Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Глава XV

Проводив жену наверх, Левин пошел на половину Долли. Дарья Александровна с своей стороны была в этот день в большом огорчении. Она ходила по комнате и сердито говорила стоявшей в углу и ревущей девочке:

— И будешь стоять в углу весь день, и обедать будешь одна, и ни одной куклы не увидишь, и платья тебе нового не сошью, — говорила она, не зная уже, чем наказать ее.

— Нет, это гадкая девочка! — обратилась она к Левину. — Откуда берутся у нее эти мерзкие наклонности?

— Да что же она сделала? — довольно равнодушно сказал Левин, которому хотелось посоветоваться о своем деле и поэтому досадно было, что он попал некстати.

— Она с Гришей ходила в малину и там… я не могу даже сказать, что она делала. Вот какие гадости. Тысячу раз пожалеешь miss Elliot. Эта ни за чем не смотрит, машина… Figurez vous, qu’elle…[1]

И Дарья Александровна рассказала преступление Маши.

— Это ничего не доказывает, это совсем не гадкие наклонности, а просто шалость, — успокоивал ее Левин.

— Но ты что-то расстроен? Ты зачем пришел? — спросила Долли. — Что там делается?

И в тоне этого вопроса Левин слышал, что ему легко будет сказать то, что он был намерен сказать.

— Я не был там, я был один в саду с Кити. Мы поссорились второй раз с тех пор, как… Стива приехал.

Долли смотрела на него умными, понимающими глазами.

— Ну скажи, руку на сердце, был ли… не в Кити, а в этом господине такой тон, который может быть неприятен, не неприятен, а ужасен, оскорбителен для мужа?

— То есть как тебе сказать… Стой, стой в углу! — обратилась она к Маше, которая, увидав чуть заметную улыбку на лице матери, повернулась было. — Светское мнение было бы то, что он ведет себя, как ведут себя все молодые люди. Il fait la cour à une jeune et jolie femme[2], а муж светский только может быть польщен этим.

— Да, да, — мрачно сказал Левин, — но ты заметила?

— Не только я, но Стива заметил. Он прямо после чая мне сказал: je crois que Весловский fait un petit brin de cour à Кити[3].

— Ну и прекрасно, теперь я спокоен. Я прогоню его, — сказал Левин.

— Что ты, с ума сошел? — с ужасом вскрикнула Долли. — Что ты, Костя, опомнись! — смеясь, сказала она. — Ну, можешь идти теперь к Фанни, — сказала она Маше. — Нет, уж если ты хочешь, то я скажу Стиве. Он увезет его. Можно сказать, что ты ждешь гостей. Вообще он нам не к дому.

— Нет, нет, я сам.

— Но ты поссоришься?..

— Нисколько. Мне так это весело будет, — действительно весело блестя глазами, сказал Левин. — Ну, прости ее, Долли! Она не будет, — сказал он про маленькую преступницу, которая не пошла к Фанни и нерешительно стояла против матери, исподлобья ожидая и ища ее взгляда.

Мать взглянула на нее. Девочка разрыдалась, зарылась лицом в коленях матери, и Долли положила ей на голову свою худую нежную руку.

«И что общего между нами и им?» — подумал Левин и пошел отыскивать Весловского.

Проходя через переднюю, он велел закладывать коляску, чтобы ехать на станцию.

— Вчера рессора сломалась, — отвечал лакей.

— Ну так тарантас, но скорее. Где гость?

— Они прошли в свою комнату.

Левин застал Васеньку в то время, как тот, разобрав свои вещи из чемодана и разложив новые романсы, примеривал краги, чтоб ездить верхом.

Было ли в лице Левина что-нибудь особенное, или сам Васенька почувствовал, что ce petit brin de cour[4], который он затеял, неуместен в этой семье, но он был несколько (сколько может быть светский человек) смущен входом Левина.

— Вы в крагах верхом ездите?

— Да, это гораздо чище, — сказал Васенька, ставя жирную ногу на стул, застегивая нижний крючок и весело, добродушно улыбаясь.

Он был несомненно добрый малый, и Левину жалко стало его и совестно за себя, хозяина дома, когда он подметил робость во взгляде Васеньки.

На столе лежал обломок палки, которую они нынче утром вместе сломали на гимнастике, пробуя поднять забухшие барры. Левин взял в руки этот обломок и начал обламывать расщепившийся конец, не зная, как начать.

— Я хотел… — Он замолчал было, но вдруг, вспомнив Кити и все, что было, решительно глядя ему в глаза, сказал: — Я велел вам заложить лошадей.

— То есть как? — начал с удивлением Васенька. — Куда же ехать?

— Вам, на железную дорогу, — мрачно сказал Левин, щипля конец палки.

— Вы уезжаете или что-нибудь случилось?

— Случилось, что я жду гостей, — сказал Левин, быстрее и быстрее обламывая сильными пальцами концы расщепившейся палки. — И не жду гостей, и ничего не случилось, а я прошу вас уехать. Вы можете объяснять как хотите мою неучтивость.

Васенька выпрямился.

— Я прошу вас объяснить мне… — с достоинством сказал он, поняв наконец.

— Я не могу вам объяснить, — тихо и медленно, стараясь скрыть дрожание своих скул, заговорил Левин. — И лучше вам не спрашивать.

И так как расщепившиеся концы были уже все отломаны, Левин зацепился пальцами за толстые концы, разодрал палку и старательно поймал падавший конец.

Вероятно, вид этих нервно напряженных рук, тех самых мускулов, которые он нынче утром ощупывал на гимнастике, и блестящих глаз, тихого голоса и дрожащих скул убедили Васеньку больше слов. Он, пожав плечами и презрительно улыбнувшись, поклонился.

— Нельзя ли мне видеть Облонского?

Пожатие плеч и улыбка не раздражили Левина. «Что ж ему больше остается делать?» — подумал он.

— Я сейчас пришлю его вам.

— Что это за бессмыслица! — говорил Степан Аркадьич, узнав от приятеля, что его выгоняют из дома, и найдя Левина в саду, где он гулял, дожидаясь отъезда гостя. — Mais c’est ridicule![5] Какая тебя муха укусила? Mais c’est du dernier ridicule![6] Что же тебе показалось, если молодой человек…

Но место, в которое Левина укусила муха, видно, еще болело, потому что он опять побледнел, когда Степан Аркадьич хотел объяснить причину, и поспешно перебил его:

— Пожалуйста, не объясняй причины! Я не могу иначе! Мне очень совестно пред тобой и пред ним. Но ему, я думаю, не будет большого горя уехать, а мне и моей жене его присутствие неприятно.

— Но ему оскорбительно! Et puis c’est ridicule[7].

— А мне и оскорбительно, и мучительно! И я ни в чем не виноват, и мне незачем страдать!

— Ну, уж этого я не ждал от тебя! On peut être jaloux, mais à ce point, c’est du dernier ridicule![8]

Левин быстро повернулся и ушел от него в глубь аллеи и продолжал один ходить взад и вперед. Скоро он услыхал грохот тарантаса и увидал из-за деревьев, как Васенька, сидя на сене (на беду не было сиденья в тарантасе) в своей шотландской шапочке, подпрыгивая по толчкам, проехал по аллее.

«Это что еще?» — подумал Левин, когда лакей, выбежав из дома, остановил тарантас. Это был машинист, про которого совсем забыл Левин. Машинист, раскланиваясь, что-то говорил Весловскому; потом влез в тарантас, и они вместе уехали.

Степан Аркадьич и княгиня были возмущены поступком Левина. И он сам чувствовал себя не только ridicule[9] в высшей степени, но и виноватым кругом и опозоренным; но, вспоминая то, что он и жена его перестрадали, он, спрашивая себя, как бы он поступил в другой раз, отвечал себе, что точно так же.

Несмотря на все это, к концу этого дня все, за исключением княгини, не прощавшей этот поступок Левину, сделались необыкновенно оживлены и веселы, точно дети после наказанья или большие после тяжелого официального приема, так что вечером про изгнание Васеньки в отсутствие княгини уже говорилось как про давнишнее событие. И Долли, имевшая от отца дар смешно рассказывать, заставляла падать от смеха Вареньку, когда она в третий и четвертый раз, все с новыми юмористическими прибавлениями, рассказывала, как она, только что собралась надеть новые бантики для гостя и выходила уж в гостиную, вдруг услыхала грохот колымаги. И кто же в колымаге? — сам Васенька, и с шотландскою шапочкой, и с романсами, и с крагами, сидит на сене.

— Хоть бы ты карету велел запрячь! Нет, и потом слышу: «Постойте!» Ну, думаю, сжалились. Смотрю, посадили к нему толстого немца и повезли… И бантики мои пропали!..

Бележки

[1] фр. Figurez vous, qu’elle… — Представьте себе, что она…

[2] фр. Il fait la cour à une jeune et jolie femme — Он ухаживает за молодой и красивой женщиной

[3] фр. je crois que Весловский fait un petit brin de cour à Кити — я думаю, что Весловский слегка волочится за Кити

[4] фр. ce petit brin de cour — этот маленький флирт

[5] фр. Mais c’est ridicule! — Ведь это смешно!

[6] фр. Mais c’est du dernier ridicule! — Ведь это в высшей степени смешно!

[7] фр. Et puis c’est ridicule — И потом это смешно

[8] фр. On peut être jaloux, mais à ce point, c’est du dernier ridicule! — Можно быть ревнивым, но в такой мере — это в высшей степени смешно!

[9] фр. ridicule — смешным

След като изпрати жена си на горния етаж, Левин отиде в стаята на Доли. От своя страна тоя ден и Даря Александровна изпитваше голямо огорчение. Тя крачеше из стаята и говореше сърдито на изправеното в ъгъла разплакано момиченце.

— Ще стоиш цял ден в ъгъла, сама ще обядваш, няма да видиш нито една кукла и няма да ти ушия нова рокля! — нареждаше тя, като не знаеше вече с какво да я накаже. — Не, тя е отвратително момиче! — обърна се тя към Левин. — Отде се вземат у нея тия лоши наклонности?

— Но какво е направила? — доста равнодушно каза Левин, който имаше желание да се посъветва за своята работа и затова го беше яд, че не е улучил момента.

— Ходила с Гриша за малини и там… дори не мога да кажа какво е правила. Такива едни лоши работи. Хиляди пъти ще съжаляваш за miss Elliot. Тая не се грижи за нищо, машина… Figurez-vous, qu’elle…[1]

И Даря Александровна разправи за постъпката на Маша.

— Това не доказва нищо, това съвсем не са лоши наклонности, а просто палавост — успокояваше я Левин.

— Но ти си нещо разстроен? Защо си дошъл? — попита Доли. — Какво става там?

И по тона на тоя въпрос Левин долови, че ще му бъде лесно да каже това, което имаше намерение да каже.

— Аз не бях там, бяхме сами в градината с Кити. Скарахме се за втори път, откак… откак дойде Стива.

Доли го гледаше с умни, разбиращи очи.

— Е, кажи ми откровено, имало ли е… не у Кити, а у тоя господин, такъв тон, който да бъде неприятен, не неприятен, а ужасен, оскърбителен за един мъж?

— Как да ти кажа… Стой, стой в ъгъла! — обърна се тя към Маша, която, след като видя едва доловимата усмивка върху лицето на майка си, понечи да се обърне. — Светското мнение би било, че той се държи така, както се държат всички млади хора. Il fait la cour à une jeune et jolie femme[2], а един светски мъж трябва само да се ласкае от това.

— Да, да — мрачно каза Левин, — но ти забеляза ли?

— Не само аз, но и Стива забеляза. Веднага след чая той ми каза: „Je crois que Весловски fait un petit brin de cour à Кити.“[3]

— Е, чудесно, сега съм спокоен. Ще го изпъдя — каза Левин.

— Да не си полудял? — ужасена извика Доли. — Какво приказваш, Костя, опомни се! — засмяна каза тя. — Е, сега можеш да отидеш при Фани — каза тя на Маша. — Не, ако искаш, ще кажа на Стива. Той ще си го отведе. Можем да кажем, че очакваш гости. Изобщо той не е за нашия дом.

— Не, не, аз сам ще му кажа.

— Но ти ще се скараш с него?

— Ни най-малко. Това ще ме развесели — каза Левин и очите му наистина блеснаха весело. — Е, прости й, Доли! Тя няма вече да прави така — каза той за малката престъпница, която не отиваше при Фани, а нерешително стоеше срещу майка си, като очакваше и търсеше изпод вежди погледа й.

Майката я погледна. Момиченцето се разплака, завря лице в скута на майка си и Доли сложи на главата й слабата си нежна ръка.

„И какво ли общо има между нас и него?“ — помисли Левин и отиде да търси Весловски.

Когато мина през антрето, той заповяда да впрегнат каляската, за да отиде на гарата.

— Вчера ресорът се счупи — отвърна лакеят.

— Тогава впрегнете кабриолета, но по-скоро. Де е гостенинът?

— Той отиде в стаята си.

Левин свари Васенка в момента, когато той бе разровил нещата си в куфара, извадил бе новите романси и мереше кожените си гамаши, за да отиде на езда.

Дали в лицето на Левин имаше нещо особено, или самият Васенка бе почувствувал, че petit brin de cour[4] което бе замислил, е неуместно в това семейство, но той бе донякъде (доколкото може да бъде един светски човек) смутен от влизането на Левин.

— Вие с гамаши ли яздите?

— Да, така е много по-чисто — каза Васенка, като сложи пълния си крак на стола и весело, добродушно усмихнат, започна да закопчава долното копче.

Той бе несъмнено добро момче и на Левин му стана жал за него и съвестно за себе си, домакин на къщата, когато долови смущение в погледа на Васенка.

На масата лежеше парче от бастун, който тая сутрин бяха счупили заедно при гимнастиката, като се опитваха да вдигнат набъбналата паралелка. Левин взе парчето в ръцете си и започна да отчупва разцепилия се край, понеже не знаеше как да започне.

— Аз исках… — Той млъкна, но изведнъж си спомни за Кити и всичко станало и каза, като го гледаше смело в очите: — Наредих да впрегнат колата за вас.

— Как така? — с учудване запита Васенка. — Къде ще ходим?

— Вие ще отидете на гарата — мрачно каза Левин, като цепеше края на бастуна.

— Заминавате ли, или се е случило нещо?

— Случи се това, че очаквам гости — каза Левин, като отчупваше все по-бързо и по-бързо със силните си пръсти краищата на разцепения бастун. — Всъщност не очаквам гости и нищо не се е случило, но ви моля да си заминете. Можете да си обясните както искате моята неучтивост.

Васенка се изправи.

Моля ви да ми обясните… — с достойнство каза той, като разбра най-после.

— Не мога да ви обясня — тихо и бавно изрече Левин, като се стараеше да скрие треперенето на скулите си. — И по-добре е да не питате.

И понеже разцепените краища на бастуна бяха вече цели отчупени, Левин стисна с пръсти дебелите краища, раздвои бастуна и внимателно улови падащия край.

Вероятно тия нервно напрегнати ръце, същите тия мускули, които тая сутрин той опипваше при гимнастиката, както и блестящите очи, тихият глас и треперещите скули убедиха Васенка повече, отколкото думите. Той сви рамене, презрително се усмихна и се поклони.

— Мога ли да видя Облонски?

Свиването на раменете и усмивката не ядосаха Левин. „Какво друго му остава да прави?“ — помисли той.

— Ей сега ще ви го изпратя.

— Що за глупост! — каза Степан Аркадич, след като научи от приятеля си, че го пъдят, и намери Левин в градината, дето той се разхождаше, очаквайки заминаването на гостенина. — Mais c’est ridicule![5] Каква муха те е ухапала! Mais c’est du dernier ridicule![6] Какво ти се е видяло, ако един млад човек…

Но очевидно мястото, по което мухата бе ухапала Левин, го болеше още, защото той пак побледня, когато Степан Аркадич искаше да му обясни причината, и бързо го прекъсна:

— Моля ти се, не ми обяснявай причината! Аз не мога иначе! Много ме е срам пред тебе и пред него. Но смятам, че за него няма да бъде голямо нещастие да си отиде, а за мене и за жена ми неговото присъствие е неприятно.

— Но за него е обидно! Et puis c’est ridicule.[7]

— А за мене е и обидно, и мъчително! И аз не съм виновен за нищо и няма защо да страдам!

— Е, не очаквах от тебе такова нещо. On peut être jaloux, mais à ce point, c’est du dernier ridicule.[8]

Левин бързо се обърна, отдръпна се в дъното на алеята и продължи да се разхожда сам назад-напред. Скоро той чу тракането на кабриолета и иззад дърветата видя как Васенка, седнал на сеното (за нещастие кабриолетът нямаше седалище), с шотландската си шапчица, мина по алеята, като подскачаше от друсането.

„Това пък какво е?“ — помисли Левин, когато лакеят изтича от къщи и спря кабриолета. Беше механикът, за когото Левин съвсем бе забравил. Като се кланяше, механикът каза нещо на Весловски; след това се качи в кабриолета и заминаха заедно.

Степан Аркадич и княгинята бяха възмутени от постъпката на Левин. И той самият се чувствуваше не само извънредно ridicule[9], но и съвсем виновен и опозорен, ала като си спомняше какво бяха претеглили с жена си, Левин се питаше как би постъпил при друг подобен случай и си отговаряше, че би постъпил точно така.

Въпреки всичко към края на деня всички, с изключение на княгинята, която не можеше да прости тая постъпка на Левин, се оживиха и развеселиха необикновено, като деца след наказание или възрастни след тежък официален прием, така че вечерта, в отсъствие на княгинята, за изгонването на Васенка се говореше вече като за отдавнашно събитие. И Доли, която бе наследила от баща си способността да разправя комично, караше Варенка да се превива от смях, когато за трети и четвърти път, все с нови хумористични прибавки, разправяше как току-що се готвела да си сложи нови фльонги заради гостенина и влизала вече в приемната, когато изведнъж чула тракането на кабриолета. И кой бил в кабриолета? Самият Васенка, с шотландска шапчица, с романсите и с кожените гамаши, седи върху сеното.

— Да бе наредил поне да впрегнат каретата! А след това чувам: „Чакайте!“ Е, мисля си, съжалиха се. Но гледам: качиха при него дебелия немец и потеглиха… И моите фльонги пропаднаха!…

XVI

Бележки

[1] Представете си, че тя…

[2] Той задиря една млада и хубава жена.

[3] Мисля, че Весловски задиря Кити.

[4] Задирянето.

[5] Та това е смешно!

[6] Та това е извънредно смешно!

[7] И после това е смешно.

[8] Можеш да бъдеш ревнив, но до такава степен е извънредна смешно.

[9] Смешен.