Княжне Кити Щербацкой было восьмнадцать лет. Она выезжала первую зиму. Успехи ее в свете были больше, чем обеих ее старших сестер, и больше, чем даже ожидала княгиня. Мало того, что юноши, танцующие на московских балах, почти все были влюблены в Кити, уже в первую зиму представились две серьезные партии: Левин и, тотчас же после его отъезда, граф Вронский.

Появление Левина в начале зимы, его частые посещения и явная любовь к Кити были поводом к первым серьезным разговорам между родителями Кити о ее будущности и к спорам между князем и княгинею. Князь был на стороне Левина, говорил, что он ничего не желает лучшего для Кити. Княгиня же, со свойственною женщинам привычкой обходить вопрос, говорила, что Кити слишком молода, что Левин ничем не показывает, что имеет серьезные намерения, что Кити не имеет к нему привязанности, и другие доводы; но не говорила главного, того, что она ждет лучшей партии для дочери, и что Левин несимпатичен ей, и что она не понимает его. Когда же Левин внезапно уехал, княгиня была рада и с торжеством говорила мужу: «Видишь, я была права». Когда же появился Вронский, она еще более была рада, утвердившись в своем мнении, что Кити должна сделать не просто хорошую, но блестящую партию.

Для матери не могло быть никакого сравнения между Вронским и Левиным. Матери не нравились в Левине и его странные и резкие суждения, и его неловкость в свете, основанная, как она полагала, на гордости, и его, по ее понятиям, дикая какая-то жизнь в деревне, с занятиями скотиной и мужиками; не нравилось очень и то, что он, влюбленный в ее дочь, ездил в дом полтора месяца, чего-то как будто ждал, высматривал, как будто боялся, не велика ли будет честь, если он сделает предложение, и не понимал, что, ездя в дом, где девушка невеста, надо было объясниться. И вдруг, не объяснившись, уехал. «Хорошо, что он так непривлекателен, что Кити не влюбилась в него», — думала мать.

Вронский удовлетворял всем желаниям матери. Очень богат, умен, знатен, на пути блестящей военно-придворной карьеры и обворожительный человек. Нельзя было ничего лучшего желать.

Вронский на балах явно ухаживал за Кити, танцевал с нею и ездил в дом, стало быть, нельзя было сомневаться в серьезности его намерений. Но, несмотря на то, мать всю эту зиму находилась в страшном беспокойстве и волнении.

Сама княгиня вышла замуж тридцать лет тому назад, по сватовству тетки. Жених, о котором было все уже вперед известно, приехал, увидал невесту, и его увидали; сваха тетка узнала и передала взаимно произведенное впечатление; впечатление было хорошее; потом в назначенный день было сделано родителям и принято ожидаемое предложение. Все произошло очень легко и просто. По крайней мере так казалось княгине. Но на своих дочерях она испытала, как не легко и не просто это, кажущееся обыкновенным, дело — выдавать дочерей замуж. Сколько страхов было пережито, сколько мыслей передумано, сколько денег потрачено, сколько столкновений с мужем при выдаче замуж старших двух, Дарьи и Натальи! Теперь, при вывозе меньшой, переживались те же страхи, те же сомнения и еще бо́льшие, чем из-за старших, ссоры с мужем. Старый князь, как и все отцы, был особенно щепетилен насчет чести и чистоты своих дочерей; он был неблагоразумно ревнив к дочерям, и особенно к Кити, которая была его любимица, и на каждом шагу делал сцены княгине за то, что она компрометирует дочь. Княгиня привыкла к этому еще с первыми дочерьми, но теперь она чувствовала, что щепетильность князя имеет больше оснований. Она видела, что в последнее время многое изменилось в приемах общества, что обязанности матери стали еще труднее. Она видела, что сверстницы Кити составляли какие-то общества, отправлялись на какие-то курсы, свободно обращались с мужчинами, ездили одни по улицам, многие не приседали и, главное, были все твердо уверены, что выбрать себе мужа есть их дело, а не родителей. «Нынче уж так не выдают замуж, как прежде», — думали и говорили все эти молодые девушки и все даже старые люди. Но как же нынче выдают замуж, княгиня ни от кого не могла узнать. Французский обычай — родителям решать судьбу детей — был не принят, осуждался. Английский обычай — совершенной свободы девушки — был тоже не принят и невозможен в русском обществе. Русский обычай сватовства считался чем-то безобразным, над ним смеялись все и сама княгиня. Но как надо выходить и выдавать замуж, никто не знал. Все, с кем княгине случалось толковать об этом, говорили ей одно: «Помилуйте, в наше время уж пора оставить эту старину. Ведь молодым людям в брак вступать, а не родителям; стало быть, и надо оставить молодых людей устраиваться, как они знают». Но хорошо было говорить так тем, у кого не было дочерей; а княгиня понимала, что при сближении дочь могла влюбиться, и влюбиться в того, кто не захочет жениться, или в того, кто не годится в мужья. И сколько бы ни внушали княгине, что в наше время молодые люди сами должны устраивать свою судьбу, она не могла верить этому, как не могла бы верить тому, что в какое бы то ни было время для пятилетних детей самыми лучшими игрушками должны быть заряженные пистолеты. И потому княгиня беспокоилась с Кити больше, чем со старшими дочерьми.

Теперь она боялась, чтобы Вронский не ограничился одним ухаживаньем за ее дочерью. Она видела, что дочь уже влюблена в него, но утешала себя тем, что он честный человек и потому не сделает этого. Но вместе с тем она знала, как с нынешнею свободой обращения легко вскружить голову девушки и как вообще мужчины легко смотрят на эту вину. На прошлой неделе Кити рассказала матери свой разговор во время мазурки с Вронским. Разговор этот отчасти успокоил княгиню; но совершенно спокойною она не могла быть. Вронский сказал Кити, что они, оба брата, так привыкли во всем подчиняться своей матери, что никогда не решатся предпринять что-нибудь важное, не посоветовавшись с нею. «И теперь я жду, как особенного счастья, приезда матушки из Петербурга», — сказал он.

Кити рассказала это, не придавая никакого значения этим словам. Но мать поняла это иначе. Она знала, что старуху ждут со дня на день, знала, что старуха будет рада выбору сына, и ей странно было, что он, боясь оскорбить мать, не делает предложения; однако ей так хотелось и самого брака и, более всего, успокоения от своих тревог, что она верила этому. Как ни горько было теперь княгине видеть несчастие старшей дочери Долли, сбиравшейся оставить мужа, волнение о решавшейся судьбе меньшой дочери поглощало все ее чувства. Нынешний день, с появлением Левина, ей прибавилось еще новое беспокойство. Она боялась, чтобы дочь, имевшая, как ей казалось, одно время чувство к Левину, из излишней честности не отказала бы Вронскому и вообще чтобы приезд Левина не запутал, не задержал дела, столь близкого к окончанию.

— Что он, давно ли приехал? — сказала княгиня про Левина, когда они вернулись домой.

— Нынче, maman.

— Я одно хочу сказать… — начала княгиня, и по серьезно-оживленному лицу ее Кити угадала, о чем будет речь.

— Мама, — сказала она, вспыхнув и быстро поворачиваясь к ней, — пожалуйста, пожалуйста, не говорите ничего про это. Я знаю, я все знаю.

Она желала того же, чего желала и мать, но мотивы желания матери оскорбляли ее.

— Я только хочу сказать, что, подав надежду одному…

— Мама, голубчик, ради бога, не говорите. Так страшно говорить про это.

— Не буду, не буду, — сказала мать, увидав слезы на глазах дочери, — но одно, моя душа: ты мне обещала, что у тебя не будет от меня тайны. Не будет?

— Никогда, мама, никакой, — отвечала Кити, покраснев и взглянув прямо в лицо матери. — Но мне нечего говорить теперь. Я… я… если бы хотела, я не знаю, что сказать и как… я не знаю…

«Нет, неправду не может она сказать с этими глазами», — подумала мать, улыбаясь на ее волнение и счастие. Княгиня улыбалась тому, как огромно и значительно кажется ей, бедняжке, то, что происходит теперь в ее душе.

Към следващата част или към съдържанието

XII

Княжна Кити Шчербацкая беше на осемнадесет години. Тя се появи, в обществото за пръв път тая зима. Успехите й бяха по-големи, отколкото на двете й по-възрастни сестри, по-големи, отколкото очакваше дори княгинята. Не само че младежите, които танцуваха по московските балове, бяха почти всички влюбени в Кити, но още първата зима се появиха двама сериозни кандидати: Левин и веднага след заминаването му граф Вронски.

Появата на Левин в началото на зимата, честите му посещения и явната му любов към Кити бяха повод за първите сериозни разговори между родителите на Кити върху нейното бъдеще и за споровете между княза и княгинята. Князът държеше страната на Левин, като казваше, че не желае нищо по-добро за Кити. А княгинята, със свойствения на жените навик да заобикалят въпроса, казваше, че Кити е много млада, че Левин с нищо не показва, че има сериозни намерения, че Кити не е привързана към него и други такива доводи; но тя не казваше главното — че очаква по-добра партия за дъщеря си, че Левин не й харесва и че тя не може да го разбере. И когато Левин неочаквано замина, княгинята се зарадва и казваше тържествуваща на мъжа си: „Виждаш ли, аз бях права.“ А когато се появи Вронски, тя се зарадва още повече, като затвърди мнението си, че Кити трябва да се омъжи не само за добър, но и за блестящ мъж.

Според майката не можеше да става дума за никакво сравнение между Вронски и Левин. Тя не харесваше у Левин нито неговите странни и резки съждения, нито непохватността му в обществото, основана, както предполагаше тя, на гордостта му, и неговия, според нейните разбирания, някакъв си див живот на село, дето се занимава с говеда и селяци; тя не харесваше много и това, че той, влюбен в дъщеря й, се влачи в къщата им вече месец и половина, сякаш очаква нещо, колебае се, сякаш се страхува да не би да е голяма чест за тях, ако направи предложение, и не иска да разбере, че когато ходи в една къща, където има момиче за женене, би трябвало да се обясни. И изведнъж, без да се обясни, той си замина. „Добре, че е толкова непривлекателен, та Кити не се влюби в него“ — мислеше майката.

Вронски отговаряше на всички желания на майката. Много богат, умен, знатен, на път към блестяща военно-придворна кариера и очарователен човек. Не можеше да се желае нищо по-хубаво.

На баловете Вронски явно задиряше Кити, танцуваше с нея и ходеше у тях — значи, не можеше и да има съмнение в сериозността на намеренията му. Но въпреки това през цялата зима майката се намираше в страшно безпокойство и вълнение.

Самата княгиня бе се омъжила преди тридесет години чрез посредничеството на леля си. Момъкът, за когото вече знаеха всичко предварително, дойде, видя девойката, видяха и него; сватовницата леля научи и предаде взаимно направеното впечатление; впечатлението беше добро; след това в определен ден бе направено на родителите и бе прието очакваното предложение. Всичко стана много лесно и просто. Така поне се струваше на княгинята. Но сега с дъщерите си тя изпита, че не е никак лесна и проста тая обикновена наглед работа — да омъжиш дъщерите си. Колко страхове бяха изживени, колко мисли премислени, колко пари похарчени, колко спречквания с мъжа й станаха, когато омъжваха двете по-големи дъщери — Даря и Натали! Сега, при задомяването на по-малката, преживяваха същите страхове, същите съмнения и още по-големи от по-рано караници с мъжа. Старият княз, като всички бащи, беше особено строг по отношение на честта и чистотата на дъщерите си; той беше неблагоразумно ревнив към тях и особено към Кити, която беше негова любимка, и на всяка крачка правеше сцени на княгинята, задето компрометира дъщеря си. Княгинята бе свикнала с това още при първите си дъщери, но сега чувствуваше, че строгостта на княза има повече основания. Тя виждаше, че напоследък много неща в обществото са се променили, че задълженията на майката са станали още по-трудни. Виждаше, че връстниците на Кити образуваха някакви компании, посещаваха някакви курсове, държаха се свободно с мъжете, ходеха сами из улиците, много от тях не правеха реверанси и главно, всички бяха твърдо убедени, че да си избират мъже, е тяхна работа, а не на родителите. „Днес вече момичетата не се омъжват така, както по-рано“ — мислеха и казваха всички тия млади девойки и дори старите хора. Но как се омъжват момичетата днес, княгинята не можеше да научи от никого. Френският обичай — родителите да решават съдбата на децата си — не бе възприет и го осъждаха. Английският обичай — да се дава пълна свобода на момичето — също не бе възприет и не бе възможен за руското общество. Руският обичай на сватосване се смяташе за нещо безобразно, всички го осмиваха, та дори и княгинята. Но как трябва да се омъжва едно момиче, никой не знаеше. Всички, с които на княгинята се случваше да говори по тоя въпрос, й казваха едно и също: „Моля ви се, днес е вече време да се оставят тия стари обичаи. Женят се младите, а не родителите им; значи, трябва да се оставят младите сами да се нареждат, както си знаят.“ Но лесно беше да говорят така ония, които нямат дъщери; а княгинята разбираше, че ако оставят дъщеря им свободна, тя може да се влюби, и то да се влюби в такъв, който не ще иска да се жени, или в такъв, който няма да е подходящ съпруг. И колкото да внушаваха на княгинята, че в днешно време младите хора трябва сами да уреждат съдбата си, тя не можеше да повярва това, както не можеше да повярва, че при всяко време най-добрите играчки за петгодишни деца трябва да бъдат заредените пистолета. И затова княгинята се безпокоеше за Кити повече, отколкото за по-големите си дъщери.

Сега тя се страхуваше да не би Вронски да се ограничи само със задиряне на дъщеря й. Виждаше, че дъщеря й е вече влюбена в него, но се утешаваше, че той е честен човек и затова няма да постъпи така. Но същевременно знаеше, че при днешното свободно държане е лесно да се завърти главата на едно момиче и че мъжете изобщо гледат леко на тия работи. Миналата седмица Кити разправи на майка си за своя разговор с Вронски през време на мазурката. Тоя разговор отчасти успокои княгинята; но тя не можеше да бъде напълно спокойна. Вронски казал на Кити, че те, двамата братя, са свикнали дотолкова да се подчиняват във всичко на майка си, че никога не ще се решат да предприемат нещо важно, без да се посъветват с нея. „И сега аз чакам като особено щастие да пристигне майка ми от Петербург“ — казал той.

Кити й разправи това, без да придава някакво значение на тия думи. Но майката ги разбра другояче. Тя знаеше, че очакват всеки ден пристигането на старата, знаеше, че тя ще бъде доволна от избора на сина си и й се виждаше чудно, че той не прави предложение от страх да не обиди майка си; обаче княгинята толкова желаеше както тоя брак, така и преди всичко да се успокои от тревогите си, че вярваше на всичко това. Колкото и тежко да й бе сега, като виждаше нещастието на голямата си дъщеря Доли, която се готвеше да остави мъжа си, вълнението за решаващата се съдба на по-малката й дъщеря поглъщаше всичките й мисли. Днес, с идването на Левин, й се прибави още едно ново безпокойство. Тя се страхуваше да не би дъщеря й, която по едно време, както й се струваше, имаше чувства към Левин, от излишна честност да откаже на Вронски и въобще да не би пристигането на Левин да обърка, да забави тая работа, толкова близка до завършека си.

— Отдавна ли е пристигнал той? — попита княгинята за Левин, когато се върнаха в къщи.

— Днес, maman.

— Искам да ти кажа само едно… — започна княгинята и по сериозно-оживеното й лице Кити отгатна за какво ще стане дума.

— Мамо — каза тя, като пламна и бързо се обърна към нея, — моля ви се, моля ви се, не говорете нищо за това. Аз зная, всичко зная.

Тя желаеше същото, което желаеше и майка й, но мотивите за желанието на майка й я обиждаха.

— Искам да ти кажа само, че след като си дала надежда на единия…

— Мамо, миличка, за Бога, не говорете. Така ме е страх да се говори за това.

— Няма, няма да говоря — каза майката, като видя сълзи в очите на дъщеря си, — но искам едно нещо, миличка: ти ми обеща, че няма да криеш нищо от мен. Няма да криеш, нали?

— Никога нищо няма да крия, мамо — отвърна Кити, като се изчерви и погледна майка си право в очите. — Но сега няма какво да казвам. Аз… аз… дори и да исках, не зная какво да кажа и как… не зная…

„Не, с тия очи тя не може да излъже“ — помисли майката, като се усмихваше на нейното вълнение и щастие. Княгинята се усмихваше, като мислеше колко ли необикновено и значително се вижда на горката й дъщеря това, което става сега в душата й.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Анна Каренина (12) Лев Толстой Ана Каренина (12)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XII

XII

Лев Толстой
Анна Каренина (12)

Лев Толстой
Ана Каренина (12)