Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Глава XV

Когда вечер кончился, Кити рассказала матери о разговоре ее с Левиным, и, несмотря на всю жалость, которую она испытывала к Левину, ее радовала мысль, что ей было сделано предложение. У нее не было сомнения, что она поступила как следовало. Но в постели она долго не могла заснуть. Одно впечатление неотступно преследовало ее. Это было лицо Левина с насупленными бровями и мрачно-уныло смотрящими из-под них добрыми глазами, как он стоял, слушая отца и взглядывая на нее и на Вронского. И ей так жалко стало его, что слезы навернулись на глаза. Но тотчас же она подумала о том, на кого она променяла его. Она живо вспомнила это мужественное, твердое лицо, это благородное спокойствие и светящуюся во всем доброту ко всем; вспомнила любовь к себе того, кого она любила, и ей опять стало радостно на душе, и она с улыбкой счастия легла на подушку. «Жалко, жалко, но что же делать? Я не виновата», — говорила она себе; но внутренний голос говорил ей другое. В том ли она раскаивалась, что завлекла Левина, или в том, что отказала, — она не знала. Но счастье ее было отравлено сомнениями. «Господи помилуй, господи помилуй, господи помилуй!» — говорила она про себя, пока заснула.

В это время внизу, в маленьком кабинете князя, происходила одна из тех часто повторяющихся между родителями сцен за любимую дочь.

— Что? Вот что! — кричал князь, размахивая руками и тотчас же запахивая свой беличий халат. — То, что в вас нет гордости, достоинства, что вы срамите, губите дочь этим сватовством, подлым, дурацким!

— Да помилуй, ради самого бога, князь, что я сделала? — говорила княгиня, чуть не плача.

Она, счастливая, довольная после разговора с дочерью, пришла к князю проститься по обыкновению, и хотя она не намерена была говорить ему о предложении Левина и отказе Кити, но намекнула мужу на то, что ей кажется дело с Вронским совсем конченным, что оно решится, как только приедет его мать. И тут-то, на эти слова, князь вдруг вспылил и начал выкрикивать неприличные слова.

— Что вы сделали? А вот что: во-первых, вы заманиваете жениха, и вся Москва будет говорить, и резонно. Если вы делаете вечера, так зовите всех, а не избранных женишков. Позовите всех этих тютьков (так князь называл московских молодых людей), позовите тапера, и пускай пляшут, а не так, как нынче, — женишков, и сводить. Мне видеть мерзко, мерзко, и вы добились, вскружили голову девчонке. Левин в тысячу раз лучше человек. А это франтик петербургский, их на машине делают, они все на одну стать, и все дрянь. Да хоть бы он принц крови был, моя дочь ни в ком не нуждается!

— Да что же я сделала?

— А то… — с гневом вскрикнул князь.

— Знаю я, что если тебя слушать, — перебила княгиня. — то мы никогда не отдадим дочь замуж. Если так, то надо в деревню уехать.

— И лучше уехать.

— Да постой. Разве я заискиваю? Я нисколько не заискиваю. А молодой человек, и очень хороший, влюбился, и она, кажется…

— Да, вот вам кажется! А как она в самом деле влюбится, а он столько же думает жениться, как я?.. Ох! не смотрели бы мои глаза!.. «Ах, спиритизм, ах, Ницца, ах, на бале…» — И князь, воображая, что он представляет жену, приседал на каждом слове. — А вот, как сделаем несчастье Катеньки, как она в самом деле заберет в голову…

— Да почему же ты думаешь?

— Я не думаю, а знаю; на это глаза есть у нас, а не у баб. Я вижу человека, который имеет намерения серьезные, это Левин; и вижу перепела, как этот щелкопер, которому только повеселиться.

— Ну, уж ты заберешь в голову…

— А вот вспомнишь, да поздно, как с Дашенькой.

— Ну, хорошо, хорошо, не будем говорить, — остановила его княгиня, вспомнив про несчастную Долли.

— И прекрасно, и прощай!

И, перекрестив друг друга и поцеловавшись, но чувствуя, что каждый остался при своем мнении, супруги разошлись.

Княгиня была сперва твердо уверена, что нынешний вечер решил судьбу Кити и что не может быть сомнения в намерениях Вронского; но слова мужа смутили ее. И, вернувшись к себе, она, точно так же как и Кити, с ужасом пред неизвестностью будущего, несколько раз повторила в душе: «Господи, помилуй, господи помилуй, господи помилуй!»

XV

Когато гостите си отидоха, Кити разправи на майка си за своя разговор с Левин и въпреки всичката жалост, която изпитваше към Левин, тя се радваше, че бе й направено предложение. Не се съмняваше, че е постъпила както трябва. Но в леглото си дълго не можа да заспи. Неотстъпно я преследваше едно впечатление. Това беше лицето на Левин с навъсени вежди и мрачно-унило гледащи изпод тях добри очи, когато той слушаше баща й и поглеждаше към нея и Вронски. Дожаля й толкова за него, че на очите й се появиха сълзи. Но веднага помисли за оня, когото бе предпочела пред него. Живо си припомни мъжественото твърдо лице, благородното спокойствие и лъхащата от всичко доброта към всички; спомни си за любовта към нея на оногова, когото обичаше, и отново й стана радостно на душата и тя с щастлива усмивка сложи глава на възглавницата. „Жалко, жалко, но какво да се прави? Аз не съм виновна“ — казваше си тя; но един вътрешен глас й казваше друго. Тя не знаеше за какво се разкайва — дали задето бе увлякла Левин, или задето бе му отказала. Но щастието й бе отровено от съмнения. „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“ — повтаряше си тя, докато заспа.

В това време долу, в малкия кабинет на княза, се разиграваше една от често повтарящите се сцени между родителите за любимата им дъщеря.

— Какво ли? Ето какво! — викаше князът, като размахваше ръце и веднага след това се загръщаше с халата си, подплатен с кожи от катерици. — Това, че нямате гордост, достойнство, че позорите, погубвате дъщеря си с това подло, просташко сватосване!

— Но моля ти се, княже, за Бога, какво съм направила? — каза княгинята едва ли не през сълзи.

Щастлива, доволна след разговора с дъщеря си, тя беше дошла както обикновено да каже лека нощ на княза и макар че нямаше намерение да му говори за предложението на Левин и за отказа на Кити, загатна на мъжа си, че работата с Вронски й се струва напълно свършена и че ще се реши, щом пристигне майка му. И тъкмо тук, при тия думи, князът изведнъж кипна и започна да крещи неприлични думи:

— Какво сте направили ли? Ето какво: първо, вие подмамвате един кандидат и цяла Москва ще приказва с право за това. Щом давате приеми, канете всички, а не само избрани кандидатчета. Поканете всички ония гаменории (така князът наричаше московските младежи), поканете свирачи и нека танцуват, а не тъй както тая вечер — само кандидатчета, които да примамвате. Мене ме е гнус, гнус ме е да гледам, а вие постигнахте целта си, завъртяхте главата на момичето. Левин е хиляди пъти по-добър човек. А оня е петербургско конте, тях ги фабрикуват с машина, всички са лика-прилика и не струват пукната пара. Дори да беше с княжеска кръв, пак дъщеря ми не трябва да има вземане-даване с него!

— Но какво съм направила?

— Това, че… — ядосан извика князът.

— Зная, че ако слушаме тебе — прекъсна го княгинята, — никога няма да омъжим дъщеря си. Щом е така, трябва да заминем на село.

— Да, по-добре е да заминем.

— Но чакай. Нима аз се подмилквам? Никак не се подмилквам. А че един млад човек, и то много добър, се влюбил в нея и тя, струва ми се…

— Да, вам ви се струва! Ами ако тя наистина се влюби, а той има толкова намерение да се жени, колкото аз?… Ох, да можеха очите ми да не гледат!… „Ах, спиритизъм, ах, Ница, ах, на бала…“ — И като си представяше, че имитира жена си, князът се покланяше при всяка дума. — И виж, че направим Катенка нещастна, виж, че тя наистина си внуши…

— Но защо мислиш така?

— Не мисля, а зная, тия работи ги виждаме ние, мъжете, а не жените. Аз виждам човека, който има сериозни намерения — това е Левин; виждам и тоя хвалипръцко, който гледа само да прекара времето си.

— Ама ти като си втълпиш нещо…

— Ти ще си спомниш, но ще бъде късно, както с Дашенка.

— Е, добре, добре, да не приказваме повече — прекъсна го княгинята, като си спомни за нещастната Доли.

— Чудесно и — лека нощ.

И като се прекръстиха един друг и се целунаха, но чувствуваха, че всеки остана на своето мнение, съпрузите се разделиха.

Отначало княгинята беше твърдо убедена, че днешната вечеринка бе решила съдбата на Кити и че не може да има съмнение в намеренията на Вронски; но думите на мъжа й я смутиха. И когато се прибра в стаята си, тя, също като Кити, с ужас пред неизвестното бъдеще няколко пъти повтори в душата си: „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“