Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Глава XX

Алексей Александрович поклонился Бетси в зале и пошел к жене. Она лежала, но, услыхав его шаги, поспешно села в прежнее положение и испуганно глядела на него. Он видел, что она плакала.

— Я очень благодарен за твое доверие ко мне, — кротко повторил он по-русски сказанную при Бетси по-французски фразу и сел подле нее. Когда он говорил по-русски и говорил ей «ты», это «ты» неудержимо раздражало Анну. — И очень благодарен за твое решение. Я тоже полагаю, что, так как он едет, то и нет никакой надобности графу Вронскому приезжать сюда. Впрочем…

— Да уж я сказала, так что же повторять? — вдруг перебила его Анна с раздражением, которое она не успела удержать. «Никакой надобности, — подумала она, — приезжать человеку проститься с тою женщиной, которую он любит, для которой хотел погибнуть и погубил себя и которая не может жить без него. Нет никакой надобности!» Она сжала губы и опустила блестящие глаза на его руки с напухшими жилами, которые медленно потирали одна другую.

— Не будем никогда говорить об этом, — прибавила она спокойнее.

— Я предоставил тебе решить этот вопрос, и я очень рад видеть… — начал было Алексей Александрович.

— Что мое желание сходится с вашим, — быстро докончила она, раздраженная тем, что он так медленно говорит, между тем как она знает вперед все, что он скажет.

— Да, — подтвердил он, — и княгиня Тверская совершенно неуместно вмешивается в самые трудные семейные дела. В особенности она…

— Я ничему не верю, что об ней говорят, — быстро сказала Анна, — я знаю, что она меня искренно любит.

Алексей Александрович вздохнул и помолчал. Она тревожно играла кистями халата, взглядывая на него с тем мучительным чувством физического отвращения к нему, за которое она упрекала себя, но которого не могла преодолеть. Она теперь желала только одного — быть избавленною от его постылого присутствия.

— А я послал сейчас за доктором, — сказал Алексей Александрович.

— Я здорова; зачем мне доктора?

— Нет, маленькая кричит, и, говорят, у кормилицы молока мало.

— Для чего же ты не позволил мне кормить, когда я умоляла об этом? Все равно (Алексей Александрович понял, что значило это «все равно»), она ребенок, и его уморят. — Она позвонила и велела принести ребенка. — Я просила кормить, мне не позволили, а теперь меня же упрекают.

— Я не упрекаю…

— Нет, вы упрекаете! Боже мой! зачем я не умерла! — И она зарыдала. — Прости меня, я раздражена, я несправедлива, — сказала она, опоминаясь. — Но уйди…

«Нет это не может так оставаться», — решительно сказал себе Алексей Александрович, выйдя от жены.

Никогда еще невозможность в глазах света его положения и ненависть к нему его жены и вообще могущество той грубой таинственной силы, которая, вразрез с его душевным настроением, руководила его жизнью и требовала исполнения своей воли и изменения его отношений к жене, не представлялись ему с такою очевидностью, как нынче. Он ясно видел, что весь свет и жена требовали от него чего-то, но чего именно, он не мог понять. Он чувствовал, что за это в душе его поднималось чувство злобы, разрушавшее его спокойствие и всю заслугу подвига. Он считал, что для Анны было бы лучше прервать сношения с Вронским, но, если они все находят, что это невозможно, он готов был даже вновь допустить эти сношения, только бы не срамить детей, не лишаться их и не изменить своего положения. Как ни было это дурно, это было все-таки лучше, чем разрыв, при котором она становилась в безвыходное, позорное положение, а он сам лишался всего, что любил. Но он чувствовал себя бессильным; он знал вперед, что все против него и что его не допустят сделать то, что казалось ему теперь так естественно и хорошо, а заставят сделать то, что дурно, но им кажется должным.

X

 

Алексей Александрович се поклони на Бетси в салона и се върна при жена си. Тя лежеше, но когато чу стъпките му, набързо зае по-раншното си положение и изплашено го загледа. Тоя видя, че тя е плакала.

— Много ти благодаря за доверието към мене — кротко повтори той на руски казаната пред Бетси на френски фраза и седна до нея. Когато говореше на руски и се обръщаше към нея на „ти“, това „ти“ дразнеше неудържимо Ана. — И много ти благодаря за решението. Аз също смятам, че понеже си заминава, граф Вронски няма никаква нужда да идва тук. Впрочем…

— Но нали аз казах, каква нужда има да се повтаря? — изведнъж го прекъсна Ана с яд, който не успя да сдържи. „Нямало никаква нужда — помисли тя — да дойде човекът да се сбогува с жената, която обича, за която е искал да се погуби и умре и която не може да живее без него. Нямало никаква нужда!“ Тя сви устни и загледа с блестящите си очи неговите ръце с изпъкнали жили, които той бавно търкаше една о друга.

— Да не говорим никога за това — по-спокойно прибави тя.

— Аз предоставих на тебе да решиш тоя въпрос и много се радвам, като виждам… — започна Алексей Александрович.

— Че моето желание съвпада с вашето — бързо довърши тя, ядосана, задето той говори така бавно, когато тя знае предварително всичко, което ще й каже.

— Да — потвърди той, — и княгиня Тверская съвсем неуместно се бърка в най-трудните семейни работи. Особено тя…

— Аз не вярвам на нищо, което говорят за нея — бързо каза Ана, — зная, че тя ме обича искрено.

Алексей Александрович въздъхна и млъкна. Тя тревожно прехвърляше пискюлите на халата, като го поглеждаше с онова мъчително чувство на физическа отврата от него, за което се укоряваше, но което не можеше да надвие. Сега искаше само едно — да се избави от омразното му присъствие.

— А аз преди малко пратих да извикат лекаря — каза Алексей Александрович.

— Аз съм здрава; защо ми е лекар?

— Не, малката плаче и казват, че млякото на кърмачката било малко.

— Но защо не ми позволи да я кърмя, когато те молех за това? Все едно (Алексей Александрович разбра какво значи това „все едно“), тя е дете и ще я уморят. — Тя позвъни и заповяда да донесат детето. — Аз исках да го кърмя, не ми позволиха, а сега ме укоряват.

— Аз не те укорявам…

— Не, укорявате ме! Боже мой, защо не умрях! — И тя заплака. — Прости ми, аз съм нервна, несправедлива — каза тя, като се опомняше. — Но иди си…

„Не, това не може да се остави така“ — решително си каза Алексей Александрович и излезе от стаята на жена си.

Никога досега той не бе виждал с такава очевидност невъзможността на своето положение в очите на обществото, омразата на жена му към него и изобщо могъществото на оная груба тайнствена сила, която въпреки душевното му настроение ръководеше живота му и изискваше да изпълни волята й и да промени отношението към жена си. Той виждаше ясно, че цялото общество и жена му искат нещо от него, но не можеше да разбере какво именно. Чувствуваше, че поради това в душата му се надига злоба, която разрушава спокойствието му и цялата цена на подвига. Смяташе, че за Ана би било по-добре да прекъсне отношенията си с Вронски, но ако те всички мислят, че това е невъзможно, той е готов дори да допусне отново тия отношения, само да не опозорява децата си, да не се лишава от тях и да не промени положението си. Колкото и лошо да бе това, все пак беше по-добре, отколкото да скъса с нея, при което тя ще се озове в безизходно, позорно положение, а самият той ще се лиши от всичко, което обича. Но той се чувствуваше безсилен; знаеше предварително, че всички са против него и че няма да го оставят да направи това, което сега му се виждаше така естествено и хубаво, а ще го принудят да направи онова, което е лошо, но им се вижда необходимо.