Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (3)

3
Светлината

Едва след седмица ни се удаде възможност да се изкачим на планината, когато зимните бури не бушуваха, а по твърдия скреж бе възможно да се ходи.

Калугерите ни казаха, че в такова време дивите кози слизали от планините в долините, разравяли и разчиствали снега, за да си намерят храна. Ние казахме в манастира, че понеже ни се яде прясно месо, а нашата вяра не ни забранява да убиваме животни, а и защото страдаме от заседналия живот, отиваме на лов.

Нашите домакини ни предупредиха, че се впускаме в опасно начинание, защото всеки момент времето може да се промени. Те ни съобщиха също, че по склоновете на планината, която искаме да изкачим, има голяма естествена пещера, в която може да се подслоним при нужда. Един от по-младите калугери предложи да ни заведе до там.

Приготвихме груба шатра от кожи, натоварихме своя стар як с храна и дрехи и тръгнахме в една тиха сутрин, на зазоряване.

Водени от калугера, който въпреки годините си вървеше бързо, по пладне достигнахме северния склон. Тук наистина намерихме голяма пещера, чийто вход се прикриваше от една надвесила се канара. Изглежда, че тази пещера е била посещавана от любители на лова, защото вътрешността й беше осеяна с остатъци от убити животни, имаше огнище и всичко необходимо за по-продължително живеене… Следобед разпънахме шатрата вътре и пред нея накладохме голям огън. Разположихме се така, че да наблюдаваме склоновете на планината, а на калугера казахме, че правим това уж да наблюдаваме пътя на дивите кози. И наистина, по-късно около пещерата видяхме козе стадо, което пасеше мъха, поникнал на мястото, където през лятото е текло ручейче. За наше щастие успяхме да убием две кози. Те бяха кротки, защото тук рядко са идвали ловци. Месото им щеше да изтрае дълго при тамошните температури.

Осигурихме си храна за две седмици. Повлякохме животните по снежния склон и ги одрахме в дрезгавината.

Вечеряхме прясно месо — разкош, от който калугерът остана доволен. Въпреки че неговата вяра бе против отнемането на живот, той се радваше на приятния мирис на прясното месо. След като се навечеряхме, ние се сгушихме в шатрата, за да се стоплим. Температурата беше десетина градуса под нулата. Старият калугер се чувствуваше добре, но нито аз, нито Лео, можахме да заспим — неизвестността около онова, което можеше да видим, прогонваше съня ни…

Сутринта времето беше още по-благоприятно и нашият спътник се завърна в манастира. Казахме му, че след един-два дена и ние ще се върнем.

Останали най-после сами, без да губим нито минута, ние започнахме да се катерим към върха. От тук гледката беше величествена. Под нас се ширеше пустинята, а отвъд нея — широк пояс от фантастичния изглед на покрити със сняг планини. Те бяха разпръснати пред очите ни наляво и надясно, навсякъде, докъдето стига поглед.

— Същите са, както ги видях в съня си преди няколко години — промърмори Лео, — да, така е.

— Къде беше огненият лъч? — попитах го аз.

— Ей там — и той посочи към североизток.

— Добре, но сега не е там. На онова място сега има сняг и студ.

Понеже беше опасно да се бавим, за да не се стъмни при връщането ни, слязохме от върха. При залез-слънце стигнахме до пещерата.

Останалите четири дни прекарахме по същия начин. Всяка сутрин изкачвахме сънните снегове и всеки следобед се връщахме, докато съвсем се изморихме от тия упражнения.

Четвъртата вечер, Лео, вместо да влезе в шатрата и да си легне, остана пред входа на пещерата. Попитах го защо и той ми отговори, че така иска. Забелязах, че има странен и възбуден вид. Неуспехът на мисията ни го съкрушаваше. Още повече че времето едва ли щеше да е хубаво — и двамата го знаехме. Изкачванията до върха щяха да са невъзможни.

Към полунощ Лео ме задърпа и ме събуди.

— Ела тук, Хораций, ще ти покажа нещо!

С неохота се измъкнах от кожите и излязох вън от шатрата. Той ме изведе на входа и ми посочи към север. Погледнах. Нощта беше мрачна, но в далечината по небето се появи слаба светлина, която можеше да бъде само отражение на далечен огън.

— Каква е тая светлина?

— Луна няма, зора — също, много е на север. Вероятно някъде гори пожар — къща или погребална клада. Но как може да се случат подобни неща тук?

— Мисля, че е отражение и ако бяхме на върха, бихме видели светлината, която го причинява — бавно промълви Лео.

— Да, ама не сме и не можем да се изкачим там в тъмнината.

— В такъв случай, Хораций, трябва да преспим горе една нощ.

— Ако завали сняг — отговорих със смях, — това ще е последното ни превъплъщение.

— Трябва да рискуваме, ако не — сам ще рискувам. Гледай, светлината изчезна!

Той беше прав, защото наистина светлината се стопи в черната като смола нощ.

— Нека обсъдим утре — казах аз и се върнах в пещерата, защото не вярвах.

Но Лео седна пак на входа. Призори се събудих и намерих закуската приготвена.

— Трябва да тръгна рано — подхвана Лео.

— Луд ли си? Как ще закрепим шатрата там?

— Не знам, но ще вървя. Трябва, Хораций!

— Което означава, че трябва да тръгнем двамата. Но какво ще правим с яка?

— Докъдето се изкачим, и якът ще е с нас.

Прибрахме шатрата и другите дрехи, взехме значителен запас от печено месо, натоварихме всичко на гърба на яка и тръгнахме. Пътят беше дълъг, понеже заобикаляхме по по-рано направените с брадва стъпала, за да избегнем някои ледени склонове. Най-после стигнахме върха и опънахме шатрата. С изкопания слой сняг и лед затиснахме краищата й. По едно време започна да се смрачава. Влязохме с яка вътре, нахранихме се и зачакахме.

О, какъв студ! Ужасен мраз! На тази височина вятърът бучеше. През дрехите ни проникваше леден дъх, който ръчкаше телата ни по-лошо от нажежени железа. Рошавото тяло на яка заприщваше проникващия в шатрата ужасен студ.

Бяхме будни и наблюдавахме непрекъснато, защото ако заспяхме, щяхме са умрем. Освен самотни звезди друго не виждахме, не чувахме и никакъв звук. Ужасна и мъчителна тишина. Дори и вятърът не шумеше…

Очите ми почнаха да се затварят, когато Лео внезапно извика:

— Гледай към червената звезда?

Погледнах и видях в небето същия удивителен блясък, от предната вечер. Че и повече даже: под него, почти на еднаква височина с нас, и то тъкмо над междинните върхове, избухна тясна ивица от пламък, пред който нещо тъмнееше.

Докато наблюдавахме, огънят се усили, разпростря се нагоре и се разшири. Тъмното петно пред него се виждаше по-ясно и то беше началото на издигащ се стълб, излизащ от един кръг. Да, видяхме очертанията му. Това беше Символът на Живота.

Символът изчезна, а огънят угасна. После пак блесна по-ярко отпреди и кръгът отново се показа, и пак се изгуби.

За трети път огънят светна с такава сила, че никоя светкавица не би могла да надмине блясъка му. Небесата бяха осветени и насочените ни погледи се откъснаха от тъмната точка на пътя към Аеша, който бяхме намерили. Страхът и съмненията ни напуснаха. Надеждата ни окриляше. Нощното видение се превъплъти в нещо действително и немощното семе на обещанието й преди смъртта й израсна през дългите години на страдания и жестоки борби и узря за жетва.

Страхът ни напусна и макар че сутринта задуха страшен вятър, ние, с опасност за живота си, се заспускахме по заледените склонове на върха. Не ни угнетяваше и проправянето на път през снежните вихрушки. Нямахме очи и слух за нищо. Вървяхме! Държахме се здраво за нашето животно и след продължителна борба инстинктът на яка ни изведе до вратата на манастира.

Старият калугер ни прегърна радостно, а калугерите зашепнаха благодарствени молитви за нашето спасение, тъй като те смятали, че сме умрели в снежните преспи.

— В такава буря — казваха те — никое човешко същество не може да оживее…

След това зимата утихна и чакането в тия дълги зимни вечери ни уморяваше. Отвъд планинските вериги беше вратата, към която се стремяхме. А между нас и тях се простираше пустинята, по която снегът на големи талази се движеше напред-назад. И тъй, стояхме в манастира и учехме сърцата си на търпение.

Пролетта идва най-последна в тия ледени диви места на Централна Азия. Една вечер въздухът се затопли, а на следващата вечер облаците се натрупаха на черни пластове по хоризонта. На сутринта, вместо сняг, валеше силен дъжд. Калугерите започнаха да стягат земеделските си сечива с думите, че сеитбата наближава.

Дъждът валя непрекъснато три дни, а снеговете се топяха пред очите ни. Потекоха силни порои, пустинята заприлича на кална поляна, а след седмица цялата се покри с цветя.

Тогава разбрахме, че часът за тръгването ни е настъпил.

— Къде сте тръгнали? Молим ви, къде ще вървите? Не сте ли щастливи тук? — запита старият Ку-ен. — Не правите ли големи стъпки по пътя? Има и за вас от всичко, което притежаваме. О, не ни оставяйте сами!

— Скитници сме — отговорихме — и когато пред нас се изпречат планини, трябва да ги преминем.

Ку-ен ни погледна лукаво и попита:

— Какво ще търсите отвън планините? О, братя мои, защо криете от мен? Тайната е сестра на лъжата. Кажете ми истината и моите молитви ще ви съпровождат по страшния и непознат път.

— Старче свети — отвърнах аз, — преди време ни се изповядахте в библиотеката на манастира.

— Не ми спомняйте за това! Защо искате да ме измъчвате?

— Далеч сме от такава мисъл, скъпи приятелю. Доколкото виждам, участта ви е сходна с нашата — и ние сме видели жрицата.

— Продължавай — каза той с интерес.

Цял час разказвах на стареца нашата история. Той седеше срещу мен и клатеше глава като костенурка, без да проговори. Най-после свърших:

— Сега, старче, нека светилото на мъдростта ви освети тъмнината на нашето неведение. Не намирате ли тази приказка за чудна? А може би си мислите, че лъжем?

— Братя от „Манастира, наречен Свят“ — извика той, — как може да казвате, че сте лъжци, когато аз още от първия миг познах, че обичате истината. Приказката ви не е странна, защото сте се сблъскали със самата истина, която ние сме познали преди три века. Чрез онова видение тя ви е посочила нашия манастир и ви е водила към мястото отвъд Планината, където Тя изчезна. Смятате, че жената, която сте видели да умре, се е превъплътила в оная отвъд планините? Защо пък не? Няма нищо невъзможно в това за онези, които биха възприели тази истина, макар превъплъщението след последния й живот да е било странно и неотговарящо на опасността. Без съмнение вие ще я намерите, както се и надявате. Истина е, че тя е същата оная, която в по-раншния си живот ме докара до греха. Само не се лъжете, че Тя е безсмъртна. Тя е същество, което благодарение на гордостта си и на величието си е поело пътя на Нирвана. Тази й гордост ще бъде усмирена, защото по пътя към Нирвана се върви само чрез страдание и уединение. Брате Лео, привлечеш ли я към себе си, ти си изгубен, защото ще трябва още да се изкачваш по Стълбата. Брате Холи, за нас двамата загубата е печална, но тя си е наша и благодарение на това ще преживеем по-малко скърби. О, останете тука и се молете с мене. Защо блъскате скалата с нежните си юмруци? Защо наливате вода в счупен съд?

— Водата прави пясъка плодоносен — отговорих аз. — Където падне вода, там се ражда живот и скръбта е семето на радостта.

— Любовта е законът на живота — обади се и Лео. — Без любов няма живот. Горя от любов, заради това живея. Вярвам, че всички неща имат край, който ние не знаем. Съдбата ме тласка напред и аз изпълнявам повелята й.

— Вие сте свободни и няма да споря с вас, братко, защото вие следвате вашия път. Помислете си само какво тази жена, тази жрица на лъжлива вяра, ако още я изповядва, ви е дала в миналото! Някога, в другия живот, тъй разбирам вашата история, вие сте се заклели на една богиня, наречена Изида. Били ли сте предани само на нея? Не, друга жена ви е съблазнила и сте избягали с нея надалече. Коя сте намерили там? Измамената и отмъстителна богиня, която ви е убила, или ако не е била богинята, била е друга жена, пила от нейната мъдрост и превърнала се в оръдие на нейното отмъщение. Обладана от мъдростта, това оръдие-жена или лош дух се е отказало да умре, защото ви е обикнало и се е надявало в следващия живот да ви срещне отново. И наистина това е могло да стане само в Девашан, ако тя не е умряла при онова нещастие. Тогава ви е намерила, но е умряла. Сега се е преродила и така трябва да бъде. Вие несъмнено ще я срещнете още веднъж, но пак ще стане нещастие. О, приятели мои, не прекосявайте планините, останете тук с мене и измолете изкупление на греховете си.

— Не — отговори Лео, — дали сме клетва и няма да я нарушим.

— Щом е така, братя, недейте нарушава клетвата си. Когато пожънете нейната жътва, спомнете си думите ми, защото съм уверен, че виното, което ще добиете от вашето грозде, ще тече като кръв и когато го изпиете, няма да намерите забвение и покой. Заслепени от страст, на която знам жилото, вие се мъчите да прибавите още едно красиво зло във вашия живот с мисълта, че от това сближаване ще се родят знание и радост велика. По-добре да изберете усамотения живот в чистота и святост, докато вашият единичен живот се влее в неизказаното Добро и вечното блаженство, което се намира в него. Вие сега ми нямате вяра, клатите глави и се смеете. Ще дойде ден и съзнанието ви ще прозре истината, дори и след много превъплъщения. И тогава ще ми се покланяте в праха и ще казвате с плач: „Брате Ку-ен, вашите думи бяха мъдри, а нашите дела глупави.“

С дълбока въздишка старецът ни обърна гръб и ни остави.

— Чудна вяра наистина — каза Лео. — Да живееш през вековете в еднообразие, в бедност, за да погълне съзнанието ти нещо от безформеното, от въздуха, което се нарича „Съвършен мир“! Предпочитам да живея в опасности, но да се надявам. Не допускам той да знае още нещо за Аеша и за нейната участ.

— Тъй мисля и аз, макар че след всичко казано той може да излезе прав. Но каква полза от този спор? Ние с тебе, Лео, следваме съдбата си. Докъде ще ни доведе тя, ще научим своевременно.

Веднага се оттеглихме да си починем, че вече беше доста късно. През цялата нощ спахме неспокойно. Предупрежденията на стария калугер, мъж добър и учен, опитен и предвидлив, ни направи дълбоко впечатление. Той ни предсказа кръв и скръб отвъд планините, смърт и прераждане, изпълнени с нещастия.

Добре, и така да е, но имаше ли страдания, познати и непознати, които можеха да ни спрат? Дори и да можеха да ни спрат, аз бях готов с цената на всичко да видя отново нейното лице. Ако с мене беше така, какво трябваше да е с Лео?

Страшна беше теорията на стария Ку-ен, че Аеша е била богиня в древния Египет и че Каликрат е бил неин жрец, или най-малкото неин довереник. Царствената Аменартас, с която той е избягал, го е съблазнила и отделила от Богинята, на която се е бил заклел.

Тази богиня, въплътила се в Аеша, или употребявайки жената-Аеша и нейните, страсти, си е отмъстила на двамата в Кор, но в следващия век ударът е паднал върху нейната глава. И аз често съм мислел така. Уверен бях, че тя не е богиня, а жрица, изпратена да изпълни волята на богинята — да отмъсти или да възнагради.

И сега, когато пиша това и когато всичко е вече минало, намирам, че повече трябва да вярвам в тези предположения, отколкото да се отказвам от тях. В същото време обаче не трябва да се забравя, че веднъж Аеша бе намекнала, че по рождение е дъщеря на Небето и че имало някои, вероятно старият шаман Симбри, които са вярвали в свръхестествения й произход.

А какво скриваха планините? Ще намерим ли там Аеша, която държи скиптъра и управлява със силата на обидената Изида? След няколко дни или месеци ще узнаем и това — вероятно с тая мисъл съм заспал.