, на него нашла такая жалость к этому существу и такой страх, что она повредит ему, что он удержал ее за руку.

Лизавета Петровна засмеялась.

— Не бойтесь, не бойтесь!

Когда ребенок был убран и превращен в твердую куколку, Лизавета Петровна перекачнула его, как бы гордясь своею работой, и отстранилась, чтобы Левин мог видеть сына во всей его красоте.

Кити, не спуская глаз, косясь, глядела туда же.

— Дайте, дайте! — сказала она и даже поднялась было.

— Что вы, Катерина Александровна, это нельзя такие движения! Погодите, я подам. Вот мы папаше покажем, какие мы молодцы!

И Лизавета Петровна подняла к Левину на одной руке (другая только пальцами подпирала качающийся затылок) это странное, качающееся и прячущее свою голову за края пеленки красное существо. Но были тоже нос, косившие глаза и чмокающие губы.

— Прекрасный ребенок! — сказала Лизавета Петровна.

Левин с огорчением вздохнул. Этот прекрасный ребенок внушал ему только чувство гадливости и жалости. Это было совсем не то чувство, которого он ожидал.

Он отвернулся, пока Лизавета Петровна устраивала его к непривычной груди.

Вдруг смех заставил его поднять голову. Это засмеялась Кити. Ребенок взялся за грудь.

— Ну, довольно, довольно! — говорила Лизавета Петровна, но Кити не отпускала его. Он заснул на ее руках.

— Посмотри теперь, — сказала Кити, поворачивая к нему ребенка так, чтобы он мог видеть его. Личико старческое вдруг еще более сморщилось, и ребенок чихнул.

Улыбаясь и едва удерживая слезы умиления, Левин поцеловал жену и вышел из темной комнаты.

Что он испытывал к этому маленькому существу, было совсем не то, что он ожидал. Ничего веселого и радостного не было в этом чувстве; напротив, это был новый мучительный страх. Это было сознание новой области уязвимости. И это сознание было так мучительно первое время, страх за то, чтобы не пострадало это беспомощное существо, был так силен, что из-за него и незаметно было странное чувство бессмысленной радости и даже гордости, которое он испытал, когда ребенок чихнул.

Към следващата част или към съдържанието

В десет часа старият княз, Сергей Иванович и Степан Аркадич седяха в стаята на Левин и след като поприказваха за родилката, започнаха разговор и за странични неща. Левин ги слушаше и неволно си спомняше за изминалото, онова, което беше до тая сутрин, спомняше си и за себе си, какъв беше вчера преди това. Оттогава бяха минали сякаш сто години. Той се чувствуваше на някаква недосегаема висота, от която старателно се спущаше, за да не обиди ония, с които говореше. Говореше и непрестанно мислеше за жена си, за подробностите на сегашното й състояние, и за сина си, като се мъчеше да свикне с мисълта за неговото съществуване. Целият мир на жената, който след женитбата бе добил за него ново, неизвестно значение, сега в мислите му се издигна така високо, че той не можеше да го обгърне с въображението си. Той слушаше, че говорят за вчерашния обед в клуба, и си мислеше: „Какво става с нея сега, дали е заспала? Как се чувствува? Какво мисли? Крещи ли синът Дмитрий!“ И посред разговора, по средата на фразата, той скочи и излезе от стаята.

— Прати да ми съобщят мога ли да отида при нея — каза князът.

— Добре, ей сега — отвърна Левин и без да се спре, отиде при нея. Тя не спеше, а разговаряше тихо с майка си, като кроеше планове за предстоящото кръщаване.

Стъкмена, сресана, с кокетна шапчица от нещо синьо, извадила ръце върху одеялото, тя лежеше по гръб; посрещна го с поглед и с погледа си го привличаше към себе си. Погледът й, и без това светъл, засияваше още повече, колкото повече се приближаваше той. На лицето й личеше същата оная промяна от земното към неземното, каквато се вижда върху лицата на покойници; но там е сбогуване, а тук — среща. Сърцето му бе обзето пак от вълнение, подобно на онова, което бе изпитал в минутата на раждането. Тя улови ръката му и го запита дали е спал. Той не можеше да отговори и се извърна, убеден в слабостта си.

— А пък аз се бях унесла, Костя! — каза му тя. — И сега ми е така хубаво.

Тя го гледаше, но изведнъж изразът й се промени.

— Дайте ми го — каза тя, като чу писъка на детето. — Дайте го, Лизавета Петровна, да го види и той.

— Е, хайде, нека те види и татко ти — каза Лизавета Петровна, като изправи и поднесе нещо червено, странно и мърдащо. — Чакайте, най-напред да се стъкмим — и Лизавета Петровна сложи това мърдащо и червено нещо на кревата, започна да разповива и повива детето, като го повдигаше и обръщаше с един пръст и го посипваше с нещо.

Левин гледаше това мъничко жалко същество и правеше напразни усилия да намери в душата си някакви признаци на бащинско чувство. Той изпитваше само погнуса от него. Но когато го разголиха и се показаха неговите тънки-тънки ръчички и крачета, шафранени, също с пръстчета и дори с голям пръст, който се отличаваше от другите, и когато той видя как Лизавета Петровна притиска като меки пружинки тия стърчащи ръчички и ги прибира в платнените пелени, обхвана го такава жалост към това същество и такъв страх да не би тя да го повреди, че той задържа ръката й.

Лизавета Петровна се засмя:

— Не бойте се, не бойте се!

Когато повиха детето и то се превърна в твърда кукличка, Лизавета Петровна го залюля, сякаш се гордееше от своята работа, и се отдръпна, та Левин да може да види сина си в цялата му хубост.

Извърната, без да снема очи, Кити също гледаше натам.

— Дайте го, дайте го! — каза тя и дори понечи да стане.

— Какво правите, Катерина Александровна, не бива да се движите така! Почакайте, ще ви го подам. Нека първо да ни види татко какви сме юнаци!

И Лизавета Петровна вдигна към Левин с едната си ръка (другата подпираше само с пръстите люлеещата се главичка) това странно, люлеещо се и червено същество, което криеше главичката си зад края на пелената. Но то имаше и нос, невиждащи очи и мляскащи устни.

— Прекрасно дете! — каза Лизавета Петровна.

Левин с огорчение въздъхна. Това „прекрасно“ дете му внушаваше само чувство на погнуса и жалост. То съвсем не беше онова чувство, което той очакваше.

Той се извърна, докато Лизавета Петровна го нагласяваше върху непривикналата гръд.

Изведнъж нечий смях го накара да вдигне глава. Смееше се Кити. Детето бе захапало гръдта й.

— Е, стига, стига! — каза Лизавета Петровна, но Кити не го пущаше. То заспа на ръцете й.

— Погледни сега — каза Кити, като обърна детето към него, така че да може да го види. Старческото личице изведнъж се намръщи още повече и детето кихна.

Като се усмихваше и едва сдържаше сълзите си от умиление, Левин целуна жена си и излезе от тъмната стая.

Това, което изпитваше към мъничкото същество, съвсем не беше онова, което той очакваше. В това чувство нямаше нищо весело и радостно; напротив, това беше един нов мъчителен страх; съзнание, че той става отново уязвим. И на първо време това съзнание беше така мъчително, страхът да не би да пострада това безпомощно същество беше така силен, че заглушаваше странното чувство на безсмислена радост и дори гордост, което той изпита, когато детето кихна.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (205) Лев Толстой Ана Каренина (205)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XVI

Лев Толстой
Анна Каренина (205)

Лев Толстой
Ана Каренина (205)