Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (8)

VIII

Към края на следобеда, когато в града се палеха светлините и хората излизаха от работа, четиримата най-интимни приятели на Кинкас Беро Дагуа — Курио, Черния Пастиня, сержантът Мартим и Пе де Венто — се спускаха по хълма Табуаум на път за стаята на мъртвия. Трябва да се каже в името на истината, че те още не бяха пияни. Бяха си пийнали някоя глътка, без съмнение развълнувани от новината, но зачервените им очи се дължаха на пролетите сълзи, безмерната болка, а същото може да се твърди и за хрипливите им гласове и люлеещата се походка. Как да се запазят напълно трезви, когато е умрял един приятел от толкова години, най-добрият от другарите, най-съвършеният скитник на Байя? Колкото до бутилката, която сержантът Мартим бил имал скрита под ризата, никога нищо не беше доказано.

В този час на залеза, на мистериозното започване на нощта, мъртвият изглеждаше донякъде уморен. Ванда си даваше сметка. Та малко ли беше: той прекара следобеда в смях, мърмореше грозни епитети и се кривеше. Даже когато дойдоха Леонардо и чичо Едуардо след пет часа, дори и тогава Кинкас не се успокои. Той наричаше Леонардо „тъпак“, смееше се на Едуардо. Но когато сенките на залеза се спуснаха над града, Кинкас стана неспокоен. Като че очакваше нещо, което закъсняваше да дойде. Ванда, за да забрави и да се откъсне, разговаряше оживено с мъжа си и роднините, избягвайки да погледне мъртвия. Тя силно желаеше да се завърне в дома си, да отпочине, да вземе една таблетка, която да й помогне да заспи. Защо ли очите на Кинкас ту се обръщаха към прозореца, ту към вратата?

Новината не стигна едновременно до четиримата приятели. Първи научи Курио. Той влагаше своите многостранни дарования в рекламиране на текстилни и други стоки в Байча до Запатейро. Облечен в стар, износен фрак, с боядисано лице, той заставаше на вратата на някои магазин и срещу мизерно заплащане възхваляваше евтинията и качествата на стоките, спираше проходящите и с грубовати шеги ги канеше да влязат, като почти насила ги въвличаше вътре. От време на време, когато го налегнеше жаждата — проклетата служба изсушаваше гърлото и гърдите, — той прескачаше до една близка кръчма и пиеше глътка, за да смекчи гласа си. При едно от тези отивания и връщания, новината го застигна, брутална като юмручен удар в гърдите и го накара да онемее. Върна се с наведена глава, влезе в дюкяна и съобщи на сириеца да не разчита повече на него през този следобед. Курио беше още младеж и радостите и скърбите го засягаха дълбоко. Той не можеше да понася сам ужасния удар. Нуждаеше се от компанията на другите интимни приятели, на обичайната група.

Множеството около пристана на платноходите, на вечерния пазар при Агуа дос Менинос в съботните дни, при Сете Портас, на зрелищата на капоейра^[1] при Естрада да Либертаде, винаги беше многолюдно: моряци, дребни търговци от Пазара, жреци, играчи на капоейра, злосторници, вземаха участие в продължителните разговори, разказваха се авантюри, коментираха се напрегнати игри на карти, риболов при лунна светлина и гуляите из целия район. Кинкас Беро Дагуа имаше многобройни почитатели и приятели, но тези четиримата бяха неразделни. В продължение на много години те се срещаха всеки ден, заедно биваха всяка вечер, с пари или без пари, преситени от добро ядене или умиращи от глад, разделяйки си понякога и пиенето, те винаги бяха заедно при радости и скърби. Курио едва сега разбираше колко те бяха свързани помежду си, смъртта на Кинкас му се струваше някаква ампутация, като че му бяха отнели една ръка, един крак, като че ли му бяха изтръгнали едно око. Онова око на сърцето, за което говореше жрицата Сеньора, владетелка на всички мъдрости. Те трябва заедно да отидат при тялото на Кинкас — реши Курио.

Тръгна да търси Черния Пастиня, който по този час сигурно се намираше на Ларго дас Сете Портас, където помагаше на познати, приемащи залози на Бичо^[2], за да събере някой и друг никел за ракията вечерта. Черния Пастиня беше висок почти два метра и когато издуеше гърдите си, наподобяваше някакъв паметник, толкова той беше голям и силен. Никой не можеше да се справи с негъра, когато се разгневеше. За щастие това нещо мъчно можеше да стане, тъй като Черния Пастиня по природа беше весел и добряк.

Намери го, както си и пресмяташе, на Ларго дас Сете Портас. Там беше той, седнал на тротоара при малкото пазарче, потънал в сълзи, държащ една почти изпразнена бутилка. Наоколо, съпричастни в болката му и ракията, разни скитници образуваха хор при неговите жалби и въздишки. Вече е научил новината — помисли си Курио, като видя тази сцена. Черния Пастиня сипваше в гърлото си една глътка, избърсваше една сълза и изръмжаваше с отчаяние:

— Умря бащицата ни…

— … бащицата ни… — стенеха другите.

Утешителната бутилка обикаляше, увеличаваха се сълзите в очите на негъра, растеше и неговото остро страдание:

— Умря добрият човек…

— … добрият човек…

От време на време към групата се присъединяваше някой нов човек, понякога, без да знае за какво се отнася работата. Черния Пастиня му протягаше бутилката и отпускаше гласа си като рев на ударен с нож:

— Той беше добър…

— … беше добър… — повтаряха останалите, освен новодошлия, в очакване на някакво обяснение за тъжните жалби и безплатната ракия.

— Говори също и ти, нещастнико!… Черния Пастиня, без да става, протягаше могъщата си десница, разтърсваше новодошлия със зъл блясък в очите: — Или ти смяташ, че той беше негодник?

Някой избързваше да обясни, преди работите да са взели друг обрат:

— Кинкас Беро Дагуа е умрял.

— Кинкас ли?… Той беше добър… — казваше новият член на хора, убеден и изплашен.

— Друга бутилка! — поиска сред хълцания Черния Пастиня.

Един снажен момък скочи пъргаво и се отправи към съседната кръчма:

— Пастиня иска друга бутилка!

Смъртта на Кинкас там, където стигнеше вестта за нея, увеличаваше консумацията на ракия. Курио наблюдаваше отдалече сцената. Новината беше вървяла по-бързо от него. Негърът също го видя, от гърдите му се изтръгна едно ужасно ръмжене, протегна ръце към небето и се изправи:

— Курио, братленце! Умря нашият бащица!

— … нашият бащица… — повтори хорът.

— Затворете си устата, смрадливци! Оставете ме да прегърна братлето Курио.

Изпълниха ритуала на вежливост на народа от Байя — най-бедния и най-цивилизования. Настъпи дълбоко мълчание. Крилата на фрака на Курио политнаха във въздуха, по неговото боядисано лице започнаха да се стичат сълзи. Три пъти се прегърнаха той и Черния Пастиня, смесили риданията си. Курио пи от новата бутилка, търсейки в нея утеха. Черния Пастиня не намираше утеха:

— Свърши се нощната светлина…

— … нощната светлина…

Курио предложи:

— Да вървим да търсим другите, за да го посетим.

Сержантът Мартим можеше да бъде на три или четири места. Или спящ в къщата на Кармела, още изморен от предната нощ, или на разговор около Пазара, или играейки на карти при Пазара Агуа дос Менинос. Само на тези три занимания се отдаваше Мартим, след като се уволни от армията, преди около петнайсетина години: на любовта, на разговорите и на играта. Никога той не е имал друга позната професия — жените и глупците му даваха достатъчно, за да има с какво да живее. Да работи, след като беше носил славната униформа, на сержанта Мартим това се струваше очебийно унижение. Неговата надменност на строен хубавец мулат и ловкостта на ръцете, му с картите караха хората да го уважават. Да не говорим за неговите способности с китарата.

Той упражняваше способностите си с картите при Пазара Агуа дос Менинос. Правейки това с толкова естественост, той допринасяше за духовната радост на неколцина трамвайджии и шофьори на камиони, помагаше за възпитанието на двама малчугани, които започваха своето практическо чиракуване в живота, помагаше също на неколцина сергиджии да похарчат печалбите си, получени от продажбите през деня. По този начин извършваше едно от най-похвалните дела. Не е обяснимо, следователно, че един от сергиджиите не изглеждаше възхитен от неговата виртуозност, защото, като вземаше банката, мърмореше през зъби, че „толкова късмет мирише на мошеничество“. Сержант Мартим повдигна към прибързания критик очите си с лазурна невинност, предложи му картите той да бъде банкер, ако пожелае и ако за това притежава нужната компетентност. Що се отнася до него, сержант Мартим, то той предпочита да залага против банката и да я накара бързо да фалира, а банкерът да доведе до най-черна мизерия. Но той не допуска никакви подмятания относно неговата почтеност. Като някогашен военен, той е особено чувствителен към каквито и да било мърморения, подхвърлящи на съмнение почтеността му. Толкова чувствителен, че при една нова провокация ще бъде принуден да разбие някому лицето. Ентусиазмът на момчурляците се увеличи, шофьорите потриваха възбудено ръце: няма нищо по-забавно от едно хубаво свиване, при това гратис и неочаквано. В момента, когато всичко можеше да се случи, появиха се Курио и Черния Пастиня, натоварени с трагичната новина и бутилката ракия с малък остатък на дъното. Още отдалече те викнаха към сержанта:

— Умря! Умря!

Сержант Мартим ги изгледа с опитно око, което задържа на бутилката, правейки точни пресмятания, и каза към обкръжаващите го:

— Случило се е нещо важно за тях, вече са изпили една бутилка. Или Черния Пастиня е спечелил на Бичо, или Курио се е сгодил.

Защото Курио, бидейки неизлечим романтик, често се сгодяваше, жертва на светкавични страсти. Всяко годеничество биваше съответно чествувано — с веселие при започване и малко време след това със скръб и философствуване при приключването му.

— Някой е умрял… — каза един шофьор.

Сержант Мартим напрегна слуха си.

— Умря! Умря!

Двамата идваха, приведени под тежестта на новината. От Сете Портас до Агуа дос Менинос, минавайки през пристана на рибарските платноходки и публичния дом на Кармела, те бяха съобщили тъжната новина на много хора. Защо всеки един, научавайки новината за смъртта на Кинкас, отпушваше една бутилка. Не беше тяхна вина, глашатаи на мъка и траур, че имаше толкова хора из пътя и че Кинкас имаше толкова познати и приятели. Този ден в град Байя започна да се пие много преди обичайния час. И можеше ли да бъде другояче — не всеки ден умира един Кинкас Беро Дагуа!

Сержант Мартим, забравил свадата, с карти забравени в ръката му, наблюдаваше двамата с все по-голямо любопитство. Те плачеха — вече нямаше никакво съмнение. Гласът на Черния Пастиня стигаше задавено до него:

— Умря бащицата ни…

— Исус Христос или пък губернаторът? — запита един от момчурляците с наклонност към шегобийство. Ръката на негъра го вдигна във въздуха и го тръсна на земята.

Всички разбраха, че работата е сериозна. Курио вдигна бутилката и каза:

— Беро Дагуа умря!

Картите паднаха от ръката на Мартим. Заядливият сергиджия видя да се потвърждават най-лошите му подозрения: от картите на банкера се пръснаха в голямо количество асове и дами. Но също и до него беше достигнало името на Кинкас и реши да не спори. Сержант Мартим отне бутилката от Курио, доизпразни я и я захвърли с презрение. Изгледа продължително пазара, камионите, трамваите из улицата, лодките в морето, идващите и отиващите хора. Имаше усещането за някаква внезапна празнота, не чуваше дори и птичките от близките кафези в бараката на един птицепродавец.

Той не беше човек да плаче, един военен не плаче дори и след като е свалил униформата. Но очите му се смалиха, гласът му занемя и загуби цялата си напереност. Когато запита, гласът му беше почти глас на дете:

— Как можа да се случи?

След като събра картите, той се присъедини към двамата си другари — оставаше да намерят Пе де Венто. Той нямаше друго постоянно седалище, освен градините или в следобеда на неделните дни — при Валдемар на Естрада да Либертаде, където неизменно се забавляваше на срещите по капоейра. Той ловеше мишки и жаби, за да ги продава на лабораторните за лекарски изпити и научни опити и това правеше Пе де Венто личност, от която се възхищаваха, чието мнение най-вече се слушаше. Не беше ли той малко нещо учен, не разговаряше ли с доктори, не знаеше ли мъчни думи?

Само след много ходене и множество глътки можаха да го намерят, загърнат в неговото много широко сако, сякаш усещаше студ, мърморейки си сърдито сам. Новината беше научил по други пътища и той също търсеше приятелите си. Когато ги срещна, вмъкна ръка в един от джобовете си. За да извади някаква кърпа да избърше сълзите си — помисли си Курио. Но от дълбочината на джоба си Пе де Венто измъкна едно малко зелено жабче — блестящо като изумруд.

— Бях го запазил за Кинкас, никога не съм намирал друга толкова хубавичка.