Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (9)

9
Дворецът на Калун

Със страшна мъка в душите си продължихме пътуването си към града. Едва сега си обясних защо Кания мрази този жесток тиранин, поради което и се е влюбила в Лео.

Стигнахме края на острова, където реката бе „отхапала“ парче от него, и слязохме на така образувания кей. Очакваше ни малка група дворцови офицери. Те ни преведоха през една врата на крепостта и тръгнахме по тясна улица, настлана с камъни. Лунната светлина ни разкри, че къщите нямат никаква архитектурна ценност.

Пристигането ни събуди голям интерес и възбуждение. Голям брой хора се бяха стълпили, за да ни видят. Любопитни имаше и по прозорците, а също и по плоските покриви. Улицата завършваше с площад, по който минахме през шпалир от любопитни, които правеха някакви бележки, без да можем да разберем какви. Най-после стигнахме до една врата на вътрешната стена. Тя беше затворена, но Симбри извика и я отвориха. Тръгнахме по пътечка в някаква градина, която ни отведе до голям и масивен дворец в египетски стил с кули. Влязохме във вътрешния му двор, от който можеше да се отиде в различните покои. Някакъв офицер ни отведе по един от коридорите в нашия апартамент, състоящ се от трапезария и две спални. Първобитни лампи осветяваха обстановката, отличаваща се с дивашкия си вкус.

Симбри каза на офицера да почака, докато се приготвим и после да ни заведе да вечеряме, и излезе. В спалните ни очакваха роби с добри маниери. Те ни събуха и съблякоха, като ни дадоха необличани дрехи от бял плат, подплатени по края с кожи. След като свършиха това си задължение, те ни се поклониха и ни въведоха в голямата зала, където чакаше офицерът. Той ни преведе през добре осветена зала, постлана с килими. На подиума имаше маса, заредена с чаши и прибори от сребро.

Почакахме, докато се появиха виночерпците. След тях се показа друг господин, който заудря с голям звънец. Завесите се отдръпнаха и в залата нахлуха много мъже, облечени в бели дрехи, следвани от същия брой жени. Те ни се поклониха и ние направихме същото. Макар и жълтолики, жените имаха приятни черти.

Разнесе се сигнал на тръба. Всички застанаха мирно. По коридора вървяха ханът и Кания на Калун.

Като гледахме сега хана, не можехме да си представим, че това е същият луд, който допреди малко насъскваше кучетата срещу нещастния осъден. Той беше спокоен, дори хубав, макар и с безизразни черти, твърд и едър. За такъв човек трудно би се допуснало, че е способен на силни страсти.

Кания имаше уморен вид. Изглежда, че събитията от изминалата нощ бяха прогонили бодростта й. Щом ни видя, тя се изчерви леко, даде знак да се приближим и каза на съпруга си:

— Ето чужденците, за които ти говорих.

Тъпите му очи най-напред се спряха на мен. Изглежда, че лицето ми го заинтригува. Той се изсмя грубо и каза на гръцки с примес от местни думи:

— Какво интересно старо говедо! Никога по-рано не сме се срещали, нали?

— Не, о, велики хане, но аз ви видях, когато ловувахте тая нощ. Имахте ли успех?

Той се сепна и като потриваше ръце каза:

— Превъзходен. Накара ни да го гоним, но всичките кучета го настигнаха най-после и тогава… — Тук той стисна силно устни.

— Стига сте говорили за животински работи — намеси се Кания.

В това време ханът препъна погледа си в Лео, който очакваше да бъде представен. Като изгледа снажния момък със златиста брада, ханът попита:

— Вие ли сте другият приятел на Кания, заради когото тя отиде в планините при Дверите. Не можех да си обясня защо тя си направи тоя труд, но сега разбирам. Добре, бъдете внимателен, защото иначе лично ще ви подгоня на лов!

Лео кипна, но аз навреме го възпрях и му казах на английски:

— Не отговаряй! Той е луд!

— Искаш да кажеш, че е лош! Насъска ли кучетата срещу мен, ще го убия!

Кания направи знак на Лео да седне до нея, а аз се настаних от другата й страна — между нея и Симбри. Ханът побягна на другата страна, където седна с две хубави момичета.

Тъй бяхме въведени в двореца на Калун. Храната беше изобилна, но примитивно приготвена и се състоеше от риба, месо и сладкиши, поднасяни в сребърни блюда. Присъстващите пиеха, и то повече, отколкото можеха да понесат, от силно питие, някакъв спирт, приготвен от жито. До края на вечерята Кания разговаряше с Лео, а аз се посветих на Симбри, от когото научих следното:

Търговията била непозната за населението на Калун. Мостовете по реката били занемарени и изгнили. Земята им — обширна и гъсто населена, била заобиколена с непристъпни планини. Склоновете и една обширна местност зад върха на Огъня били населени от диваци, които убивали всеки чужденец. Парите били непознати. Златни украшения носели по ръцете и главите си само придворните. Цялата търговия се водела по правилата на размяната и данъците се събирали в натура.

На гърба на десетките хиляди туземци в Калун живеела шепа властимеещи, които се считали за потомци на Александър. Те са се смесили с жълтите хора, произхождащи от някое велико татарско племе.

Наследяването на престола вървяло и по мъжка, и по женска линия. Религиите били две — едната на народа, който вярвал в Духа на планината, а другата на властниците, които боготворели духове, магии и гадания. Народът бил по-привързан към Кания, в чиито жили течала царска кръв, а по-малко — към хана и останалите дворцови хора, в които такава кръв имало по-малко.

Красива и смела жена, Кания била популярна между народа със справедливостта и щедростта си към бедните. А те не били малко, защото страната била пренаселена. Най-после народът се уповавал на нея в борбата си с кръвожадните планинци, които заграбвали житото и стадата.

Тоя народ съжалявал само за едно: понеже неговата царица нямала деца, щели отново да се повторят борбите за наследството, както след смъртта на баща й.

— Не е лъжа — добави Симбри, — че народът вече открито изразява омразата си към хана и се моли за неговата смърт, защото той го тормози много. Народът иска Кания да се омъжи отново, докато е още млада. Макар и луд, ханът знае това, поради което ревнува и избухва, ако Кания погледне някого, както преди малко. Защото, ако някой спечели сърцето и благоволението й, това означава смърт за хана.

— Може би той обича жена си?

— Да, но тя не го обича, както не може да понася и останалите присъствуващи тук. — И Симбри хвърли поглед наоколо.

Никой от сътрапезниците не изглеждаше приятен, защото всички се бяха изпонапили, включително и жените. Пияният хан представляваше жалка фигура, както се беше вкопчил в стола и с озверял глас разказваше за днешния си „лов“. Едното момиче беше прехвърлило ръка през врата му, а другото със златна чаша наливаше в устата му от силното питие.

Точно в този момент Атена го погледна и в очите й заблестяха мълниеносно омраза и отвращение.

— Гледайте — чух я да казва на Лео — и преценете лесно ли ми е да бъда Кания на Калун.

— Тогава защо не прочистите двора си?

— И да го направя, има ли някаква полза? Тия хора, които се търкалят като свине и живеят в леност върху гърба на бедния народ, сами приближават края си. От алкохола децата им се раждат хилави и болни. Но вие се уморихте. Трябва да си починете. Утре ще пояздим заедно.

Атена повика един офицер и му нареди да ни заведе в спалните. Станахме, придружени от Симбри, поклонихме се на Атена и излязохме. Тя стоеше права — фигурата й беше царствена. Гледаше ни как се отдалечаваме.

Ханът също се изправи и, въпреки лудостта си, схвана положението.

— Весели сте — извика той, — и защо не, когато човек не знае колко му остава да живее. Но вие, златобрадко, не позволявайте на Атена да ви гледа така. Казвам ви, тя е моя жена и ако и вие я погледнете по същия начин, ще ви подгоня!

Придворните се изсмяха на тия пиянски бръщолевения, но Симбри бързо взе Лео под ръка и го изведе от залата.

— Приятелю — каза Лео, — струва ми се, че ханът ме заплашва?

— Не бой се, докато Кания не те намрази. Тук тя е истинската владетелка. След нея съм аз.

— Тогава дръжте ме настрана от този пияница, защото ако ме нападне, няма да стоя със скръстени ръце.

— И няма да те упрекнат — отговори Симбри.

След този разговор ние се разделихме и влязохме в спалнята си. Спахме дълбоко, защото бяхме уморени.

Сутринта ни разбуди лаят на кучетата. Изглежда, че ги хранеха и че бяха близо до нашата стая. През трите месеца, които прекарахме в Калун, изживяхме най-неприятните сцени и преживелици в живота си. В сравнение с тях безкрайните ни скитания из снеговете и пустините на Централна Азия бяха приятно пътешествие, а пребиваването ни в манастира на Ку-ен — истински рай!

Атена ни изпрати два великолепни бели коня и следобед се разходихме с нея, придружени от няколко войника.

Най-напред минахме пред кучешката клетка, където бяха вързани тия опасни зверове. Вратите й бяха тесни, имаше и железни решетки. Никога не съм виждал по-свирепи кучета — бяха огромни на ръст, червено-черни, с гладка козина и кръвясали очи.

Щом ни усетиха, кучетата започнаха да се хвърлят като бесни върху железните решетки. Надзорът над тях бе поверен на хора от едни и същи семейства. Кучетата се подчиняваха на тях и на хана. Нямаше друг човек, който да посмее да ги доближи.

Кучетата бяха палачите — те изпълняваха смъртните присъди. Всички осъдени им се даваха. Ханът си служеше с тях, ако някой си навлечеше омразата му… Кучетата всяваха ужас у всеки, защото никой не беше сигурен дали няма да усети зъбите им по тялото си някой ден.

След кучкарника разгледахме и градските стени, които бяха построени като че ли да ограничат алеите на градините. От тях се виждаха реката и далечното поле.

Градското население не беше нещо особено, защото по-голямата част от него бяха дворцови паразити. Изпитахме радост, когато излязохме на полето и намерихме хора, потомци на онези, които от памтивека обработваха тази земя и се хранеха с плодовете й.

Земята се напояваше мъчно и те бяха приспособили специални съоръжения, с помощта на които повдигаха нивото на водата.

Лео попита Кания:

— Какво ще стане, ако настане суша.

— Хиляди хора са умирали от глад и последващия го мор. Но такива бедствия помагат да се избегнат вътрешните борби.

— Защо?

— Раждаемостта е висока, населението се увеличава извънредно много, а хранителните припаси са недостатъчни…

— Тазгодишната реколта ще бъде ли добра? — попитах аз.

— Няма страшно — паднаха няколко напоителни дъждове. Светлината, която блесна онази нощ, се смята за лошо предзнаменование: обикновено предвещава суша. Дано никой не каже, че злощастие е постигнало страната, защото е била посетена от чужденци.

— Тогава — почна Лео — ние ще се спасим в Планината.

— Нима искате да търсите защита в смъртта? Бъдете сигурни, че никога няма да ви позволя да минете реката, която тече край склоновете на Огнения връх.

— Защо, Кания?

— Защото, господине, такава е моята воля. А докато аз царувам тук, тя е закон. Хайде, да се връщаме!

Вечерта, вместо в общата столова, се нахранихме в съседната до спалнята ни. С нас вечеряха Кания и Симбри, който не се отделяше от нея. Когато ги попитахме за тази промяна, тя отговори, че така е по-добре, за да не бъдем отново излагани на обиди. Кания прибави, че е започнало някакво тържество, което щяло да трае седмица и нямало защо да гледаме низки страсти.

Повече никога не се хранихме в голямата зала. Прекарвахме времето си приятно. Лео разказваше за родната си Англия, за страните, в които сме били, за народи и обичаи, за хората от времето на Александър, чийто генерал Расен, далечен неин прадядо, е победил Калун. А също и за Египет, откъдето генералът беше дошъл. Времето неусетно изтичаше до полунощ. Атена слушаше и гледаше жадно Лео.

Много дни и нощи прекарахме в двореца на Калун като истински затворници. Когато излизахме и преминавахме през стаите на двореца, тълпа придворни ни обграждаше и разпитваше с любопитство.

Придворните дами не закъсняха с любовните си мераци към Лео, който им допадаше със снажния си ръст, с красотата и със златната си коса. Те го безпокояха с много подаръци, писма и цветя, изпращани по слуги и войници, с покани за любовни срещи, които той отклоняваше.

Излезехме ли на улиците, хората изоставяха работата си и тръгваха след нас. Единственото ни убежище бяха дворцовите градини.

Оставаха ни разходките с коне, които правехме с Кания, но след три-четири езди преустановихме, защото ханът се беше заканил, че ако не престанем, ще ни подгони с кучетата.

И така, принудихме се да седим в стаите си, пазени от войници, за да не избягаме, и да сме по-далеч от пияни хора, които си искаха от нас дъжда, защото сме им го били отнели и сушата се усилвала. Само едно удоволствие ни остана: да ловим риба в прозрачните води на реката. Но ние бяхме неопитни рибари и използувахме тази възможност, само за да наблюдаваме Планината на Огъня. Нейната тайнственост и омагьосваща сила измъчваха ума ни с всевъзможни планове за бягство.

Искахме да узнаем нещо за Аеша, но напразно.